Емил А. Георгиев: Общоизвестно е, че държавите, в които правосъдието е калпаво, тъпчат на едно място или се връщат назад във всички области

от -
...
Емил А. Георгиев. Снимка: личен архив

Емил А. Георгиев (43 г.) е адвокат, занимава се проблемите на индустриалната собственост. Той е и  университетски преподавател по право на индустриалната и интелектуалната  собственост. Активист за гражданска, обществена и политическа промяна чрез истинска, дълбочинна и обхватна реформа в правосъдието. Застъпник е за цифрови права, свободен интернет и софтуер с отворен код.

Основател и пръв председател на управителния съвет на либералната партия ДЕОС – от май  2014 до януари 2017 г. Член е на Инициатива „Правосъдие за всеки“, на Инициативния комитет за адвокатска реформа „ИКАР“, както и на сдружение „Либерални идеи за България и Европа“.

В изборите за 44-то Народно събрание беше кандидат за народен представител – на второ място в листата на коалиция „Да, България“ в 24 МИР- София.

Баща на една дъщеря.

 

Г-н Георгиев, в последните работни дни от пролетната сесия на 44-но НС, бяха приети закони, които по мнението на юридически авторитети са силен удар върху правата на гражданите – като почнем от покушението върху независимостта на съда и свършим с регулации, затрудняващи достъпа на хората до правосъдие. Бихте ли обяснили, вие, като юрист, за какво точно става дума, защото имам чувството, че много хора не са наясно с тези промени.

Емил А. Георгиев: Ще започна от лесното към по-трудното и първо ще говоря за този закон, за който се говори най-малко и срещу чиито изменения почти нямаше съпротива, ако изключим няколко статии в медиите. Става дума за промените в АПК[1]. Бяха приети изменения, които много силно затрудняват достъпа до последната инстанция, т.е. до Върховния административен съд (ВАС). За всички – и за физически, и за юридически лица таксите за достигане до ВАС силно се повишиха. Особено силно е увеличението за юридическите лица. Мярката видимо е насочена срещу неправителствения сектор. Защото именно НПО-тата са тези юридически лица, които обжалват пред ВАС неправомерин, според тях, актове на изпълнителната власт. Тяхната цел е да съхранят  малко от малко някакви трошички от справедливост или да работят за някакви каузи на общности. Редовният пример, ползван от вносителите на промените, беше за т.нар. „зелени НПО-та“. „Искаме да спрем „зеления рекет“, казваха те. Защото е много силна пропагандата, че има някакви гадни „зелени човечета“, които се чудят по цял ден какво да правят и само си намират какво да обжалват и така забавят важни инфраструктурни проекти. Това, разбира се, в голямата си част са глупости, въпреки че се намират и такива НПО-та, които злоупотребяват с правото на жалба. Но има лесни начини на тях да им се противодейства.

Бихте ли дали примери?

За юридическите лица, ако искат пред ВАС да обжалват административен акт, трябва да се „бръкнат“ с минимум 450 лв. До преди промените таксата беше 50 лв, т.е. увеличението е 9 пъти. Отделно от това, ако има някакъв материален интерес, който е измерим, тогава таксите се образуват като процент от него, както е по гражданските или по търговските дела. При това положение когато някое НПО се бори в съда срещу, да речем, инфраструктурен проект, който струва милиони, то таксата може да бъде хиляди или десетки  хиляди лева. И това е ужасяващо, защото при всичките кусури, които има нашият ВАС, той все пак е някакво допълнително ниво на справедливост.

