Анкета: Завишени ли са бройките в университета – има ли нужда България от толкова висшисти? /2/

от -
322

Споделяте ли тезите на проф. Иван Илчев за състоянието на висшето образование у нас, изказани пред Нова телевизия?

1. Университетите дават завишени бройки за приема си 2.България обаче няма нужда от толкова много висшисти, особено в някои области. 3. Много от хората, които влизат на второ и трето класиране, нямат интелектуален капацитет, за да завършат. 4. Системата е сбъркана, започна да се поправя през последните години и се надявам, че след няколко години ще има резултати. 5. Образованието е много консервативна система и трудно се променя. Необходимо е време. То зависи и страшно много от политиката

Маргиналия се обърна за мнение към 12 преподаватели от държавни и частни учебни заведение. В анкетата взеха участие и икономист, изготвящ от години рейтингите на висшите учебни заведения у нас, както и HR консултант. Днес публикуваме втора част от отговорите.

  1. Бившият ректор на СУ“Св.Климент Охридски“ и уважаван историк, проф.Иван Илчев, постави  наскоро важни въпроси пред обществеността.  Първата му  тезата е за „завишените бройки за прием на университетите“. Съгласни ли сте с нея?

Д-р Албена Стамболова, HR консултант, преподавател в СУ до 2005

Въпросът със завишените бройки за прием в университетите е част от порочен кръг.  Университетите трябва да балансират отношението между редовните си преподаватели и студентите, за да имат основание да им плащат заплатите. Известно е, че в катедрите се поставя въпросът дали даден преподавател ще успее да покрие хорариума си през съответния семестър. Още на този етап започват  балансите. Често броят студенти е по-нисък от „идеалната“ или „точната“ цифра и тогава започва ново балансиране. По някакъв начин се постига правилна отчетност, за да е наред всичко в административно отношение. Заявките за бройки по специалност се сумират и отново се ребалансират спрямо бюджета и финансирането. Интересно, че никой не се пита за процедурите, чрез които даден университет  „ражда“ бройката си. Те са част от управлението на ВУЗ-а. Мисля, че именно там е проблемът. Университетите се управляват недостатъчно компетентно, тромаво, недостатъчно прозрачно и рационално дори за пред самите себе си.  Когато и ако нивото на управление в тях се повиши, можем да се питаме дали системата за финансирането им е достатъчно добра. Тогава те биха имали истински аргументи да са доволни или недоволни и сами да предлагат оптимизация. На този етап, независимо дали се дават много или недостатъчно пари на университетите, при лошо управление тези пари никога няма да са достатъчни.

Д-р Жана Попова, Факултет по журналистика

Мисля, че този въпрос отдавна се обсъжда и е поставян многократно. Но „завишени бройки за прием“ не е коректно поставеният проблем. За разлика от другите университети, СУ поставя този въпрос пред МОН, а не очакваше МОН да го постави пред обществото. Но нека видим целия процес на „завишаване“ на студентите, а историците тук са много полезни като анализатори. Защото основният проблем е свързан с автономността на университетите – те са донякъде като обществените медии – автономни са, но винаги им напомнят, че са финансирани от държавата. Защото увеличаването на бройките и увеличаването на университети се случи чрез механизма на финансиране – висшите учебни заведения трябваше да имат голям брой студенти, ако искат да оцеляват някои от тях, а други – да се развиват. Напомнят им също, че държавата, а не обществото трябва да определи от какви бакалаври и магистри има нужда. Всъщност говорим ли въобще за магистърската степен на образование? Мисля, че не, а там има други проблеми. Та кой ще постави за обсъждане въпроса за финансирането на университетите, за тяхната автономност? По-скоро съм съгласна с проф. Анастас Герджиков, че бройките в някои от специалностите трябва да бъдат намалени, но финансирането не бива да се определя от този процес. Нека не забравяме, че СУ освен това е и място, в което учените развиват и научна, а не само преподавателска дейност.

От друга страна, когато се заговори за „ограничаване“, за „намаляване“ на бройките за прием държавните институции си служат с формулировки „да питаме бизнесът какво иска“, „да питаме фирмите какво искат“. Нека пренесем сега това питане в сферата на един конкретен бизнес – медийния. Ако се съобразявахме с това какво иска бизнесът доскоро, трябваше да се съобразим с това какво мислят един син с едната му майка… Има области, в които образованието може да промени средата.

