Анкета: Завишени ли са бройките на прием в университета – има ли нужда България от толкова висшисти?

от -
456

Пред Нова телевизия наскоро проф. Иван Илчев изказа важни тези за състоянието на висшето образование у нас.

– „Университетите дават завишени бройки за приема си“;

– „България обаче няма нужда от толкова много висшисти, особено в някои области“;

– „Много от хората, които влизат на второ и трето класиране, нямат интелектуален капацитет, за да завършат“;

– „Системата е сбъркана, започна да се поправя през последните години и се надявам, че след няколко години ще има резултати”;

– „Образованието е много консервативна система и трудно се променя. Необходимо е време. То зависи и страшно много от политиката”.

Маргиналия се обърна за мнение към 12 преподаватели от държавни и частни учебни заведение, както и към един икономист, изготвящ от години рейтингите на висшите учебни заведения у нас. Публикуваме отговорите на анкетата ни. Имената на участниците в нея са подредени по азбучен ред. Следващата седмица ще бъдат представени останалите.

1.Бившият  ректор на СУ“Св.Климент Охридски“ и уважаван историк, проф. Иван Илчев, постави  наскоро важни въпроси пред обществеността.  Първата му  теза е за „завишените бройки за прием на университетите“. Съгласни ли сте с нея?

Проф. д-р Алберт Бенбасат, Факултет по журналистика

Необходимо е следното уточнение. Не толкова бройките са завишени, колкото университетите са много повече, отколкото страната ни може да си позволи. Тяхното безпринципно роене доведе до „война“ за студенти и дори до записването им без приемен изпит, от една страна, а от друга – до произвеждането на „кухи“ доценти и професори, не притежаващи качествата за заеманата от тях академична длъжност. По този начин девалвира и дипломата за висше образование, и академичната длъжност на хабилитиран преподавател. Обучението в редица вузове е на ниско ниво, направо се раздават дипломи за бакалаври и магистри на хора, които не са положили никакъв труд, за да ги заслужат. Това от своя страна е причина за масовия отлив на способни младежи от българските университети и ориентирането им към чуждестранни.

Доц. Алексей Пампоров, БАН

Общият брой за прием на студенти в университетите действително изглежда повишен спрямо периода преди 20-30 години, особено ако погледнем генерационните кохорти, които напускат средното образование. Твърдението обаче е социално и политически неадекватно. Като страна членка на ЕС, още през 2007 г. България въвежда програма за учене през целия живот, която през 2014 е превърната в стратегия, съгласувана с целите на програма „Хоризонт 2020“. Казано иначе, възгледът, че студентите трябва да се рекрутират само сред гимназистите е безкрайно остарял. По-широкият прием, дава по-голяма възможност на хора, които са напуснали образователната система преди 20 години, да речем, да се завърнат обратно и да повишат своята формална квалификация, да променят специализацията си или да надградят знанията си. Това е изключително важно от гледна точка на конкуренцията на пазара на труда и гъвкавите форми на заетост, с които все по-често се сблъскваме.

Проф. Антоний Тодоров, НБУ

По принцип съм привърженик на отмяната на numerus clausus за прием в университетите, а за отварянето им към всички желаещи да учат, които имат успешна матура. Това обаче изисква по-високи изисквания през първата година на обучение, така че да останат онези, които са „прескочили летвата“. Но иначе на въпроса – и аз смятам, че има завишени бройки, но това е заради финансирането на университетите, което следва броя записани студенти. Смятам, че това трябва да се промени, защото университети не „продават образование“, както някои си мислят, а градят човешкия потенциал на обществата. Университетите са обществени институции, а не търговски дружества, независимо дали са държавни или частни.

