Деян Кюранов : Българи и руснаци днес: разминаване на два комплекса

от -
861

На 8 декември Фондацията за хуманитарни и социални изследвания – София (ФХСИ), Агенция „Алфа Рисърч“ и  Културният център на Софийския университет представиха  резултатите от национално представително проучване „Антидемократични дискурси и пропагандни съобщения в българските медии: разпространение и социално възприятие“.  Изследването беше представено от доц. д-р Боряна Димитрова, управляващ партньор на „Алфа Рисърч“. С коментари участваха проф.д-р Петя Кабакчиева, катедра „Социология“СУ, доц. Милена Якимова, ФХСИ/катедра „Социология“, СУ,  гл. ас. д-р Стойчо Стойчев, катедра „Политология“, СУ.

Какви са основните ценностни ориентации в българското общество и как те се влияят от пропагандата? Как и доколко пропагандните послания девалвират доверието в националните и в европейските политически институции и лидери? Кои социални групи са най-податливи за пропагандни внушения? Публикуваме статията на Деян Кюранов, участник в проучването.

Политологическа хипотеза 1 – социологическа емпирия1– политологическа хипотеза 2

Когато в екипа за изследване на   антидемократичната пропаганда у нас[1] обсъждахме методологията, изказах една предимно интуитивна хипотеза (май 2016), която, както му е реда, можеше да бъде потвърдена или отхвърлена емпирично. Резултатите от изследването (юни 2017) частично я потвърдиха. Сега, вследствие от тези резултати и ново мислене, ще предложа друга хипотеза, която също ще има своя интуитивен компонент – за евентуално потвърждение или отхвърляне в следващо емпирично изследване. С други думи, описвам два етапа от развитието на един нормален изследователски процес – почти с учудване, че може да бъде толкова нормален.

 Хипотеза 1 (2016):

Това бе частна хипотеза, отнасяща се само до един аспект от нашето изследване. Тази част от хипотезата, която донякъде се основаваше на предишна емпирия, визираше съотношението на нагласите на мнозинството от българите към Русия и респективно към Запада. Интуитивната част бе прогностична хипотеза за динамиката на това съотношение в т. нар. „обозримо бъдеще“. Мисленето ми по темата беше тръгнало през 2014, когато научих емпирични данни, които на пръв поглед бяха парадоксални. Две напълно независими едно от друго представителни количествени изследвания (на „Алфа рисърч“ и на „Галъп“ – България) бяха получили сходен резултат: над две трети от респондентите бяха заявили про-руска нагласа – и същевременно отново над две трети бяха заявили поддръжка за про-западната ориентация на българската държава. Оказваше се, че имаме две мнозинства с противоположна политическа насоченост. Това беше възможно при положение че около една трета от респондентите очевидно подкрепяха политически едновременно Русия и Запада, осъществявайки на практика подиграния още от Алеко байганьовски лозунг: „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците.“

Хипотетичното интуитивно обяснение, снемащо усещането за парадоксалност, бе, че данните са такива, защото:

  • мнозинството от българите искат да бъдат русофили „заради душата“ си, и същевременно да имат про-западна ориентация „заради тялото“ си;
  • защото смятат, че (независимо от конюнктура и конкретно поведение), Западът днес е по-силен от Русия в отношение
    • военно
    • икономическо
    • организационно;
  • защото Западът предлага привлекателен Lifestyle, докато Русия не предлага никакъв привлекателен живот;
  • защото Западът води в културата и налага световните ценности и моди;
  • и в края на краищата, защото дори (относителното) отрицание на Запада – Новото Ляво – се ражда на Запад, не на Изток – където само се преповтаря авторитарен и тоталитарен антизападен материал от съветското и дори от царското минало.

Прогностиката беше, че в обозримото бъдеще силата на про-руските нагласи в България може да се колебае  апериодично, но без да нарасне дотам, че да преобърне ориентацията на държавата от про-западна към про-руска.

Главните допускания, направени тук, бяха:

  1. При оценяване на външнополитическите отношения, мнозинството от българите проявяват конформистична рационалност.[2]
  2. Тази конформистична рационалност може да изглежда противоречива в себе си – но не е . Тя е само обща основа за две линни на поведение, които политически са противоположни. Същевременно субектът, следващ тези противоположни линии на поведение, не ги отчита като противоречиви. За него непротиворечивостта е следствие от перцепцията му, че и в двата случая той реализира едно и също: печалба. Просто я реализира в различни области, поради което и характерът на печалбата му е различен.

Когато проявява про-руска нагласа, нашият рационален конформист очаква да спечели социален капитал. Той предполага, че в България доброто отношение към Русия е общоприета от мнозинството ценност. Тогава имаме типична конформистична печалба: възможно реализиране на позитиви в някои специфични вероятни ситуации – и сигурно предпазване от негативни санкции от страна на мнозинството във всички ситуации.

А когато проявява про-Западната си нагласа, същият човек очаква материални изгоди, преки или косвени. Предположенията му са (за това стана дума по-горе) че материалните печалби от съюзяване със Запада са осезателно по-големи от евентуалните материални печалби от съюзяване с Изтока.

Колчем про-руски настроени хора кажат риторично: „Защо да трябва да противопоставяме Русия и Запада?“, в общия случай те нямат пред вид позицията на държавата – а визират именно тези два вида лични облаги от двойнствената си лична позиция.[3]

Предположението на рационалния конформист, че материалните печалби от съюза със Запада са по-големи от материалните печалби от евентуален съюз с Русия засега поне е емпирически непроверимо. Но перцепцията, че това е именно така, е достатъчно масова, за да произведе едно (по правило) мълчаливо мнозинство.  За сметка на това, в България е излишно тепърва да проверяваме[4] емпирически основателността на другата му основна перцепция: че доброто отношение към Русия е у нас общоприета от мнозинството ценност – съответно възприемането й носи социални печалби, а невъзприемането й – социални загуби. Това е потвърдено и се препотвърждава от всяко релевантно проучване. Но за разлика от изборната конформистична рационалност, в случая конформното поведение не е резултат от това, че въпросният субект се е осведомил за реалността, научавайки социологическите данни. Тук му върши работа не социологията – а националната и личната история – биографията. Допускането тук е, че мнозинството е получило про-руската си нагласа по схема, изоморфна на схемата, по която конформистът си спомня, че я е получил лично той: от вкъщи и от училище,  като задължително знание и личен разказ от авторитетен близък човек.

Тук имаме схема, която е напълно незадължителна логически, но действителна исторически и наложена биографично. За мнозинството български деца самоидентификацията „българче“ пряко се основава на отрицание на турското, предизвикващо възхвала на руското.[5] Вследствие от това, мнозинството българи възприемат русофилството като неделимо от – и правопропорционално на – българския патриотизъм. Доколкото е патриотично, мнозинството е и русофилско. Респективно – такъв вид русофилство потиква това мнозинство към антитурско и антимюсюлманско поведение. На максималния екстремум на това русофилство са позиции от типа „За да е добро за България, първо трябва да е добро за Русия!”. А на минималния екстремум – позиции от типа „Почит към Русия, защото ни е освободила – и нула толерантност към всеки, който тръгне отново да ни поробва, пък било това Русия!

