Пол, увреждане, насилие, права – още една гледна точка към Истанбулската конвенция

от -
715

На 12 януари в Народното събрание бе внесен Законопроектът  за ратификация на Конвенцията за защита от домашно насилие на Съвета на Европа. Парламентарните групи са обединени около няколко позиции:

ГЕРБ: Да се ратифицира Конвенцията на Съвета на Европа за превенция на домашното насилие.

„Воля“: Да, на вземането на по-ефективни мерки срещу насилието над жени, не на текстовете в Истанбулската конвенция за т.нар. социален пол.

БСП: Не на ратификацията на Истанбулската конвенция.

Коалиция „Обединени патриоти:“обмислят да не подкрепят ратификацията на Истанбулската конвенция.

ДПС няма още твърда позиция.

 

Конвенциите или иначе казано, договорите, съглашенията, с които държавите се съгласяват да осигурят определени стандарти за гражданите си, служат на тези същите граждани, за да им дадат една сигурност и стабилност, че стандартът, заложен в съответния договор ще бъде достъпен и наличен. Без дискриминация. Че вътрешното право на съответната държава ще бъде съобразено с този стандарт. В България нещата, на пръв поглед изглеждат още по-добре. Не е необходимо дори някаква специална промяна – съгласно Конституцията, международните договори, по които държавата ни е страна, стават част от националното ни право непосредствено след ратифицирането и публикуването им и имат предимство пред всички останали актове. Но както обикновено, на практика това не е така лесно за изпълнение.

Защото едно е да имаш тази широка рамка, която дават конвенциите, а съвсем друго е да създадеш правила, които да правят възможно прилагането на тази широка рамка спрямо всички. На още по-фино ниво – да създадеш инфраструктура за прилагане на тази рамка и да обучиш хора, които да прилагат не само буквата, но и духа на закона, като имат разбиране за онази широка рамка, зададена от съответната конвенция. Дали последното може да се случи от само себе си? Но

без широката рамка изпълнението на всички други стъпки се оказва невъзможно.

Още през 1982 г. България ратифицира Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените. Следователно, на това принципно ниво, още от тогава държавата ни се е ангажирала да гарантира равноправие на жените и защита от дискриминация. В преамбюла на тази Конвенция е направена интересна

връзка между мира и сигурността на народите и равенството между жените и мъжете, между благосъстоянието на нациите и възможностите на мъжете и жените да участват равнопоставено във всички области на живота.

И още тогава е забелязано и признато, че съществуват едни традиционно приписани на единия или другия пол роли, които се налага да бъдат променени, за да бъде постигнато равноправие. Тези, традиционно приписвани на единия или на другия пол роли не са свързани с никакви биологически предпоставки, а са обусловени от предразсъдъци. В едно по-далечни времена, науката, доминирана разбира се от мъже, е считала жените за непълноценни същества. И разбира се, дейностите, които са приписвани като по-подходящи за тях са били маргинализирани.

Но нека видим какво още казва тази Конвенция, с нейните думи: „понятието „дискриминация по отношение на жените“ означава всяко различие, изключване или ограничаване по признак на пола, което има за следствие или цели намаляване на признанието или непризнаване на осъществяването или упражняването от жените, независимо от тяхното семейно положение, въз основа на равноправието на мъжете и жените, на правата на човека и основните свободи в политическата, икономическата, социалната, културната, гражданската или всяка друга област.“

(чл. 1 от Конвенцията).

Съвсем малко замисляне е необходимо, за да открием, че премахването на това ограничаване, изключване и налагане на социална роля, обусловена от пола,

е освобождаващо както за жените, така и за мъжете. За цялото общество.

Защото, ако имам талант в сфера, в която, според традиционната нагласа, мъжете са по-пригодни да се реализират, аз, като жена, от дете ще бъда ограничавана, пренасочвана към нещо друго, изключвана от възможността да развия таланта си. И в крайна сметка най-вероятно ще се окажа зряла жена, която има професия (или пък няма, защото обществото ми е наложило стереотипа, че истински реализирана мога да бъда само като домакиня), но винаги ще живея с една дълбока липса, породена от липсата на внимание на таланта ми, от липсата на възможност да го развия и проявя. Но нещата не спират до тук. Защото освен че аз ще бъда ограбена, ще бъде ограбено и обществото – в него няма да се прояви един талант. Абсолютно същото е с мъжете, които имат талант в сфера, която уж жените били по-пригодни да упражняват дейността, в която този талант би се проявил. В крайна сметка имаме едно нещастно и болно общество.

И да обобщя, за да преминем нататък:

от 1982 г. насам България се е съгласила, че съществуват едни стереотипи, които се свързват с пола и че тези стереотипи трябва да бъдат премахнати.

Колко сме напреднали е друга тема. Важното е, че широката рамка, тази, която задава посоката, е тук. Вероятно ако сравним внимателно законодателството и неговото развитие от преди 1982 г. до днес, ще открием много значителни разлики. Ще ги намерим и в практиката и ще се изненадаме колко път сме изминали като общество.

