Росен Богомилов: От „я,мангалче“до мечти за китаистика

от -
7 031

Росен Богомилов  завършва  специалност „ история и география“ във ВТУ през 2013г. Има магистърска програма по образователен мениджмънт в СУ през 2017 . От септември 2013 се присъединява към екипа на 106 ОУ  „Григорий Цамблак“ гр. София, а през 2015 година става част от програма „Заедно час“. В  същото училище преподава вече  като учител в програмата.

Педагогическата му философия е изградена върху тезата: „Ако искаш да нахраниш човек, дай му риба. Ако искаш той никога да не остане гладен, научи го да лови риба!“ 

Росене, защо стана учител?

Може да звучи като клише, но да бъда учител е моята детска мечта. Впоследствие, когато бях тийнейджър и трябваше да избера в кой университет да отида, твърдо исках педагогическа специалност. След като завърших най-обикновено училище в Плевенския регион, кандидатствах в университет. Трябваше ми висше образование за тези мечти.

Не си ли бил в сегрегирано училище?

Не, в моето училище всички учехме заедно – роми и не-роми. Нямаше етническо разделяне.

Бил си възпитаван в  „интегрирана“ среда, ясно. Нормално е да си решил с добрия си успех да продължиш по-нататък. Какво кандидатства?

Веднага след завършване още не бях съвсем сигурен какво точно ще избера. Държах изпити, класирах се във Великотърновския университет. Записах  „история и география“, бях много доволен. В този университет срещнах страхотни хора, отдадени на работата си. Искаха да ми помогнат да намеря себе си. Много съм благодарен на доц. Виолета Стойчева – тя ми каза,че призванието ми е да бъда учител.  В 2013-та година се дипломирах.

И тръгна към училищата из България да търсиш работа…

Да, подадох документи за различни места. Само в едно училище ме поканиха на интервю.

Досещам се за причините, но разкажи все пак – с отлична диплома си, всяко учебно заведение търси млади учители, с какво не им хареса?

Докато чаках да ми се обадят за интервю, обикалях училищата. Започнах да проумявам за какво става дума. Кои ученици са мой „таргет“. Аз съм от ромската група. Гледах различни деца из училищните дворове от квартал „Христо Ботев“, осъзнавах,че ще ми бъде трудно с тях. Нямаше да ме приемат, знаех това.

За етническа дискриминация и расови стереотипи ли говориш?

Отидох в 106 ОУ “Григорий Цамблак““, в София. Това е гето, сигурно знаеш. Директорът ме посрещна добре. Видях децата и веднага осъзнах, че на тях ще им бъда полезен. Мога да им бъда за пример. Те имат нужда от ролеви модел.

 

17362052_1607079432655351_3068530018288532349_n

Снимки личен архив: Росен Богомилов с ученици от  кв. „Христо Ботев“

От кои училища  ти отказаха? Лично ли ти отговаряха, или писмено?

Бях си подал документите в над 20 училища. Обикновеният отговор беше, че човек  с моя произход, няма как да стана учител… В крайна сметка получих оферта само от едно училище.

Занимавам се от години с проявите на дискриминация в работата, кажи кое е неприемливо за твоята кандидатура?

Казваха ми, че децата няма да ме приемат. Още повече техните родители. Никой не иска роми – както в клас, още повече и като учител. Днес разбирам, че съм благодарен на онези, които ми отказаха. Не ме лъгаха – това е истината. Все повече разбирах какво е българското общество. Когато започнах да мисля за интеграцията, си давах сметка, че тя няма как да се случи в страна, която категорично не може да приема етнически различните! Нямам предвид само нас, ромите.

Разбирам за какво говориш. Веднага след бежанския взрив, децата на бягащите от войната в Сирия трябваше да започнат някъде да учат. Отидох в 18 ОУ и говорих със заместник-директора. Каза ми, че идеята е много трудна за осъществяване, почти невъзможна. Не само заради децата. Не, истинската причина била, че родителите им нямало да приемат деца с друг етнически и религиозен произход! Беше  непосредствено след терористичния акт в „Шарли Ебдо“, всички бяха уплашени, естествено. Питах, кой  друг е отговорен за децата, къде можеха да им помогнат с образование и интеграция, освен  училището!

Точно в 18 ОУ ми отказаха. Много внимателно. Помощната директорка тактично ми посочи вратата…

И сега си вече пета година учител в чисто „ромско“ училище. Посочи основните преимущества на този твой избор, който до голяма степен е избор по неволя!

Имах късмет, че съм живял и учил в квартал и училище, където никой не делеше никого. Когато започнах да работя в гетото, разбрах че там нищо не може да се получи. Те живеят обособени от останалия свят. Някой трябва да ги накара децата им да учат. Самата ромска общност трябва да осъзнае положението си. Живеят в ситуация без перспектива, без бъдеще.

19884316_1737038059659487_7163523572711867238_n

Снимки личен архив

И реши,че интеграцията е възможна само ако се започне от децата? Но как? Обществото, както сам каза, не ги иска…

Срещнах се с расови обиди още в самото начало на работата си като учител. Реших да изведа децата навън, в „голяма“ София. Качихме се в трамвая  и веднага хората започнаха да се побутват – „я, мангалчета“. Едно от децата беше приседнало на свободно място. Развикаха  му се, „цигани не щем, махнете се“. Видях, че ние сме по-долни същества от другите. Транспортът е обществен, всеки има право да го ползва, но хората крещяха по децата.

