Златко Ангелов: Признаване на правата или дискриминация

от -
229
Златко Ангелов е писател, живее в Испания. От три месеца вече води рубриката "Прочетено от вас"

В интервю с Цветелина Соколова, публикувано в сайта Mediapool.bg[1] и озаглавено “Толерантност към различните – да, но не и признаване”, проф. Димитър Вацов, професор по философия от Нов български университет и главен редактор на списание “Критика и хуманизъм”, заявява, че “мултикултурализмът доказано се провали” и че “има грандиозна разлика между толерантност и признаване” на хората различни от мнозинството или от исторически утвърдилата се норма. Похвално е умението на професор Вацов да защити добре една теза, която – за мен очевидно, за мнозина може би не – произтича от неговото собствено битие в монокултурната българска среда. Независимо от някои погрешни твърдения и незнанието на интервюиращата, че САЩ никога не е имала държавна политика на мултикултурализъм – там политиката е на the melting pot (“врящия казан”, в който различията се хомогенизират) – неговата теза не просто предизвиква, а направо изисква сериозна дискусия.

Като човек преживял мултикултурализма на Канада и на Америка, а също и фалшивата (скрита, лицемерна) монокултурност на Великобритания, и интуитивно, и осъзнато споделям силата на аргументацията на Марина Лякова в нейния текст“Признаване, не ‘толериране’, публикуван с друго заглавие в „Маргиналия”[2] и на Ружа Смилова в полемичния й текст “Въпросът не е дали, а какви политики да признаваме?”[3]. Много важна е и уговорката на проф. Александър Кьосев във Фейсбук пост, че това не е проблем, който има лесно решение.

Както се вижда, той дори няма лесно поставяне. Понеже сме в началото на една обещаваща дискусия, тук се опитвам само да набележа главните трудности пред един евентуален консенсус на културните антрополози, който би могъл да доведе до справедливи политики спрямо различните малцинства.

Колкото и да се употребява научна терминология, проблемът за различните и техните права, съпоставени с тези  на мнозинството, не може да бъде разглеждан толкова теоретично, колкото прочетох до този момент. Допълнителна трудност е и това, че се опитваме да намерим универсалии в различни общества, като ги обобщаваме под различни термини и от гледната точка на опита ни в някои само от тях. В понятието Запад, западни държави, пъри свят, напреднали демокрации и подобните им влизат различни култури и социални политики и практики, така че винаги е съмнително позоваването на тях като нещо монолитно. Също така, не може да се поставят под един знаменател отнетите или незащитените със закони права на жените, инвалидите, расите и хората с различна сексуална ориентация от една страна с правата и инструментите за социализация на пришълците (нарочно употребявам този най-неутрален и обобщаващ термин). Това омесване, видно и у Вацов, и у Лякова, главно поради примерите, които дават, отслабва силата на най-важния аргумент: че държавата, представляваща културата на мнозинството, решава или не умее да реши въпроса за правата на малцинствените или традиционно дискриминираните групи.

Защото все пак има една обща черта в цялата тази проблематика. Тя е, че културните стълкновения в рамките на една държава, която и да е тя в днешния свят, произтичат от естественото съпротивление на мнозинството да интегрира малцинството. Според степента на социалните механизми за интегриране и законоустановената защита на правата държавите с демократично управление – понеже само там може изобщо да се очаква някакво справедливо решение на всекидневни човешки мъки – се различават една от друга. Те дори биха могли да се подредят в една класация от най-добре социализирани малцинства към лошо социализирани. Социологията и културната антропология предлагат достатъчно стандарти за измерване на това социализиране. Социологията също така ни учи, че всяко обобщаване на несъизмерими и несъвместими величини, както и общества, води до задънена улица. За повече яснота по проблема за толерирането и признаването – и двата термина ужасно „сексистки“ в смисъла, че изразяват някаква автоматична привилегия на някой да толерира и признава – би трябвало, според мен, да се изучава и тълкува за всяка държава поотделно. Социологията не решава, тя само дава конкретните наративи и социални стандарти на политиците за дефиниране и прилагане на социални политики, които да намалят до минимум дискриминацията. Ябълката на раздора всъщност е именно дискриминацията, която отвращава прогресивния човек и изтощава дискриминирания човек.

Освен всичко това, малцинствата, които са локални – родени и израсли в държава – са СВОИ, докато малцинствата от имигранти са ЧУЖДИ. Тази добавъчна характеристика прави имигрантското интегриране или гарантиране на права значително по-трудно от изравняването по права на своите дискриминирани малцинствени общности. Нещата стават още по-сложни, ако ги мислим и в класов аспект.

Представете си чернокож хомосексуален мюсюлманин, загубил крак, в Йемен да речем, с някакво начално образование, който попада в България или Унгария или Румъния. (Езиковият проблем оставям настрана, за опростяване на разсъжденията.) Той, а и онези, които го срещат, трябва да преодоляват пет вида предразсъдъци/пречки едновременно: раса, сексуална ориентация, религия, инвалидизиране и необразованост. Да допуснем, че същият този човек е бил професор в университета в Сана или компютърен инженер: моментално отпада една от пречките към интегрирането му. Ако той не имигрира в България, а, да речем, в  Германия, неговата интеграция ще стане много по-безболезнено, защото ще останат само расовият и религиозният предразсъдъци. А в Холандия дори и цветът на кожата му ще бъде минимален проблем.

Ако анализираме защо са тези разлики в зависимост от държавата, ще стигнем до по-достоверни заключения за аспектите на толерантност и признаване, отколкото ако се опитваме да ги обобщим по логичен път, ползвайки демографски статистики.

Да си представим сега, че бял християнин – от която и да е източноевропейска държава – се премести да живее във Франция или Англия и знае съответния език. Предразсъдъците/пречките пред неговото интегриране са несравнимо по-малки и зависят само от степента на неговата образованост или професионална квалификация. Дори и да е хомосексуален, това почти няма да се отрази на интегрирането му. Ако е жена, тя ще изпита същите дискриминации каквито изпитват и местните жени от нейното класово съсловие. В най-честия случай, жените със средно образование стават домашни прислужнички, а мъжете – строителни работници. Хората с висше образование, независимо от пола, си намират работа по специалността и са склонни да приемат имигрантския си статус като начин на живот.

В резюме, толерирането и признаването вървят ръка за ръка и се проявяват в зависимост от взаимодействието на двете страни: мнозинствената и малцинствената. Толерирането е личен проблем, признаването е обществен, но то е в зависимост от степента на толерантност, която проявяват членовете на мнозинството.

 

[1] https://www.mediapool.bg/tolerantnost-kam-razlichnite-da-no-ne-i-priznavane-news285191.html?fbclid=IwAR1TWzSO8kRPSMMBtYKUkHgoJ7oH4r2Z4OB-kVLwGJANuBHknb2Hd8HvM5g

[2]:https://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/fokus/marina-lyakova-otdelnite-individi-mogat-da-se-okazhat-v-opredelena-situatsiya-kato-chast-ot-mnozinstvoto-v-drugi-konteksti-obache-mogat-da-sa-chast-ot-diskriminirano-maltsinstvo/  

[3] https://bodliva.blogspot.com/?fbclid=IwAR2cz6QnwH7dSXpgUt1KG2iepXjJGd-YA6sLgCaJkPcvzM1_9kOcSdhj7pA