Д-р Валентина Георгиева, СУ

Не съм съгласна с тезата на проф. Илчев. Такава е възприетата система за субсидиране на висшите училища – на брой обучавани студенти. Ако ВУЗ-овете обявяват пето и десето класиране, за да попълнят заявените бройки, то е за да получат така определената субсидия. Въпреки предложенията и разговорите за промяна на принципа на определяне на субсидията, водени в МОН, въпреки настояванията за „качество вместо количество“, това е действащото към момента правило и няма защо да упрекваме университетите за това. А колкото до бройките, те бяха променени миналата година (лятото на 2016 г.), когато под ръководството на министър Кунева, МОН драстично намали приема за магистърски програми. Поради което не мога да се съглася категорично с първата теза на проф. Илчев. Бройките не са завишени, а дори напротив бяха намалени. Остава, разбира се, като проблем броят университети – над 50 за малка страна като България и при спадащ брой завършващи средно образование. Много по-трудно би било обаче да се закриват ВУЗ-ове, пък макар и съществуващи на границата на оцеляването с минимален брой студенти, отколкото да се намалят бройките за всички на принципа на уравниловката. Така разбирам настояването за намаляване на бройките – да орежем от всички по малко, за да не се налага да закриваме университети. Последното също бих определила като спорно решение на проблема.

Доц. Георги Лозанов, Факултет по журналистика

Мисля, че проблемът е по-скоро в завишената бройка на университетите в страната и на специалностите, за които издават дипломи. Както стана в много сфери, след отпадането на държавния монопол по пътя на свободната инициатива се създадоха свръх очаквания към „пазара на знания” без особена връзка с реалността. За да откриеш университет, не е необходимо предварително да проучиш и докажеш потенциала и на тези, които искат да се обучават, и на тези, които могат да преподават в него. Така се стигна до парадокса един прeподавател едновременно да е професор в повече от един университет.

Всичко това би имало някакъв смисъл, ако водеше до конкуренция, която непрестанно да повишава качеството на продукта, но у нас тя не се оказа такъв инструмент, не само в образованието, но и в медиите, туризма, здравеопазването и пр. Щом веднъж се открие висше училище, рискът след това да фалира е минимален – все отнякъде намира средства да се закрепи в общия сенчест климат на икономиката ни. Ако не друго, просто се превръща в „лафка за дипломи”. Или започва да има претенции към държавата за финансиране.

Резултатът е, че вече не е прецедент у нас да завършват студенти с гимназиално ниво на знанията си.

Мисля, че на първо време, вън от акредитацията, която е бюрократично раздута и фактически неефективна, е необходим много по-прецизен, законодателно предписан, надзор на произхода и изразходването на средствата в образованието.

Д-р Георги Медаров, СУ

От този цитат остава неясно спрямо какво са завишени. Процентът на хората, които завършват университет в България, е по-нисък от средните нива за ЕС. От тази гледна точка трябва да говорим за занижен брой.

Георги Стойчев, Институт „Отворено общество“

Наистина местата във висшите училища са много, особено на фона на ограничения брой на завършващите средно образование. Това обаче не е е непременно лоша новина. Това означава, че висшето образование в България става все по-достъпно. Увеличеният капацитет за прием е предпоставка за: 1) отваряне на висшето образование към представителите на непривилегировани социални групи, които в предходни периоди не са имали подобни възможности; 2) увеличена конкуренция между самите висши училища за привличане на кандидати, което поне на теория би трябвало да доведе до по-добро качество на предлаганата услуга. 

В един идеален свят висшето образование би било едновременно достъпно и качествено. Изглежда, че при нас проблемът с достъпността в голяма степен е решен. Сега предизвикателството е да се намери решение на проблема с гарантиране на качеството. Реформите в сферата на висшето образование, които се прилагат от няколко последователни ръководства на Министерството на образованието, са в посока на повишаване на стимулите за подобряване на качеството и за намиране на по-устойчив баланс между качеството и достъпността на висшето образование. Това са стъпки в правилната посока.

Проф. Евгений Дайнов, НБУ

Да.

