Чия е тази държава?

На 26 ноември Фабрика Автономия организира втората серия дискусии с участниците Кристина Димитрова и Ивайло Динев за книгата  „Протестните множества – съпротива на парче или път към промяната“. Неин автор е културологът Валентина Георгиева, която е направила петгодишно антропологично изследване, обхванати са различните групи и организации на протестиращи за периода 2009-2013 г. Чрез поредица от дълбочинни интервюта с участници в протести изследването си поставя амбициозната цел да открои собствените гласове на несъгласните, да представи образите на съпротивата, които се раждат в разказите им. В следващите откъси от глава 6 („Чия е тази държава?“) са разработени т.нар. „рамки на несправедливост“ – представите, чрез които участниците си обясняват начина на функциониране на обществото и политическата система, както и своята роля в промяната.

Освен описания и интерпретации на самите себе си, на мотивите и целите на протеста, в разказите на участниците се открояват техните концепции за политическия и социалния контекст, в който те действат и който се опитват да променят. Те поместват себе си в едни по-общи рамки, с които описват света наоколо и своето (реално или желано) въздействие върху него. За да се превърнат в мотивация за колективно протестно действие, тези описания на света трябва да се трансформират в недоволство от така представения свят, да се превърнат в рамки на несправедливост.

Според изследователите на процесите на рамкиране (framing) в социалните движения, появата на нагласа за съпротива е съпроводено с едно характерно превключване в интерпретативните рамки за осмисляне на ситуацията. „Появата на значимо социално движение изисква ревизия на начина, по който хората гледат на някои проблематични условия или характеристики на техния живот, когато те вече го виждат не като нещастие или лош късмет, а като несправедливост.“ (Snow et al. 1986: 466) Така в една обичайна неблагоприятна ситуация, която до този момент е била всекидневие или се е приемала за даденост, може да възникне недоволство и да се премине към действия на съпротива. Ключов момент е това преосмисляне на ситуацията от беда към несправедливост. Рамки на несправедливост наричаме „такъв начин на интерпретация, който определя действията на властовата система като несправедливи и едновременно с това легитимира неподчинение“ (пак там).

 

В следващите страници ще видим как участниците в движенията определят противопоставянето природа – туризъм, след което заклеймяват лобистките практики на големите инвеститори; как се ражда метафората за триглавата ламя или октопода, описваща порочното преплитане на икономически интереси с политическо представителство и криминална дейност; как обвиненията в корупция прерастват в разбирането за „фасадна демокрация“, ръководена от „задкулисието“, което си е присвоило държавата.

Лобизъм, олигархия, монополи

Грозната гледка от презастрояването по Черноморието, както и от унищожаването на природата в планините, буди още повече възмущение, когато се свърже с представата, че подобни действия могат да си позволят само много богати и овластени хора, които се движат по ръба на закона. В много разкази на протестиращи се изразява нескрито възмущение от това, че някои хора се облагодетелстват или могат дори да нарушават закона благодарение на връзките си или на присъствието си във властта (Р33, 81.01.2013 г.[1]).

С много тъга две от респондентките разказват за застрояването на полуостров Колокита на юг от Созопол, където до края на 90-те има свободен достъп до едни от малкото фиорди по българското Черноморие. Любимо място пак в този район е т.нар. Райски залив, до който също вече няма достъп. „Кой за бога си ти, че да си направиш там частна къща и да окупираш цял залив? И кой ти го дава това право?“ (Р36, 5.02.2013 г., 1) Възмущението е колкото срещу „хората с власт“, толкова и срещу публичните институции, които позволяват присвояването на публичен ресурс в частен интерес. Противопоставянето природа срещу туризъм се преформулира като противопоставяне на силни частни апетити срещу слаби държавни регулации.

Когато обяснява каузата на „Да спасим Иракли“, Надежда Максимова подчертава, че „то никога не е било за птичките и тревичките“, нито само за този любим плаж, останал единственото зелено петно на картата на цялата община Несебър.