 

10408550_1058261180870515_7932495966723877450_n

Къде искаше да ги заведеш?

В музей. Оттогава не съм спирал да ги извеждам някъде. Ходили сме на „Шумът на върбите“, билетите ни бяха подарък от Столичен превантивен център. Водил съм ги в Държавния музикален  театър. Гледаха „Българи от старо време“. Много им хареса, повярвай ми! Това е личната ми стратегия – ако не искаш да те сегрегират, не живей сегрегирано. Трябва да гледаш спокойно живота от другата страна. Знаеш ли, че огромен процент от моите ученици никога не са виждали друг свят, освен този в гетото! Затова непрекъснато ги водя по театри, музеи, правим разходки пред Народния театър. Имам уникалния късмет да съм класен ръководител на футболисти! Треньорът им е страхотен.  Влага всичко от себе си да поддържа желанието за спортната подготовка на учениците. Където се провежда състезание – включваме се! Ходим и в Мол-овете. Искам  да се чувстват като всички.

В предварителния ни разговор те помолих да ни разкажеш как се работи с билингви! Ромските деца знаят майчиния си език, а трябва да пишат и четат на български

Това е много сериозна тема. Трябва да говориш с някой българист, филолог. За моя опит мога само да ти кажа, че влизам в клас с голяма кошница. Вярвам си, че мога да ги направя велики хора. От първия ден директорката ми каза – „за да имаш успех, говори на децата разбираемо. Не използвай академичен език, прекарвай нещата през техния опит“.  Това стана моят метод, на принципа проба-грешка. Те не разбират често значението на думите. Например, през първия час по география трябваше да им говоря за „линия на хоризонта“. Не разбираха. Пак опитвам – нищо. Срещам само празни погледи. Спомних се думите на директорката. Казах им, “я, станете! Идете до прозореца. До къде ви стига погледа?!“ Едни казаха – „ до планината“, други – „ до покривите на къщите“. Зарадван им казах: „това е то линията на хоризонта!“ И сега, когато някои от тях вече са в 9 клас, срещат ме и ми казват „господине, помните ли „линията на хоризонта“!!

14440736_1775719522704929_3236868657718491923_n

 

 

Снимки личен архив

Не е ли по-бавен този педагогически процес?

Убеден съм, че всичко трябва да се прекарва през тяхното възприятие. Да, отнема повече време, основно през първия срок. Ползвам мисловни карти, с действия в класните стаи. Водих ги и в „Музейко“. Уредничката им казва „сега ще ви покажа как разбираме на колко години е едно дърво“! А децата й казват, „госпожо, ние това го знаем от първи клас“!

Моля те да ми разкажеш за онези твои ученици, с които най-много се гордееш. Например за Роси, момичето, което учи китайски!

Роси беше в 6 клас. Много свито дете. Родителите  й се развеждаха. Забележително умна, с изключителен талант  за езици. В една много напрегната ситуация, аз й направих забележка: “Роси, вземи се стегни!“ Тя се разплака и избяга от клас. Повиках двамата й родители. Те дойдоха поотделно. Бащата тогава го видях за пръв и последен път. Бяха войнствено настроени, защото съм направил на дъщеря им забележка. Майка й казваше „на нея и без друго й е трудно“. Аз пък им казах, че на тях не им пука за детето!… Може би съм имал твърде рязък тон…Това бяха първите ми седмици. Както и да е, започнах разговори с майката, както и с бабата. Казвах им, че Роси има голям потенциал, както всички деца. Но с нея трябва да се работи много. Така и стана. Майката и бабата непрестанно идваха в училище. Едната веднъж дори влезе с мое разрешение в класната стая. Посещението й естествено, изненада Роси. Разбра, че всичко се прави в неин интерес. Извиках я, за да й обясня защо правим това, да й кажа колко е специална и защо трябва да вложи цялата си дейност в училище, да учи!…

На психологически език това се нарича преработване на травмата  – от страданието към работа, учене…

Да, това правих. Вкарвахме я в конкурси. Написа прекрасно есе „Моите предци“. Като учител в „Заедно в час“ взех Роси в нашата Лятна академия. Там тя започна да общува с не-ромски деца. Видя и осъзна, че е много мотивирана за успехи, за постижения! Така и продължи. Вече учи английски, успя и с китайския език. Тази година не е при мен, в това училище. Разбрах, че е решила да запише в университета  „китаистика“!

Спомена „Заедно в час“. Кое е различното във вашия подход?

Давам си сметка, че има много неща извън дидактиката. Трябва да се гледа на ученика цялостно, а не да изливаш върху него всичко, което знаеш. Фокусът ни е в управлението на класната стая. Да открием таланта на  всяко дете. Това са ключовите ни думи – дидактика и мениджмънт.

Какво точно означава „да имаш поглед върху цялата класна стая“?

Да включвам детето във всичко, което ще му бъде полезно после в живота. Например, уча го на презентационни умения. То трябва да се научи още в класната стая как да представя себе си, своето познание, своите възгледи. Понеже ме питаш за „Заедно в час“, нека да ти кажа – тази програма ми дава много, но и аз й давам. Приел съм я като кауза!

Каква е заплатата ти?

Започнах с 430 лв. Сега вече взимам 660 лв.