Ето за какво става дума. Често нещата се случват в дълбоката провинция – напр. някакъв административен орган (горското стопанство, ВиК, МВР и т.н.) в малък град издава акт, който се обжалва пред местния административен съд. Както знаем, хората по тези места са си много близки, оплетени са буквално като свински черва. И ние знаем от опит, че твърде често решения там се постановяват не по справедливост, а на базата на шуробаджанащина, на основата на тесни неформални връзки между съдиите и местните властови фактори. Да не говорим за това, че много често на такива места локалните управляващи и съдиите, които трябва да ги контролират, са и в родствени връзки. И затова, ако нещата в малките градове и по селата, че и в много окръжни също, заспиват, ако последната инстанция се окаже, че е местната, то тогава сбогом на справедливостта. Остава последната надежда и това е ВАС, той е в София – голям град, хората не се познават, както в градчетата, столица, в която е много по-трудно да се намерят необходимите връзки. Но със завишените такси и особено с процента върху евентуалния материален интерес, достъпът до ВАС се затруднява извънредно много. Защото вън от София такова нещо като „конфликт на интереси“ е нещо непознато, екзотика някаква, измислена от законодателите, за да „се харесат на Европа“. Там това в най-добрия случай има препоръчителен характер, а не е норма, която трябва да се следва.

Но всичко до тук, това за промените в АПК, е пряко свързано с измененията в единия от другите закони в пакета, за който говорим, т.нар. Закон за опазване на околната среда и по-специално измененията при процедурата на ОВОС[2]. Какво стана там? Това, че оценките, т.нар. ОВОС, вече ще могат да бъдат обжалвани само на една инстанция[3].

Досега как беше?

Досега можеха да бъдат обжалвани на две инстанции, т.е. ако на първа инстанция оценката бе обжалвана пред някое от административните съдилища, то на втора инстанция се ходеше пред ВАС, съответно ако първата инстанция бе „тричленката“ на ВАС, можеше да се обжалва пред петчленния състав на този съд. Сега вече ще се обжалват само пред „първоинстанционния“ съд и с това нещата приключват. (Само в скоби да отбележа, че от президента Радев множество организации поискаха да наложи вето – не върху промените в АПК, а върху другите три закона – този за ОВОС-а, върху измененията в НПК и върху промените в Закона съдебната власт. Но той избърза и вече пусна измененията в НПК, ще видим какво ще прави с другите два закона.) Аргументът за промяната в Закона за околната среда беше, че така било в един друг „велик“ ключов закон, в Закона за устройство на територията (ЗУТ), с който Законът за околната среда е пряко свързан. Там обжалванията били едноинстанционни, затова и тук трябвало да бъде премахната втората инстанция. Место да оправим ЗУТ и обжалванията там да станат на две инстанции, развалихме закона за ОВОС. Колкото по-малко обжалвания има, толкова по-малко е правната сигурност и толкова повече липсва справедливост. И усещането за това, че тя липсва, само ще се задълбочава. Това са целенасочени стъпки, които преследват целта усещането за това, че може да се достигне справедливост, да се губи. Разбира се, не може да се обжалва до безкрайност. Но при нас е прието, че има три инстанции и след третата – върховните съдилища – вече не може да се жалим в България. Можем да се обръщаме към Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но там данните показват, че само около 3% от жалбите, пратени до него, се приемат за разглеждане и че процедурата трае години.

Можем да си представим, че с министър на екологията като Нено Димов, който мисли, че околната среда е ресурс за усвояване, а не за защита, с една наистина граблива политическа върхушка, която сме я видели през годините в много и различни форми (сега я виждаме като коалиция между ГЕРБ и „патриотите“), в миналото беше „тройна коалиция“, беше самостоятелно правителство на ГЕРБ в коалиция с „реформаторите“, правителство на БСП и т.н. Имената са различни, но похватите и начините на действие на тези политически върхушки са едни и същи. Те работят на принципа „ден година храни“ и това е причината да се отнасят към околната среда дори не като усвоители, а като грабители. И затова за тях е от много голяма полза това изменение в Закона за околната среда – едно обжалване, ако можем да си осигурим там, в окръжния адмистративен съд необходимите хора, ще ти осигурим и най-вероятно ще спечелим, без да се боим, че можем да загубим в София пред ВАС. Освен това срещу съдиите се оказва непрекъснат натиск и то при положение, че имаме Висш съдебен съвет, който не е в състояние да отстои независимостта на съда.

А какво се променя в Закона за съдебната власт? Все пак в него най-скандалните поправки, които забраняваха на магистратските организации да кандидатстват за и да получават финансиране за проектите си от чужбина, бяха оттеглени.