Проф. Ивайло Дичев,СУ

Не, завишен е броят на университети и филиали, които произвеждат съмнително образование.

2. Вярно ли е твърдението, че „България няма нужда от толкова много висшисти, особено в някои области“? Ако да, какво трябва да се направи?

Проф. Алберт Бенбасат, Факултет по журналистика 

Този въпрос е свързан с първия. За бройката не се наемам да коментирам, въпросът според мен е в в качеството. На страната ни са нужни качествени висшисти, които да работят и да се реализират по специалността си. Другото е в ръцете на работодателя. Ако за дадена позиция му е нужен висшист, той търси такъв, за предпочитане кадърен. Но има и парадоксални примери, изкушавам се да споделя един от моята практика: студенти задочници от специалността „Книгоиздаване“ в престижен провинциален университет, работещи като полицаи. Питам един такъв, добре, за какво ви е, колега, такава диплома, професията ли смятате да сменяте? Не, отговаря, но за да ме повишат в чин, ми е нужна диплома за висшист. Няма значение какво съм следвал и откъде е дипломата. Е, докато съществуват подобни „изисквания“, ще се роят и „кухите“ висшисти. С други думи, диплома без качества и без желание за реализация, не струва и петак. Такива дипломи удовлетворяват единствено придобилия ги, както и родителско-роднинското съсловие. Затова има безобразно количество „безработни висшисти“, както и такива, които упражняват професии, нямащи нищо общо с придобитото образование.

Доц. Алексей Пампоров, БАН

България има недостиг на специалисти с висше образование в много сектори от икономиката, а същевременно нетният коефициент на 19-23 годишните през последните пет години е около 44%, т.е. по-малко от половината. Това изобщо не е висок дял.

Проф. Антоний Тодоров, НБУ

Напротив, България има нужда от повече и по-добре подготвени висшисти. Проблемът е в твърде големия брой университети, чието качество не винаги е на висота. Не смятам, че трябва властово да се ограничава броят на висшистите, трябва да се работи за тяхното качествено образование. И още – висшето университетско образование трябва да бъде пропито от хуманитарно знание, независимо от специалностите – знание за човека и неговото общество. Защото всяка професия има нужда от такива познания.

Д-р Валентина Георгиева, СУ

И тази тема намирам за твърде силно изказване. Никой не знае от какво точно има нужда България или пазарът на труда. В някои области добре подготвените специалисти заминават да работят в чужбина, тъй като работодателите у нас не са склонни да им предложат достатъчно добро заплащане. Това отговаря ли на нуждите на пазара на труда? Колкото повече предлагане има, толкова по-евтина ще бъде работната ръка. Това ако ще си говорим за пазарни принципи. Има и области, в които пазарните принципи сякаш не важат или са трудно приложими. И това са обучението в хуманитарните специалности, изкуствата, фундаменталните науки. Там просто не става дума за това студентите да получават квалификация на „годни“ за пазара на труда. Става дума за израстване, самоусъвършенстване, развиване на области на знанието и прочие непазарни ценности. Ако тези млади хора после остават без работа, или работят безмозъчна и нископлатена работа в сферата на услугите и комуникациите, то това е проблем на цялото общество, а не само на сектор образование. Дали България (а не пазара на труда) има нужда от тях – никой не знае. Много може да се спекулира от какво има нужда България.

Доц. Георги Лозанов, Факултет по журналистика

Във връзка с предишния си отговор трябва да кажа, че България има остра нужда от висшисти, но със знания именно на такова ниво, което значи след завършването си да са конкурентоспособни в своята област и извън България. А пък произвеждането само на такива висшисти от само себе си силно ще ограничи бройката им.

Тук обаче опираме до два дълбоки дефекта на системата, които се точат още от соца. Първо, фалшива оценка на знанията на студентите, така че който влезе, общо взето завършва, защото приходите на университетите са „на глава”, а не според това какво са успяли да вкарат в главата. И второ, фалшива оценка при научното възпроизводство, което сега лесно може да се сведе до това да намериш пет души приятели в колегията, готови да гласуват за теб.

