Мария, насилието, или защо е необходимо максимално бързо България да ратифицира Истанбулската конвенция

от -
1 147

В съгласувателната междуведомствена процедура военният министър и вицепремиер Красимир Каракачанов даде отрицателно становище на „скандалните текстове“ съдържащи се, според него в  Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (т.нар. Истанбулска конвенция). Лидерът на ВМРО – „Българско национално движение“ изпрати също и  писмо до Началника на кабинета на премиера Бойко Борисов, в което категорично се противопоставя на приемането й. В него Красимир Каракачанов настоява Конвенцията да бъде подложена на широк обществен дебат и едва тогава да бъде разглеждана по същество.

Ето някои от критиките на националистите:

Под заглавие за домашното насилие, Конвенцията налага учебни програми за изучаване на „нестереотипни роли на пола“ като хомосексуализъм и травестизъм. Тя съдържа редица скандални текстове, атакуващи такива основополагащи категории за българите като мъжки и женски пол, семейство от мъж и жена, правата на родителите, правото на свободно вероизповедание и др. 
Истанбулската конвенция също така насърчава изучаване на „нестереотипни роли на пола“ като хомосексуализъм, травестизъм и др. подобни, и то на всички образователни нива – от детската градина до университетите. 

 

 

 

Мария е учителка на 33, живее в малък град с мъж, когото обича още от ученическа възраст. Имат 2 деца. След като загубва работата си, Иван става груб към нея, започва да я обвинява за най-дребни неща, но обикновено не пред децата. Една вечер, когато децата са при майката на Мария, Иван се връща в къщи видимо подпийнал и иска да правят секс веднага, но Мария отказва и Иван й удря силен шамар. Мария се заключва в спалнята, а след час Иван вече е смирен и моли за прошка.

Мария не казва на никого. След няколко месеца, случаят се повтаря. Този път Иван не е пиян, а просто иска секс веднага след като Мария се е върнала от работа. Мария не е настроена, опитва се да избяга към спалнята, но Иван я подгонва и я рита силно в кръста, а вследствие на удара Мария получава бъбречна криза. И този път Мария не казва на никого, но започва да мисли, че някой път Иван може да я убие в пристъп на гняв, ако му откаже секс. Тя знае, че гневът му не е към нея, а по-скоро към системата, която обрича хората като тях на тежък живот. Знае, че при липсата на работа, единственото, което кара Иван да се чувства необходим и ценен е да прави секс с жена си. Мария често се съгласява на секс без особено желание, но има и случаи, в които категорично отказва, но Иван въпреки това започва сексуален акт. Една събота вечер, когато децата отново са при майка й, Иван отново насилва Мария да правят секс. И за неин ужас я удря силно в лицето по време на акта, защото според него Мария не показва, че й харесва. На другия ден една нейна колежка забелязва следата от удара и пита какво става. Мария най-накрая споделя за случаите на насилие. Колежката я съветва да докладва в полицията. Но Мария не иска да докладва. Вярва, че Иван ще се промени след като намери нова работа и ще стане пак мил и грижовен съпруг, какъвто е бил.

„Голяма част от престъпленията, установени съгласно Истанбулската конвенция, са престъпления, които обикновено са извършени от интимен партньор, член на семейството или други лица, които са в близкия социален кръг на жертвата. Тази лична близост често поставя жертвата в трудна ситуация за целите на наказателното преследване.“[1]

„Също така е факт обаче, че жертвите на насилие над жени и на домашно насилие преживяват висока степен на страх, срам и безпомощност с оглед на личната им близост с извършителите, поради което може и да не успеят да заведат наказателно производство срещу тях. Ето защо Истанбулската конвенция по силата на член 55 (1) поставя пред държавите – страни по Конвенцията задължението да гарантират, че наказателното преследване на определени престъпления  не трябва да зависи изцяло от заявлението или жалбата, подадени от пострадалия (ex parte), и че започналото публично наказателно преследване може да продължи, дори жертвата да е оттеглила заявлението/жалбата си (ex officio).“[2]

Освен като случай на домашно насилие, гореописаният случай може да бъде разследван и като случай на изнасилване в брака. Това обаче е невъзможно според сегашното законодателство. Наказателният кодекс на България не определя домашното насилие като престъпление. В допълнение, социалната стигма е основната пречка пред ефективно разследване на изнасилванията, особено, ако жертвата не е оказала съпротива. Изнасилването в брака е тема табу, най-вече поради стереотипните очаквания за традиционните роли на жената и мъжа в семейството. Страховете, че тези роли могат да бъдат нарушени, изказани публично от противниците на ратифицирането на Истанбулската конвенция, не са нищо друго освен опит за омаловажаване на престъпления, които засягат най-вече жени и други малцинства, дискриминирани по признак пол, полова идентичност или сексуална ориентация.