Това бяха промените, срещу които най-много се роптаеше. Около планираните промени във финансирането беше разгърната кампания, целяща да убеди хората, че магистратските организации са продажници, че чуждото финансиране определя позициите им. При това тези проекти винаги са били – в огромната си част – свързани с развиване на съответния капацитет, т.е. с обучения и повишаване на квалификацията на магистратите. Напр. един съдия, който се занимава с дела за собственост, трябва да бъде обучен, за да може да гледа на проблемите, с които се сблъсква в практиката, от много различни аспекти. Защото често у магистратите липсва разбирането, че собствеността е също основно човешко право. Но да повторя, че е видно от данните, с които разполагаме, че магистратските организации, най-вече Съюза на съдиите, са използвали получаваните средства от чужбина точно за покачване на съдийския капацитет. Това, слава Богу, не мина, но беше много широко използвано в медийната ширпотреба, в кафявите медии като „Ние сега действаме тук като защитници на България, защото искаме да спрем практиката чужди агенти да се месят в нашите работи и да корумпират нашите магистрати“. Такова нещо няма и не е имало. Защото ако беше така, трябваше и Цацаров да излезе и да каже, че докато беше председател на Пловдивския окръжен съд и той правил проекти и негови съдии са били обучавани по тях, а откак е Главен прокурор е работил и с Норвежкия фонд, и с „Америка за България“ и т.н. Но нищо такова не чухме нито от него, нито от медийната ширпотреба.

Това, което остана от промените в Закона за съдебната власт, е наложената забрана на магистратите да се сдружават свободно. Магистратите, които са съдии например, могат, съгласно промените, да участват само в сдружения на съдии. Но не и в Съюза на юристите – най-голямата съсловна организация на хората с юридически професии у нас, с едновековна история. Това не е ли абсурд?

Какъв е смисълът на тази забрана?

Не мога да кажа, не можах да я разбера. Понеже то беше част от пакета, който беше насочен срещу магистратите и най-вече срещу Съюза на съдиите с клаузите за финансирането, мисля, че това е или някакво недоглеждане, или е някакъв инат от страна на депутатите. Освен това ще трябва да се декларират членства в НПО-та и това явно ще бъде „черна точка“ в очите на тези, от които зависи кариерното израстване. Но това не се отнася до такива „интересни образувания“ като масонските ложи. Знае се, че много съдии участват в тях.

Не бива да забравяме и прословутите „кариерни бонуси“, те останаха в гласуваните поправки.

Тук за какво става дума?

Според тях сегашните членове на ВСС ще могат да приключат петгодишния си мандат с много хубави „подсладители“, ако мога така да кажа. Те ще могат да изберат мястото, в което да продължат службата си по свое желание, стига да е от същия ранг, като това, с което са били избрани във ВСС. Всички други съдии минават през тежки конкурси, за да заемат напр. места в по-голям или по-престижен съд, но членовете на сегашния ВСС ще получат за послушанието си награда да продължат кариерата си където искат, без конкурс. Освен това ще получат и парично възнаграждение. Ето пример. Сега има едно лице, т.нар. „представляващ ВСС“, това е съдията Димитър Узунов, който е много приближен до премиера. Той би трябвало да се върне в Районния съд в Сандански, от там идва и там му се пази мястото. Но сега ще видим Узунов на някое хубаво място в София, на него не му се връща в Сандански. И ще получи награда за послушанието си. За Ясен Тодоров, който беше прост следовател, упорито се говори, че се гласи да стане шеф на Националната следствена служба, а това автоматично му дава ранг на заместник-главен прокурор. Това е ни повече, ни по-малко „законодателна корупция“. Така се създават мрежи на послушание и на влияние.

