Честна книга се изправя срещу гибелната лъжа на ислямофобията

от -
643

„Призрак броди  из Запада. Този призрак превзема големите и малки екрани, изскача върху кориците на най-влиятелните списания, появява се по време на най-гледаните токшоута, води до най-главоломните успехи и най-неочакваните провали в продажбата на бестселъри, предизвиква дискусии и спорове и едва ли не боеве между най-известните и по-малко известните коментатори, разделя лагера на най-ревностните вярващи в който и да било район на страната, както и както и лагера нанай-закоравелите  антиклерикали.“ С тези думи започва втора глава на новата, съвсем наскоро излязла на пазара книга на италианския професор Франко Кардини „Ислямът е заплаха“. Лъжа!“[1].

Както всеки може да се досети, авторът тук прави сполучлива алюзия с всеизвестното начално изречение на „Манифест на Комунистическата партия“ на Марк и Енгелс, публикуван преди 170 години. В своето влязло в историята произведение т.нар. класици на марксизма възвестиха появата на историческата сцена на нова сила, на пролетариата, и предрекоха, че нему е предопределено бъдещето и че той ще преобразува чрез революция света така, че новият свят след нея ще бъде пълно отрицание на предишния. Това не стана. Но фразата „един призрак броди из Европа“ си остана в историята и вече няма как да бъде извадена от нея.

Дали така стои въпросът с исляма? Свидетели ли сме наистина на „мюсюлманско нашествие“? Ще бъде ли в обозримото бъдеще Европа покорена от безчислените ислямски мигранти, бежанци и гастарбайтери? Близко ли е времето, когато в столиците на държавите от Европейския съюз минаретата ще станат повече от куполите на църквите, а когато мюезинът възвести, че е дошъл моментът за една от задължителните пет молитви на ден, движението по улиците спира, за да могат многобройните правоверни да изпълнят религиозното си задължение? Това са само някои от въпросите, които си задава авторът. Но той съвсем не е от ордата медийни проповедници, чийто най-виден представител беше знаменитата италианска журналистка Ориана Фалачи, автор на много книги за „ислямската опасност“, резюмирана по следния неповторим начин: „Европа е обсадена Троя, която се превръща в Еврабия“.

Проф. Кардини смята, че цялата оглушително реторика за „ислямската опасност“ е една грандиозна лъжа. Тя е произведена от медиите, които на свой ред са управлявани от шепа свръхбогати, дърпащи конците на политиците и притежаващи най-влиятелните и големи медии. Създаването и поддържането на страхова психоза е станало за мнозина доходна професия, твърди авторът. А механизмът на създаването на тази психоза е колкото прост, толкова и ужасяващо ефикасен. „Вземат се няколко специфични случая, колкото и драматични и ужасяващи да са, откъсват се от тяхната изключителност, систематизират се, изтръгват се от техния специфичен контекст и се представят като всеобщи и обичайни ситуации.“[2]

Живеем във време, когато обикновеният човек няма как да не зависи в своето възприемане на околния свят, дори на този, който му „подръчно близък“, от медиите. Ако нямаше телевизия и социални медии, то тероризъм нямаше да има. „Както и всяка друга форма на тероризъм, така и мюсюлманският тероризъм съществува не толкова благодарение на фактите (и дори на най-ужасяващите факти, каквито, разбира се, има, уви!), колкото благодарение на образите в медиите.“[3]

Но каква е целта на тази книга? Какво е посланието ѝ? Най-кратко казано: цялата книга е пространно доказателство, че основните твърдения, които разпространяват медиите в т.нар. страни от развития запад по отношение на мюсюлманите, тяхното „нашествие“, „заплахата“, идваща от тях и митичните им планове за завладяване на Европа, са лъжа. Тази лъжа, разбира се, укрепва статуквото, създава сред ужасените телевизионни зрители чувството, че само „най-твърдите“ политици, способни на „крайни мерки“ са тези, които могат да „спасят Европа“. Така от година на година расте подкрепата за крайните десни популисти, а в някои страни, като например Унгария и Полша те са на власт. На други места, типичен пример е нашата страна, управлението се крепи на подкрепата, която дават на „голямата управляваща партия“ крайните националисти, експлоатиращи страха от „бежанците и турците, които ни дебнат на южната ни граница“.

Изложението е развито в петнадесет  глави. В първата, озаглавена „Ако трябва да сме педантични“ проф. Кардини обяснява защо, той, историкът, е написал тази книга. „С една дума, недопустимо е един историк да се крие зад алибито на своята „специалност“ … , за да оправдава незнанието на основните теми и основните институционални насоки в развитието на миналото“.[4] И затова, той, историкът (впрочем проф. Кардини е специалист именно по история на отношенията между исляма и Европа, голямата му книга „Европа и ислямът“, беше през 2015 г. издадена и у нас) казва следното: „Възнамеряваме да представим тук комплекс от феномени, отнасящи се до присъствието на мюсюлманската вяра и култура в историята на света, и по-специално на съвременната история, и за това, как тази вяра и тази култура са разглеждани не толкова на равнището на специалистите или на учените въобще (макар че ще се налага да се позоваваме на тях, а по-скоро на равнището на едно по-обширно и по-комплексно обществено мнение.“[5] Кому е изгодна ислямофобията, пита авторът в края на тази глава.