Когато говорим за висшето образование много често се дава пример със специалностите, преподавани във ФМИ. Това е област, в която никога няма да успеем да „произведем“ достатъчно кадри за бизнеса. Защото, за разлика от ФЖМК, ФМИ всъщност трябва да произвежда кадри за бизнес, който не е локален, който е сред най-бързо развиващия се сектор в света. Нима някой очаква от един асистент да научи толкова много специалисти за целия световния бизнес? Въпросът е не как университетът да разреши този социален проблем, а как обществото да използва университета, за да се опита поне да промени донякъде последиците от него. Но това може да стане чрез постиженията на социалните науки, само че ние не използваме тези постижения, а смятаме, че щом е IT бизнес, няма нужда да се допитаме до изследванията на социолозите.

Вместо да приемат, че това е сектор, в който трябва да се инвестира в обучения и след висшето образование, за да се гарантира качество на работата, някои от IT фирмите правят собствени академии, университети, училища, школи като заместват онова, което липсва в университета… Защото всъщност могат да спечелят от продукта „обучение“. Те създават кадри само за собствените си нужди. Това не е университет, това е някаква имитация на читалища, но без просветителския елемент. Смисълът на университета е да създава общности, а не задоволяване на собствени нужди на определени фирми.  

Проф. Лиляна Деянова, СУ, хоноруван преподавател

 Нека първо уточним контекста, в който откъснатият цитат става теза. Професор Илчев в случая има предвид „завишаването на бройките” като „стратегия за оцеляване” на държавно субсидираните институции, една „система, която е сбъркана”. Но и бившият просветен министър Н. Денков говореше за „раздутия брой студенти”. Това е общо място в ситуация, в която и след всичките класирания остават незаети места, в която потенциалните студенти намаляват, а потенциите им още повече (вкл. на онези от едната шеста, които се ориентират към чужбина), в която се роят филиали и филиалчета, „бройки” дипломи и титли, вкл.професорски. (В частните университети „завишаването“  и притеснението от незаетите места е от друг тип, има друга  логика.). В друго интервю  проф. Илчев прави анализ на тези стратегии на оцеляване чрез финансиране на глава и казва, че „ако продължаваме да финансираме само бройките, ще се озовем само с кренвирши без луканка”. (Казано е преди времето на актуалната метафора за „суджуците” – сега сигурно би добавил към изречението си – „но за съжаление с много суджуци”.) Тогава и сега той оспорва капацитета, „съмнителното качество”  и легитимността на акредитирането на многобройните университети, използването на летящите професори. (Друг е въпросът, че си представя като спасително едно откриване с помощта на бизнеса на местни висши училища, че не е прав, че „СУ не се интересува от лесния прием” доколкото въпреки по-ограничения наплив балът на влизащите е удовлетворително висок (макар да е самокритичен към принудителните компромиси, и така нататък). Че има проблеми и в представите за субсидирането не според бройката студенти, а според качеството на образованието, често отъждествявано с „добрата реализация на труда”, разбирана  в тясно икономически смисъл, като пазарна.).

Проф. Майя Грекова, СУ

„Завишени“ спрямо какво? – Ако е спрямо възможностите на различните специалности да обучават съответния брой студенти, не мисля, че има „завишаване“ поне що се отнася до Софийски университет. Ако е спрямо потребностите на пазара, не мисля, че пазарът „знае“ какви ще са му потребностите след 4-5 години, както и че желанието на младите хора да изучават дадена научна специалност трябва безусловно да се регулира от пазара. Ако е спрямо реално пожелалите да изучават дадена научна специалност, не смятам, че това може с точност до „бройки“ да бъде предвидено. Накратко: аз не виждам проблем със „завишените бройки“. Това обаче се оказва проблем, защото е обвързано с финансирането и с „бройките“ за следващата година на специалностите, които „тази“ година не са ги „запълнили“. Т.е. това е проблем от гледна точка на приетите правила за финансиране на висшето образование. Следователно, тези правила трябва да бъдат преосмислени и променени

Д-р Румен Петров, НБУ

Вероятно иска да каже, че „непълноценни“ университети подяждат „пълноценния“ СУ.  Втората вероятна причина, е да смята, че доста от децата са прости за софистицираните университети

2. Вярно ли е твърдението ,че България няма нужда от толкова много висшисти, особено в някои области“?Ако да, какво трябва да се направи?

