Да откриеш (забравен) поет

от -
489

…ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

 

Допускам, че Вазов го е написал не само за „Българският език“. Достойно и красиво е да върнеш в литературата, още повече – за пръв път да въведеш някое забравено име на значителен, но пренебрегвам по някаква причина автор. За изследователите, които се занимават с по-далечното минало, това може да бъде откритие, с което заслужено да се гордеят. Въвеждането дори на отделен непознат текст, установяването на авторство – това си е белег на професионализъм, към който практически всички се стремят. Разширяването на корпуса на националната култура е, или поне се възприема като патриотично дело, и стремежът е това разширение да продължи, да се допълва с нови автори и текстове, да се защити българската принадлежност на престижни имена от миналото. Увлеченията, разбира се, са неизбежни, нерядко комични, особено когато става дума за някаква дълбока древност; донякъде успокоително е това, че не са само нашенски. Но донякъде. А поставянето им там, където им е мястото, е задължение (неприятно наистина), на компетентните специалисти.

Малко по-различно изглежда положението при близкото минало. Винаги е имало незаслужено пренебрегвани автори. Опасявам се, че така ще си и остане, дано поне пренебрегването и отхвърлянето не е по политически причини и не е осъществено с механизмите на цензурата. Винаги ще тече и обратния процес – изваждане на светло на забравени, пренебрегвани, отхвърлени автори. Нека повторя, това е достойно и красиво. Което обаче не означава непременно и винаги безспорно. Процесът е малко по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Няколко неща трябва да се имат предвид.

Първо, субективността на преценката, особено когато става дума за приятел, за човек, с когото си споделял младостта.

Второ, много често има и някакъв полемичен (да не кажа политически) елемент, желание да се репликира, да се уязви опонент (по правило човек, който е имал властта да попречи на таланта).

Трето, ролите на откривателя на непознатите и на защитника на ощетените несъмнено са благородни. Затова и влизането в тях е много привлекателна цел, осъзната или не.

Четвърто, сюжетът за талантливия, но неразбран от околните (от филистерите), който след смъртта му бива открит и оценен, се превръща в клише, което е използвано по-често, отколкото има реални основания.

Пето, представата за Поета и Неоценения гений, идва от Романтизма и, струва ми се, не е лошо да си остане там. Оттогава много вода е изтекла в културата, много идеи са проблематизирани, някои и отхвърлени, поне временно, други са целенасочено рушени от по-млади бунтари (впрочем, романтиците също са бунтари). Представата за Поетът като нещо по-висше, като медиатор с отвъдното, дори като говорител на Истината (или на нещо друго, също записвано с главна буква) обаче остава. Тя не изглежда особено адекватна за ХХІ в. (за ХХ също).

Авторите на стихове са склонни за влизат в ролята на Поета с главна буква, това донякъде е разбираемо. Но безусловното приемане на техните самооценки от рационалния анализ е проблематично.