Проф. Ивайло Дичев: Докато политиката на Германия е все така скучна, аз съм спокоен

от -
1 290
снимка: Дневник

Проф. Дичев,важни за читателите ни са Вашите коментари за ключови събития от изтеклата година. Като начало – какво са „жълтите жилетки“ – нова жакерия, както ги нарече един журналист от „Фигаро“, съвременна версия на бунт срещу елитите?

Ивайло Дичев: Жълтите жилетки са отговор на аморфното движение „Напред“, с което Макрон победи френската партийна система. Тоест трябва да сме наясно, че когато „рестартираме системата“, когато „измитаме“ старите партии и т. н., ние рискуваме да произведем  също такъв противник – безформен, без лидер, с многопосочни и противорeчиви искания,подвластен на разнопосочни емоции и дразнения. Жълтите жилетки се крепят на две неща – интернет, където циркулират всевъзможни измислици и кръговите движения на входа на градовете – тези последни остатъци от публичното пространство в обезлюдяващата се френска провинция; именно тях жълтите блокират.

Трябва да сме наясно, че във Франция много лесно се стига до насилие, там на почит е културата на гражданската война – за разлика от Германия например, където първо дълго преговарят. Веднага се излиза на улицата, горят се коли, трошат се витрини. Това е своеобразен начин гражданите да запазят достойнството си. Макрон тръгна с много важни реформи на трудовия пазар, които вървят в посока на „Харц 4“, реформите на Шрьодер в Германия от 2000 – става дума за либерализиране на пазара на труда, за по-лесно уволняване, което да доведе и до по-лесно назначаване. Френската социална система дава изключително големи права на тази, което са вече вътре, но по този начин създава пречки пред онези, които искат да влязат – младите, безработните, имигрантите. Другият момент е опитът му да привилегирова заплащането на труда пред пенсиите (25% от жътите жилетки са пенсионери, което не е типично за тази категория). Предоговарянето на отношенията между поколенията е  тежък проблем за застаряващите ни общества, това трябва да е ясно. Климата май вече забравихме – за жалост въглеродният данък съвпадна с повишаването на цената на петрола, ако бяха въвели този данък сега, при ниските цени, щеше да е друго. Жълтите са провинцията, хора там имат нужда от колите си, за да ходят на работа и по-малко се вълнуват от възвишени неща като съдбата на планетата. Девиз на движението стана изказването на една протестираща „той ми говори за края на света, а аз си мисля за края на месеца“.

Вероятно направи грешки стратегически грешки, опита много неща наведнъж. Укоряват го в това, че не се съобразява с хората, бил надменен, бил президент на богатите. Може би е  направил грешки, щом реакцията е такава, но ми се струва очевидно, че тези реформи са необходими – Франция губи своята конкурентоспособност на глобалната сцена, а така или иначе живеем в свят на жестока конкуренция. Не мисля, че Макрон иска да ликвидира френския социален модел – иска да укрепи държавата, за да може той да просъществува. Идеите му за Европейския съюз пък бяха безспорни – проектът му беше да направи от него защита на нашите страни срещу гиганти като Китай и САЩ. За жалост става все по-трудно да ги проведе на практика. С финансовите обещания, които даде, за да успокои жълтите, дефицитът му ще скочи и Салвини вече открито злорадства – Италия нямала да приема никакви уроци за бюджета си. Задлъжняването на юга плаши Германия и северните страни, които се отдръпват от всякакво общо решение. Домино ефект.

Все пак мисля, че свръх-реагираме на кризата във Франция – може би защото не искаме да се окажем неподготвени каквито бяхме за Тръмп и Брекзита. Такъв изблик имаше, ако не се лъжа, през 2005 – изпотрошиха Париж, възбудени от една книжка на Стефан Есел „Възмутете се“ – макар че възрастният дипломат там говореше за времето на нацизма. Възмущението днес сваля рейтинга на Макрон, но не качва този на Льо Пен, която е леко дистанцирана от ставащото, нито на крайно левия популист Меланшон, който подкрепя. Самите искания са разнородни. Протестът срещу въглеродния данък е елемент на общото възмущение на средната класа от изключително високото данъчно бреме във Франция. Това са десни искания. Заедно с тях – левите са срещу нарастващото неравенство. Е добре, но как се противостои на неравенството ако не с данъчно преразпределение? После – настояват за общонационален референдум, в което веднага долавяме популистката нишка. Какво точно да се пита в този референдум, аз не разбрах. Смяна на системата, промяна на конституцията и Шеста република, разбира се оставка на Макрон. Протести, породени от фалшиви конспиративни теории като това, че Макрон подписал в Маракеш да приеме 400 000 бежанци, че бил гей, че завлякъл несметни боатства в офшорка, какво ли не.