Д-р Албена Стамболова, HR консултант, преподавател в СУ до 2005

Може би ако България имаше добро средно образование, въпросът за висшистите нямаше да е толкова актуален. Сега сякаш се разчита, че „всичко ще се оправи“, ако се вземе диплома за висше образование. Част от мотивацията на студентите е, че придобиват статус и пребивават в него 4 или повече години. Освен трупане на знания и развиване на умения, следването е и начин на живот. Произвеждане на идентичност. Част от студентите учат точно това, което искат, други – не. Част от тях харесват обучението и преподавателите си, други – не. Малко от тях знаят какво искат да правят след като приберат дипломата си. А още по-малко са наясно относно професионалните кариери, в които могат да се „продадат“ изгодно. Как да започнат, откъде, колко дълго ще стоят на младша позиция или като стажанти, как ще се справят с професионалните йерархии, как ще се изграждат като ценни и скъпи кадри. Така че броят на тези, които стават добри професионалисти по специалността си зависи много и от средата, в която попадат, и от собствените им умения да се справят. Как тогава да отговорим дали броят висшисти е много или малко за страната на етапа на излизането им от университета? Ако страната и бизнесът се управляваха добре, ако в България имаше способни ръководители и лидерски примери, ако имаше налице резултати от добро стопанисване, можеше този въпрос да е важен. Но мисля, че сега е ирелевантен, защото не можем да му даден задълбочен отговор. А само интуитивен. Ако страната и бизнесът се управляваха добре, ако в България имаше способни ръководители и лидерски примери, ако имаше налице резултати от добро стопанисване, можеше този въпрос да е важен. Но мисля, че сега е ирелевантен, защото не можем да му даден задълбочен отговор. А само интуитивен.

Д-р Жана Попова, Факултет по журналистика

Не съм сигурна, че имаме прекалено много висшисти. Може би – имаме твърде малко икономика. Въпросът е дали многото студенти в дадена област водят до спад в качеството на обучението. Ако университетите са инвестирали в това да обучат преподавателите си да преподават на големи курсове от студенти, не виждам проблем.

Въпросът е как после работодателите избират от специалистите на пазара! Но след като имаме „толкова много“ висшисти защо не  развиваме бизнес направления, които изискват висшисти? Защо у нас не се задържат или въобще не се създават и не стъпват фирми, които да изискват висшисти? Това никак не е толкова лесен въпрос. Само че уточнявам, че това е проблем на цялото общество, а ректорите имат оперативни задачи и затова говорят за тяхната роля в този процес, тъй като очакваме конкретни резултати, а не дискусия от тях.

И може би освен да се съставя регистър на рестриктивните мерки към университетите е редно да проведем обществен диалог за състоянието на бизнеса в България и за връзката студенти:работни места. Например, едно от положителните явления през последните три години е, че финансирането на университетите беше обвързано не само с броя на студентите, които избират учебното заведение, но и с качеството на обучение. Само че един от критериите за оценка е колко от студентите са намерили работа по специалността си. Не можем да виним университети, че икономическите условия се променят и че завършващите нямат работа. Дори намирам за нормален отказът на завършващите журналистика студенти да работят в медии, в които заплащането е ниско, нямат договори, работят извънредно и т.н. Колегите, които са вече бакалаври по журналистика, предпочитат да работят в кол-центрове, а не в медии. Но нима някои от медиите не бяха превърнати в центрове за поддръжка на определени партии? Можем ли да ги съдим тогава, че са предпочели по-щадящото ги поне морално работно място? И кой ще разреши въпроса защо в кол-центъра заплатата е по-висока отколкото в национална медия?

От друга страна, ако отново погледнем медийния бизнес, ще видим една доста специфична ситуация. Би трябвало медиите да са печеливш бизнес, особено телевизиите непрекъснато се саморекламират с това колко много хора ги гледат. Тогава би трябвало този сектор от икономиката да привлича най-добрите завършващи студенти по журналистика, да има конкуренция, да зависи не кой какъв кандидат-студентски изпит е преодолял, а кой какви оценки има по предметите в дипломата си. Не само че дипломите нямат значение, но често са предпочитани студенти, точно заради студентския им статут на хора, които са съгласни на всякаква работа, защото се вярва в мантрата, че „практиката учи“, а теорията е излишна. Само че практиката учи и на неетично поведение и на злоупотреби с властта на думите и кадрите. Практиката учи и на пустословие, докато университетът е мястото, в което студентите откриват многообразието от езици и разкази

Има области, в които студентите са прекалено много, но аз ще говоря за журналистиката, защото познавам най-добре тази област. Смятам, че не са много журналистите, които обучаваме. И смятам за здравословна конкуренцията, която нашите студенти имат с техните колеги от двата факултета по филологии в СУ. Проблемът е, че в медиите нашите завършили студенти се конкурират с Венета Райкова, Николета Лозанова, Деница Гергова и т.н. Медии има, но журналистиката е в пъти по-малко от копи-пейст служителите и от т.нар. забавни предавания, които не се правят от журналисти. Университетът не може да каже на медиите да наемат само квалифицирани журналисти, а и не мисля, че е редно, защото сред филолозите и физиците също има добри автори. Но учените в университета могат да поставят и да анализират проблема с липсващата журналистика в медиите, но не и да казват кой кого да наема. И мисля, че част от преподавателите във ФЖМК поставят този проблем пред обществото и да предлагат анализи.