След Освобождението официалната,  държавната политическа линия на прочит на миналото потиска онази част от семейните култури, която бележи турското време положително по какъвто и да било начин, и всестранно амплифицира общонегативната памет. Като най-мощен ресурс на държавата се включва народното образование, което – под форма на осведомяване на подрастващите за света с цел тяхната по-точна ориентация  – ги индоктринира по една от най-примитивните от възможните тогава исторически схеми на националния романтизъм. Тази схема е в основата на училищното образование по история у нас и до днес.

Що се отнася до литературата – за мен най-ярък пример за максимален русофилски екстремум е Вазовото „Негостолюбиво село”; за минимален – Йовковата „Хермина”[6]. Вазовото разказче е много известно, а Йовковото – много неизвестно, затова – ето кулминацията му с няколко думи:

Двама българи, селянин и офицер (той е и разказвачът – т.е. самият Йовков), – въздъхват съчувствено  пред седем пресни гроба на руски офицери, убити от нашите в битка в Добруджа през 1916.  Въздишката е от сърце и отива една крачка по-далеч от Дебеляновото „Мъртвият не ни е враг” – „и жалко че тези мъртви бивши врагове са именно руси!”. Това не е цитат, предавам внушението на целия разказ – но ще цитирам думите на селянина пред гробовете. Селянинът гледа да обясни/оправдае това, че момите от селото всеки ден ги окичвали с цветя: „Най-после хора сме, християни сме, а и те, дето се казва, са ни освободили.”[7] За китки върху български гробове – на войници, срещу които са се били тия „юнаци” (това е цитат – така ги наричат и селянинът, и офицеринът) –  изобщо не е споменато.

Последният ми хипотетичен извод беше, че можем да приемем про-руския компонент на политическото съзнание на мнозинството от българите като квази-константа – и да я извадим пред скобите на практическите политически формули и уравнения.

Сега да видим релеватните резултати от изследванията на „Алфа Рисърч“ от 2017 година (фокус-групи плюс представително проучване[8]).

  1. Емпирия (2017)

Изследванията потвърдиха хипотезата за разделение на обществото ни на две групи с противоположни нагласи – едната за запазване на сегашната ориентация на България към ЕС (и в по-малка степен – към НАТО), а другата – за по-добри отношения с Русия. Противно на очакванията ми, обаче, не това потвърждение бе най-интересния резултат. Много по-интересни се оказаха както някои конкретни съотношения в количествата, така и обосновките на някои от споделените във фокус-групите нагласи. Тук използваме социологическа емпирия за да направим в крайна сметка политологически изводи. В такава ситуация от самото начало е добре да помним, че ние тръгваме от емпирично регистрираните думи, за да изведем от тях реални сегашни нагласи, въз основа на които да стигнем до прогнозиране на бъдещи поведения. А крачка към това е – да анализираме споделените днешни нагласи не само като ги сравняваме една с друга,  но и от гледище на предполагаеми – и несподелени в отговори или свободни изказвания – днешни поведения на респондентите. Тези предполагаеми поведения ще станат сърцевината на следващата хипотеза, насочена към бъдещо изследване.

Най-интересното от новите количествени съотношения, сравнено със съотношенията от 2013 година, е  по главната линия на противопоставяне: проЗапад – проРусия. В новите данни липсва припокриване на противоположните нагласи. Количествата са такива, че, за разлика от преди, не потвърждават наличието на хора, чиито нагласи са и прозападни, и проруски едновременно. Ето, примерно, съгласието със следните мнения от количественото проучване (тук и по-долу закръглям процентите  до цели числа):

1/ България трябва да продължи към по-силна европейска интеграция, като влезе в еврозоната

и Шенген : 45%

2/България трябва да продължи да бъде член на ЕС, но без повече интеграция, а да засили връзките си с Русия: 41%

3/ България трябва да напусне ЕС  и НАТО: 10%

Тук виждаме практически идеално разполовяване на нагласите (с превес на про-руската от 5 процентни пункта, ако – напълно легитимно – съберем съгласията от мнения 2 и 3). Така че вече нямаме основание да говорим за противопоставящи се две мнозинства, а за просто разцепление в обществените нагласи. Подчертавам, че за разлика от 2013 година, сега не е регистрирана група с едновременно прозападни и проруски нагласи. Какви са причините за такава „нормализация“ (която наумява за резултат от процес на поляризация в обществото) няма да обсъждаме сега, на този етап е достатъчно да я регистрираме.

Същевременно, на въпроса дали сме спечелили повече или загубили повече от членуването ни в западни съюзи, мненията са разделени, но с безспорен превес на положителните. За ЕС разликата е над два пъти (55% „повече спечелили от членуването“ спрямо 21% „повече загубили“). За НАТО разликата е доста по-малка, но все пак с 1/3 превес на положителната нагласа: 37% „повече спечелили“ на 24% „повече загубили“.

Изследването предоставя данни и от какво са мотивирани тези нагласи. Преди всичко, това е съображението, че „трябва да сме с някого“. На варианта дали България не може да се оправя сама – отговорът е не, с мнозинство почти 3:1. Ето съгласието със следните алтернативни мнения:

1/ България трябва да може сама да защитава националната си сигурност  – 26%.

2/ България трябва да има надеждни външно-политически съюзници, тъй като в съвременния свят не е възможно сама да гарантира сигурността си – 71%.

След като трябва „да сме с някого“ – как да го изберем? Тук има две линии на на пояснение- от страна на участниците във фокус-групите. Едната е линията на рационалния свободен избор – поради цивилизационни, икономически и/или  военни основания; въз основа на именно такива основания, едни от участниците във фокус-групите мотивират своите прозападни, а други – проруски нагласи. Наличието на обща за двете групи рационалност например е довела до следния диалог,  започващ  с общи принципи и завършващ с изгодите и как да се доберем до тях:

Фокус-група 30-45 годишни, Пловдив:

„Аз лично смятам, че мястото ни е в ЕС, защото сме си в Европа, защото там е цивилизовано, в много отношения, хората са направили добри социални системи, които ние можем да вземем от тях, което не се прави незнайно защо. Хората са построили едни държави, които са безкрайно добре подредени, ние тук откриване топлата вода отново. Но все пак мисля, че трябва да се придържаме към ЕС, защото там ни е мястото.“ Участниците са съгласни с това мнение – „Върви на добро“. Друг участник смята, че това е излишен въпрос, защото курсът на страната е поставен и не е променян от години.

