Джереми Корбин – нова надежда, или завръщане към политическото

от -
...

Мила Минева е доктор по социология и преподавател в катедра Социология на Софийски университет. Тя работи и като изследовател към Център за либерални стратегии. Автор е на многобройни изследвания на медийната среда в България. Изследовател­ските й интереси са в областта на съвременната популярна култура, историческата социология на социализма. Сред основните й публикации са „Пътеводител 2020“ (2009), „Социологията пред предизвикателството на различията“ (2009), „Националното като рекламен репертоар“ (2008) и др.

Потребител на социалните мрежи изобразява Джереми Корбин като джедай от епизода „Нова надежда“ на „Междузвездни войни“, друг го превръща в персонаж от „Наистина любов“, трети – в Терминатор и това е само началото – можем да видим Корбин като супермен, Шрек, Х-мен, Дъмбълдор и дори I.T.; за него агитира актриса (по-точно агитацията, като че ли, е от името на самия  персонаж) от сериала „Humans“, както и рап музиканти. Анализите на британските избори като че ли постигат консенсус поне за едно – Корбин печели младите. В началото на кампанията един консерватор си позволява да каже, че хората под 30 обичат Корбин, обаче не им пука или просто са твърде мързеливи, за да гласуват. Изследвания показват, че се е увеличила избирателната активност сред младите спрямо 2015 г., достигайки до 66% във възрастовата група 18-24, а 63% от хората между 18 и 34 са подкрепили лейбъристите. Партията губи изборите, но това са първите избори от 1997 г. насам, в които печели повече депутатски места и получава най-много гласове от 2005 г. до сега. Сондаж на YouGov след изборите показва продължаващо нарастване на подкрепата за лейбъристите. Това е контекстът, но не бих си позволила да анализирам британските избори – има експерти за това; по-интересно ми се струва да се опитаме да очертаем предизвикателствата, които Джереми Корбин отправи, към политическия консенсус, да видим алтернативната визия за политическото, чийто най-ярък говорител в момента като че ли е именно той.

Obi_Corbin

„За мнозина, а не за малцина“

Манифестът на лейбъристите предлага неща, които звучат радикално и едновременно с това познато – национализация на ключови публични услуги, реформа в трудовото законодателство, достъп до образование, дом и здравни услуги за всички, мерки за преразпределение на богатството от корпорациите и най-богатите към обикновените хора. Критиците определят програмата като връщане към 19 век, а Корбин повтаря, че предложенията са напълно реалистични, защото вече са се случвали, и припомня „държавата на благоденствието“ от времето преди Маргарет Тачър. Нека оставим настрана реализма, тези ангажименти поставят под въпрос наложили се днес очевидности на политическия „здрав разум“ – наместо оттегляне на държавата, Корбин предлага връщане на публичните институции към работата, за която са създадени след Втората световна война, а именно – да разширяват социалните шансове на мнозина. Поколението на Корбин, но и днешните елити като цяло са успели тъкмо през институции и политики, ориентирани към равенство на шансовете, ангажирани със социалната мобилност като политически хоризонт; институции, които днес същите тези елити отказват да поддържат за следващите поколения. А Корбин се ангажира именно с това – да преизмислим отново „общото благо“, да преподредим институциите така че да бъдат социално, а не пазарно, ефективни, да преоткрием, накратко, политическото като колективен проект за по-добро бъдеще.

В центъра на лейбъристката програма е поставена фигурата на гражданина. Всеки има право на образование, движение, дом; не защото се нуждае по икономически причини, а защото е гражданин. Именно затова манифестът предлага обяд за всички деца в училище, висше образование без такси, публични железници, натоварени с ангажимента да бъдат социално адекватни, т.е. да гарантират мобилността на всички граждани. Постепенно свикнахме да мислим публичните услуги тъкмо като услуги, които потребяваме; все повече се опитваме да ги регулираме през пазарна логика – те трябва да са икономически ефективни, и, ако не да носят печалба, то поне да се издържат сами. Корбин отправя предизвикателство и към тази очевидност – гражданинът е фигурата, през която може ефективно да се регулира политическото, а не потребителят. Образованието, здравето, социалната сигурност – това не са услуги, а граждански права, които публичните институции са длъжни да гарантират. Един от клиповете по време на кампанията показва различни хора – работници, студенти, лекари, безработни – и повтаря мотива „настояваме“; те настояват за различни неща, но настояват публичните политики да се провеждат в техен интерес, в интерес на гражданите. А Корбин обещава да провежда тъкмо политики, обърнати към (и дори консултирани с) гражданите, които запазват достойнството на всеки един. „Достоен живот“ и „гражданин“ звучат като пароли на кампанията.