През 2012 г. България ратифицира

Конвенцията за правата на хората с увреждания

(КПХУ). На жените и на момичетата с увреждания са посветени специални разпоредби. Съгласно чл. 6 КПХУ държавите се задължават да гарантират на жените и момичетата с увреждания защита от всички форми на дискриминация, да осигурят пълноценно развитие, социално израстване, социално оправомощаване и гарантиране на упражняването на техните основни права и свободи. Член 16 пък гарантира защита от експлоатация, насилие и тормоз, включително и в аспектите, относими към половата принадлежност на жертвата. Задължение на държавата, от 2012 г. насам, е да приеме „ефективно законодателство и политики, включително конкретно по отношение на жените и децата , с което да способстват за идентифицирането, разследването и при нужда – съдебното преследване на всякакви прояви на експлоатация, насилие и тормоз по отношение на хора с увреждания.“

6 години по-късно, нищо от това заявено намерение на държавата не е факт.

Жените с увреждания са системни жертви на домашно насилие. Ако са жертва на сексуално насилие, то не се разследва в много голям процент от случаите. Ако пък увреждането е ментално, те не получават нито закрила, нито справедливост, нито рехабилитация, да не говорим пък за компенсация. В много случаи те са затворени в домове, институции, услуги. Познавайки съдебната практика мога смело да кажа, че разследваните случаи се броят на пръстите на едната ръка. И ако е постигнато наказание за извършителя, за жертвата не е сторено нищо.

Нека помислим за жените с увреждания, жертви на други форми на насилие. Онези жени, които поради увреждането си са толкова зависими от извършителите, че нямат никакъв избор освен да продължават да търпят мълчаливо насилието.

Те няма и как да се оплачат.

Някои не могат да излязат физически от дома си. Други и да излязат няма да получат разбиране. А ако бъде документирана жалбата им извършителят ще бъде уведомен и жертвата пак ще се прибере вечерта при него или нея, ако разбира се е имала шанса да излезе. И насилието ще се ожесточи, без надежда за помощ. Жертвата няма алтернатива.

Социалните служби, местата, където хората с увреждания имат надежда да получат някаква (социална) подкрепа, са

тотално незапознати с въпросите, касаещи насилието и правата на жертвите

(дори тези, които сега законодателството им гарантира, доколкото го прави), нямат никаква подготовка да предоставят емоционална и практическа подкрепа. Услугите за жени, жертва на насилие пък не винаги са подготвени да отговорят на потребностите, свързани с увреждането.

Едно изследване, правено преди няколко години показа, че жените с увреждания не търсят помощ и закрила, когато са жертва на домашно насилие или ако го правят, то е много по-рядко отколкото жените без увреждания. В същото време, друго изследване, пак правено преди няколко години, установи, че социалните работници в Дирекциите „Социално подпомагане“ са установили белези на домашно насилие в 80 процента от проверяваните семейства, в които има човек с увреждане. В същото време не са докладвали нито един случай, тъй като, както обясняват самите те „законът не им дава възможности“.

И сега нека погледнем от тази перспектива на Истанбулската конвенция.

Каквото и спорно да се провижда в нея, едно е очевидното: тя е създадена, за да даде конкретна защита на жените, които са жертва на обусловено от пола насилие. Дори заглавието и такова:

Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие.

Защо е важна за жените и момичетата с увреждания?

Защото защитата им от насилие е невъзможна и немислима в контекста на липсващи политики, практики и инфраструктура, създадени за да осигурят на всички момичета и жени, независимо дали имат или не увреждане.

Очевидно е, че декларациите, направени в миналото от държавата ни за премахване на дискриминацията не са достатъчни, за да се гарантира на практика, в реалния живот, превенцията и защитата от насилие.

За това ни е нужна още една, толкова конкретна Конвенция.

За да зададе посока на законодателството, практиките и политиките, които да направят възможно и неизбежно създаването на съдържание на национално ниво – на законодателство, практики и политики, които да имат за резултат търсената цел – намаляване на насилието, което се свърза с пола. Създаването на такива мерки е дори закъсняло, с оглед смущаващо големи процент жени с увреждания, които стават жертва на насилие и жени без увреждания, които стават жертва на много тежки престъпления, обусловени именно от пола на жертвата.

От гледна точка на КПХУ приемането на такива мерки също е задължително. Със сигурност държавата ни ще бъде критикувана, а вероятно и осъждана за липсата на мерки за осигуряване на защита от насилие за жените и момичетата с увреждания. А както казах по-горе – няма никаква възможност това да се случи без по-широката рамка. А за да я има рамката, ни е нужна Конвенцията. Както и да сме сигурни, че ако насилието и безхаберието продължат, ще има механизми, които да помогнат на жертвите да намерят справедливост.

Да отричаме тази потребност означава да подкрепяме насилието.

Снимка: Предстоят дебати в Народното събрание – в. Сега