Проф. Лиляна Деянова, СУ

Не е вярно. Но е по-точно да се каже, че не може да се отговори на този въпрос,  без да се дефинира какво се разбира под  „висшист”, висша образованост и „качествено” знание в „обществото на знанието”. Защото когато аз казвам, че трябват повече  висше образовани личности, аз не разбирам това, което – например – председателят на Българската стопанска камара „казал, че трябват повече висшисти, но такива, които да отговарят на нуждите на икономиката и бизнеса”.  А дали и там има жизнен пазар на труда?. Икономистът Георги Ганев преди десетина години показа, че няма връзка между качеството на образованието и пазара на труда, защото самият пазар на труда у нас е недиференциран и излъчва противоречиви послания към студентите. И надали и днес  нямат значение факти като този, че половината от висшистите след завършването си работят на позиция, която предполага много по-ниска квалификация? (Цитирам сериозно изследване на експерта по образователни политики Боян Захариев)

За да отговоря, се нуждая и тук от контексти. Иначе ще остана  до медийните заглавия, които тиражираха това твърдение (и до задоволството на немалка част от форумния хор): „нямало нужда от толкова висшисти”, „България произвежда много висшисти, а няма нужда от тях…бившият ректор изригна”, и пр. Тривиално е да се каже, че масовизация и „демократизация на висшето образование” не значи качествено висше образование. Ясно е, че образованието  трябва да има връзка с „реализацията”( реална реализация, а не просто „включване”, „приобщаване” ), със стратегиите за бъдещия „свят на професиите” и за шансовете, осигурявани от един отговарящ на понятието си университет (а не университет за „проли”, ако си спомним Оруеловата анти-утопия) . Че има зависимост  и в нашия (впрочем много добър, ще кажа това само заради някои от противниците му, не заради  справедливо искащите да го „разбудят за реформи”, както беше във въпросното интервю по Нова ТВ) университет между политиките на приемни изпити  в различните специалности, между приетите с взискателни и трудни изпити и приетите с бележката от матури, или друг тип бележки и удостоверения, между предишните студенти и сегашните. (В интервюто усещам една носталгична и  елитистка нотка, която не споделям. Защото не просто възпитаниците на гимназии от типа на  „Английската” са увличали в стремежа за добро образование останалите студенти, а това са правили и масата образоващи се деца на една огромна и все по-смаляваща се днес група)… Но всички тези процеси и тенденции не са само местни, не са от онези „45 „х”, които стигат”… където „х” може да се замести с „комунизъм”, „45 милиона, които дължал старият университет” и т.н.

Проф. Майя Грекова, СУ

Не знам какво означава да е вярно. Кой казва от колко висшисти и в кои области има нужда България? Какви са аргументите? Вероятно поради различни обстоятелства в някои области има „излишък“ – т.е. висшисти, които не могат да си намерят работа по специалността. Не мисля обаче, че подобно състояние може и трябва да се регулира чрез „бройки за прием“. А твърдението, струва ми се, има отношение към два факта: липсата на достатъчно работници с т.нар. средна квалификация и нарояването на висши училища. Първият факт има отношение по-скоро към средното образование – то не осигурява необходимата подготовка за бърза квалификация съобразно свободните места на пазара на труда. Вторият факт е свързан с процедурата на акредитация на специалности/висши училища и съответно – с изискванията и подготовката на висшистите, а не просто с тяхното количество

Д-р Румен Петров, НБУ

Не знам за какво са висшистите, освен за личното си образование? Според мен всеки има право да учи.

Държавната поръчка предполага, че някой знае за някакви обществени потребности и „поръчва“, обезпечава със стипендии от името на обществото. Може би това е проблем?