Реално погледнато това, което правим, е да позволяваме на хора с пари, т.нар. инвеститори, да се отнасят към страната ни като към бащиния. Техният частен интерес е над всичко. Което е абсолютно неправилно (…) когато имаш общи блага ти трябва да ги стопанисваш общо. Ние за това настояваме. Тук трябва да има силна държава, която да настоява за обществения интерес. (Р47, 27.03.2013 г., 3)

Държавата обаче решава приоритетно да развива туризма и да улеснява инвеститорите. Действайки в полза на инвеститорите, държавата „забравя“ да стопанисва общите блага или ги отдава на концесия. Публичният интерес отстъпва пред частния. Така се оформя една по-различна рамка на несправедливост: престъпленията спрямо природата са и престъпления спрямо публичния интерес. Доколкото природата е всеобщо богатство, нейното унищожаване е престъпление срещу всички нас. Следващата стъпка на властта е това престъпление да се „узаконява“ с промени в разпоредби, договори за концесии, закони. „Някакви закони се променят, за да може беззаконието да стане законно“ (Р33, 31.01.20132 г., 3). Вместо да ограничава, държавата стимулира частната експлоатация на публични ресурси. Вместо да регулира, властта сякаш действа под диктовка от бизнеса.

Политиката в България не е свързана с партиите. Политиката се води между едни притежатели на ресурси, на много ресурси, на много пари … и тя не се води в парламента. Тези хора, които са от някакъв цвят, те са сложени в парламента, за да изпълняват. Мисля, че българската политика е крайно лобистка. (…) Има едни хора, които просто законите се пишат за тях. В парламента или съответното министерство (…) предпочитат да слушат един много богат човек с голямо влияние, отколкото всички онези, които са гласували за тях. (Р49, 30.03.2013 г., 4, 9)

Обвиненията в лобизъм се множат и така постепенно се надхвърлят конкретните казуси, за да се оформи една по-обща рамка на несправедливост, под която могат да се подведат различни частни случаи. Проблемът се формулира на по-високо ниво на обобщение и може да привлече повече съюзници. „Лобизмът“ се свързва с „олигархия“ и с „монополи“, като в дълбочинните интервюта с автора тези три термина се употребяват доста по-често от възприетия от медиите израз „корупция във властта“ или от площадния възглас „мафия“.

Под „олигархия“ се разбира управлението, подчинено на „олигарсите“. Още през 2009 г. по повод на кампанията срещу заменките, „Зелените“ говорят за едни „150 олигарси“ или крупни бизнесмени с протекция във властта, който застрашават българската природа. Създаден е „Черен списък на фирмите, организациите и личностите, унищожаващи българската природа“[2], в който са включени политици, представители на държавната администрация и местното управление, бизнесмени, институции и неправителствени организации, фирми, банки и хотели. Същата реторика лежи в основата на кампанията „Да върнем държавата на гражданите“, инициирана от ПП „Зелените“ като поредица от обществени дискусии след януарските събития от 2009 г. В платформата й се казва: „Настояваме за отнемане на тоталния контрол на 150-те бързо забогатели олигарси върху икономиката, обществото и законотворчеството.“ (Да върнем държавата 2009)

За „олигарсите“ говорят някои от участниците в протеста от юни 2012 г. на Орлов мост: „А другото беше срещу олигарсите и срещу това, че едни хора не могат да си позволят да бъдат над закона“ (Р 51, 3.04.2013 г., 3). Същата респондентка употребява думата „олигарх“ по адрес на две различни лица, споменати в хода на интервюто, на чиято дейност дава силно негативна оценка – „човек, обвързан с най-долни олигархически интереси“ (пак там, стр.6). „Oлигарх“ и „олигархически интереси“ се срещат често в коментарите към онлайн публикации на всекидневници (вж. например поредицата на Дневник, За хората от протеста 2012). Има го и в езика на опитните активисти, работещи с екологичните организации:

Това не беше просто протест за една еко-кауза, не беше просто протест за горите, а беше протест срещу това раздаване на блага на олигарсите. Тази наглост, с която се правят закони в интерес на някой конкретен субект, фирма или банка, тя най-много афектира хората. (Протестиращите: Дени, 2012 г.)

Също и в другите интервюта на участниците, дадени за медиите, се подчертава разширяването на мащаба от частната екологична кауза към лобистки практики в управлението. В този смисъл трябва да се тълкува и повтарящото се настояване от страна на протестиращите (в интервютата, но също и чрез носените от тях плакати), че те не искат да бъдат определяни като еколози, а като граждани – тяхната кауза не е частна, а е на всички. Тя се отнася до начина на управление на публичните ресурси. И дори по-общо – тя може да се прехвърли към принципа на управление на държавата, оставена в ръцете на политици, свързани с „олигарси“.