Ще дам един нескромен пример със себе си. Едва ли ще имам проблем да вляза и да изляза успешно от процедура за професор в сферата на комуникациите. Не мога да си го позволя обаче, докато не напиша труд, който да казва нещо неказвано, да бъде забелязан, обсъждан и цитиран. Наречете го научна суета, но ми се струва, че у нас академичните колегии са малки и раждането на професори трябва да става пред очите на всички, да има с какво да им привлече вниманието, да е събитие в тях. Другото е научно чиновничество.

Д-р Георги Медаров, СУ

Зависи каква е целта на България. Може и въобще да няма висше образование, но ако целта е ЕС да се развива равномерно, то България има нужда от по-висок процент висшисти. Действително в някои специалности нещата не са съразмерни. България води европейската класацията по дела на висшисти, които са завършили бизнес, администрация и право, а е сред последните по завършващи физика, химия, математика, както и по дела на студенти в областта на хуманитаристиката и изкуствата. България е и на последно място по завършващи в областта на медицината и социалните грижи. В цялото си интервю по „Нова Телевизия“ Илчев критикува липсата на дългосрочно планиране в развитието на висшето образование и закриването на цели специалности под напора на конюнктурни фактори.

Георги Стойчев, Институт „Отворено общество“

Проблемът не е в броя на висшистите, а по-скоро в тяхното разпределение по професионални направления. Има направления, в които се подготвят висшисти, от които пазарът на труда продължава да има огромна нужда. Такива са направленията, свързани със здравеопазването и информационните технологии, например. В същото време има направления, в които се наблюдава свръхпроизводство на кадри. Такива са едни от най-масовите професионални направления като икономика, администрация и управление и туризъм, например, при които едва около една трета от завършилите през последните 5 години работят на позиции, за които се изисква висше образование. Това обаче не е цялата истина, защото дори и в най-масовите професионални направления като икономика, например,  има висши училища, които предлагат достатъчно качествена подготовка, гарантираща максимално добра реализация на завършилите на пазара на труда.

В този смисъл проблемът не е в размера, а в структурата на висшето образование. Решението е в продължаване на започнатите реформи, които биха довели до увеличаване на студентите в направления и висши училища, подготвящи кадри, от които пазарът на труда има нужда, за сметка на такива, в които се наблюдава свръхпроизводство на кадри и ниски нива на реализация. Това може да стане чрез мерки и политики, които биха рационализирали избора  на кандидат-студентите и които биха създали стимули сред висшите училища, кои да ги накарат да се насочат към професионални направления и специалности, от които пазарът има по-голяма нужда. 

Проф. Евгений Дайнов, НБУ

България няма нужда”? Това е централно планиране, т.е. реален социализъм по бай Тошо. Кой решава – „България” в какви области има нужда от висшисти? Някой министър? Депутат? И на основата на какво ще изчислява? Та нали, в днешно време, професиите, които ще упражняват сегашните ученици, още не са измислени?

Социализмът трудно си тръгва от университетите. Въпросът е друг: да бъде представен на кандидат-студента максимален избор от предмети и той/тя да вземе решението ЗА СЕБЕ СИ. А от съображението за не-измислените професии следва следното: да се преподава така, в която и да е област, че завършилите да имат такива компетенции (т.е. отвъд тясната професионална област), които да им помогнат да се нагаждат към промените в следващите десетилетия; и самите те да измислят нови професии.

Проф. Ивайло Дичев, СУ

България има нужда дори от повече образовани хора. На първо време е добре да се откажем от бюрократичната дума „висшисти“. Какво точно значи „висшист“ в сферата на компютърния софтуер например? Може би става дума за държавните поръчки, които наистина трябва да се преразгледат, да се разбият лобитата.