Може би ако няма държавна поръчка изобщо ще е по-справедливо и по-лесно студентите ще се насочват там, където има нужда от тяхното висше образование? Това обаче означава други играчи да влязат в полето на определянето на нуждите и да конкурират държавата във властта й върху университетите. Сега от висшето образование се интересуват само университетите а държавата – от изхранването на преподавателите там? Какво осигуряват университетските преподаватели на Държавата, че тя има такъв силен интерес да ги изхранва като прави желано всеки ученик да учи в университет без да има нужда да научава нещо полезно? Вероятно лоялност и безкритичност. Нашите университети са прочути с безкритичността си към всички социални политики на държавата (образование, полиция, здравеопазване, социални грижи, жилищно планиране

3. На какво се дължи факта, че хора, които влизат „на второ и трето класиране“ нямат интелектуален капацитет, за да завършат университета?

Д-р Албена Стамболова, HR консултант, преподавател в СУ до 2005

Ако има такава статистика и тя се разгледа системно, би трябвало отговорът да е ясен и да има съответно коригиращо действие. Иначе всичко остава в мъглявата сфера на вайкането. Понеже не съм запозната с подобна статистика, тук мога да направя само предположения. Ако приемем, че това наистина е факт, бихме могли да отговорим, че филтрите на университетите разполагат с надеждни критерии при приема, следователно знаят предварително, че ще обучават студенти , които „нямат интелектуален капацитет“. Изводите могат да са два: или че университетите са организации, които се борят за оцеляването си, и техен приоритет е да правят компромиси в името на тази цел. Или, че системите на обучение не са достатъчно добри, за да повишават интелектуалния капацитет на студентите. Или и двете. И в двата случаи това говори за незнание какво да се прави.

Д-р Жана Попова, Факултет по журналистика

Не знам как е направена тази преценка, но не бих се съгласила с нея. Когато студентите са влезли на второ и трето класиране, понякога е въпрос на липсващо време за учене, на несправяне с изпита и т.н. Може би при нас все още не се е усетила тази разлика. Но когато се срещнем в радиостудиата или в телевизионното студио на ФЖМК, никой не идва с табела „приет на второ или трето класиране“. По-скоро има нещо друго, което ми се струва, че проф. Илчев поставя като проблем – променено е отношението към образованието. Дипломата продължава да бъде висша ценност за студентите, преодоляването на изпита ражда дори легенди кой как по-лесно е взел този или онзи изпит. Но самото обучение като процес започва да губи смисъла си за част от бившите ученици, станали студенти. Някои от тях приемат, че щом са влезли в университета, въпреки ниските си оценки, могат да изискат да получават оценка без да учат. Но дали сред тях няма и колеги от първото класиране? И този проблем започва още от първите години в училище. Самите учители са превърнати в хора, от които искаме да са учители, възпитатели, психолози, интерактивни устройства, на които сме поверили децата си, но не само тях, ами и цялото общество. Не стига това, ами са натоварени с това да изобретяват отчетите си ден след ден, сякаш не виждаме резултата от тяхната работа в децата си… Тази система на отчитане на дейности е пагубна за училището и започва да се пренася и в университетите. Вече не са достатъчни публичните конференции и доклади на учените, научните публикации и рецензиите, ами непрекъснато се въвежда някаква псевдонаукометрия, в която всъщност е важно колко ученият ще саморекламираш онова, което едва ти остава време да направиш като изследване, но хабиш достатъчно време, за да промотираш в различни калкулиращи научната ти продуктивност системи. И накрая и студентите се научават да отчитат, да показват, да излагат знания, вместо да използват това, което са научили,  да го прилагат после като специалисти. Те започнаха да говорят така: „презентирам проект“, „предавам проект“. Нима журналистическата работа може да се сведе до проект? Но от училище вече са ги научили да презентират, да превърнат показването на знанията си в шоу дори, да превърнат творенето си в проект… Или пък може ли педагогическата работа да е проект, който трябва да отчетеш… Това ми се струва пагубно като начин на мислене, а виждам, че пъпли от поликлиниката до университета като епидемия. Инак – що се отнася до интелектуалния капацитет, не мисля, че отличниците винаги са за пример. Ако някой ден посочат създателите на КТБ-явлението, навярно ще видим, че тази банкова криза беше предизвикана от хора с отлични дипломи. Но дали са използвали интелектуалния си капацитет е риторичен въпрос. Университетът учи не само как да използваш безгранично възможностите си в избраната област, но и как да познаваш мярата и границите в името на обществото. Тази лекция отличниците, сътворили КТБ кризата, са я пропуснали. В такива случаи няма значение кога са те приели в университета, а има значение как ти си приел да използваш университета.