„Аз /нов участник/ смятам, че трябва да има баланс“ – според това какви са ни приоритетите и интересите на държавата и народа ни. Той споменава някои общи културни елементи между българския и руския народ. /Четвърти участник/: „Това, че сме в посока към ЕС и Запада не означава, че трябва да се конфронтираме със Съюза /участникът има пред вид Съветския съюз, който в случая бърка с Руската Федерация/ или с Китай. Просто да няма конфронтация, в края на краищата някои пък си харесват Русия.“ /Очевидна взаимозаменяемост на „Съюза“ и „Русия“, малко учудваща у този сравнително  млад човек./. Друг участник споменава, че това е въпрос на гъвкавост на политиците – пазенето на националните интереси. Нещо, което е постигнала Унгария – отворени пазари, гъвкавост. Нашите политици нямат такава гъвкавост, не могат да покажат на Запада, че нашите контакти с Русия не са заплаха за нашата ориентация, а просто търсим нашата изгода., „Просто не го правят елегантно“, „Не поставят изгодите от Изтока на правилната плоскост“.

Що се отнася до военната рационалност, тук имаме преки съгласия/несъгласия с две твърдения (обединявам положителните нагласи „напълно отговаря на истината“–и „по-скоро отговаря на истината“, както и отрицателните):

1/ НАТО е най-добрата гаранция за сигурността на България:

Отговаря на истината: 44%

Не отговаря на истината: 37%

2/ Русия става все по-силна и България трябва да се ориентира към нея

Отговаря на истината: 51%

Не отговаря на истината: 30%

Към рационалните обосновки на подкрепата за Русия – и респективно неподкрепянето на Запада (конкретно, НАТО), редом с икономическата и военната, спада и една по-непривична – чисто политологическа обосновка. Хипотези за това, защо е възприета и как бива разбрана няма да правя тук; отново, само ще регистрирам тази обосновка за да я имаме пред вид в мисленето си нататък. Това е политологемата, че един „еднополюсен свят“  е нещо лошо. Цитирам анализа на „Алфа рисърч“:

82% от българите споделят мнението, че за света ще е по-добре, ако няма една държава или организация, която да бъде политически лидер. Половината от тях /т. е. от тези 82% /,  а именно 39%,  припознават за такъв настоящ лидер САЩ, което обуславя както негативните реакции към тях, така и общото подозрение, че отношенията между страните и гражданите не се основават на ценности и принципи, а единствено на диктата на силата. На този фон Русия се разглежда като страната, която се опитва да „възстанови баланса“ и като такава буди симпатиите на доста по-широки слоеве (…).

Ще отбележа, че споделените тук мнения противоречат – поне на пръв поглед – на първата хипотеза, в която се използваха метафорите, че сме за Запада „заради тялото си“ (според икономическата рационалност  – но имаме основание тук да примислим и военната), а за Русия – „заради душата си“ (с неясна засега –ако изобщо е – рационалност). Противоречието е евристично и води до сърцевината на втората хипотеза, така че по-долу ще го обсъдим  подробно.

Втората линия е – че избор не сме имали и нямаме; в най-добрия случай – това е дилемен избор, направен несвободно, под натиск, със съзнанието, че избираме между две лоши алтернативи. Ето няколко мнения за илюстрация:

Фокус-група 30-45 годишни, София:

„То не зависи нищо от нас.“ „Общо взето нямаме никакъв избор.“ Така са определили за нас, така е станало. „Но това е по-малкото зло.“ „Да стоим на това ниво, да няма вътрешни размирици и външни, най-важното.“

„Както някой каза от началото – „геополитически“ [за това какво е преимуществото на България]. Въпросът е дали едните или другите… кой ще ни прилапа.  – Кои са едните и другите? /водещ/ – Едните са Европейският съюз, другите – Русия.“

В една по-възрастна и провинциална група тези нагласи са още по-силни:

Фокус-група над-45 годишни, Вълико Търново:

(Участник): „По принцип от нас не зависи нищо, те големите като се разберат кой да ни вземе…“

(Друг участник) „Въпреки всичко би трябвало да има и към едните и към другите контакти.“ – смята, че сме зависими от различни страни по различен начин и не трябва да късаме контакти с тях. „Днес залитаме в крайностите. Все пак прекъсваш някакъв контакт.“

(Трети участник): „То не зависи нищо от нас.“ – участниците смятат, че нищо не зависи от хората и че винаги сме били „пионки“.

Има ли смислен начин тези разнообразни нагласи да бъдат подредени в обща обяснителна схема? Но това трябва да отговори втората  хипотеза.

  1. Хипотеза 2 (2017)

Споменах, че най-интересното в емпирията се оказа не пряката проверка на хипотезата (от което да следва анализ и на частичното й потвърждение, и на частичното ѝ непотвърждение) – а някои количествени съотношения; именно те бяха анализирани по-горе. В резултат аз промених изследователския си фокус. До този момент той беше в съпоставянетото на групите с про-западна и про-руска нагласа. След  осъзнаване на получените резултати, реших да се насоча изключително към изследване на поведението на про-руската група.[9] А с цел разбиране на поведението първо трябваше да си изясня мотивацията му. Това бе навлизане в територията на психологията. Наистина, то би могло да бъде принципиално оправдано от гледище на фундаменталната интердисциплинарност на политологията. Същевременно, не трябва да  забравяме постоянната опасност от дилетантизъм и методологическа еклектика.  Целта ми е, при използване на елементи от психологията – и, както ще стане ясно, от психиатрията – да го правя като професионален практически политолог.[10]

Преди да формулираме новата хипотеза, която да даде възможност за подреждане на приведения вече материал, трябва да добавим и един изцяло нов емпирически момент. Това е реакцията на респондентите към

една конкретна скорошна случка (май 2017) – така че няма как да бъде свързана с първата хипотеза от 2016. Цитирам количественото проучване в което беше зададен следния въпрос:

Наскоро беше коментирано изказването на Владимир Путин, че славянската азбука е дошла в Русия от македонските земи. Кой от следните коментари е най-близък до Вашия?

1/ Това е арогантно изказване, типично за велика сила – 26%

2/ Това е просто грешка, не бива да й се обръща много внимание – 21%

3/ Това е манипулация от страна на македонските власти – 11%

4/ Това е исторически вярно, дори и на нас да не ни се нрави – 6%

5/ Това е тревожен знак, че Русия не се интересува от България – 10%

6/ Не мога да преценя – 25%

Виждаме, че респондентите с „оправдателно“ спрямо Путин/Русия мнение (отговори 2, 3, 4 и 5) са почти два пъти повече от „обвинителното“:  47%:26%.  При това, трябва да имаме пред вид, че има многократно емирично  потвърдена силна положителна корелация между профила на хората, които са про-руски настроени (по-възрастни, с по-ниско образование, „за“ БСП) – и традиционният български национализъм. В случая дори такъв темел на „българското“ отстъпва пред „про-руското“.