„Не сте длъжни да приемате това, което ви дават. Може да сте родени бедни, но не бива да останете бедни. Не бива да живеете без власт и без надежда,“ казва Корбин, за да отправи още едно предизвикателство. Години наред живеем в свят без алтернативи, политиките, убеждават ни, се делят по оста правилни – популистки, системните партии все повече се различават по детайлите, но споделят консенсусно разбиране за посоките, а именно „всичко в името на пазара“. Голямото предизвикателство е тъкмо лейбъристката партия да предложи визия за алтернативни политики – Корбин изважда партията от полето на политическия консенсус. Ако Тони Блеър открива „третия път“, то Корбин повежда партията по „левия път“ (не става дума за радикално ляво, а за връщане към ценностите на социалдемокрацията). Самият Корбин е маргинализиран от Блеър, по негово време много пъти гласува против решенията на партията си; и до днес има тежка вътрешно-партийна опозиция, но успява да увеличи членския състав и да увлече младите. Той отказва да продължава дискурса на политиките без алтернатива, напротив, критикува съкращаването на публичните разходи, намаляването на данъците, оттеглянето на държавата като цяло; но най-важното, опитва се да овласти гражданите. Казват, че на митинги посрещат Корбин като звезда, че може да говори с всеки, самият той настоява политиките да се обсъждат с гражданите, затова и предизборната програма очертава по-ясно ценности, отколкото политики – защото те трябва да бъдат изработени заедно с гражданите. Всъщност Корбин не обещава да овласти обикновените хора, той вече го прави – в парламента задава техните въпроси[1], непрекъснато общува с избирателите си. Едновременно с това се е ангажирал да върне синдикатите в собствената си партия и в центъра на политическата битка. Корбин, като че ли, се опитва да върне политическото от 70-те години – с ясни идеологически разделения между партиите, поле на алтернативи, където тече битка за дефиниране на публичния интерес, а в битката участват не индивиди (и техните семейства), а граждани, синдикати, партии, организации… В този смисъл Корбин е алтернатива и на набиращата популярност пряка демокрация, която също толкова, колкото и мейнстрима, мечтае за изчезване на институциите. Алтернативното политическо припомня овластяването на гражданите тъкмо през организирани форми на участие, където позициите се договарят, а не се предпоставят или свеждат до технически решения. Тъкмо като разговор между различни позиции, спор, който завършва не непременно с консенсус, но с тактическо съгласие, е разработен манифеста на партията. Той не отразява най-радикалните виждания на Корбин, но предлага платформа, около която могат да се обединят хората с леви ценности. Когато Джереми Паксмън го обвинява, че не е успял да наложи вижданията си дори на собствената си партия, Корбин предлага поредната алтернатива – наместо силен, авторитарен лидер, той показва лидерството като изкуство на договарянето, на чуването на различни гласове, на откриването на общите ценности, които стоят зад разнородните интереси.

Всъщност това радикално, последователно проведено разбиране за равенство на всички – всеки глас има значение, – определя и различната позиция на Корбин в битката с тероризма; наред с пацифизма му, сочен като негова слабост. Не ограничаване на права, а повече интеграция, не бомби, а разговори. Корбин си позволява в контекста на нарастваща ислямофобия и културалистки обяснения да посочи политически причини – съкращаването на разходите за полиция, погрешната външна политика – именно това са проблемите, които трябва да бъдат атакувани и могат да бъдат решени с политически средства.

Джереми Корбин предлага визия за политическото, която е радикална алтернатива на настоящите консенсуси. Визия, която предлага заедно да мечтаем не за индивидуално спасение, а за колективно бъдеще; да провеждаме политики, основани не на егоистичен интерес, а на разбирането ни за общо благо; не да фрагментираме разговорите си до хора, които споделят разбиранията ни, а да поддържаме публични пространства на спор, защото тъкмо това овластява всеки един от нас. Можем да определим това като „архивно“, дори да го наречем „ретро-утопия“, за да го обезопасим. Но не би било зле преди това да си припомним тезите на Бенямин и ангела на историята на Кле, който върви напред, гледайки назад.

Кой се страхува от Джереми Корбин?

Описват го като добродушно старче, маргинал, който дори не се чувства на мястото си, градинар; подиграват му се, че прави сладко; един вестник дори го постави в боклукчийско кошче. Български анализатори са красноречиви с определенията на Корбин като „нафталинен“, „прашасал“, „неадекватен“. Групи в собствената му партия предричат фиаско преди изборите, по-рано се опитват да го свалят, критикуват го тежко. Накратко, мейнстрим елитите и медиите в почти единен фронт громят лидера на лейбъристите и охраняват границите на стабилността и политическия консенсус. На този фон удивително е поведението на избирателите; ступорът на анализаторите е тежък, защото този път дори не могат да намерят изкупителна жертва за неразумния избор (бедните, простите, мързеливите този път не вършат работа) – подкрепят го младите, тези, чието е бъдещето. Защо младите тръгнаха след дядо си? Всъщност Джереми Корбин има впечатляваща политическа, а не партийна, биография. Той се ангажира от началото на 70-те с благотворителни, синдикални, протестни каузи; депутат е от 80-те години, но остава на задните скамейки, защото често критикува партията си и си спечелва признанието на най-бунтовен депутат; открито критикува военните действия в Афганистан и Ирак, организира протести срещу тях. Накратко, Джереми Корбин не изглежда като политик от кариерата; изглежда като човек с кауза, каузата на политическата битка за едно общество, основано на справедливост за всички и гарантиращо достоен живот на всеки. Може би затова много хора му повярваха, защото видяха политиката, каквато може да бъде. Или просто защото им омръзна да живеят в страх, повярваха на неговата ретро-утопия, изпълниха се с надежда, че друг свят е възможен.

А друг свят Е възможен.

[1] Sam Knight, Enter Left, The New Yorker, 09.06.2017