Децата на Арбат

от -
2 481

За тези, които не си спомнят, по време на Перестройката излезе роман с такова заглавие. Първо на руски, през 1987, на следващата година – и на български. Голям хит беше, всички го четяхме и му се радвахме. И аз не правех изключение. Авторът – Анатолий Рибаков, – който го извади „от чекмеджето“, беше на гребена на вълната, носител на новия дух, репресиран (но и два пъти носител на Сталинска награда). След това имаше и сериал. Също популярен, може би не в такъв мащаб.

Паметта ми е съхранила сюжета само в най-общи линии, няма да си го припомням, с риск да не съм съвсем точен. Не детайлите ме интересуват в момента, нито дори самата творба и намеренията на автора, не и ентусиазираното ѝ първоначално възприемане. След това тя тихомълком беше наредена сред популярните жанрове, а Бродски, казват, я нарекъл „макулатура“.

Интересува ме внушението, която романът оставя. Не се наемам да гадая какво е било намерението на автора. Но самото внушение, струва ми се, заслужава внимание и днес, включително и в български контекст. То може да бъде разчетено и така: Живеят си едни симпатични младежи, но желязната лапа на властта се стоварва върху тях и им донася различни беди. Едни издържат на изпитанията, други не. Властта съвсем директно се назовава – в романа и във филма присъстват Сталин, Берия, Ежов… Моралната оценка е недвусмислена, да не кажа – плакатно ясна.

Заглавието посочва къде точно живеят симпатичните младежи – на „Арбат“, а това е в сърцето на Москва, тяхната аналогия на актуалните напоследък софийски жълти павета. И не просто на престижна улица, а в специални жилища, където стандартът е над средния за СССР по това време. Причината е в престижната социална позиция на родителите им. Да го кажа директно – те са си от средната номенклатура.

Прекрасно знам, че сталинските репресии обхващат и такива хора, къде случайно, къде в резултат на вътрешни номенклатурни битки и боричкания, а вероятно и целенасочено – като профилактика срещу евентуални бъдещи несъгласия с режима. Такива хора са страдали и заслужават съчувствието на съвременниците и следващите поколения.

Това, което поражда въпроси, още при появата на романа, но днес, със задна дата – още по-категорично, е внушението, че те са жертвите на сталинизма, те са страдалите. А от това някак следва и че справедливостта изисква те да се върнат като герои или мъченици – на „Арбат“, а и във властта. При това те са и по-подготвените за властта – и от страданията, и от доброто образование, което са имали възможност да получат преди това. (Вярно е, съветско, децата на по-късната номенклатура учат на по-престижни места.)

Всяка социална група си изгражда своя вътрешна солидарност, която свързва „своите“ и ги отграничава от външните, от другите. От най-ранна възраст на децата на „Арбат“ се внушава чувството за превъзходство над останалите. Споделените страдания засилват солидарността в групата. Но и без тях тя реално съществува, както показват и българските примери. Нерядко може да се забележи, че дори когато имат подчертано различни днешни политически ангажименти, обитателите на тукашния „Арбат“ замълчават или поне сменят тона за опонентите си, когато стане дума за хора, с които някога са споделяли привилегирования статус.

Забелязва се и нещо друго. Осветени сътрудници на ДС, включително и тези, чиито контакти със службите са били съвсем периферни или дори съмнителни, започват да си изграждат някаква форма на солидарност с други като тях. Най-вероятно без да са знаели са споделените общи преживявания. Почти закономерно в тези новосформирани групи по солидарност се оказват и някогашни партийни секретари и други активисти на БКП. Малко наивно съм се изненадвал от съвместните действия на тези групи, в които са влизали хора, които до вчера не са били особено близки. Днес те вече се подкрепят и лансират. Вероятно и негативното отношение на останалите, открито заявено или дискретно намекнато, си казва думата, но едва ли е само то.

Не следя внимателно процесите в руската култура, но все пак попадам на творби с подобни внушения. Симпатични герои от казионни дачи, образовани, честни, влюбени, идеалисти, позволяват си известни волности, властта ги вкарва в пътя, понякога с драстични средства. И това се оказва не просто индулгенция за дачите и просторните апартаменти на „Арбат“, а заявка за връщане във властта. И това се случва реално. Изглежда дребнаво да се попита какво е станало с хората, които са изградили дачите и сградите на „Арбат“. Нямам желание да се ровя в биографиите на днешните силни на деня в Русия и да проверявам каква част от тях са наследници на деца на „Арбат“, а каква – на обслужвалия ги персонал. Друга част, разбира се, са наследници на желязната ръка, стоварила се върху тях, това е ясно.

Това, към което се опитвам тук да насоча вниманието, е съществуването на една разгърната и мощна митология за децата на „Арбат“. Най-отблъскващата ѝ страна е нейната популярност сред наследниците на реалните жертви. Защото хората с плакатите на Сталин и носталгиците по някогашните хубави времена не са децата на Арбат, а синове и дъщери на хора от заводите и колхозите, които са осигурявали благоденствието на избраните. Е, сред тях са и мъжете „с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце“, разбира се.

Подобна митология съществува и в България, при това тя сякаш набира сили, а тези, които я лансират и се ползват от нея, са практически от целия политически спектър (сигурно има изключения сред някои маргинални групи и формирования). Струва ми се, че присъствието на тази митология е (все още?) слабо в литературата. Трудно е да дам някакъв конкретен пример, нещо подобно може да се открие в романа „Вчера“, също екранизиран, при това успешно.

Има все пак една съществена разлика. Децата на „Арбат“ биват представяни като жертви на репресии. В българския случай подобно сюжетно решение е практически невъзможно. Може и да съществуват някакви подобни казуси, но те се броят на пръстите на едната ръка. Малко повече са режисираните „репресии“ от последните месеци на старата власт, които градяха подходящи за новото време биографии.

Поне в това отношение руското влияние не е толкова силно. Митологията обаче се долавя при програмирането на стари филми по телевизиите, в представянето на популярната музика и др. Сферите, в които сюжетите за нашенските деца на „Арбат“ и техните наследници са в стихията си, са публицистиката и мемоаристиката. И политическият живот, разбира се. Те присъстват като автори на текстове, които използват различни стратегии – от носталгично разкрасени спомени и самогероизации, до сълзливи истории за (собствените си) страдания. А претенциите за връщане към позициите на родителите си (някогашните деца на „Арбат“) вече не само не се прикриват, но дори могат и да бъдат аргументирани. Тъжно е, че и тук им пригласят не само чекистите и техните наследници, но и фактическите жертви и техните наследници. При това, нерядко от някакви „десни“ позиции. От мемоарите и публицистиката в масовото съзнание проникват сюжети за честни партийни секретари, за изключени от Партията (о, ужас!) мъченици, за спрени филми и книги, които критикували властта (от недвусмислено комунистически, да не кажа сталинистки позиции) и пр. Писатели, громили фашизма в българската литература, се оказват в центъра на сюжети, в които реално помагат на приятели или просто заемат героични пози. А други дори и до героични пози не достигат, но затова пък с умиление разказват случи от писателското кафене или писателската почивна станция във Варна.