3. На какво се дължи факта, че хора, които влизат „на второ и трето класиране“ нямат интелектуален капацитет, за да завършат университета?

Проф. Алберт Бенбасат, ФЖМК

Не съм съгласен с тази постановка. Класирането не е от особено значение, знам го пак от опит. Има немалко случаи, когато студентът е влязал „на първо класиране“ поради простичкия факт, че отличната му диплома за среднист е изфабрикувана от някоя гимназия (най-вече провинциална, но е възможно и софийска), която отчита висока, но нереална успеваемост. По-сетне нещата си идват на мястото, т.е. оказва се, че студентът е неподготвен. Възможно е също, кандидатстващият да има нужния капацитет, но по различни причини да се представи по-зле на приемния изпит и така да изпадне в по-долно класиране. Тъй че интелектуалният капацитет се проявява по време на следването и след него – в трудовия процес.

Доц. Алексей Пампоров, БАН

Глупости. Не може да се твърди, че хора, които са завършили средно образование „нямат интелектуален капацитет“. По-скоро образователната система страда от липса на административно-преподавателски капацитет. Казано иначе, системата на организиране на учебния процес, учебните планове и методите на преподаване и оценяване в много от университетите са  неадекватни на социалната действителност. Студентите работят, за да се издържат. Студентите буквално „живеят“ във виртуални социални мрежи и са обсебени от модерните технологии. А част от преподавателите поднасят материала така, както са го правили преподавателите на техните преподаватели преди 100 години. Не става така. Когато „скъсаш“ 90% от студентите на изпит, не означава, че деца са „тъпи“, а че ти си „скапан“ преподавател, защото не си успял да достигнеш до тях, така че да разберат и харесат преподавания материал. Докато голямата част от университетските преподаватели на разберат това – винаги ще търсим вината в децата. А това е непродуктивно мислене, което тласка младите хора към образователна и трудова реализация на запад от България.

Проф. Антоний Тодоров, НБУ

Ако това действително е вярно (аз поне знам не малко изключения), проблемът е в средното образование. Мисля, че там равнището спадна, защото новите студенти постъпват в университета без навици за продължително четене и без умения за сложно изразяване. Университетите трябва да работят със средните училища, заедно с преподавателите там, за да постигнем по-добра база за университетското образование

Д-р Валентина Георгиева, СУ

Съвършено не знам какво е искал да каже тук проф. Илчев. Предполагам, че първокурсниците не са добре подготвени в средното образование. Отдавна имаме този проблем и всяка специалност е разработила свои механизми на справяне с проблема. Ако пък е искал да каже, че вече ги няма старите механизми за селекция и подбор, то това не съответства на идеята за отвореност и достъпност на висшето образование, към която и у нас и в Европа се стремим поне от половин век. Образованието е един от малкото начини за социална мобилност в едно общество, раздирано от неравенства. Идеята е да дадем равен шанс за старт в живота на децата и младежите, за момичетата да излязат от икономическа зависимост, за бедните деца да излязат от гетото и да имат по-добър живот. Изказването за „интелектуалния капацитет“ наподобява изказването на премиера за лошия човешки материал, което разбуни духовете преди време.

Доц. Георги Лозанов, Факултет по журналистика

На това, че има хора с по-висок и по-нисък интелектуален капацитет. И ако е вярно, че границата между тях е между първото и второто класиране, значи трябва да има само първо. Което пък опира до бройката на университетите и специалностите в тях и така се връщаме към отговорите на предишните въпроси.

Д-р Георги  Медаров, СУ

Всички студенти имат достатъчно висок интелектуален капацитет, за да разберат, че университетите не могат да имат високи изисквания към тях, защото финансирането им зависи от броя студенти. Поради недостатъчното публично финансиране (значително под средните нива за ЕС) преподавателите са свръхнатоварени и липсват адекватните материални условия за нормално протичане на образователния процес.  В този смисъл може би по-важно е питането за интелектуалния капацитет на защитниците на такава система на финансиране. Трябва да се отбележи, че в цялото си изказване по „Нова Телевизия“  Иван Илчев е силно критичен към тази система на финансиране, както и към отношението на бизнеса към висшето образование, и показва връзката им с лошото качество на висшето образование.