В последна сметка единственото, които обединява всичко това, е символът на жилетките – чудесно избран, защото значи „внимание!“, пък и ги имат всички автомобилисти. Жълтият цвят при това във Франция май не е използван още от политически формации (четох, че в миналото бил имал негативни конотации). Безформен изблик на емоции, центриран в символ. Как се диалогизира с подобно нещо е трудно да се каже. Боя се, че с отстъпките, които сега правителството прави, Франция влиза в капан – лихвеният процент е на път да се вдигне и това ще удари тежко икономиката догодина, точно когато се очаква ефектът от реформите.

В по-обща перспектива тъжното е, че нашите общества вече просто не искат да бъдат управлявани. Вижте го исторически – непопулярен Саркози, още по-непопулярен Оланд, шампион по непопулярност Макрон. Или синхронно: Макрон е разклатен, Мей е блокирана, Германия фрагментирана, Тръмп е притиснат от 17 различни разследвания… Нещо става, трябва да го разберем.

Ако жълтите жилетки се носят към крайно ляво във Франция, накъде отиват в  Португалия? Пожълтя и Израел….

Ивайло Дичев: Глобализира се символът, не и съдържанието. В Унгария например жълти жилетки протестираха срещу „робовладелството законодателство“ на Орбан, което легализира неща като 400 часа допълнителен труд годишно. Орбан е обратното на Макрон, нали така? Видяхме същото при протестите от 2013 – мигновено се разпространява формата на недоволството – окупационни лагери от Зукоти парка до Софийски университет – само че едните леви, другите десни. Медийната форма измести политическото съдържание.

Написахте в социалните мрежи, че всички протести срещу системата в последна сметка стигат до антисемитизма. Във Франция конкретно посочихте, че тълпата пее вулгарни песни, вдига антисемитски лозунги, еврейски организации протестират защото се  правят нацистки поздрави. Бихте ли доразвил мисълта си!

Ивайло Дичев: Антисемитизмът е от векове парадигмалната форма на конспиративната мисъл – избраният народ изведнъж се оказва сатанински народ, еврейският учител Исус бива предаден от евреите. За да разберете защо конспиративните теории днес са все по-популярен, трябва да се обърнете към масовата култура – най-интересно е, когато има обрат, този, който в началото на филма изглежда невинен, неочаквано се оказва убиецът. Антисемитизмът във Франция за жалост има своите корени, най-вече заради магребинската имиграция, но и по-стара интелектуална традиция. Но въпросът не са евреите, въпросът е в конспиративното мислене. Когато стана атентатът в Страсбург първата демистификация, която обиколи социалните мрежи беше – нали се сещате? – това, че президентът сам е организирал атентата, за да отклони вниманието от протестите. Вече дори не са изненадващи такива обрати на медийно-художествената мисъл, но ето на, още действат.

Полудява ли Америка? Мнозина предупреждават,че с оставката на военния министър генерал Джеймс Матис е стартирало „началото на функционалния край на президентството“на нестандартния Доналд Тръмп.От друга страна обаче, според прогнози милиони американци ще го преизберат след две години…

Ивайло Дичев: „Последният възрастен напуска правителството“ коментираха тогава по Скай нюз. Тайната на популизма е, че дава на публиката онова, което иска да чуе. Т.е. изтеглянето на 2000-те войници от Сирия не просто е геополитическа грешка, извършена заради един телефонен разговор с Ердоган, не просто предателство спрямо кюрдските муджахидини, които геройски се бориха срещу Даеш, не просто отсъпление пред Путин и неговия приятел Асад в акт на туитър-политика, достойна за детската градина. Тръмп дава на своята избирателна база онова, което тя иска – майната му на Близкия изток, да се оправят сами. Хора като мен, които са били против безумната втора война в Залива, би трябвало да се радват, че американците се махат. Особено ако не се замисляме какво следва от такова импулсивно и неподготвено решение. С една дума, популизмът предлага неща, които се харесват да публика, която живее в настоящето и консумира мигновени дразнения и емоции.

За разпадането на западното единство вече много време говорим и ако Конгресът не овладее „бебето-президент“, то ще стане факт. В Сирия остават войските на Франция, без предупреждение, без съгласуване. Макрон направи максимално остро от дипломатическа гледна точка изказване, в което съжали за действията на Вашингтон и похвали генерал Матис. Идва време да избираме приятелите си… а точно сега решаваме да купим американските изтребители, явно под натиск от там.

За преизбирането на Тръмп – зависи от няколко неща. Първо, очаква се срив на световната икономика към края на 2019, американската борса вече тръгна надолу, това е естествен икономически цикъл. Трудно ще бъде преизбран този президент, ако има голямо пропадане, а по общо мнение кризата от 2008 беше запушена с пари, не със сериозни реформи. Важно е как демократите ще изиграят картите си около импийчмънта – ако избързат и го поискат, може би ще загубят, заради доминирания от републиканци Сенат; наблюдатели казват, че ще е най-добре да поддържат съспенса до изборите с нарастващи обвинения и разкрития, каквито очевидно не липсват.