Проф. Лиляна Деянова, хоноруван преподавател, СУ

Образователен – не интелектуален! – капацитет нямат все повече студенти и от първото класиране. Съвсем не става дума за интелектуални възможности, а именно за образование – тоест реално покритие на оценките от средното училище, от матурите, от други изпити, от езикови курсове, които ние или други комисии „валидираме”. Споменах за зависимостта на  университетското образователно качество от взискателността на приемните изпити и на изпитите след лесния прием. И за други социални условия на възможност за  „качественост”. Оценките на студентите-клиенти се завишават, често заради нужните „бройки”. Много средни училища също „оцеляват”. Образователните шансове на все по-голяма част стават все по-нищожни. Тази година огромен процент от учениците са предпочели професионални училища, от които няма излаз към матури и университети (според новия закон има два типа гимназии, дуални училища…) . Половината от завършилите ще отидат в чужбина, вероятно също толкова от приетите в нашите висши училища, ще изберат да отидат „навън”,  без да си дават сметка, че и там процесите и реформите в масовия университет са сходни и има проблем, особено с  голяма част от техните девалвирани дипломи. Както показват множество изследвания, финансират се все по-рентабилни училища, с все по-качествени клиенти и консуматори.

Проф. Майя Грекова, СУ

Не съм сигурна, че това е „факт“, както и какво точно означава и как се измерва „интелектуален капацитет“. За да се превърне във факт, това твърдение следва да се провери: напр. колко от студентите влезли не само „на второ и трето класиране“, но и на първо, не завършват висше образование – по какви причини (отпадат поради невзети изпити, преместват се в друга специалност/висше училище,…) – по специалности и висши училища. Защото проблемите на средното образование, на системата на прием във висшите училища, а и мотивите за избор на специалност позволяват да допуснем, че е възможно да няма пряка зависимост между влизане на първо/второ/трето класиране и успешно дипломиране (може би и в друга специалност/висше училище). При всички случаи не бих белязала хората, влезли на „второ и трето класиране“ като „нямащи интелектуален капацитет“.

Д-р Румен Петров, НБУ

Това е дискриминационно изказване и то означава, че:

А) университетите има нисък капацитет да обучават

Б) са неморални

В) че не могат да направят нищо за качеството на средното образовани

Към това добавям, че университетите са ненужни като звена, в които се създава знание за решаване на проблемите пред обществото.

Получава се нещо като двойна ненужност.

4. Кои са според вас симптомите за криза на висшето образование у нас?

Д-р Албена Стамболова, HR консултант, преподавател в СУ до 2005

Ако говорим за криза, причината е неспособността да се управлява. Но тя не е специфична само за университетите. Всички сектори – от политическия до икономическия – са в криза в страната. Колкото до симптомите, ето някои от тях. Българските зрелостници ценят по-високо чуждестранните университети. Тези пък, които завършват тук, независимо от качеството на полученото образование, предпочитат да направят магистърска или докторска степен отново в чуждестранни университети. Друг симптом е, че онези, които по принуда, или избор учат тук, не излизат достатъчно подготвени за професионалния живот. Пренебрегната е практическата страна на висшето образование, така наречената професионализация. Тя е оставена на способността за справяне на самите бивши студенти. Дуалното образование е една такава възможностите да се преодолее това, но то едва сега, след 28 години, започва да се въвежда. Обучаващите се във ВУЗ имат смътна ориентация, че една специалност, а не друга, ще ги изведе до благополучие. Например психологията, която е сред най-често записваните. Или икономика и право доскоро. Идеята за професионализация по време на обучението включва неща като ориентация към определени професии от националния класификатор на професиите. Колко от студентите го познават? Колко от тях са правили анкети сред професионалисти в избраната специалност? Колко от тях познават, или имат поне списък на службите, или компаниите, или институциите, в които биха могли да кандидатстват за работа? Колко от тях са подготвени за изпитанието да се явяват на интервюта и да излагат целите и интересите си? Колко от тях са направили предварително проучване на местата, където кандидатстват? Всичко това се подготвя в последните години на следването в чуждестранните университети. Самите ВУЗ-ове осигуряват на студентите си престижни стажове. После, обаче, изискват подробен отчет-анализ за стажа и на него се гледа като на осмислен опит. Вярно е, че и бизнесът в България не е рецептивен към стажантите. Това е друг проблем и той се отнася до капацитета за управление на хората в самия бизнес.

Затихването на интереса към една или друга специалност, както и бумът в други възникват стихийно, като тенденция, която ние само можем да установяваме. Понеже не сме свършили предварителната работа. Ако тя беше свършена и университетите изпращах надеждни кадри в управленския, образователни, икономическия и т н сектори, щяхме да сме способни да анализираме тези тенденции. В тях има и фактори, които са поколенчески, глобалистки, свързани с повишената мобилност, както и с начина, по който младите хора възприемат света и знанията си днес. Какво е ценно за тях след като тръгват по пътя на самостоятелния си живот? Материалната осигуреност или свободата? Сигурността или попрището?

