Държавната политика и правата на хората с увреждания – без надежда за допирни точки

от -
293
Млади жени с шизофрения - източник: istock

 

Деинституализацията на възрастните с психо-социални разстройства и интелектуални затруднения постепенно изпадна от дневния ред на държавната политика. С това хиляди остават пленници на съдбата си да бъдат изолирани от обществото, да бъдат пленници на бездействаща система, никога да нямат достъп до основните си човешки права.

С какво съвременността е по-човечна от древността, когато на хората с психични увреждания са били считани за не-хора?

Не говоря за света на загрижените близки, които се опитват да помогнат с наличните си знания и ресурси и често са не по-малко премазани от бездушието на системата около тях. Говоря за бюрократичната система. За системата, която претендира, че предоставя грижа, но всъщност имитират дейност и тази имитация в крайна сметка затрива хора, семейства, опропастява съдби.

Да погледнем как Агенцията за социално подпомагане сама анализира своята дейност. На сайта на Агенцията е достъпен анализ,[1] според който картината към средата на 2017 г. е следната:

Към 31.05.2017 г. в България съществуват 499 услуги, за които се твърди, че са базирани в общността. От тях 286 са резидентен тип. 160 са специализираните институции. От тях: 27 услуги за възрастни с умствена изостаналост, 13 – за възрастни с психични разстройства, 14 – за възрастни с деменция, 21 – за хора с физически увреждания. Останалите са „домове“ за възрастни и хора със сетивни увреждания. Хората, които живеят в тези институции са общо 10 437. Почти 1400 са чакащите за настаняване в специализирана институция. Други 468 души чакат за настаняване в социална услуга от резидентен тип. Интересен факт е, че в същия този анализ се сочи, че в тези услуги в общността има 644 свободни места.   Интересна загадка! Как така нуждаещите се не стигат до услугите? Дали няма социална система, пригодна да окаже подкрепа? Или услугите са разкривани хаотично и без никаква мисъл за това къде наистина са потребни? Дали е мислено повече как да се усвоят средства, вместо как да се осигури грижа? Или пък свободните места са в толкова неприветливи места, че нуждаещите се не искат и да чуят за тях? Оставям въпросите висящи, като краища на нишки в заплетено кълбо от прежда, което никой вече не е в състояние да разплете.

Мерките, за постигане на по-добра социална система в България, които се предлагат в цитирания анализ са няколко. Първата е преустановяване на настаняването в 19 специализирани институции. Между тях е Дом за пълнолетни лица с умствена изостаналост (преди- Дом за възрастни с умствена изостаналост) с. Русокастро. Капацитетът му е 160 души. 158 души продължават да живеят там. Материалната база е остаряла и недостатъчна. Не е случайно, че подчертавам точно тази институция, а не някоя от 18-те други. През 2015 г. Европейският съд по правата на човека постанови осъдително решение срещу България (делото Станков срещу България), с което призна условията в тази специализирана институция за

унизителни и нечовешки.

Държавата беше осъдена на основание чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Точно за този дом. Точно за тези условия. По време на делото държавата се опита да противопостави на твърденията на жалбоподателя факти, свързани с ремонти. Тези аргументи не убедиха съда в Страсбург, че действително нечовешкото и унизително отношение е преустановено. Тези същите ремонти сега се сочат в анализа като извършени с минимални средства, сочат се и нови ремонти, извършени през последните две години.

Как това променя животът вътре в институцията? Не става ясно.

Ще се върнем пак на ремонтите и строежите малко по-късно. Сега нека продължим с анализа и препоръките в него. Следващата е за закриване на 6 специализирани институции.

Тук неизбежно се замислям за времето.

За периода от 2012 г. до май 2017 г. – т.е. за 5 години, са били закрити всичко на всичко две институции. Едната е Домът за възрастни с психични разстройства в с. Пастра, община Рила. Другата е Домът за пълнолетни лица с физически увреждания в с. Столът, Севлиевско. За да бъде закрит „домът“ в Пастра трябваше да има международен натиск. Амнести интернешънъл трябваше да изпрати своя мисия там и настоява за закриването и. Трябваше да се случи дело пред Европейския съд по правата на човека. Трябваше да има политически и обществен натиск. Питам се, колко време ще е необходимо, за да се достигне до затваряне на тези 6 институции? А колко, за да се закрият всички? Ще имат ли шанса поне децата на нашите деца да станат свидетели на един такъв процес?

Ако някой ме уличи в липса на оптимизъм, ще е напълно прав.

Няма на какво да се гради оптимизъм днес.

Дори последните частици оптимизъм изчезват, когато погледнем препоръките за разкриване на нови услуги от резидентен тип. А те са – да се разкрият  нови услуги от този тип, както следва:

  • 25 нови услуги, всяка с капацитет 30 души за хора с психични разстройства;
  • 8 нови услуги с капацитет 30 души за хора с деменция и
  • 12 нови услуги за хора с умствена изостаналост.