По-обобщаващо формулиране на причините за недоволството има и в популярния текст на студента Георги Деянов, разпространяван между участниците в социалните мрежи и добил статута на манифест на протеста от юни 2012 г.:

Днес ще спасим горите си от Цеко Минев. Но цекоминевци, данчолазаровци, чорбаджиненовци са затиснали повсеместно нормалността. Не искаме смяната на едни елити с други. Не е важно кой управлява, важно е какви са правилата на играта. (…) Битката е различна и ние сме готови да я поведем. Тя не е срещу личности, защото те са второстепенни. Битката е срещу системата, която произвежда цекоминевци. Тя се крепи изключително на два стълба – привилегии и монополи. Против сме олигархичният елит да стои извън закона и да монополизира всички сектори на стопанството, политиката и обществения живот. На улицата сме срещу непрозрачното взимане на решения и разпределяне на порции зад завеси, на маса, по залез слънце и в обредни клубове. (Добро утро!: 2012)

Като причина за недоволството тук се описва принципа на преразпределение на ресурси между политици и мрежи на влияние, които заедно са описвани като „олигархичния елит“. Подчертава се, че борбата не е срещу конкретни личности, а срещу начина на вземане на решения, срещу „правилата на играта“. В такъв смисъл „смяната на едни елити с други“ не е решение. „Привилегиите и монополите се борят с прозрачност и състезание. Гласност и постоянна нетърпимост към престъпването на правилата.“ (пак там)

След протестите на Орлов мост от лятото на 2012 г., позоваването на „лобизъм“, „олигархия“ и „монополи“ се среща и у широк кръг протестиращи от трите протестни вълни срещу две различни правителства. Тази рамка на несправедливост (понятийно обрамчване на причините за недоволство) е въведено от зелените и се превръща в лайтмотив на всички протести. Така например и за двете правителства, срещу които е насочено недоволството през 2013 г. (на Бойко Борисов и на Пламен Орешарски), се твърди, че са действали „от името на засегнати корпоративни интереси“ или също „на различни олигархични лобита“ (Р 68, 17.11.2014 г., 1, 2). Друг респондент заявява убеждението си, че „има фирми, който са монополисти и са частни и не са достатъчно добре контролирани от държавата“ (Р 39, 21.02.2013 г., 9).

Накратко, кодовете „лобизъм“, „олигархия“, „монополи“ целят да изобличат неспособността или нежеланието на публичните власти да се справят със защитата на общото благо. Отделни политици или цели държавни институции, според респондентите, не действат в защита на публичния интерес, а в полза на частен такъв. Това се заклеймява като „лобизъм“ и „олигархия“. Следващата стъпка в разширяването на тази рамка на несправедливост е твърдението, че цялата държава е превзета от лобисти, от политици, които действат под диктовка, от „мафията“, че държавата вече не принадлежи на суверена.

Държавата-задкулисие

При други респонденти проблемът със зле функциониращата държава се обяснява чрез метафората за държавата-задкулисие. За тях неконтролираният лобизъм е достигнал до такива размери, че има цяла една втора държава, която функционира зад държавата.

Според мен, врагът е тази друга държава, която седи зад държавата. По някакъв начин врагът са големите риби в икономиката. Тези хора, в чиято услуга работи държавата. Някои много богати банкери, с по два ски курорта, примерно. Някои известни имена от курортния бизнес по морето. Хора, които просто законите се пишат за тях. По някакъв начин разбира се врагът е и тази законодателна сила, която работи по този начин – било Парламента, било Министерството… Фактът, че те [политиците] предпочитат да слушат един много богат човек, с голямо влияние, вместо всички, които са гласували за тях. (Р49, 30.03.2013 г., 9)

Държавата зад държавата, или държавата-задкулисие, е образът който олицетворява сливането на икономически интереси и политическа власт. Като разбира се тук става въпрос за влиянието, което едрият бизнес може да оказва върху взимането на политически решения, а не изобщо за икономиката или за дребните предприемачи. „Големите риби“ са лесно разпознаваеми в случая, те могат да бъдат назовани и по име (както в манифеста на децата на прехода от юни 2012 г.). От другата страна – откъм политическата власт – са посочени държавните институции, „законодателната сила, която работи по този начин“. По-малко значение имат конкретните политици, които ги изпълват.

Държавата-задкулисие може да се схваща и в образа на триглавата ламя, в който се сливат политически партии, корпоративни интереси и монопол върху медиите. В друг вариант това е „мафията“. Под „мафия“ се разбира както икономическата част (бизнесът свързан с организираната престъпност), така и цялото порочно свързване на политическа и икономическа власт с обслужващите ги медии („мафия“ е триглавата ламя).