Освен това с новите промени се създава възможност съдия да бъде отстранен от гледането на дадено дело защото срещу него има повдигнато някакво обвинение. То може да няма никаква връзка с това дело, да речем, обвиняват съдия, че се е сбил с някого, а делото, което трябва да се гледа, е за подкуп. Това, че има обвинение, то може да е идиотско, може изобщо да не се докаже, вече е достатъчно основание да се иска отстраняването му от въпросното дело. Това аз си го обяснявам така: ако системата за случайно разпределение на делата вече не може да бъде манипулирана, както се прави сега, то остава запасното средство: измисляме някакво нелепо обвинение срещу този съдия, когото прокуратурата не иска, отстраняваме го и така делото се гледа от друг, от „наш“ човек. А на кого му пука, че обвинението ще падне поради недоказаност в съда? Важното е, че по този нов начин неудобният за прокуратурата съдия е махнат от конкретното дело.

Как се обосновава това изменение?

Много просто – с принципа „аз на тебе, ти на мене“.

Ама аз питам каква е официалната обосновка.

Ами има някакви измислени, изсмукани от пръстите мотиви. Така е с много проектозакони, те задължително трябва да имат мотивация. Но е много рядко да има проект с добре разписани мотиви. Ако има качествени мотиви, то е най-вече в тези проекти, които идват от МС, напр. по времето на Христо Иванов като правосъден министър. На фона на целия законодателен брак, който идва от НС, това бяха много добре написани проекти с издържана мотивация. Нямат ли депутатите помощници юристи, не се ползват от експертиза? Не знам. Но много често това, което идва от НС, е от юридическа гледна точка абсолютен брак. Не се правят задължителните оценки за въздействието на съответния проект, ако стане закон, или ако се правят, те са съвсем формални. Напр. оценката за въздействие в споменатия преди малко закон за промени в Закона за опазване на околната среда, оценката на въздействието е половин страница! И няма кой да санкционира това! Това може да направи КС, но достъпът до него у нас е много труден и затова ние имаме 12 високо платени магистрати в КС, които решават всичко на всичко пет-шест дела на година!

И най-накрая стигаме до промените в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).

Някои критици твърдят, че с тях се създават извънредни съдилища, които са забранени от Конституцията.

Нашата Конституция предвижда специализирани съдилища. Извънредните съдилища са забранени, защото те са като Народния съд от 1944-45 г., т.е. създават се, за да осъдят непременно някакви хора. Но специализираните съдилища трябва да са такива по предмет на дейност, а не по кръга на хората, за които се отнасят. Напр. военни съдилища. От 2010 г. има т.нар. Специализиран наказателен съд. Той беше създаден с много фанфари, но нещо да сме чули за резултатите от дейността на този съд? Този съд трябва да се занимава с организирани престъпни групи, с корупция в много големи размери, с тежки икономически престъпления. Но при всички случаи специализацията, това трябва да го подчертаем, е по предмета, а не по извършителите.

Пред закона всички извършители са равни, така ли да разбирам? 

Да, точно така. Но с последните изменения в НПК определени извършители, конкретно политици, ако бъдат съдени, ще бъдат съдени не от Софийския градски съд, както беше досега, а от т.н. Специализиран наказателен съд. Там правилата са други, сроковете – също. Според мен, създава се съд за „наши хора“. Създава се ВИП съд за ВИП персони. Защо това се прави? Тук имам обяснение, за разлика от някои от предходните изменения, които са необясними. Това е допълнителен елемент, който да крепи политическата омерта. Т.е. една политическа сила никога да не бъде изкушена да се разправи с друга такава, по-точно не да се разправи, а да подложи управляващите на върховенството на закона. Това не се случва у нас. Хората очакваха това през 2009 г. от Бойко Борисов, че като дойде той на власт, най-сетне ще възтържествува върховенството на закона и тези, за които има достатъчно данни, че са извършили престъпления, да си получат заслуженото. Но нищо такова не стана. А с новите изменения в Специализирания съд, за които разбрахме, че главната опозиционна сила, т.е БСП, няма да сезира КС, а президента, който действа като един политически страхливец, вече – нечувано бързо – легитимира тези промени в НПК, като ги подписа. С други думи, опозицията сега не върши това, за което е призвана, а само имитира противостоене на управляващите. По този начин самата Корнелия Нинова си гарантира (да не забравяме, че тя самата е била подсъдима в миналото и че има много дела срещу ВИП персони, които са „подпрени на трупчета“, но не са прекратени, чакат да мине абсолютната давност) че дори един ден тя самата стане подсъдима и обвиняема, работата ще се върши по правилата на този съд, на това съдилище за „наши хора“. Това се отнася и за сегашното мнозинство, и за опозицията, и въобще за всички ВИП персони.