Втора глава „Един призрак броди…“ е посветена на отговор на този въпрос. Движещите сили на бясната ислямофобия, вихреща де из медиите, освен пряката изгода на популистките политически елити, са още омразата и страхът. Като прави много кратък обзор на развитието на тези зловещи сили, авторът резюмира: „По-късно пак омразата и страхът подхранваха сталинските чистки. И няма съмнение, че именна в резултат на омразата и на страха (разбира се, не само на тях), подхранвани от зловещата със своята гениалност пропаганда, множество добри и и честни германски граждани  през 30-те години на миналия век в крайна сметка са оставали безразлични, докато техните еврейски съседи внезапно и завинаги са изчезвали пред очите им.“[6]

Трета глава е посветена на „Страх, боязън и предпазливост“. Те се вихрят, в случая с „ислямската опасност“ особено силно, защото „има множество сили,  заинтересовани това да сеят страх в това общество и очевидно, за да могат да получат нещо в замяна на това.“[7] Тук особено интересен е анализът на феномена „презрение към по-слабите“, който е основен механизъм за възникването и поддържането на ксенофобията. Те ни отнемат работните места“, е основният страх, който изпитват относително по-бедните слоеве в европейските държави. Но, първо, доказва авторът, в Западна Европа мигрантите  по правило заемат такива работни места, за които просто няма „бели кандидати“, защото или работата е тежка или мръсна, или, заплащането е много ниско. „А всъщност онези, които действително ни отнемат работата, са елегантните господа, решили да преместят своите предприятия в Румъния или в Китай, където работната ръка е по-евтина.“[8]

Четвърта глава се занимава с „Основите на ислямофобията“. В нея авторът обосновава, с много данни, че ислямът, със своите около 1 милиард и 600 милиона последователи, е втората по разпространение религия в света. Но тези хора „почти изцяло се явяват част от онези 85-90% от човечеството, които управляват едва 10-15% от богатствата на света. В същото време около половината от християните … са част от онези 10-15% от човечеството, които владеят 85-90% от тези богатства.“ Както се казва, тук коментарът е излишен. След това професорът говори за кризата на исляма, която е подобна на тази във всички други религии, за това, че е нелепо да говорим за единен ислям, а за множество негови разновидности, които често са в конфликт. Най-големият е този между сунити и шиити, който, според Кардини е взел неизчислимо повече жертви, отколкото всички терористични актове, извършени от ислямисти в Евпора през последните години. Най-яркият днешен пример на този конфликт е гражданската война в Сирия, където се бият представители на сунитското мнозинство срещу управляващото шиитско такова, начело с президента Асад. Тук намират място и аргументи за модернисткия по същество характер на фундаменталистките ислямски движения и множество други факти, разбиващи примитивните представи за исляма и вярващите в него, насаждани от медиите. Впрочем едно от заключенията на тази глава заслужава да бъде цитирано: „Още от 20-те години на 20-ти век настъпва фазата на разочарованието, отрезвяването и обидата. Мюсюлманите постепенно осъзнават, че Западът възнамерява да установи господство над мюсюлманския свят, използвайки неговите ресурси, така че се стремят да осуетят неговите планове, като най-напред се доближават по различен начин до идеологии, които обаче също са от западен произход (различни форми на фашизъм, социализъм)“.[9]

Едно от основните пропагандни клишета на ислямофобията е, че ислямът е по същността си радикален и фанатичен. Няма „умерен ислям“. Този мит се опровергава с помощта на множество факти и примери в пета глава „Не съществува умерен ислям“.

Друго важно твърдение на ислямофобията е, че „Ислямът и модерността са несъвместими“. В едноименната шеста глава проф. Кардини аргументирано разбива тази измислица. Ето само малка част от богатата му аргументация: „Изтъкнатият специалист по исляма Оливие Каре повече от тридесет години вече работи върху темите на „светския ислям“, макар това съчетание да изглежда неподходящо; той показва съвършено ясно, че тезата, според която мюсюлманската култура не би могла да отдели религиозното и духовното от политическото начало, е чиста глупост, резултат от фалшифицирано и изкривено виждане нещата.“[10]

В глава седма, чието заглавие е „Има само един ислям“, се дава лавина от сведения за това колко разнообразен е всъщност исляма, не по-малко от християнството, чийто протестантски клон от своя страна се дели на безчислено количество разновидности. Омразата  между две основните течения в исляма – сунити и шиите, вече споменахме това, в редица случаи е много по-силна, отколкото тази, която най-радикалните ислямистки течения изпитват към „християнството“. Впрочем както е нелепо да се говори за „единен ислям“, така е съвършено грешно да се приказва и пише за „християнствоТО“. Но призракът на „единния ислям“, който целокупно „заплашва Европа“, е много удобен от пропагандна гледна точка, нали?