Във фокус-групите темата не възниква спонтанно – макар че те са проведени в интервала от една до две седмици след случката; темата не е въвеждана от водещите). Забележително е, че за един участник темата Македония– българска история съществува и е важна, защото Македония била заплаха „като изземване на историята“ – но в изказването си той не прави връзка с Путин/Русия. Така че ще допълня количествените данни с две релевантни мнения, които не са част от изследването.

Когато Путин реши да чества деня на славянската писменост 24 май по този запомнящ се начин, моята най-добра студентка отпреди 30 тодини, талантлив историк, сега преподавател в елитна софийска гимназия, морален човек и личен приятел – и привърженик на БСП – бе на екскурзия в чужбина. Като я запитах какво мисли, тя обясни, че не е чула/чела точите думи на Путин – но била сигурна, че както и да го е казал, то „няма нищо общо с историята“ – то било „само политика”. Ден преди това същата теза почти със същите думи беше лансирана в медиите като официална позиция на БСП (от Деница Златева; това моята приятелка също не беше чула).

Първият ми извод е, че тази „опорна точка” на БСП идеално съвпада с предубежденията на нейните привърженици, които явно по-силно определят поведението им, отколкото техните знания и интелект. Защото схемата на такова мислене е: Русия да си прави „голямата политика” както намери за добре – с насилие (преди – в Крим), с фалшификации (сега – в Македония) – но това нас не ни засяга дори когато ни засяга!

Подобно отдаване на „голяма политика” само на голямата Русия, руснакът Андрей Зубов[11] вижда в отношенията между руската и българската православни църкви. Той предлага и линия на обяснение защо това е така. Ето откъс от негово скорошно интервю пред българска медия (сп. „Християнство и култура“):

Християнство и култура: На върха руската йерархия следва икуменическа политика (срещата с папа Франциск, голямата активност на Волоколомския митрополит Иларион), а в същото време руската църква явно или прикрито подкрепя „зилотските“  среди във всяка поместна църква (например в България). Как си обяснявате тази на пръв поглед непоследователна политика?

Зубов: Това е продължение на съветската политика, че и изобщо на всяка имперска. Васалите трябва да се подчиняват само на сюзерена (т.е. да са зилоти), а сюзеренът може да си позволи диалог с другите господари, равни нему. [12]

Имаме очевидна изоморфия на двете схеми – на българския историк и БСП, и от друга страна – на РПЦ, но те са видени от различните краища на властовото отношение. Българският историк, загърбил професионалното си знание, декларира отказ на (малка) България от голямата политика, която е обявена за домен на Русия. А голямата руска църква очаква – и налага – на (малката) българска църква отказ от суверенитет в голямата политика, видяна като домен на Русия.

Терминът домен тук е употребен съзнателно като връзка със средновековния език, използван в случая от Андрей Зубов – адекватен за описанието на едно отношение сюзерен-васал, което за този руснак е архаично и неприемливо днес. Същевременно, обаче, той говори за съветската политика като за имперска.  Империята предполага отношения метрополия-колонии, в случая – Съветският съюз в ролята на метрополия, България в ролята на колония. В един лапидарен отговор в интервю, историкът Зубов може да си позволи да опише едно отношение едновременно като феодално и като имперско, независимо, че политологически тук имаме два принципиално различни начина на управление.  Според мен, обаче, в това смесване на метафоричните обяснения (защото думите на Зубов в случая са обяснително-илюстративна метафора) се е скрила истината за взаимоотношенията на мнозинството от днешните българи и на днешните руснаци. Това е и същината на моята нова интуитивна хипотеза:

Днес мнозинството от българите мислят за Русия както васали мислят за сюзерена си – и биха искали и държавата им да се държи съответно като васал на Русия.  Същевременно управниците на Русия – и подкрепящото ги мнозинство, доколкото разбира руските неща – мислят за България не както мисли сюзерен за васала си, а имперски – като за колония; и очакват България да се държи съответно. Това означава  двоен разминаващ се комплекс: имперски комплекс при руснаците и васалитетен комплекс при българите.

 2.1.    Уместност на термина „комплекс“?

Тук се налагат ред разяснения, и на първо място – защо използвам термина „комплекс“. Нима смятам, че мнозинствата в България и Русия са психично болни? Това до болка би приличало на възгласа на един мастит руски либерал от 1990-те години, който, научавайки в изборно студио, че мнозинството е гласувало за хора от „стария режим“, кресна „Русийо, ти си полудяла!“ – което прозвуча дори не като обида, а като изплакване на обидено дете…

Преди всичко – терминът „комплекс“ не е използван тук специфично, както при Фройд или пък Юнг. Използвам го по-близо до разбирането на Шарко, парижкият учител на Фройд по психиатрия, от когото Фройд взима понятието, развива го, нарича го комплекс и го използва за основа на своята психоанализа.  Без да навлизам в методологическите проблеми на интердисциплинарното мислене, просто предполагам, че понятието на Шарко,  като по-неразвито, е и по-широко и позволява метафоризация в други области с по-малка загуба на коректност. То може да бъде схематизирано по следния начин:

  • Идея (или идеи), сплетени и подсилващи се взаимно;
  • предизвикани случайно или чрез съзнателна хипноза;
  • които се загнездват в човешкия ум като паразит в гостоприемника;
  • като съществуват без да имат връзка с останалите идеи;
  • и могат да предизвикат физическа парализа не по лошо, отколкото едно физиологично увреждане.[13]

Оттук нататък работата ми е да видя доколко наличният за мен материал за българите и руснаците може да бъде вписан в схемата на тази хипотеза – за да я оправдае като хипотеза. Ако хипотезата се окаже оправдана, този процес ще е дал и главните насоки за нейното операционализиране в евентуално бъдещо емпирично изследване, което вече да я потвърди или опровергае.

2.2.    Неадекватност и адекватност на поведението:  политологическо описание на реалността

Мислейки за взаимоотношенията на днешните българи и руснаци, можем да синтезираме горното аналитично описание примерно така: непоколебима неадекватна представа за реалността, която може да доведе до неадекватно поведение или дори до блокаж на реални способности за действие. Сега целта е да видим дали нагласата на българите и руснаците едни към други може да бъде смислено описана по този начин.

За да обосновем една нагласа като неадекватна, трябва да опишем адекватната, според нас, нагласа; а за тази цел първо трябва да опишем каква е според нас реалността. В нашия случай тя е сложна в буквалния смисъл, защото нейните слагаеми са от различни области. В областта на международното право взаимо-отношенията на Република България и Руската Федерация са политически симетрични: двете са взаимно независими държави, които помежду си нямат никакви задължителни обвързаности: нито имперски, нито феодални. От друга страна, в ред области, спрямо които международното право може да бъде видяно като „теория“ отнесена към „практика“, съ-отношенията са силно асиметрични в полза на Русия. Например – големината на територията и броят населението, икономическата и военната сила, производството на изкуство (количествено и качествено).