В началото на изследвания период образът на триглавата ламя е използван за заклеймяване на тройната коалиция, като всяка от партиите в нея е представена като глава на ламята, съответно декорирана с коронка за НДСВ, петолъчка за БСП и фес за ДПС (Фигура 6.1). По-късно партиите в управлението се сменят и съответно противопоставянето на партиите приема друга образност (вж. напр. Фигура 5.2, „2013 – Орки срещу човеци“). А ламята става олицетворение на друго триединство – на ЕРП-тата.

Figura 6.2-ERP-Lamq (1)

Figura 6.2-ERP-Lamq (1)

 

Figura 6.1

Фигура 6.2:Изображение на триглавата ЕРП ламя, добавено от потребителя evilhunter в сайта troll.bg (http://troll.bg/view/10205/triglavata-erp-lamya)

През лятото на 2013 г. е предпочетен образа на октопода – по заглавието на популярния италиански сериал от 80-те години на миналия век, в който героят (инспектор Катани) се бори с мафията. Стилизирано изображение на октопод, върху който е наложен забранителен знак, се използва от протестиращите в социалните мрежи вместо профилна снимка (Фигура 6.3). И, разбира се, персонификациите на октопода, на отделните му пипала, са обект на развихрило се въображение. Разпространяват се различни варианти на схемата.

Figura 6.3-Octopus 2013 (1)

Фигура 6.3:“Забранено за октоподи“ – изображение, използвано за профилна снимка в социалните мрежи от протестиращите през лятото на 2013 г.

И двата образа – на триглавата ламя и на октопода – са силно медиатизирани през лятото на 2013-та година. Реториката за подменената държава или държавата-задкулисие се превръща в емблема на летния протест от 2013 г. Тя е широко използвана и от студентските окупации през есента и зимата на същата година.

В дълбочинните интервюта с автора, изрази като „фасадна демокрация“ и „задкулисие“ започват да се използват след лятото на 2013 г. Особено често изразът „фасадна демокрация“ е използван от студентите в окупациите. Редно е да отбележа, че има разминавания между разпространяваните в онлайн среда карикатурни изображения и начина, по който респондентите обговарят ситуацията в дълбочинните интервюта. В традиционните медии и социалните мрежи преобладава използването на „олигархия“, „мафия“, „моделът #Кой?“, докато в интервютата се говори повече за „лобизъм“, „задкулисие“, „фасадна демокрация“. Всички кодове изразяват нюанси на една и съща категория, която приех да обозначавам като „държавата-задкулисие“.

Горната категория има и историческо измерение – моделът на скритото присъствие във властта се окачествява като характерен за „прехода“ и се свързва с една негативна оценка на случилото се от 1989 г. до днес. Такова свързване на държавата-задкулисие с целия период на демократично управление („прехода“ в негативната му употреба) се споделя от респонденти, родени около 1989 г., много от които се самоопределят като „поколението на прехода“. Според тях няма значение коя е управляващата партия на власт, те всички следват едни и същи правила на играта. Корените на проблема трябва да се търсят още в начина, по който е осъществено свалянето на БКП от власт и са положени началата на новото управление.

Те не разбраха, че ние сме за ревизия на този преход, който беше провален – един задкулисен преход на старата номенклатура и промяната от планова икономика към пазарна. Като реално те си направиха преразпределение на капиталите. Създадоха си една фалшива опозиция и пак те продължават да управляват. Тоест аз съм срещу това – срещу октопода БКП – ДС, които все още управляват. (Р 56, 13.02.2013 г., 6)

Разбирането, че партийният плурализъм е режисиран от „старата номенклатура“, че има една създадена от нейните структури фалшива опозиция, която на свой ред създава една „фасадна демокрация“, но всичко това работи в интерес на „октопода БКП – ДС“, се споделя и от по-възрастни респонденти.