Георги Стойчев, Институт „Отворено общество“

Допускам, че това се дължи на дефицитите в основното и средното образование, както  и на все още съществуващите стимули висшите училища да приемат и да допускат до по-горен курс на обучение максимален брой студенти (независимо от техните качества), доколкото финансирането на висшите училища продължава да зависи основно от броя на обучаваните студенти и в по-малка степен от качеството и потенциала за реализация на завършилите.

Проф. Евгений Дайнов, НБУ

Не са за тази работа. Спомнете си „кафе – втора цедка” по Луканово време. Кафе ли беше?

Проф. Ивайло Дичев, СУ

Напротив, за жалост някои от тях завършват. Системата е така направена че нито едно висше учебно заведение няма интерес да къса студенти, за това ги бутат до края.

4. Кои са според вас симптомите за криза на висшето образование у нас?

Проф. Алберт Бенбасат, Факултет по журналистика

Криза има и тя не е от вчера. Нещо повече, задълбочава се. Както казах, чуждестранните университети са алтернатива на по-ниското качество на обучение в редица български университети. Но според мен кризата е повсеместна, т.е. в цялата ни образователна система, като се започне от началното, мине се през средното и се завърши с висшето образование. У нас качеството на обучението във всички степени върви надолу, от средното училище излизат слабо подготвени хора, без базови познания, университетите ги „всмукват“, за да си попълнят бройките и порочният кръг се затваря – налице е поредната порция „безработни висшисти“, висшисти, които няма да работят по специалността си и пр. Това съвсем не означава, че в университетите ни не се дипломират и кадърни хора, намиращи впоследствие начин да се реализират в практиката, или да се посветят на научно-изследователска дейност.

Доц. Алексей Пампоров, БАН

Криза във висшето образование няма. България има много добри технически университети, много добри училища по изкуствата, много добри хуманитарни и социални катедри и департаменти. Затихването на интереса към едни и усилването на интереса към други специалности е нормален феномен, свързан с глобалните процеси и периодичното реструктуриране на социалните взаимоотношения и нуждите на пазара на труда. Веднага след 1989 имаше бум в икономическите специалности, защото свободният пазар имаше ударна нужда от счетоводители и икономисти. Тази нужда е удовлетворена. Възникващите фирми и трансформации в собствеността след това породиха нужда от бум на юристи – адвокати, нотариуси, съдебни изпълнители – в средата на 90-те. Тази нужда също е удовлетворена. Свободният пазар предоставя все по-широки възможности да се учи чужд език, рязко се увеличи и броят на езиковите гимназии – т.е. не е необходимо да има огромен брой специалисти по филология, за да научите чужд език. В момента има свръх интерес към компютърните специалности – вероятно в някакъв бъдещ момент програмирането ще стане част от общообразователната система и тогава и тези специалности ще замрат. Това са непрекъснати процеси, но динамиката не означава непременно криза.

Така наречената „криза на висшето образование“ е всъщност имиджова криза, криза в социалния престиж на академичните професии. От своя страна тя е породена от  липсата на адекватно заплащане за академичната работа. В „нормалните държави“ заплатата на един университетски професор е колкото на евродепутат. Защо? Защото издигайки престижа на академичните преподаватели се издига и престижът на висшето образование. Престижът на висшето образование привлича по-мотивирани студенти и т.н. и т.н. В момента един средностатистически университетски преподавател получава основна заплата колкото на сервитьорка в средно-добър ресторант и, често пъти, два пъти по-малко от таксиметров шофьор, водопроводчик или зидаро-мазач. Е, как да убедим тогава децата, че има смисъл да учат висше образование в България и че ще могат добре да се реализират с него на пазара на труда?