Може би университетите биха могли да се запитат за всичко това.

Д-р Жана Попова, Факултет по журналистика

Не може висшето образование да е в криза, заради това, че има демографска криза. Освен това кризата е очаквана, не е срив, не е катастрофа. Университетите имаха време да я посрещнат. Още повече, че България не е изключение и демографската криза е естествено следствие от развитието ни като общество. От това, че ще променят бройките за различните специалности и ще ги нагодят към потенциалните кандидат-студентите, не означава, че „кризата“ ще е преодоляна. Просто статистиката ще изглежда по друг начин. Проблемът с финансирането на университетите обаче ще се задълбочи точно защото ще намалеят хората, които плащат данъци. И затова може би е редно обществото отсега да реши как иска да се развива. Не как да отговаря с кризисни мерки, а как да се развива. И въобще малко ми е неприятно, че има патос за състоянието на висшето образование само когато СУ обяви незаетите места.

Изобщо не смятам, че кризата във висшето образование е липсата на финансиране, на неясно бъдеще или на прекъсната връзка между университети и работодатели. Не вярвам в силата на тази връзка, защото обществото може да използва образованието, за да прави живота на хората в обществото по-смислен, а не просто да поддържа икономиката само за да има икономика. За мен основният симптом за проблеми във висшето образование е напрежението между учени от хуманитарни и точни науки. По-точно напрежението между университети, в които има силно развита наука в областта на точните науки, с университети, които произвеждат кадри предимно в областта на социалните и хуманитарните науки. Мисля, че основният симптом е в общественото неразбиране, че научни центрове се изграждат бавно, трудно и понякога всички усилия на утвърдени учени може да претърпят неуспех и тук колегите физици, химици, биолози са много по-затруднени от нас. Симптом е общественото неразбиране, че научни центрове се съсипват много лесно – само с една уж добре обмислена реформа. В университети особено трудно се създават научни школи. Блажени са учените, които успяват да творят не само над изследванията си, но и да работят за привличането на хора, които да продължават да правят наука. Това са учени, които са успели да се отдадат само на научната си работа, а не са се подали да бъдат въвлечени в странични дейности. Но понеже това усилие не се заплаща и не се отплаща, малцина успяват. Вторият основен  проблем е неразбирането, че университетът е място освен за преподаване на знания и място за създаване на наука. Дори училището не е място само за преповтаряне на знания, но част от университети всъщност отчитат научната дейност на гостуващите лектори при тях, вместо да създават наука. На бизнеса, понеже е част от обществото, не са му нужни само завършили висшисти, а висшисти, които са учили при добри учени и изследователи, при талантливи учени и иноватори. Но бизнесът засега иска бройки. Ще мине време и ще търси научени студенти.

Проф. Лиляна Деянова, хоноруван преподавател, СУ

За доста симптоми говорих вече.  Защото сме свидетели на  дълбоки трансформации на всички институции (не само в нашата и други пост-социалистически страни, въпреки неомаловажимите национални различия). Разпада се така наречения Хумболдов модел на университет. Знанието се предефинира инструментално. Училището и висшето училище са заплашени от стесняването на задачите им до формирането на подходящ за новите икономически изисквания „човешки капитал”. Качеството на ,компетенциите” се мери количествено. В редица над-правителствени документи и рапорти се препоръчва преорганизиране на учебните институции, заставени да се конкурират, за да осигурят условия за свободен избор на различните потребители на „образователни услуги”. Но автономията се разбира главно като конкуренция. Затова изследователите  описват новия пазар, в резултат на който образованието се „дебюрократизира”, освобождава се от опеката на държавата, но и се деполитизира – то става частно дело на желаещите да максимизират своя частен интерес. Тук се позовавам на една „бурдийовистка” френска „Черна книга на образователните реформи”, но ще цитирам за идеен баланс сходни тези и от тематичния брой на списание на прочутото висше училище за политически науки Science Po. Съставителят, Кристин Мюслен, описва 5 типа нормативни прескрипции, които налагат нови неолиберални стандарти и правила на университетски игри, при това в синхрон с трансформациите на другите публични институции: модифициране на ролята на държавата (от която се изисква „да се оттегли” – да не контролира, но да оценява и регулира университетите, създавайки подходящите условия за децентрализация, за диверсифициране на финансиранията и пр.); трансформиране на университетите в организации; нарастване на ролята на различните зинтересовани партньори; даване на предимство на интернационалното пред националното; вписване в логиката на приватизиране… Казано накратко, с думите на един ултралиберален реформатор – „ И ако университетите не се подчинят, ще минем без тях”. Но тези неща са твърде обсъждани и у нас, а и отговарях прекалено дълго….