2.3.    Противоположни линии на поведение на българите

В такава ситуация за българите има две интуитивно ясни и диаметрално противоположни линии на поведение. Едната е да правят такива избори, последвани от съответни действия, че изброените асиметрични практически съотношения да стават колкото може по-симетрични, „практиките“ на живота да се доближава до „теоремите“ на правото. По този начин българите – всички българи – ще реализират по-малко негативи от казаните асиметрии в полза на Русия. Другата линия е тези асиметрии да бъде приети за даденост  и използвани за реализиране на позитиви. Тук съществува подвариантът, с цел увеличаване на тези позитиви, българите да работят за увеличаване и на тези изходни асиметрии в полза на Русия. Обикновено по тази линия на разсъждение се добавя и „против България“. Това е разбираемо, доколкото ако намаляването на асиметриите е от полза за всички българи, т. е. „за България“, увеличаването им (както и запазването им на същото равнище) ще бъде от полза само за някои българи – и съответно, във вреда на останалите. Но да продължим уточнението. Едно увеличаване на асиметричността е  във вреда на всички българи без изключение – включително на онези, които реализират преки печалби от него. Затова добавката – че асиметричността работи за Русия и против България – е основателна. Просто печалбите, които реализират онези българи, които работят  за асиметричността, са различни по характер от загубите, които самите те същевременно причиняват на себе си. По начало тези печалби са актуални (и обикновено конкретни – пари, предмети, власт) докато загубите са – или поне се мислят – потенциални. „След нас – потоп!“ (Неслучайно про-руската нагласа нормално корелира положително с антиекологична нагласа – или с екологична индиферентност.)

2.4.    Васалитетен комплекс и имперски комплекс: разминаване на взаимните очаквания

Про-асиметричната група, вследствие своята частичност (или  партийност – в първоначалното значение на думата „партия“), за да може да изисква толерантно отношение от останалите, се нуждае от легитимираща идеология. Именно тази идеология е васалитетният комплекс.

Васалът приема за даденост неравността между себе си и сюзерена – и сключва с него (писан или неписан, но действителен) договор. Предметът на договора е прост: разменя се подчинение срещу защита.  Позицията на днешния българин с васалитетен комплекс е: „ Да, аз работя за руските интереси и реализирам от това лична печалба. Знам, че това засилва асиметрията и засилва Русия. Но това е добро за всички българи, това е добро за България. Защото една по-силна Русия по-добре ще защити България.“[14]

Още веднъж – да поясня защо наричам това отношение комплекс, а не рационално избрана линия на поведение – което, естествено, може да ми харесва или не, но съм длъжен да го приема като свободен избор. Наричам го комплекс, тъй като ако е свободен избор – той е очевидно нереалистичен. Защото тук нямаме договор. Нито писан, нито неписан. Дори васално настроени днешни българи да поднесат за руски подпис такъв договор – днешна Русия няма да го подпише. Защото, както беше казано, Русия има не сюзеренна, а имперска нагласа. От България тя очаква поведение не на васал, а на колония. Да, и двете са асиметрични отношения – само че основната разлика между тях е, че  между метрополия и колония договор няма. Колонията е (за)владяна със сила: какво взима от нея и какво й дава зависи изключително от волята на колониалиста.  Про-васалитетният българин казва на „Големия брат“ – „Ето, аз във всичко ще ти се подчинявам, ти пък винаги ще ме защитаваш, нали?“ На което про-имперска Русия отговоря: „Ти – хубаво, подчинявай се сега – пък ще видим…“ Да не говорим, че нашият русоподчинителен българин очевидно не си дава сметка, че като казва „ще се подчинявам във всичко“, може да му бъде поискано наистина всичко – и ако се заинати, да му бъде отнето насила. За контраст, ето най-близкият до ума пример от западноевропейското средновековие, не съвсем съответстващ, но добър като илюстрация: позорното „право на първата нощ“, jus primaenoctis, според което сеньорът има правото да се съвокупява с младоженките от неговото васално село преди мъжете, с които току-що са сключили тържествен църковен брак. [15] Но – само първата нощ, не и втората. Защото – колкото и за нас днес това да е позорно – става дума за право. В аналогична ситуация колонизаторът може да каже: „Докато си искам“. И да го направи.[16]

2.5.    Динамика на комплекси и реалности

Мисленето на отношенията българи-руснаци през комплекси естествено ни тласка към историята на динамиката на комплексите  – примерно, от появата на предполагаемия първи български комплекс – „Дядо Иван“ – нататък.  Това, разбира се, е непроверимо емпирично и не може да бъде част от моята хипотеза; то иска историческо изследване. Така че следващите думи са само за да дадат на хипотезата малко контекст. Още повече, че сред специалистите засега няма консенсус нито относно времето на появата на този пръв комплекс, нито на еволюцията в съдържанието му.

Например, Юрдан Трифонов (1907), който у нас открива дебата по темата, смята, че началото му трябва да се търси в ХV-ХVІ век – в имената на Иван ІІІ и Иван ІV. Тогава, казва Трифонов („казва“ буквално – защото цитирам по негова публична сказка[17]): както у русите, така и у другите православни народи почнала да се закрепява фикцията [курсив Д.К][18], че руският самодържец е приемник на византийските императори, като мъж на едничката владетелна княгиня от рода на византийските императори, че върху него минува наследството на цар-Константинова трон; или – да се изкажем с думите на чорбаджи Мича[Бейзадето- от Под игото] – че той е „миразчия“ на новото турско царство. Видим знак на тая фикция било приемането на византийския герб – двуглавия орел – за герб на московската държава. Успехите на Ивана III, които последвали наскоро след женитбата му със София Палеолог, полека-лека закрепили у православните увереност, че на тая държава е предопределено да съсипе силата на полумесеца и да издигне православния кръст над обърнатата в джамия „Св. София“. (…)

А при Иван ІV (Грозни), внук на Иван ІІІ и споменатата Зои София  Палеолог, фикцията започва да придобива чертите на реалност. Юрдан Трифонов продължава: „Важно за православните в Турция, обаче, било това, че неговото царуване [на Иван Грозни], особено през първата му половина, било прославено с гръмки военни дела и то против мохамедани. Още преди да извърши тия дела, Иван Грозни се коронясал (в 1547 г.) за цар. Но царят на Русия се явявал в очите на тогавашните православни в Турция като цар на цялото православно християнство. [курсив Д.К](…)

В 1548 г. целият православен мир узнал и формално изповядал, че се е сдобил вече със свой цар. През тая година цариградският патриарх Йоасаф, по просбата на Ивана Грозни, потвърдил царския му титул, па наредил още да се споменува името му във всички църкви, гдето служели архиереи, както се споменувало едно време името на византийския император, и да се запише в съборника, или синодика“. (Ib. 87).