Мария е учителка на 33 и живее в София. Преместила се е тук преди 1 година, за да може да живее с жената, която обича. Мария винаги е търсила онази всеобхватна и поглъщаща любов, която ще стои над всичко и всички. Такава любов Мария среща едва когато се запознава с Христина. Мария никога не е мислила за себе си като за лесбийка, но тази любов просто се случва и Мария е готова на всичко, за да я запази. Родителите на Мария страдат много от новата връзка на дъщеря си. В град като Елхово, връзка като тяхната е срам за семейството. Ето защо, Мария не се поколебава да продаде наследствения си имот в Елхово и да си купи гарсониера в София, за да може двете с Христина най-после да имат истинска връзка. Мария бързо намира работа като учителка в София, а Христина работи в голям супермаркет на смени. Всичко е прекрасно докато един ден Мария не забелязва, че Христина рови в мобилния й телефон. На въпроса какво търси, Христина не се поколебава да й каже, че иска да види с кого Мария си е чатила, докато Христина е била нощна смяна. Мария е шокирана, но уверява Христина, че не е чатила с никого, който би застрашил връзката им. Постепенно мнителността на Христина става все по-голяма. Христина започва да следи дори разговорите на Мария с родителите й. Когато един ден Мария поставя пред Христина остро изискването да спре да я следи, Христина се разплаква и заплашва Мария, че ще самоубие. Мария започва да се чувства като в капан. Тя не може да изгони Христина, нито да избяга, защото живее в собственото си жилище. В същото време Христина става все по-мнителна, започва да причаква Мария след работа, уж, за да не я оставя да се прибира сама към къщи, когато е втора смяна и навън е тъмно. Мария усеща, че се задушава в тази връзка, защото вече не разполага с никакво лично пространство. Христина иска да контролира всеки аспект от живота й. Мария се среща с адвокат, за да разбере какви са възможностите да се избави от Христина. Оказва се, че при сегашното законодателство Мария няма право на закрила, първо, защото не е станала обект на физическо насилие от страна на Христина, а само на психологическо, и второ, защото двете живеят в еднополова връзка.

„Член 33 от Истанбулската конвенция изисква страните да криминализират психологическото насилие, което се описва като „умишленото сериозно засягане на психологическата неприкосновеност на дадено лице чрез принуда или заплахи.“[3]

Наказателният кодекс на България не криминализира психологическото насилие…..

„ Макар и определението за домашно насилие в Истанбулската конвенция да е неутрално по отношение на пола, член 4 (3) изисква прилагането му да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана освен всичко друго на пола, сексуалната ориентация и половата идентичност.“[4]

Действащият в България Закон за защита от домашно насилие не защитава изрично еднополовите двойки, а изследване на съдебната практика показва[5], че има случаи на постановени откази от закрила….

Мария е учителка на 33 години и живее в областен град. Мария все още не е омъжена. Тъй като работата й е напрегната и илиза рядко, Мария се запознава с мъже най-вече в Интернет. След няколко месечен чат с един мъж, Мария най-накрая излиза на среща с него, но още при първата среща вижда, че той не отговаря на представата, която си е изградила за него от чатовете. Мисълта да има интимен контакт с него й е неприятна. Мария е откровена и казва на мъжа, че не изпитва привличане, затова предлага да не се виждат повече. Мъжът уж се съгласява, но след това започва да пише на Мария още по-редовно, пробва различни подходи да я накара да промени решението си. Една вечер, той я причаква пред училището, а навън е вече тъмно след последния учебен час. Мария няма представа как е открил, че тя работи именно в това училище. Иска да я изпрати до в къщи, но Мария отказва категорично. Моли го да не й досажда повече. Мъжът уж си тръгва, но на другия ден се появява отново с цветя. Мария живее сама далеч от роднините си и няма към кого да се обърне за помощ. Тя не знае каква ще е следващата стъпка от страна на мъжа. Страхува се от изнасилване. Обажда се в полицията, но оттам й казват, че не могат да направят нищо, защото мъжът не е отправил заплахи, нито я е наранил.

„Член 34 от Истанбулската конвенция определя преследването като „умишленото многократно заплашително поведение, насочено към друго лице, което кара това лице да се страхува за своята безопасност“ и посочва, че подобно поведение трябва да бъде криминализирано. Макар и определението за „заплашително поведение“ да е оставено на националното законодателство, то се характеризира с два елемента, които се съдържат в член 34: а) умисъл от страна на извършителя и б) насаждане на чувство на страх у другото лице. Преследването може да се проявява в широк спектър от действия, като например многократно проследяване на друго лице, влизане в нежелана комуникация с другото лице, посещения на работното му място, както и проследяване на друго лице във виртуалното пространство.“[6]

Наказателният кодекс не съдържа конкретна разпоредба за преследването. Някои елементи на преследването като закана, клевета или повреждане на имущество могат да бъдат санкционирани като част от престъпления от общ характер, но конкретните форми на преследване, описани в случая по-горе остават извън обсега на закона……