Да се разкрият „нови услуги“ означава най-вече

да се похарчат много средства за строежи или ремонти на стари сгради.

Те ще поберат, грубо казано, тези 1400 хора, които сега чакат да загубят свободата и достойнството си.

Логиката тук е желязна и безчовечна.

Те така или иначе си чакат за институция, има ли смисъл да им се предлага нещо по-добро? Защото това, което ще се изгради, ще бъдат пак затворени институции, пак вън от обществото. Дори в малките резидентни услуги, особено в тези, които останаха свързани териториално или кадрово (на управленско ниво) с предишните институции, точно това се случи. На територията на бивши или действащи „домове“ или пък в психиатрични болници се разкриха по няколко „защитени жилища“ или „центрове за настаняване от семеен тип“, които със сигурност получиха финансиране, но със същата сигурност възпроизведоха в най-големи детайли институционалната култура. Тук се изкушавам да цитирам Надежда Денева и нейният поглед към едно подобно място, документиран в доклад на Български Хелзинкски комитет:[2] „Деинституализиараните са, като влезеш в двора и веднага надясно. Институализираните – продължаваш направо, има – няма стотина метра.“  Тези две изречения описват най-точно картината. Тя е видима на много места. Дори да не са в един двор „услугите“ си приличат поразително. За мен символ на тази картина са деинституализиараните хора от Пастра. Миналото лято видях част от тях в новият им „дом“. Когато приближих се зачудих в коя година съм. Същите картини на хора, треперещи от огромни дози лекарства, седящи безцелно по пейките или клечащи наоколо.

Сякаш институцията е била взета от едното място и преместена на другото, с особено внимание към детайла – да не се изгуби нито късче от културата на заличаването на личността, на униженото човешко достойнство, на тоталния контрол.

Знам, че има хора, които се опитват да създадат човешки условия в тези услуги и казаното от мен ще бъде болезнено за тях. Те не по-малко са жертви на институционалната култура. Има и други, които знаят, че съм права, но вярват, че друг изход няма. И с болезнена ревност защитават познатото. Има и трети, които създават този свят на привидност, на лъжа и злоупотреба, в който всичко това е възможно. Може би именно те създават илюзията, че ако вложим средства в ремонти и строежи, положението на хората в институциите ще се подобри. Не е нужно да сме много прозорливи, за да си дадем сметка чие положение всъщност ще се подобри така.

Но нека спра до тук. Не е това целта на днешната статия. Целта ми днес е, ако мога, да намеря някаква надежда, че в обозримо бъдеще ще забележим промяна

и тази срамна практика на изолиране на хора в институции ще остане някъде в миналото,

така, както в цивилизования свят концлагерите са останали в историята – срамна и болезнена, но история. За съжаление, такава надежда не намерих.

Анализът, за който говорим, е създаден за да подпомогне експертите на Министерството на труда и социалната политика и Агенцията за социално подпомагане да вземат решения за предприемане на действия по изпълнение на националните стратегически документи в областта на социалните услуги. В обаче него няма анализ на проблемът как така има чакащи и в същото време – незаети места. Как така днес, вече 6 години след ратификацията на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, продължаваме да имаме почти 1400 чакащи за настаняване в социална институция. Когато настаняването на хора с увреждания в институция е в пряко противоречие с тази конвенция.

Нямаме все още дори зададен въпрос за това,

какво липсва в общностите, та се налага хората да пожелаят да бъдат настанени в институции

където, както е повече от добре известно – човешкото достойнство се потъпква, а свободата се отнема.

Какво липсва?

Колко и с какви знания и умения социални работници са нужни, за да функционира социалната система смислено? Какви разумни улеснения са нужни за хората с увреждания, за да имат достъп до услуги? Какво прави услугата в общността, та било тя и резидентна действително базирана в общността, а хората, които я ползват – интегрирани и включени в света ни? Какво е това, което гарантира свободата и достойнството на хората, които поради увреждането си имат нужда от подкрепа?

Тези въпроси не са зададени на държавно ниво.

Това означава, че надежда за отговори няма.

Това означава, че срамната и безчовечна история за хората, изолирани от света и лишени от достойнството си и правата си, ще продължи да се пише още дълго. И ще продължим да носим срама за това, че в света в който живеем това се случва и ще продължава да се случва и ние пасивно или активно сме част от тази история.

И за да завърша, ще си позволя да цитирам нещо друго. Не правозащитен стандарт и не конвенция. Един откъс от „Геномът“ на М. Ридли:

„… химията на мозъка се определя от сигналите, които хората получават от обществото.“

Казано така,

трябва да признаем, с цялата болка на такова признание, че живеем в общество, което разболява.

 

[1] Докладът е достъпен тук: http://www.asp.government.bg/-za-p-lnoletni-lica. За последен път посетен от авторката на 19.03.2018 г.

[2] „Неслучващата се деинституализация на лицата с умствени затруднения в България“, достъпна тук: https://issuu.com/bghelsinki/docs/2016_nesluchvashtata_se_deinstituci.