Александър Дяков, огненият скулптор

от -
2 477

В творческата биография на скулптора Александър Дяков има странен епизод: когато представил работата си „Дух и материя” за Общата художествена изложба през 1965 г., първоначално тя е приета (след спорове, разбира се), после обаче отговорни фактори наредили да бъде преместена при експозицията на графиците, разположена в друга галерия, не в Софийска градска. А и не просто да бъде преместена, но и да бъде преименувана – от „Дух и материя” на „Война”. Впрочем, наричам епизода странен, макар за онова време той такъв да не е: в мрака на социализма художествени произведения не само са лашкани насам-натам както маче лашка кълбо прежда, но и изобщо били забранявани и скривани за дълго. Е, сатрапите на социалистическия реализъм сигурно са мислели, че ги скриват завинаги, ама ядец, нъцки, кукиш, среден пръст! – няма идеология, която да е по-вечна от изкуството; истинските стойности винаги надмогват фалшивите постулати. Лъжата рано или късно изплува като мърша в мътна вода, дори да се шири в периоди, когато водата е най-мътна и разпенявена: тъкмо Александър Дяков се възправя и с нечувана дързост изстрелва към затулвачите на истинското българско изкуство парливия въпрос: „Защо спряхте изложбата на Лика Янко?” Ясно е, такъв мъж няма да се примири лесно с решението на цензорите; че да – ще го изпълни, няма как да не го изпълни – той е честен, не е като някои, тръгнали post factum да градят в мемоарите си дисидентско битие, признава: „Съобразявал съм се, разбира се, нямаше как“ , но ще изпълни безобразието с ръмжене и ехидност: скулпторът нарамва скулптурата и пеша я пренася от Софийска градска до ул. „Раковски”[1]. Изваянието тежи цели 80 кила – две торби цимент, между другото. Някога необузданите апапи на село, за да покажат какви са попиляващи всичко и всекиго мъжкари, тъй хващаха под мишница торбите и се катереха по строежите. Та като тях и Александър Дяков – няма власт, която да прекърши живеенето в достойнство, стига да го имаш и на него да държиш. Художникът е още млад, як и здрав – боксьор и плувец е, Дечко Узунов го изтъква с възхита при обсъждането[2], през 1952 г. дори извоюва титлата на републикански шампион по бокс тежка категория. Но пак е зор да мъкнеш 80 кила отлят бронз – разстоянието не е малко, макар че със сигурност обидата е много по-голяма. Как ли е псувал художникът, докато е носел налелия се с материя дух? Без съмнение, единствен духът му е помогнал да се справи с масивната материя…

Не обаче псувните на Александър Дяков са питането на този текст, друго е то: защо пък точно „Война” са поръчали като ново название на скулптурата материалистическите робокопи? „Дух и материя“ я знаят всички, това е, поне според мен, една от най-въздействащите творби не само в българската, а и в световната скулптурна съкровищница – мъж със само един крак[3] се е подпрял на две патерици, кракът му е тънък-тънък, туловището обаче дебело, търбухесто, скръстил е ръцете си отпред, раменете му са повдигнати почти на нивото на ушите, главата е сравнително малка, но гледа с копнеж нагоре, някъде в ширинето, което е космос и светлина. Посланието е ясно: тоя е урод, животът го е помлял на шест, едва ли не всичко му е отнел, оставил го е развалина и съсипня, но въпреки това не се поддава на униние, гледа небето и знае, че тази синева никой не може да му отнеме, независимо от всичките напъни, въздихания и подлъгвания. Адептите на социалистическия реализъм обаче не забелязват тази възвишеност, за тях е важно изглежда единствено дегенериралото тяло, духът хич не го и регистрират – може би защото самите те са го изгубили безвъзвратно. В обсъждането на творбата един от нейните противници, Иван Мандов, отсича: „Дух и материя“, обаче аз не виждам духа“[4]. За тях е от значение единствено тялото, осакатеното тяло, а след като е осакатено, то няма начин това да не се е случило по време на война, хич примерно не им е хрумнало, че може да е пострадал човекът при трудова злополука. Или при нещастен случай в планината, да речем. При соца трудови злополуки няма, както знаем. Няма злополуки даже в лагерите на смъртта като Белене и „Слънчев бряг“ край Ловеч. Прочее, то и лагери на смъртта няма…