Мария е учителка на 33 и живее в София….. През деня Мария е Марио, мил и приятен мъж, когото учениците обожават. Той работи като учител вече 7 години и има отлични взаимоотношения както с учениците си, така и с техните родители. Но Марио има една съкровено пазена тайна…. Марио всъщност е транс жена. Понякога вечер, макар и не прекалено често, Марио се облича като жена и излиза на срещи като жена, която се казва Мария. Мария не предлага секс услуги. Тя е доста избирателна при избора на партньор за секс. Открива потенциалните партньори предимно в сайтове за запознанства и прекарва дълго време с тях в чатове преди да се реши на първа среща. Мария не лъже за своята полова идентичност. Тя моли потенциалните си партньори за дискретност, най-вече защото иска да запази работата си. Мария обожава работата си. Не би я заменила за никаква друга професия, но знае, че разкриването й като транс жена ще доведе до скандал в училището, медийна сензация и вероятен бунт на родители и колеги, при който директорът ще я помоли да подаде молба за напускане (няма как да я уволни, заради Закона за защита от дискриминация, но тя няма и как да остане, ако всичко това се случи).  Именно затова Мария предпочита да води този двойнствен, изпълнен с рискове живот. Тази вечер Мария няма късмет. Мъжът, който от доста време общува с нея и твърди, че е имал и други такива приятелки, че я харесва и иска „да пробват“ изведнъж променя коренно поведението си спрямо нея и става агресивен. Събаря я с удари и ритници на земята, а Мария отчаяно се опитва да прикрие с ръце лицето си, за да не останат видими синини, заради които ще се наложи да оговаря на въпроси. След още няколко удара мъжът най-после си тръгва. Мария няма да съобщи в полицията…. нито ще потърси лекарска помощ…..

„Член 35 от Истанбулската конвенция определя физическото насилие и изисква криминализирането на всеки преднамерен акт на физическо насилие спрямо друго лице, независимо от контекста, в който възниква.“[7]

Наказателният кодекс предвижда леки и средни телесни повреди да се разследват единствено при жалба от страна на пострадалия като престъпления от частен характер. Това означава, че пострадалият трябва да премине през производството без подкрепа на прокурор и сам да осигури всички необходими доказателства по делото. Този подход не гарантира правата на жертвите. Особено уязвими са жертви на престъпления, които се намират в семейни/роднински отношения с нападателите, или спадат към маргинализирани групи.

  Формите на насилие над жени са многобройни

Тази статия е опит да изостря вниманието към някои от многобройните форми на насилие над жени, които към момента не се разследват адекватно от българското законодателство. Истанбулската конвенция има за цел да опише изчерпателно и да криминализира различните най-често срещани форми на насилие срещу жени, включително домашното насилие. Тя изисква от държавите, които са я ратифицирали да криминализират физическото и психологическо насилие, сексуалното насилие, включително изнасилване, преследването, гениталното осакатяване на жени, принудителните бракове, принудителните аборти и насилствената стерилизация, както и до известна степен сексуалния тормоз.

Можем да опишем десетки други случаи, несанкционирани към момента от закона, в които нашата героиня Мария става жертва на насилие, основано на пола. Повечето такива случаи остават скрити от общественото внимание.

Истанбулската конвенция обръща внимание на факта, че някои от действащите законови разпоредби в държавите на Европейския съюз се базират на ограничаващи стереотипни разбирания за ролите на жените и мъжете. Те също така изключват трансджендър хората, хората, живеещи в семейства с партньори от същия пол, както и други жени от малцинства и уязвими групи от достъп до правосъдие в случаи на претърпяно домашно или друг вид насилие, основано на пола. В този смисъл приетата от Конвенцията дефиниция за пола като „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които дадено общество смята за подходящи за жените и мъжете“ показва, че половите роли не са вечни и биологично детерминирани.

Нежеланието да се ратифицира Истанбулската конвенция не е нищо друго освен нежелание да бъде намалена неравнопоставеността на жените и малцинствата, дискриминирани на основа пол в обществото. Публичните атаки срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция могат да бъдат определени единствено като несправедливи очаквания на властимащи, които желаят да продължават да се ползват с привилегии спрямо други лица и групи, третирани по-неблагоприятно от сегашното законодателство в случаи на насилие.

 

 

*Всички описани в статията ситуации са измислени и не представят конкретни лица, места и събития.

Снимка: Az-jenata.bg

[1] Преглед на българското  законодателство в областта на наказателното право в светлината на стандартите, установени от Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жени и домашното насилие , стр. 9

29 април 2016 г., Зейнеп Юзал Канзлер (Zeynep Usal Kanzler)

[2] Пак там, стр. 9

[3] Преглед на българското  законодателство в областта на наказателното право в светлината на стандартите, установени от Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жени и домашното насилие , стр. 10

29 април 2016 г., Зейнеп Юзал Канзлер (Zeynep Usal Kanzler)

 

[4] Пак там, стр. 6.

[5] В изследване на домашното насилие и насилието над лесбийки, бисексуални и трансжени, проведено от Фондация „Ресурсен център Билитис“ през 2015 г. е установен случай на отказ от съдебна закрила при подадена молба за закрила към Софийски районен съд. Решение #26/07.10.2014 по молба №8100486/02.10.2014.

[6] Пак там, стр. 12.

[7] Пак там, стр. 14