Шейсетгодишен респондент, който се самоопределя като антикомунист, заявява по адрес на партията ГЕРБ (срещу която протестира през 2010 г.), че „тези са слугите на комунистите, не ви ли е ясно, това са децата на БСП“. Очевидно раздразнен от недоверието на интервюиращия го студент, той упреква младите, че не помнят комунизма, че нямат никаква политическа култура и че се поддават на пропаганда. „Не разбирате ли, че комунизмът непрекъснато се мени. Единственият закон, който важи след 10 ноември, е законът за запазване и превръщане на комунистическата мафия. Те просто променят цвета си, но не и същността си, само и само да запазят властта.“ (Р12, 14.01.2012 г., 1[3])

Figura 6.4-prehod (1)

Фигура 6.4: Периодизация на новата българска история – плакат, носен от протестиращ на 2 юли 2013 г. (снимка автора)

Или за част от респондентите „задкулисието“ е свързано не със „150-те олигарси“, които зелените посочват за свой враг, а със старата кадрова политика на ДС, с номенклатурата, с кръгове и обръчи от фирми и интереси, с „мафията“. Приемайки същата рамка на несправедливост, те я изпълват с по-различно идеологическо съдържание. Така е възможно двете групи да осмислят съпротивата по сходен начин и да си сътрудничат по-ефективно.

Рамката на държавата-задкулисие се приема и от самоопределящи се като по-скоро леви респонденти, (като цитираният по-горе Р56). Същият модел на прехода е описан от по-възрастна респондентка с леви убеждения, която казва за себе си, че „носи на гърба си раницата на 97-ма, на 91-ва, на 90-та“. Така тя илюстрира разочарованието си от неслучилата се промяна и от „усещането за подмяната – че всъщност старата власт си разигра пасианса в цялото поле“ (Р69, 24.11.2014 г., 2, 5). В разказа й присъстват всички партии и политици за последните 25 години. Тя е изпълнена с много тъга от това, че промяната все не идва, че „цялото това нещо се възпроизвежда“. Заключението й както за прехода, така и за протестите от последната година, е иронично: „И за 25 години – огледал се Илия пак във тия. Нищо не се случи!“ (пак там, стр. 5).

Рамкирането на причините за недоволството в метафората за задкулисната държава, така както то е създадено и се възпроизвежда от самите протестиращи, е начин за осмисляне на ситуацията и задава посоките за колективно действие. То се превежда и в исканията на протеста. Настоятелно поставяният въпрос „#Кой [предложи Пеевски]?“ е израз на искането за прозрачност във властта. Метафората за държавата-задкулисие чрез призивите „#Кой?“ и „#Оставка!“ се налага като обща понятийна рамка на дефиницията на ситуацията и на целите на протестните действия.

Налагането на тази референтна рамка крие два недостатъка. От една страна, тя действително има положителната страна да предлага един общ обяснителен модел. Но, от друга, тя е недостатъчна, защото не предлага решение на проблема, алтернативна визия или поне конкретни малки стъпки в правилната насока. Както отбелязва един от съоснователите на Протестна мрежа, „донякъде по тази дефиниция се провалиха юнските протести. Тъй като поради навлизането на определена протестираща реторика вътре [реториката #Кой? и #Оставка!], те в един момент загубиха конкретността си.“ (Р70, 27.11.2014 г., 8) Според него протестът има негативната функция да възпира някакви неприемливи решения на властта, но паралелно с това и да показва „по-правилния начин как да се случват нещата“. Паралелно с изобличаването на проблема, протестът предлага и конкретни решения. Респондентът е участник в природозащитното движение и заедно с него приема, че протестиращите трябва да подготвят предложения за справяне с проблема. Призивът за оставка не посочва начин на справяне с лобизма, олигархията, монополите, а само предлага смяна на управляващите елити.

Друг недостатък от обрамчването на съпротивата в „модела #Кой?“ е, че той не посочва ясна цел, чието осъществяване може да се смята за успех на протеста. Доколкото изразява генерално недоволство от работата на политици и институции, моделът на държавата-задкулисие може да бъде прилаган към всички следващи управляващи, които ще дойдат на власт. Всеки политик може да бъде обект на подозрения в задкулисни влияния или в лобизъм, към всяка власт може да се прилага „моделът #Кой?“. Тъкмо това се случва след парламентарните избори от октомври 2014 г. Тогава Протестна мрежа излиза с Обръщение, в което заявява, че ще продължава да се бори срещу „модела #Кой?“. След излизането от властта на правителството на Орешарски, давано за пример за „сглобката между парламентарни партии (…), укрепваща влиянието на корпоративни и нелегитимни интереси“ (редом с Тройната коалиция), неудовлетворени от резултатите от вота, активистите от Протестна мрежа отново се обявяват за „демонтиране на модела #Кой?“ (Обръщение 2014).