Нашият съвременник Николай Аретов (2012),  обаче, е скептичен относно спонтанно-народния характер на образите на Русия у нас:

„Образите на Русия заемат важно място в българската национална митология. Те са представяни като древни, широко разпространени и доминират през ХХ в., срещат се в многобройни текстове, с тяхното изковаване и налагане са ангажирани различни идеологически и пропагандни структурии институции. Това положение е сравнително ново. Русия практически отсъства или заема периферно място в менталната карта на света, която се открива в българската книжнина от XVIII и първите десетилетия на ХІХ в. Наблюденията показват, че познатите образи на Русия всъщност са възникнали сравнително късно и са наложени от държавните институции (на първо място образованието) и от пропагандата. При цялото им многообразие основните варианти могат да бъдат сведени до две фигури и разказите за тях – Дядо Иван и Райна българска царкиня. Първият от тях има два варианта – руският цар (потенциален) освободител и руският генерал“.[19]

По-нататък Аретов набляга на устойчивостта на про-руските нагласи, които съякаш не се влияят от руските антибългарски действия (характерно за комплекс, както бе казано по-горе):

„Русия категорично застава на страната на Вселенската патриаршия в Цариград. Теологическите аргументи, изложени от К. Леонтиев и др,. се оказват в синхрон с имперската политика и тази руска позиция води до рязкото противопоставяне на българското църковно-национално движение. (Вж. Генчев 2002: 60) Конкретната й реализация включва и насилствено отстраняване на водачите на българското църковно-национално движение Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които са изпратени на заточение в резултат на намесата на руския посланик в Цариград Г. Титов, който е поддръжник на Патриаршията и враг на аспирациите на българите за национална йерархия. (Арнаудов 1930: 661, 666-671, 678-679; Арнаудов 1942: 28; Смоховска-Петрова 1964: 46, 133, 138, 141-142, 145-146, 153-154) Друга важна политическа акция е насочена срещу униатите и завършва с изпращането [става дума за насилствено отвличане с измама] на Йосиф Соколски, главата на униатската църква в Русия; в тази акция, активно подпомагана от руската дипломация (граф Николай П. Игнатиев) участва П. Р. Славейков.

Подобни действия очевидно пораждат негативни или поне критични нагласи сред част от българите, но популярен и ясен негативен образ на Русия като че ли не се забелязва. По-късно, след създаването на българската държава (…) Трябва да се отбележат две неща. Първо негативните настроения и по-късните русофобски политически пристрастия (например у З. Стоянов и Ст. Стамболов), от една страна, пораждат непропорционално малко литературни текстове. От друга страна, практически винаги, независимо от това коя партия е на власт, литературният канон е склонен да отхвърля подобни текстове и те си остават маргинални“.

И така – фикцията „Дядо Иван“, както и образите на Русия изобщо, носят характеристики, достатъчни за мисленето им като комплекс в смисъла на това разсъждение. Неадекватната представа за реалността („Дядо Иван ще ни освободи“ ) води до неадекватно (без)действие.  Поради което, когато Дядо Иван завладява България, той не ни „освобождава“ – той е империята, която ни колонизира, както е направила в Кавказ и с мююслманските княжества, и с християнските Грузия и Армения. Например, между руско-турската и сръбско-българската война не можем да говорим за руски колониален комплекс – защото има колониална реалност и руското отношение към българите като колонизирани е адекватно.  Аналогична е ситуацията в периода 1944-1989, интуитивно точно синтезирана от Георги Марков:

„Без съмнение, краят на Втората световна война донесе най-голямата промяна в цялата нова история на България. (…) На картата има държава, наречена България, със свой език, със свой национален химн, със свои дипломатически представители в чужбина, т.е. формата е налице. Но тази държава няма независима вътрешна и външна политика [например КГБ-КДС; или Югославия, 1948], независима икономика [причината за убийството на Трайчо Костов], независима армия [Чехословакия, 1968], независим печат [вицът за превода на Работническо дело от Правда] и литература [СБП гласува против „предателя“ Солжетницин], т.е. съдържанието го няма. Може (…) да се каже, че животът на отделния български гражданин зависи от СССР днес повече, отколкото зависеше от Отоманската империя преди 100 години“. [20]

След този контекстуален екскурс[21], ще се върнем към главната тема – българският васалитетен комплекс днес – за да проверим има ли поведенски реалности, които съответстват на основните му характеристики.

6.    Прояви на васалитетния комплекс в личното поведение[22]

Ще се върнем към примера с българската учителка по история, която беше обявила едно изказване на началника на Русия, засягащо българската история – за думи, които нямали нищо общо с историята, но принадлежали на (високата) политика, която пък принадлежала на Русия.  Като морален човек (както бе споменато), тя е последователна в поведението си; очакването е, че тя така ще преподава историята и на своите ученици – с образ на Русия, за която прилагаме различен стандарт в сравнение с останалите страни – и на първо място в сравнение с България. В такова преподаване ще бъде „морално“ на Русия да бъде позволено и онова, което не е позволено на другите. Следва, по-конкретно, че в  рамките на  „голямата политика” Русия може да поставя България където си поиска, да я оценява както си поиска. Въз основа на такива етикетирания и алокации, Русия, може, ако реши, и да мотивира, и да оправдава свои реални действия, и минали, и бъдещи, които не се съобразяват с България – примерно действия в ущърб на нашата политическа независимост или териториална цялост.  Примери от историята – много, и като добър историк, нашата учителка ги знае всичките. Но както отбелязва Аретов, наличието на знания, противоречащи на положителния образ на Русия, не променя този образ от позитивен в негативен. И – според мен – дори не прибавя негативни черти редом с позитивните, правейки образа противоречив и оттам – по реалистичен. Това се покрива от казаното от Шарко, че, веднъж загнездил се в човека, паразитният сплит от идеи си остава изолиран и съществува без връзка с другите идеи (курсивираните думи тук и по-долу са използваните от самия Шарко в горецитирания пасаж). Важно е да се отбележи, че тук не става дума за съзнателно съпоставяне  на идеи, изразяващи ценности и подредени в обща йерархия – и в резултат, човекът да каже примерно „Ценност е да си привърженик на една държава, ценност е да се чувстваш част от по-голяма група хора – и в тези йерархии за мен Русия стои на по-горно място от България – затова подкрепям Русия“. Можем да предположим, че много малко от подкрепящите Русия у нас днес ще се съгласят с такава позиция.  Те просто са я приели – ирационално, и тя функционира и им въздейства на практика като  нещо подсъзнателно, недосегаемо за собственото им критично съзнание  – като комплекс.  Този комплекс от една страна е предизвикан случайно – по отношение на личността на човека, в смисъл, че той не е предприел съзнателни усилия, за да си го създаде. В България тези идеи за Русия, сплетени и подсилващи се взаимно – са страничен продукт на процеса на социализацията (семейството)  и образованието (държавното училище).  Но от друга страна, тук се добавя и хипнозата – защото хипнотично функционира днешната про-руска пропаганда.  И в резултат – може да се получи парализа – неадекватност на поведението до блокаж на противопоставянето на Русия, дори в случай когато такова противопоставяне е единственото адекватно поведение.