race

В съзнанието на социалистическите художествени работници, разбира се, витаят и идеологически въртоглавия и те изобщо не са без значение, напротив. Някои от тези болестни вертиго-състояния са прозирни, други обаче – тц. Защото са изява на повърхността на дълбинните им комплекси и страхове, на подсъзнателни им импулси на безпокойство и тревога. Тревога от това, че на хоризонта на българското художество изгрява светило, с което те не могат да се мерят и срещу което нямат нито сили, нито талант да устоят. Затуй го цакат…

Естествено, изборът на заглавието „Война“ е част от идеологическото говорене на комунистическите партии, които – обратно на предупреждението: „Ако искаш мир, готви се за война“, говорят за мир, защото и искат, и се готвят за война. С мъдрото си и безпощадно око Илия Бешков отбелязва този парадокс:

Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово. Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта.[5]

Превръщането на „Дух и материя“ във „Война“ е всъщност тъкмо онова поставяне на куршума в дулото на пистолета, за което говори Бешков. Вкарват скулптурата на Александър Дяков в арсенала на своите идеологически оръжия, демонстрирайки му по този начин, че няма мърдане – ако искаш да излагаш в залите, трябва да си налягаш парцалите. Да не забравяме също, че Карибската криза, разразила се през 1962 г., със сигурност още се помни и светът продължава да го побиват тръпки от нея. Значи по-кротко, по-внимателно с парцалите, моля ви, ама недейте така, опасно е, отговорно е, съдбоносно е! Скулпторът, разбира се, хич не им се връзва на приказчиците и молбичките, не си наляга парцалите, ама никак, то май и поради това много от проектите му си остават само проекти, не се превръщат в завършени произведения. Споделя: „Много пъти държавната комисия е отхвърляла мои работи.“[6] А в интервю по случай 80-годишнината му с горчивина отсича: „Аз съм нереализиран скулптор, вече свикнах с това. Дори юбилейната изложба по случай 80-ия ми рожден ден се състоеше от снимки.“[7] По Българско завистта и съсипването на таланта не е новина, новина би било обратното, ама, за жалост, твърде рядко я срещаме…

Всъщност, това е другият възможен вариант за избора да се преозаглави „Дух и материя“ точно с „Война“. Да, за война иде реч, за война срещу таланта, обявена и разгърната по всички фронтове от мандарините на глуповатия соцреализъм. Проектът му за паметник на „Майка България” е спрян, защото, видите ли, трите бозаещи от лъвицата дечица биха могли да разсърдят съседите. Самият Александър Дяков разказва как възпрепятстват негови художествени намерия, а след това ги открива реализирани при други:

Много пъти държавната комисия е отхвърляла мои работи След това крадат от моя проект и се кичат те със звания… Един конкурс, паметник на партизански отряд край Ловеч, на една могила. Нещо, което не беше правено, мисля, че бяха 28 убитите партизани. Аз правя паметник от 28 менхира, всеки си има определен менхир. И един долмен, знаеш какво е долмен, като буквата П отпред, като горе хоризонталата е статуя на свободата, крилата статуя на свободата. Отхвърлиха моя проект, къде се е чуло и видяло в хоризонтално положение Нике Победоносна?! Да, ама година след това моят приятел Хесапа [Димитър Бойков], който беше в Държавна сигурност, стана лауреат на Димитровска награда и народен художник с хоризонтална статуя на свободата. Валю [Величко] Минеков също направи хоризонтална статуя на свободата. Другаде не знам по света да има. Може би има, но аз не съм виждал. Друго, пак отхвърлено от държавната комисия – „Бяг“, тази композиция с бягащите коне. Повече от три години ми ги отхвърлят. Гондов е инструктиран от Държавна сигурност да не се приема мой проект.[8]  