Големият проблем е липсата на лидер в Демократическата партия – в момента там мераклиите са легион, а партия без лидер не печели мажоритарни избори. Под въпрос е и съдбата на самата Републканска партия, която почна постепено да се свестява от нокаута Тръмп – например много сенатори и конгресмени от тяхните редици критикуваха остро изтеглянето от Сирия. Не знаем и дали сегашният комедиант няма да измисли нови фокуси, лъжи, плашила – видяхме, че е безспорен майстор в този жанр.

Гротескна заблуда ли е Брекзит? Ако е така, колко тежки ще са последствията за великобританците?

Ивайло Дичев: Не, Брекзит е резултат от многогодишна двусмислена позиция на Обединеното кралство по отношение на ЕС. Те не искат политическа интеграция и дълго се бориха за един минимален съюз, който да е само общ пазар – имаха и съюзници сред северните страни. Странното е, че обратът дойде от там, откъдето най-малко го очаквахме – свободното движение, което, смятахме, е най-естественото нещо за либералната политическа култура на острова. Гласуваха за Брекзит заради поляците, а после заради румънците и българите, които нахлуха в страната без контрол. Говорим за близо милион поляци и половин милион българи и румънци, това по официални данни. Според мен тези цифри не са зашеметявщи, а и страната има нужда от работна ръка – проблемът на брекзитаджията беше в това, че въпросните имигранти идват с права, за разлика от пакистанците или караибците, които там цедят, дисциплинират и дискриминират.

Лъжата се състои в това, че популистите не обясниха на хората колко трудно е излизането от Съюза и какви последствия ще има. Обещаха им, че ей така, ще щракнат с пръсти и ще „поемат отново контрол“. Поуката за нас трябва да е, че няма лесни решения в глобалния и взаимосвързан свят. Ако някой почне да размахва магическа пръчка трябва да го гледаме с подозрение.

Бяхте за два месеца в Германия. Нека да свържем България и Германия по отношение на хомофобията. У нас тя се оказа решаваща за отхвърляне на Конвенцията срещу домашното насилие на Съвета на Европа. В Германия преди година бяха легализирани еднополовите бракове, но данните сочат наличието на тлееща хомофобия.Има ли рискове пред демокрацията и в тази страна? В коледното си послание президентът Франк-Валтер Щайнмайер припомня,че демокрацията зависи от това гражданите да говорят помежду си?

Ивайло Дичев: Когато слушате нашите медийни мислители ще речете, че там са се хванали за гушите. Германия е изключително спокойна, стабилна, процъфтяваща. В 160-хилядното баварското градче, в което бях, има към 4 хиляди българи и румънци и към 5 хиляди бежанци. Не видях да има някакъв проблем, интерират ги постепено, индустрията има нужда от хора (към 400 000 бежанци в Германия вече са минали курсове по немски и работят, т.е. допринасят за социалната система). Току-що либерализираха законодателството, за да могат предприятията да назначават по-лесно неевропейски граждани, вкл. кандидати за убежище. Престъпността наистина е малко по-висока сред мигрантите – балканци, араби, турци, всякакви, но това няма нищо общо с истериите, които тук се раздухват – просто става дума за по-бедни хора, където е по-висок процентът на млади мъже, което е основният фактор при статистиката на престъпността. Впрочем знаете ли, кои имигранти са най-многобройни в Германия? Руснаците – над шест милиона като съберете немците от Русия (които получиха право да дойдат и които най-често продължават да си говорят на руски) и новите икономически мигранти. Те, казват, са най-ксенофобската част от баварското общество, гласуват за Алтернатива за Германия, завиждат на новите мигранти за това, че за тях имало повече грижи.С това, което извърши, Меркел загуби популярност и напусна лидерството на ХДС, но направи жест, който ще остане в историята – Германия стана хуманитарна суперсила.

Анегрет Крам-Каренбауер, която я смени, наистина е лично против еднополовите бракове – тя е католичка-консерватор – но без всякакво съмнение няма да се върне назад – отнемането на извоювани права в демократичния свят е нещо, което не се прави.

Основният проблем пред немското общество е фрагментирането на политическата сцена – партиите в Бундестага вече са 7 (ако броим все по-автономната ХСС), а бяха три. За мен гаранцията, че няма да има скоро срив в Германия, е нейната старомодност – не се поддават на емоции, карат го прагматично, самата индустрия продължава традиционно да произвежда машини, не финансови мошеничества. Меркел, а мисля и нейната наследничка АКК, са удивително спокойни, да не кажа – безинтересни на фона на популисти като Тръмп и Салвини. Докато политиката на Германия е все така скучна, аз съм спокоен.

Професор Дичев, пожелаваме Ви успешна Нова година!

Бел. ред. Под печат е книгата на Ивайло Дичев „Културни сцени на политическото“, изд. Просвета.