Подчертавам, че тук става дума за възможност – не за действителност. При това за възможност със, според мен, малка политологическа вероятност. Натам показват и данните от фокус-групите (в количественото проучване пряк релевантен въпрос не се задава): само веднъж, и то шеговито, е подхвърлено „да не стане [у нас] Южен Крим“. (Но все пак мисълта съществува, щом се споделя, макар по този омаловажаващ  я начин.) Интуицията ми е, че в случай на директна силова конфронтация с Русия, стряскането ще излекува мнозинството от комплексарите от васалитетния им комплекс и те ще предприемат адекватни действия в защита на България. Дано не се случи тази ми интуиция да бъде тествана емпирически – в нашето историческо бъдеще! А основанията ми са, че – както стана дума – комплексарският блокаж върху активните действия е изобщо толкова силен, че вероятно ще блокира и активни про-руски действия; и тогава конформизмът ще побутне такъв човек към про-българско поведение. Но да не изпускаме от поглед, че блокажът – последица от комплекса, най-вероятно ще действа и върху про-българското поведение.  А бившият компплексиран трудно действа, когато трябва да начене действие независимо от комплекса си – камо ли против него. Изходното състояние на такъв деец е в диапазона от демотивиран до блокиран. Очевидно, в такива състояния адекватните позиции се изработват трудно, а действията, следващи от тях, се осъществяват мудно. Така че може и да не свършат работа.

Така или иначе, до такъв случай – такива хора (а това е, както видяхме от емпирията – практически половин България) – ще си говорят. Ще слушат и ще си говорят колко е велика Русия, следователно…  Не, следователно няма. От тези приказки практически нищо не следва – като пряко поведение. Както казва един участник във фокус-група (Велико Търново, над 45 г.)  – той не знае случай на [българин] емигрирал на изток – включително „от тези, които ги говорят тия“. Но макар да не следва действие – следва създаване на действително комплексарска атмосфера, която приспива разума и може да роди чудовища. Хитлеристкият и комунистическият опит показаха, че нечиста атмосфера не се прочиства с „прочистване“ на хора, етническо или класово.  Остава против  замъгляващите думи,  които я секретират, да отправим пречистващи. Като знайните думи на генерал Иван Колев от 1916 година:

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“

Дословността на цитата е несигурна, че и атрибуцията му, пък може и да не сме съгласни с всички думи. Но пречистващата сила се усеща. Надявам се!

Останалите хипотетични твърдения са емпирически проверими.

[1]Виж„Антилиберални дискурси и пропагандни съобщения в българските медии: разпространение и социално възприятие.“Достъп на: http://hssfoundation.org/%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4-%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD/

[2]Вероятно тази конформистична рационалност се проявява не само при оценка на външнополитически отношения – но разсъждения оттук нататък биха били отвъд темата в случая.

[3]Такъв тип българско поведение бе регистриран и коментиран от Деян Кюранов и Лиляна Александриева (2013). Виж Дневник, „Непротестът в Пещера“, 08. 08. 2013 и  „Пещера – между България и София“, 09. 08. 2013. Авторите са регистрирали и други случаи на такова поведение (напр. през 2005 – личен архив).

[4]Дотук писах в „аз“-форма, тук употребявам формата „ние“. Бай Ганьо, както е известно, смесва „ту ви, ту ти“ и при него това е форма на интуитивна манипулация. При мен мотивацията е диференциация с цел прецизиране на позицията на автора. Разбира се, авторът е равноотговорен за целия текст. Просто с „аз“- формата искам да подчертая личния си ангажимент в някои моменти. Докато „ние“-формата (която няма нищо общо с уж-обективеращото академично „ние, авторът“ от ХІХ в.) – е едно кимване към читателя с надежда, че се е включил – или отсега ще се включи – в общо мислене с автора.

[5]Усетът на голям поет е насочил Вазов да напише „Аз съм българче“ изцяло в положителна риторика. За жалост, в масовото съзнание Вазовото „българче свободно“ звучи като „българче освободено“ – от турците – благодарение на русите; самият Вазов пише по това правило, от което „Аз съм българче“ е изключение. Иначе, връзката туркофобия – русофилия е коментирана например от Пламен С. Цветков (Виж напр. Цветков П., Светът на мегамитовете. В: Годишник на Нов български университет 2010. София, Нов български университет, 2010, с. 60-117.) и от ВасилисПецинис (Напр. Пецинис В. Русофилията като елемент от националния популизъм в ГърцияСп. Критика и Хуманизъм, кн. 45, брой 1/2016 с. 171)

[6]Виж напр. изданието: Йовков Й. Събрани съчинения. Т 2., БП. 1956.

[7]Това „дето се казва“, вмъкнато от селянина,  отпраща към изключително богати антропологически и политически находища – но те са вече в полето на литературоведите.

[8]Фокус-групите са от май-юни 2017; количественото изследване – юни 2017.

[9]Като следствие от това се отказах да коментирам и отношението към ЕС (защото вече нямаше да се занимавам с групата с про-ЕС нагласа, а да говоря за ЕС само въз основа на про-руската група щеше да е неоснователно). По подобни причини няма да обсъждам и отношението към САЩ. Остава открит въпросът дали няма българи с комплекси към ЕС и САЩ (Интуитивно: има!) и ако да, какви са те по-точно.

[10]В Доклада на „Алфа рисърч“ (виж бел. i ) „психологическото“ също се появява –  неслучайно:

Реакциите на идентифицираните в първата част на проекта основни клишета на пропагандата, които бяха тествани в настоящото проучване, също показват, че най-голяма сила и влияние имат не чисто политическите послания, а тези, които са насочени към психологическо въздействие и упражняването на своего рода психологически натиск – „че  българите не избират сами своя път, а са принудени от външни сили да следват неизгодни за тях модели“. И трите твърдения, които получават над 70% подкрепа (…) – възпроизвеждат психологическата опозиция между „силния“ и „слабия“. Тя е изключително ефективна, доколкото надхвърля политическата разделителна линия „изток-запад“ (…)

[11]Андрей Зубов е историк и историк на религията. Роден е в Москва, 1952. Заради религиозните му убеждения забранен за публикация в СССР (1985). Заради критика на Путиновата политика (Крим) уволнен от професурата си в МГУ (2014).

[12]Сп. Християнство и култура,  бр. 4 /2017 (121 ) с. 10.