А и освен това се прави пропагандна маневра. Цели се обикновените хора да си помислят, че се създава много опасен съд, който строго ще наказва „онези отгоре“, докато положението е точно обратното. Но кои стават съдии в Специализирания съд, или кои стават прокурори в неговата прокуратура? Това са обикновено много амбициозни магистрати, които обикновено са от провинцията, но искат много да направят кариера в столицата, да вземат с един“лъвски скок“ едно кариерно разстояние, което иначе се взима много по-трудно. Ала това си има цена. Те получават услуга и трябва да я върнат. Очаква се да постановяват актове каквито им се кажат. Нямам преки доказателства, но мисля, че това сме го виждали. Да си спомним делата срещу Цветанов, които почнаха, когато ГЕРБ беше опозиция, и бяха прекратени или решени в полза на Цветанов, когато тази партия дойде на власт. Същото стана и с възобновяването на досъдебни производства срещу Бойко Борисов докато той беше в опозиция и спирането им, когато се върна на власт. Делата не се прекратяват, те се спират. Това е важно, защото в този случай те във всеки момент могат да бъдат възобновени. Т.е. има симбиоза между изпълнителна власт в лицето на правителството, и на важна част от съдебната власт. Някой закача ли Делян Пеевски, например? Той дори не фигурира по никакъв начин в делото за КТБ. Вместо властите да се контролират една друга, каквато е идеята на тяхното разделение, те са се сплели една в друга. Единственият положителен момент тук е, че зачестиха делата за обезщетение по Закона за отговорността на държавата за вреди, нанесени на граждани. Те се увеличават, нарастват и присъжданите обезщетения. Това са дела на хора, оправдани от съда, или такива, срещу които прокуратурата се е принудила да прекрати досъдебните производства срещу тях. Последното присъдено такова обезщетение е в размер на 300 хиляди лева! Това за съдия Сантиров, един от тримата обвиняеми в прословутия процес срещу бившия министър на отбраната Николай Цонев, Сантиров и един следовател, което след години влачене завърши с оправдателна присъда. Друг е въпросът, че обезщетенията ги плаща бюджетът, т.е. ние, данъкоплатците, а не преките виновници. Хората си мислят, че бюджетът е нещо далечно от тях и не ги засяга. Не е така. Но не е така: бюджетът – това сме ние. Между другото това е едно от обясненията за негативното отношение на Цацаров към съда: той привижда в него един голям враг.

Споменахте, че опозицията не си мърда и пръста да се противопостави на това широко настъпление срещу конституционните права на хората. Има ли опозиция у нас?

Не. Ако БСП беше истинска опозиция, тя щеше с всички сили да се бори срещу тези изменения. Те имат всички ресурси за такава борба  – и брой депутати, и относително добри оратори, и експерти, и гравитиращи около нея НПО-та. Това щеше да прави, а не да имитира дейност чрез караници с мнозинството в Парламента. Има още абсурди в нейната дейност. Стигнахме до там едно представящо се за дясно мнозинство да налага много ниски тавани на плащането в брой. Но тогава уж социалната партия, за каквато се представя БСП, скочи на управляващите, защитавайки високи тавани за плащания в брой. Докато в Европа именно от левите партии идват предложенията за понижаване на таваните на плащанията в брой.