P1010953 (1)

Така е, война е, Велика идеологическа. А на война като на война – саботажи, разузнавания, контраатаки, засади и офанзиви… Но всичко това Александър Дяков – завиждам му за което! – посреща със стоическо спокойствие, макар и засегнат и огорчен – а и как няма?! – толкова много естетическа инвенция, толкова малко практическа потенция. Въздъхва: „Съжалявам само за нереализираните идеи”. Не съм обаче сигурен дали точно той трябва да съжалява, дали не трябва ние да съжаляваме, тъй като сме изгубили, да не кажа опропастили, едно огромно творческо дело, един колосален талант, чиито произведения с чест и гордост щяхме да сочим и да им се радваме. А не светът да ни се смее заради примигващия на фотонни кръпки Самуил. Трагедия е, истинска трагедия е, когато нещо красиво не успява да бъде превърнато в дело – световната радост намалява, стопява се, може чак да изчезне. Както, между другото, е изчезнала радостта през социалистическите години, освобождавайки място за корумпираните и развратни страхове и подозрения, които церберите на системата – копоите на Държавна сигурност, питаят против всичко талантливо, можещо и умеещо в падналата им в окървавените ръчички беззащитна страна, мачкана и очуквана, млатена и опосквана, тероризирана… Георги Марков описва тази българска трагедия в „Задочните репортажи“ така:

Подозрение, което е доказателство за моралната неустойчивост на режима, за бездънно чувство за страх. Този страх, който при съвременното разположение на силите в света, изглежда най-малко неоправдан, е станал втора природа и на подозиращите, и на подозираните. Като неизтощим самозареждащ се акумулатор този страх подхранва подозрението, което поражда нов страх. Това е перпетуум-мобиле на душевното терзание, което е възможно само при условията у нас.[9]

Подозрение – страх – подозрение-прим – страх-прим… Как се живее в тази долина на смъртната сянка, където моженето е престъпление, а достойнството – лукс? Честно казано, мисля си дали пък не точно заради това нашата тъй обрулена нация не е в момента така нахмурена и нещастна и поради тази причина – че талантите ѝ някога са били запретявани, че способните ѝ хора са били порязвани, че творческите ѝ гении са били шкартирани? Подобни актове на духовно осакатяване и оскотяване не са нищо друго, освен доброволна национална лоботомия, суицидно действие, което ни се връща днес с лихвите и с цялата му невъзможност да го преглътнем и преодолеем. И поради това хейтърстваме всичко и всички – защото сами себе си не можем да понасяме. А не можем да се понасяме, защото сме бездарни, некадърни, нескопосни. Оперирали сме без съпротива величието на духа си и после се чудим защо жалката ни материя корозира. Александър Дяков обаче не се чуди, неговият дух тази корозия също я е изваял в цялата ѝ безперспективна и безпощадна душевна печал („Корозия”, 1976). Да, обявили са война на дарованието Дяков самозваните прекръстници на „Дух и материя”, но с това са обявили война на всички нас, срещу нас воюват те и против нас се сражават. Способностите ни унищожават, способните ни угнетяват. За съжаление, продължават да го правят: „Великден” все още си стои нереализиран, макар че едва ли би имало по-силен символ в целия бивш социалистически лагер от тази всеопрощаваща съветските окупатори Божия десница; така е и с „Трибрат”, да не говорим за „Колесницата”, която кой знае къде са заврели – ни да се види, ни да се чуе. Но чува се, чува се – талантът не може да спре да говори, талантът не може да спре да твори. Дори и с ненаправеното, дори и с неизговореното…

А също и със съотнасянията. Всеизвестното е, че „Дух и материя“ се явява реплика на една друга „Дух и материя“ – тази на Андрей Николов, при обсъждането на творбата журиращите добре го осъзнават. Борис Иванов:

Сашо Дяков съвсем съзнателно взема нещо, което е точно в разрез с това. Той взема един осакатен човек и не случайно пише в бележката си, че тук той дава едно друго схващане, друго отношение и тълкувание на човека при известни обстоятелства в живота, съвсем различно от това, което даде в своята работа – вие я знаете – Андрей Николов – „Дух и материя“. Там е една млада красива жена с хубави форми, хубав бюст, шия, глава, в една романтична мечтателна поза… Но Сашо Дяков иска да каже: това е само едната страна от живота. Има една красота, има един дух на човека и една човечност, която той иска да види в съвсем противоположна посока… Питам аз сега какво ви смущава? Защо няма да приемем тази работа?[10]

Не толкова всеизвестно обаче, дори бих го нарекъл неизвестно е друго съотнасяне – с прочутата, а в масовото съзнание може дори най-прочутата българска скулптура, създадената през 1913 г. „Те победиха“ на Иван Лазаров. Със сигурност творбата „Дух и материя” на Александър Дяков е навяла някакви бегли асоциации с нея, за да се превърне във „Война”. Все пак „Те победиха” изобразява тъкмо война – войните за национално освобождение в периода 1912-18 г., които свитичкият селянин, прегърнал пушката като гега и облегнал се на най-близкото си същество в това време на безумие, „красота и печал“[11] – вола, печели, за да бъдат изгубени след това от глупостта и безхаберието на политическите дебили. Прочее, асоциацията идва и от друго: не ви ли прилича начинът, по който героят на Иван Лазаров се е подпрял на вола, на начина, по който героят на Александър Дяков се е подпрял на своите патерици? Това са техните фундаменти, това са техните сигурности. И двамата са скръстили ръцете си, и двамата са леко прегърбени, разликата е обаче в разположението на главите – селянинът гледа с упоритост напред, инвалидът гледа с упование нагоре. Това обаче изобщо не е маловажна разлика, защото тя оформя стихийната изтъканост (използвам понятието „стихия” в изконния негов смисъл, изявен в натурфилософските построения на древните йонийски мислители, като онзи първоелемент, който гради битието, онтоса) на двете произведения. И ако решим, че в „Те победиха” на Иван Лазаров преобладаващият, структуроопределящият елемент е земята, а в „Дух и материя” на Андрей Николов водата – не случайно неговото красиво момиче избликва от скалата точно като извор, истински извор жива вода, нимфа съща преобилна, то в „Дух и материя” на Александър Дяков установяваме огненото – онзи първичен хераклитов огън, който, както учи ефеският мъдрец, всичко създава и всичко унищожава. И – само за да запълним четворицата, да не я зарязваме нащърбена, Галин Малакчиев е, който поставя във фундамента на своето творчество въздуха: във филма на Константин Занков „Галин или Споменът не губи давност“, посветен на знаменития скулптор, Красимир Илиев перфектно извежда това, особено със знаменития „Арлекин” (прочее, и той преименуван – на „Акробат”). И още веднъж: „Галин Малакчиев с Арлекин демонстрира нещо, от което скулпторите са бягали като дявол от тамян – крехкостта. Тази хиперболизирана изящност на фигурата, нейната неустойчива устойчивост е съпроводена с нещо много важно – празното пространство е част от пластичността ѝ.“[12] Ако празното пространство, въздухът е неотменим елемент при изграждането на скулптурата от Галин Малакчиев, то в „Дух и материя” на Александър Дяков бихме могли да открием един обърнат пламък, чиято основа е не в земята, а в небето. Небесен е този пламък и той изгаря земята, за да я пресъздаде, да я пресътвори. От небето черпи своята сила човекът на Александър Дяков, небето го запалва и той гори в неговия пламък. Дебел е в горния край, небесния, тънък е в долния край, на единствения крак.  Прибавям тук и факта, че самото наименование на скулптурата е „единство и борба на противоположностите” – идея, което не е нито марксистка, нито хегелианска, а тъкмо на Хераклит, и получаваме едно съответствие, което покръстителите едва ли са имали предвид, но във всички случаи подсъзнателно, архетипно, митологически са почувствали. Защото и философът от Ефес говори за войната и мира, които събират и разделят елементите; тоест „Дух и материя” става „Война”, понеже вероятно се е задействало някакво предусещане, някаква интуиция за огнената хераклитова същност на скулптурата на Александър Дяков. Между другото, огнена е и самата негова същност, на самия скулптор: всички ония легендарни случки с погодените от него номера на приятелите му подсказват и разказват неспокойния му, огнен дух; подсказват също и за прочутата фраза на Хераклит, че божеството, вечното божество е дете, което си играе и тъкмо така построява света. Ето защо „Дух и материя” не е просто израз на хераклитовата война, „Дух и материя” е израз и на хераклитовата игра, която сътворява и състоява света и без която той би бил не просто скучно, той би бил безжизнено място. Тази скулптура гори и прогаря в сърцата ни цялата истина за това как можем да бъдем хора, как можем да бъдем съзидатели дори и тогава, когато всичко ни пречи, когато всичко е против нас, когато злото ни души и мъчи. Александър Дяков е доказал тази истина с живота си, с творчеството си, с духа си, че дори и с материята си. Доказателство, което ние днес вече трябва задължително да приемем и да следваме като аксиома, не като теорема. Аксиома кратка, само от три думи: „Духът гради битието”. Да, огненият дух гради огнено битие, което се превръща в огнено съзнание и огнено творчество. Точно такова, каквото е творчеството на Александър Дяков, огнения скулптор.