Проф. Майя Грекова, СУ

Ако е симптом на нещо, то е на насищане на пазара със специалисти в тези области и/или невъзможност завършилите тези специалности да се реализират на европейския пазар.  

Не бих твърдяла, че има „криза“ на висшето образование. Има сериозни проблеми, които трябва ясно да се формулират и смислено да се решават. По тях е изговорено много, произведени са документи, взети са „мерки“. Ясно е, че приказки, документи и какви да е „мерки“ не решават проблеми, но въпреки яснотата, продължаваме по този начин да ги „адресираме“. Само няколко примера:

От години е ясно, че равнището на подготовка на кандидат-студентите пада – т.е. има проблем в средното образование. (Има и вариант за незабелязване на този проблем – „умните деца заминават да следват в чужбина“.) А когато проблемът се забелязва, за него се говори така: учителите са загубили авторитет поради ниския си социален статус – учениците не уважават учителите – младежите не искат да учат, а да получат диплома. Как да се повиши авторитетът на учителите? – като се повишат заплатите им. Как учениците да се научат да уважават учителите? – като се повиши дисциплината; как се повишава дисциплината – чрез видеонаблюдение в класните стаи и изобщо в училищното пространство. Как да се „накарат“ младежите да учат? –

Ясно е, че има недостиг на учители за средното образование и този проблем ще се изостря в следващите години. Ясно е също така, че висшето образование подготвя бъдещи учители – но избралите педагогически специалности (или педагогическа правоспособност по съответните научни специалности) или нямат намерение да се реализират като учители, или се оказват неподготвени за реалността на учителската дейност. Как се решава проблемът? Като се изравняват заплатите на учителите с тези на преподавателите във висшите училища. И това ще стимулира младите да се реализират като учители?

Ясно е, че има проблем с подготовката на студентите за бъдеща професионална реализация. Част от проблема е в занижените изисквания към тяхната подготовка, а част от този проблем е в модела на финансиране на висшето образование – според броя студенти. Отпада студент, намалява финансирането на висшето училище.

Д-р Румен Петров, НБУ

Не знам в какво се изразява тя сега. За мен тя е заложена отдавна – откакто университетите не се занимават с проблемите на обществото. От 1888 г. Те са училища, а не университети по своя замисъл. Някои  специалности за замислени да подготвят „пастири“ на „стадото“ селяни в цървули, както е изглеждала страната на тънкия слой управленски елит преди 130 — 150 години. Обучение на даскали, офицери, лекари, медицински сестри, железничари, ветеринари и агрономи. И стражари. Преподават българска идентичност, което е било целта, когато такава е липсвала преди 150 години. Необходимо е в основата си да преподават вкус, стил, свобода и познание за себе си и света. Не го правят, преподавателите се тесногръди и провинциални. Университетите – също. Архаични.

За бизнес лидерство висше не е нужно. За бизнес – чиновничество – също. За банкови служители – също. Университетът е за това да даде по-широка гледна точка към света. За да могат хората да сравняват и да критикуват, да са свободни. Това важи особено за бакалавърските нива. Специализираните умения (магистри) са друго нещо и там т.нар. крайни потребители трябва да имат по-голяма власт от сега – стипендии, представителство в бордове, стажове, проекти и др. Докторските нива трябва да бъдат обърнати към потребностите на обществото и към критика и предлагане на решения. Особено много това важи за хуманитаристиката в широк смисъл. Технологиите се оправят сами, стига да не се връзват ръцете на бизнеса да обучава работници (за това не е необходимо висше) и иноватори – тук вече може би е нежна. За това са нужни лаборатории и свобода за експерименти.

Професионалните общности (лекари, учители и др. подобни) са доста корумпирани от дългите години държавна власт върху им.

Тук има крещяща потребност от вкарване на чуждестранни преподаватели и опит (вкл. български с опит навън) и др. подобни в нашите академични пространства. Обществото ни е по-скоро затворено. Университетите – също. Много им личи. Децата ходят навън просто за да се проветрят, да видят свят – нещо, което не им се е случило в училище и в университетите. И двете пространства са много затворени за света. Не им го представят и те ходят да го видят сами. Странно е само, колко малко се критиките към университетите.

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).