[13]“Noussavonsquechezlessujetsplongésdansl’étatd’hypnotisme – et c’est la un fait aujourd’huidevenuvulgaire – il estpossibledefairenaîtreparvoiedesuggestion, d’intimation, uneidée, ungroupecohérentd’idéesassociées, quis’installentdansl’esprit, à lamanièred’un parasite, restantisolésdetoutlereste, etpouvantsetraduire à l’extérieurpardesphénomènesmoteurscorrespondants. Si l’enestainsi, on concoitquel’ideeinculqueeetantdansune experience de ce genre, celle de paralysie, uneparalysiepourra, en effet, s’ensuivre (…)” / Знаем, че при изследваните в хипнотично състояние – и това е факт, който днес е станал всеизвестен – може да бъде породена посредством състояние на внушение, на насочване, една идея, или кохерентна група асоциирани идеи, които се наместват в духа като паразити, оставащи изолирани от всичко останало, и можещи да се превеждат във външния свят чрез съответните моторни феномени. Ако е така, и приемем че наложената идея е в опита от този тип – а именно парализа – тогава парализа може да последва в действителност (…)/ CHARCOT J.M. Lecons du mardi a la Salpetriere. Lecon21. Oeuvres completes, t. 3., pp. 335-336.Достъпно на http://jubilotheque.upmc.fr/ead.html?id=CL_000001_003#!{„content“:[„CL_000001_003_e0004648″,false,““]}

[14]Разбира се, такава позиция никой публично не изказва. Една от главните причини е, че по-простото обяснение на такова поведение (и вярно в множество случаи) е, че не става дума за никакви комплекси, а за цинично самопродаване. Но това е банален случай, по принцип недоказуем социологически и на практика недоказан полицейски.

[15]Църквата „не е виждала“ тук противоречие и унижение за себе си, независимо от всичките си теократични апетити тогава- защото си е извръщала погледа. Защо е правела така? Причината е същата, поради която Бай Ганьо съветва вестовоя да си извръща погледа от посраните гащички на детенцето на „неговия офицерин“, които го карали да пере -като част от дълга му към България: „Политиката така го изисква“!

[16]Оттук става по- ясно, защо примерно Тодор Живков не само сервилничеше, но и нагло демонстрираше сервилниченето си пред съветската върхушка: отлично е разбирал колониалната реалност, но постоянно се е самозалъгвал, че е васал и се е мъчил излъже някак и тях, че са му сюзерени, а не колонизатори… Една от неговите „селски хитрини“.

[17]Сказка от Юрдан Трифонов (четена в „Славянска беседа“ на 11 март 1907 г.) Виж Трифонов, Ю. (2006-2014) Историческо обяснение на вярата в „Дяда Ивана” /Русия/ у българския народ. Избрани студии. Съставители Надя Данова, Николай Аретов, Варна LiterNet, 2006-2014,  достъпна и онлайн: http://liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/content.htm

[18]Ще отбележа, че най-активните пропагандатори на тази фикция са гърците – от една страна, защото жената на Иван ІІІ е от коляното на базилевсите, и от друга – защото виждат във въздигането на Московската Рус начало на изпълване на психозащитните пророчества от времето на падането на Константинопол, че „русо племе от Север“ ще прогони мюсюлманите от столицата на Византия.

[19]Тук и по-долу цитирам по: Аретов, Н. (2012) Образи на Русия в българската книжнина от XIX век и техния политически контекст. В: Славяните: Общество, религия, култураЮбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на професор дфн Панайот Карагьозов. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012, сс 83-92. Достъпно и на https://aretov.queenmab.eu/archives/revival/180-images-of-russia.html

[20]Марков Г. „Образът на българина“, в Ходенето на българина по мъките. Есета, част 3. Комунитас, София 2016, стр. 52-53.

[21]За да онагледя представата си как може да бъде разработена тази тема, предлагам тук само жалонирана една политологическа скица (естествено, без никакви исторически претенции):

Османски период

  • Международна реалност: България постепенно влиза в „руската сфера на влияние“; от един момент – руският цар като покровител на християните в Османската империя (начало – ХVІв.?)
  • Комплекс: Дядо Иван избавител

Следосмански период 1878 – (1885) – 1908 (?)

  • Практическа реалност: про-колония, подготвяне на колонизация; Русия няма имперски комплекс, има адекватна имперска политика.
  • Българите: начало на васалитетния комплекс – и отричащи го практически политики против колонизацията (напр. Стамболов).

Първа световна война 1914-1918:

  • Практически независима политика
  • Инволюция на васалитетния комплекс вследствие патриотизъм и конформизъм
  • Ново: програма за рационално подражание на Съветска Русия от партията на тесните социалисти. Практически действия по реализация на програмата: Войнишко въстание 1918.

Между двете войни 1919 – 1939

  • Практически независима политика
  • Затихване на васалитетния комплекс до несъществуване като политически фактор
  • Развитие и засилване на подражателната програма и действия: Септемврийско въстание – 1923, Атентатът в „Свети крал“ от 1925 – под прякото ръководство на Съветска Русия (Коминтернът); Соболевата акция на РП (к) (1940).

Втора световна война

  • Практически независима политика – специално Борис ІІІ (непращането на армия на Източния фронт като не про-руска, а про-българска, патриотична позиция)
  • Въоръжена борба на комунистически групи – координирана и подкрепяна от СССР

Следвоенен период 1944-1989

  • колониална реалност
  • безкритично копиране на „съветския опит“ (особено 1944-1953)
  • възкресение на васалитетния комплекс (СССР, каквото и да прави, винаги ни желае доброто). Надгражда се над „робския“ – т.е. останал от Османския период комплекс за Дядо Иван; „пропуска се“  и се мълчи за колониалната реалност след 1878 и т. н.; Германия от съюзник, дал на България национално обединение (официалният образ от преди ВСВ – е превърната в епитом на Запада, тръгнал на кръстоносен поход против Славянството (схемата на Сенкевич – от Кръстоносци); изгражда се нова политическа координата Изток-Запад, като България е здраво закована в Изтока; и т.н. и под. Образ на СССР като „страна-освободителка на народите“ – в Европа (от Хитлер) и Азия, Африка, и Латинска Америка (от колониалното„робство“ на Великобритания, Франция, Португалия, Холандия, САЩ). Ново: месианският рускоимперски комплекс от ХІХ в. – възроден като месиански съветски комплекс; прихванал се и у нас.

Практически ползи за България: примерно, производство и  износ на съветско лицензионно оръжие за „третия свят“; реекспорт на съветски петрол; подаяния за спасяване от два фалита; и пр.

Про-демократичен период

  • 1989-1997: процес на освобождаване от колониалната реалност (завършил с единодушното гласуване в НС за НАТО). Опити васалитетният комплекс да се превърне в практическа политика (БСП).
  • 1997 – днес: неколониална реалност, поради което руската имперска политика вече е мотивирана неадекватно и са превръща в комплекс. Насрещно засилване на васалитетния комплекс и съответно разминаване между него и имперския.

[22]Тук не разглеждам като проява на някакъв комплекс поведението на държави. Направената тук терминалогична връзка политология-психиатрия, макар напрегната, може да опише смислено едно поведение като комплекс – но само поведението на индивид. Смятам, че едно разширяване на обхвата на този термин извън индивидуалното поведение ще го сведе до метафорична сугестия, лишавайки го от евристичния му смисъл.