 

[1]Случката е разказана в документалния филм на Михаил Венков за Александър Дяков, назован именно „Дух и материя“ (2016 г.)

[2]„Авторът е едно много хубаво момче, с едно много хубаво физически построено тяло“, гласят записаните думи на Дечко Узунов. Цитатът е по: ИЛИЕВ, Красимир. Форми на съпротива. София: Софийска градска художествена галерия, 2016, с. 145.

[3]Ляв е наличният крак: дали пък това не е подсказка и за горчивото обстоятелство, че дясното като социална практика и идеологическо мислене е отрязано, тоест ликвидирано от общественото пространство? А защо тук да не си спомним, че през 1984 г. Константин Павлов пише стихотворението „Десният ми крак“, в което „ДЕСНИЯТ МИ КРАК – к о й т о  и з в е д н ъ ж   з а я в и, / ч е   и с к а   д а   м е   н а п у с н е –“, тоест отново дясното е непокорно и бунтовно… Наречете го интуиция, но истинският художник и по това си личи – по интуицията

[4]ИЛИЕВ, Красимир, цит.съч., с. 145.

[5]БЕШКОВ, Илия. Черната тетрадка. Дневник (1950-1951, 1955). Досие (1925-1958). Албум (1930-1957). Второ издание. София: Изток-Запад, 2014, с. 57.

[6] ИЛИЕВ, Красимир, цит.съч., с. 146.

[7]ВАГАЛИНСКА, Ирина. Скулпторът Александър Дяков: Все още съм неудобен [online ресурс]. 04.06.2016.  http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=722&aid=16348

 

[8]ИЛИЕВ, Красимир, цит.съч, с. 146-147.

[9]МАРКОВ, Георги. Задочни репортажи за България. София: Профиздат, 1990, с. 97.

[10]ИЛИЕВ, Красимир, цит.съч., с. 144-145.

[11]Така шведският историк и писател Петер Енглунд нарича Първата световна война, вж. неговата книга „Битката: красота и печал“, София: „УИ „Св. Климент Охридски“, превод Живка Колева, 2015 г.

[12]ИЛИЕВ, Красимир, цит.съч., с. 141.

 

Снимка 1 – Проект за монумент на мястото на Паметника на съветската армия, който впоследствие е преработван многократно.

Снимка 2 –  Проект за монументална скулптурна композиция, която да бъде ситуирана в пространството срещу Централна гара – София.

 

Снимките /1,2/ не са публикувани досега.  Дъщерята на големия скулптор Невена Дякова  ги предостави на „Маргиналия“ .

 

 

Снимките на пластиките и проектите на нови решения за градското пространство са предоставени на „Маргиналия“ от Невена Дякова, дъщерята на големия скулптор