Д-р Валентина Георгиева, СУ

Затихването на интереса към право, икономика, филологии и философия не приемам като симптом за криза, а като естествен процес. В предходните две десетилетия тъкмо в области като право и икономика получиха образованието си голям брой студенти. Дори бих си позволила да говоря за „свръхпроизводство“ на юристи и икономисти. Сега се вижда, че няма пазар за всички тях. Това са пазарни специалности, а не специалности насочени към самоусъвършенстване или развиване на някаква фундаментална област на знанието.

При филологиите много силно се чувства конкуренцията на чуждестранните университети. Зрелостниците, които владеят съответния език, предпочитат да учат някаква специалност в чужбина, отколкото да останат при нас и да учат само език. И това е разбираемо и естествено. При философията нещата са отвъд рационалното обяснение. По-големите бройки се запазват поради яростната съпротива на колегите в специалност философия (които имат и добри позиции в Министерството). А също и – колкото и да е невероятно – намират се достатъчно много младежи, които искат да я учат. Аз намирам обяснение за този техен интерес по подобие на желанието на младежите да стават актьори, към филмовото изкуство и други артистични сфери тотално лишени от приложение. Но това е техен избор и всеки има право да определя сам бъдещето си.

Накратко, смятам че проблеми във висшето образование има. И те са сериозни. Съответно нужна е реформа, трябва да се търси подход към разрешаване на проблемите. Но това може да стане само с разбиране за конкретиката на проблемите и с много внимателно око. За съжаление, въпреки постиженията му като историк, проф. Илчев изглежда няма това внимателно око към проблемите във висшето образование и предлага решения, които – според мен – са неподходящи.

Доц. Георги Лозанов, Факултет по журналистика

Струва ми се, че думата криза у нас отдавна не казва почти нищо, кое не е в криза… Но няма съмнение, че „пазарът на знанието” най-бързо и в най-голяма степен се отвори и нашите университети трябва да се борят за студенти с тези във Великобритания, Германия, САЩ и пр. Битово-психологическият комфорт да учиш в собствената си страна и дори град е пренебрежим пред страстта на младите да откриват света и да търсят мястото си в него извън недъгавата демокрация тук. Да не говорим, че ученето в чужбина е станало водещ маркер за престиж за посткомунистическите поколения.

Няма съмнение също така, че предварително заявеният и финансово подплатен интерес на бизнеса, пък и защо не и на държавата, към определени специалности в определени университе и дори към определи студенти в тях ще ограничи всеядността във висшето образование, в приема, дипломирането, а като следствие и в научното възпроизводство.

Тук, разбира се, има един огромен риск – късогледи прагматици, хора по потници в мисленето, окуражавани от частните учени, да внушават на младите, че учиш висшето образование, за да ти си купиш апартамент и мерцедес, а хуманитарните специалности, особено философията, няма как да ти свършат тази работа. Това са знания, които са си „изпели песента” и ако ги завършиш днес, ще те обрекат на старомодност, скука и бедност. Хуманитарните специалности се занмават с формрането на ценности, без които едно общество започва да се движи от нагоните си. Колкото повече нямаме философи, толкова по-вероятно е да те пребият на улицата. И политиците ни да са карикатури, и да не си харесваме живота, и да мразим различните от нас…

Д-р Георги Медаров, СУ

Симптомите са твърде много. Сред причините за кризата, от друга страна, е неадекватното публично финансиране на висшето образование и подчиняването на висшето образование на краткосрочните интереси на бизнеса.

Георги Стойчев, Институт „Отворено общество“

Не смятам, че има криза. Нарастналата конкуренция и сигналите за рационализация на поведението на кандидат-студентите и на структурата на висшето образование по-скоро биха имали оздравителен ефект върху системата и по-скоро са симптом за оздравителни процеси.