В следващата осма глава, със заглавие „Всички мюсюлмани са еднакви“ се доразработват темите, предмет на разглеждане в предишната глава, тази за „единния ислям“.

Ислямофобията много често се позовава на Коранът. Според адептите ѝ, свещената книга на мюсюлманите е „книга на войната“. В девета глава, озаглавена точно така „Коранът е книга на войната“ се срива и този мит. От обширната аргументация на италианския професор тук ще приведа само един факт, защото ми се струва много красноречив. „Паоло Барка наброи сам 26 стиха, в които се говори за това (за „война срещу неверниците, бел. авт.) и отгоре на всичко те са вън от контекста срещу повече от 6000 стиха. По същия начин за унищожаването на евреите и християните се говори само в 16 стиха, също така вън от контекста.“[11]

Извънредно интересна е например и глава десета „Ислямът и Европа са извечни врагове“. В нея се прави обзор на отношенията между ислямските и европейските народи  през вековете. Дали многовековното съжителство на мюсюлмани и християни в Европа е било изпълнено само с войни и конфликти, както твърди пропагандата? Не, разбира се. „С една дума, макар и в турско-християнските отношения през началния период на модерността да е отеквал шумът от  оръжията, също така е вярно, че дипломатическите и търговските отношения между тях са били интензивни и чести.“[12] И още малко: „Обръщането на езическите народи в християнска вяра от V век нататък е било много по-жестоко и кърваво (от аналогичните акции на мюсюлманите, бел. авт.).“[13]

Авторът не си затваря очите пред нерешените проблеми в междукултурното общуване. И носенето на покривала (бурки, никаби) от жените, и практиката на женското обрязване например, както и други, са неща, с които Западът категорично не се съгласява. Но това, за което пропагандата си затваря очите, е фактът, че тези теми са обект на горещи дискусии в самия мюсюлмански свят, където броят на тези, които отхвърлят тези признаци на подчиненото положение на жените, стремително расте. А големите постижения в разбиването на един вековен стандарт на дискриминация срещу жените, които виждаме в най-консервативната мюсюлманска страна – Саудитска Арабия (най-важното от които е, че те получиха правото да гласуват) по правило се замазват или премълчават от ислямофобската пропаганда, казва на различни места в книгата си проф. Кардини.

Отзивът по необходимост е кратък жанр. Затова аз ще приключа тук обзора на съдържанието на книгата. Ще се спра само на нещо от обобщението, което авторът прави в последната глава.  „За да можем да разберем нещо от тази „ислямска бъркотия“, общественото мнение в нашите страни трябва категорично да изостави всички предразсъдъци, свързани със западноцентричното високомерие, което го отвежда до догматичното схващане, че именно нашият – „западният“, „съвременният“, свят е най-добрият от всички възможни светове и че всички останали култури биха желали да съответстват на него.  … Това е погрешната теза, че в днешно време се наблюдава „сблъсък между цивилизации“, чиито основни действащи лица са обречени да се борят един срещу друг, без да се разбират помежду си и без да могат взаимно да се интегрират“.[14]

Книгата на проф. Кардини е по жанр научно-популярна. Но по наситеност с факти, по задълбоченост на аргументацията и по степента на ерудираност на автора си, тя надминава много от „чисто академичните“ съчинения, които можем да  видим по нашите книжарници.

Разбира се, жалко е, че книгата е издадена в мизерен тираж (той не е отбелязан, но е известно, че е сензация, ако у нас сериозна книга надвиши тираж от няколкостотин бройки). Но поне тези хора, които прочетат и купят тази превъзходна книга, ще са въоръжени със знания и аргументи, с които да опровергаят заливащата ни отвсякъде ислямофобска пропаганда. В нашите условия и това не е малко.

 

[1] Кардини Франко, „Ислямът е заплаха.“ Лъжа!,  изд. Изток-Запад, С., 2018 г., 173 стр., преводач Евгения Грекова, цена 14 лв; цит. текст е от стр. 27

[2] Цит. съч., стр. 35

[3] Цит. съч., стр. 35

[4] Цит. съч., стр. 17

[5] Пак там.

[6] Цит. съч., стр. 36

[7] Цит. съч., стр. 37

[8] Цит. съч., стр. 40

[9] Цит. съч., стр. 47

[10] Цит. съч., стр. 65

[11] Цит. съч., стр. 95

[12] Цит. съч., стр. 110

[13] Цит. съч., стр. 97

[14] Цит. съч., стр. 157