Дори когато моделът е персонифициран (в лицето на Делян Пеевски или на списъка със „150-те олигарси“), отстраняването на една персона може да доведе до поставянето на друг „олигарх“ на негово място, но не и до решаване на проблема. Когато пък е генерализиран, „моделът Кой?“ потенциално удължава съпротивата до безкрай, тъй като е недоказуем, основан на подозрения, конспиративен модел. Оставката и изборите могат да доведат нови управляващи на власт, но не успяват да решат проблема за доверието в публичната власт, чийто израз е моделът на държавата-задкулисие.

Ако се върнем към частния пример на защитата на природата, конфликтът има ясно дефинирани две страни: от едната страна стоят гражданите, които отстояват публичния интерес и защитават природен ресурс; от другата са туристическият и строителният бизнес. Докато съпротивата е облечена в реториката на борбата срещу лобизма, строителната мафия, „150-те олигарси“, борбата потенциално няма край. Защото в момента, в които спечелим битката с един инвеститор, ще се появи друг инвеститор, „олигарх“, бизнес интерес. По тази причина по-опитните природозащитници апелират към държавата и настояват тя да влезе във функцията на арбитър между двете страни, на съдник в борбата между природата и туризма. Но едновременно с това държавата трябва да бъде и добър стопанин на публичното благо – да заеме позиция в конфликта и да реши дали иска да развива бизнеса или да защитава публичното благо. Държавата може да сложи край на борбата когато заеме позиция в защита на публичния интерес (както го определят природозащитниците) и когато изпълнява функцията си на регулативен орган в защита на природата от прекомерното разрастване на бизнеса. А това вече е въпрос за дефинирането на ролята на държавата и за намесата й в икономиката.

Ако и на ниво политическа власт имаме ясно дефинирани две страни, ако борбата се облича в противопоставянето „гражданите срещу мафията“, тогава тя потенциално няма край. „Задкулисието“ може да има хиляди превъплъщения. Централен тук става въпросът вече не за функциите на държавата, а за доверието в публичната власт. Освен това тук няма и не може да има арбитър. Самата публична власт трябва да спечели доверието на гражданите. Един от начините да се върне доверието им, според активистите, е като им бъде осигурено по-активно участие в политическия процес. Тук на помощ идват алтернативните модели за демокрация на участието: всекидневна демокрация, социокрация, делиберативен модел. Тъкмо те обаче остават маргинални в множеството от протестни гласове.

Цитирани източници:

Да върнем държавата на гражданите – платформа. 28 януари 2009 г. Публикувана онлайн http://bulgariangreens.blogspot.bg/2009/01/blog-post.html (посетен последно 30.11.2015 г.)

„Добро утро! Ние сме децата на прехода.“ 17 юни 2012 г. Текст на Георги Деянов, популяризиран в социалните мрежи и възприет като Манифест на протестиращите на Орлов мост 2012 г., първа публикация в сайта Petel.bg – Варна, http://petel.bg/DOBRO-UTRO–NIE-SME-DETSATA-NA-PREHODA–DETSATA–KOITO-SHHE-OSINOVYAT-RODITELITE-SI-I-SHHE-GI-NAUCHAT–__17701 (29.11.2012); препечатан в Дневник, 20 юни 2012 г., http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/06/18/1848514_dobro_utro_nie_sme_decata_na_prehoda/, Литературен вестник, 27 юни 2012 г., http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1291.pdf (18.02.2016 г.).

За хората от протеста. Дневник (онлайн издание). Част 1, 21 юни 2012 г., http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/06/21/1851457_za_horata_ot_protesta_-_chast_1/#comments ; част 2, 22 юни 2012 г., http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/06/22/1851501_za_horata_ot_protesta_-_chast_2/  ; част 3, 25 юни 2012 г., http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/06/25/1852204_za_horata_ot_protesta_-_chast_3/; част 5, 29 юни 2012 г., http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/06/29/1855715_za_horata_ot_protesta_-_chast_5/  (31.01.2015).

„Обръщение към политическите сили, които искат да участват в управлението на страната“ 13 октомври 2014 г., отправено от Протестна мрежа, http://www.protestnamreja.bg/politicalparties/ (30.01.2016 г.)

Snow, David A., E.Burk Rochford, Steven K. Wordon and Robert D. Benford. 1986. “Frame Alignment Process, Micromobilization, and Movement Participation”, American Sociological Review, Vol.51, No.4 (Aug., 1986), pp. 464-481.