Чувството за криза идва главно от изчерпването на съществувалия през последните повече от две десетилетия екстензивен модел на развитие на висшето образование, при който се разчиташе главно на отваряне на нови и нови специалности и на увеличаване на местата за прием. Този модел стигна до своите естествени граници, както заради демографските реалности, така и заради нарастналата конкуренция в рамките на отворения европейски пазар. От тук нататък висшите училища ще трябва да търсят друг модел на развитие, който – според мен – по-скоро ще бъде свързан с процеси на по-голяма специализация и с търсенето на по-гъвкави форми на обучение, чрез които висшите училища  да могат по-бързо да се адаптират към променящите се нужди на пазара на труда. В рамките на тези процеси вероятно някои от структурите, появили се в периода на екстензивния растеж на висшето образование в страната, няма да могат да оцелеят в сегашния си вид.

Проф. Евгений Дайнов, НБУ

Симптомите са лесни за описване: от университетите излизат хора, непригодни за справяне с живота, а и доста боси в професионалното си направление.

Интересни са причините.

Повечето преподаватели и ръководства още не са чули, че е паднала Берлинската стена. Карат си, все едно сме в средата на 80-те. Да не говорим за силното феодализиране на управлението, ашладисано върху неразграденото наследство от социализма. Ако искат нещо да променят – да благоволят да се огледат и разберат, какво точно представлява това животно „21-ви век”.

Продължава безобразното отношение към студентите, поне в държавните университети. Студентът продължава да се схваща като крепостен, както беше едно време. Унижаването на студенти продължава да е всекидневие, с цел – демонстриране величието на преподавателя / администратора.

Общото ниво на безхаберие се вижда още с влизането в коридора.

Върху това в последните години се наслагва паниката „Няма студенти!”. Вместо да се реагира системно и професионално, реагира се на битово ниво: кой кому да открадне студентите. В тази ситуация както нивото на преподаване, така и ангажираността на преподавателите пада стремително.

Накратко: а/ причина – в България не виждам държавно тяло, което да се припокрива с понятието „Университет”; б/ симптом  – онези, които наистина искат да са студенти, отиват там, където има истински Университет – Европа и САЩ.

Проф. Ивайло Дичев, СУ

Случаите са различни – право и икономика се пренаситиха с дипломирани. Българската филология губи важността си в съвременния свят, просто писателите вече не са национални идеолози.  Философия – престижно и малцинствено занимание, така ще си бъде. Както историята. Чуждите филологии не са зле, защото езикът продължава да е поминък. Затихваше интересът към инженерните специалности покрай идеологическата деиндустриализация на България през 90-те, сега се позавръща. Скоро ще има остра нужда от учители, това е въпрос на държавно планиране; обратно, в специалности, свързани с изкуствата пък очаквания за намиране на работа няма защо да се създават, това е индивидуален проблем.  Странен бум е интересът към психология – заслужава специално размишление.

Класациите на университетите нямат никакво значение, дори заплащането на преподавателите в СУ, който е винаги на първо място е с по средно 250 лева по-ниско от ЮЗУ, който е се явява с, примерно, две хиляди места по-назад. Йерархията просто липсва, а тя може да дойде единствено отвън, от участие в международни мрежи и научни проекти, не от тукашните лобита. Е, ако ние сами ликвидирахме йерархията на университетите, ако всякакъв студент може да завърши, всеки самозванец да защити дисертация, какво уважение очакваме от работодателите? 

Освен това: Няма кампуси, които осигуряват студентски живот (Студентски град не е кампус). Преподаватели до живот в една и съща катедра. Липса на научна публичност, която да санкционира най-големите безумия. Масовизацията на университетския състав във времето на Игнатов – ставаш доктор, доцент, професор с назначено от ръководителя жури, обикновено приятели на заинтересувания.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).