Съгласен съм, че не е лесно, нито винаги е правомерно да се сравняват страните. Но в Полша срещу подготвяните от тяхната управляваща партия „Право и справедливост“ промени в съдебните закони, които, също като у нас, целяха подчиняване на съдебната власт на изпълнителната, се надигнаха демонстрации с много хиляди участници. Те принудиха президента Дуда да наложи вето на два от трите такива закони. А у нас нямаше нищо подобно. Имаше няколко десетки протестиращи пред президентството или пред Съдебната палата и петиции от НПО-та и извънпарламентарни партии и това беше всичко. Защо няма обществена  реакция ? Как да стане така, че да има?

Това е голям въпрос. Аз ще споделя малко опит от свое участие в предизборни кампании, от последната, в която бях кандидат за народен представител на второ мястото в листата на коалиция „Да, България“ в  24-ти МИР София. Използвах единия месец кампания, за да се срещна и разговарям с колкото се може повече хора. И ето какво забелязах. От една страна, темата за правосъдието на хората им е много абстрактна. Те казват: „Това (правосъдието) не се яде, не се пие“. Но след съвсем кратък разговор с тях, те разбират, защото не са идиоти, а нормални граждани, че дали ще ни крадат апартаментите или не, когато сме за малко по-дълго време в чужбина, дали ще си загубим бизнеса, или не, по същата причина и много други подобни, е въпрос на доброто действие именно на правосъдието. Дали мутри ще продължават да пребиват граждани на улиците или не, е въпрос на добро правосъдие. Или на липсата му. Какво стана с мутрите от Околовръстното шосе, дето пребиха двама души наскоро? Някой да е чул да има присъда по този случай? На единия човек там избиха зъбите. Възстановяването им сигурно му е коствало хиляди левове. И няма кой да му ги възстанови. Защото още няма прокурор, който да ги обвини така, че съдът да не му върне обвинителния акт заради калпавост, то  и съответно няма съд, който да осъди извършителите. Същото е положението с откраднатите фирми, същото е с имотната мафия и т.н. Една журналистка от една национална телевизия си направи собствено разследване и достигна до тартори на „ало, измамниците“. Защо това не го сториха полицията, следствието и  и прокуратурата?

За мое съжаление голяма част от говорителите по въпроса за „реформа в правосъдието“ или за „съдебна реформа“,  някак не съумяват да сведат проблемите, които имаме ние в тази една от трите държавни власти, до всекидневните проблеми на хората. Това е трудно, знам. Но е вярно и това, че голяма част от тези говорители самите не са се сблъсквали с тези проблеми или не са имали случая практически да се сблъскат със всекидневието на съдебната и полицейската системи. Много пъти съм казвал, че който иска да разбере как „работи“ системата, да отиде, както на мен много пъти ми се е налагало, защото съм практикуващ адвокат, в чакалнята на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР). Там виждаш как разследващи полицаи сядат и почват да говорят било с обвиняеми, било с адвокатите им, и буквално се наговарят кой какво къде и как ще говори  в съда или следствието.

И това става пред свидетели?

Ами те са толкова нагли, че просто не им пука.

Ние трябва да разберем, и най-вече да съумеем да обясним на хората, че избирайки тези хора да ги представляват, с тях стигаме до там, до „чакалнята на СДВР“, образно казано. Говорих ги тези неща, за които стана дума преди малко, на хората на улицата по време на кампанията. Почти всички веднага се съгласяваха с мен. Но защо не подкрепят кандидати като мен и други подобни? Защото те казват „Вие дори и да говорите вярно и да речем, ще влезете в НС. Но ще бъдете толкова малко, че от вас нищо няма да зависи. С 10-15 души няма да можете нищо да сторите.

А от друга страна, по-голямата част от гласуващите, дори тези, които разбират това, за което идеше реч, подкрепят някоя от големите партии, защото знаят, особено в лицето на ГЕРБ, т.е. партията, която управлява от близо 10 години вече, ще се добере до властта и някакви неща, полезни за определени клиентелистки групи, ще свърши. Малко ще се увеличат пенсиите, някакви производители ще получат някакви преференции и т.н. и т.н. При това тук говоря за избиратели, които са в състояние да изразят свободно волята си и не става дума за дълбоките дебри на феодализма, който е завладял хората от малките населени места.

Истината е, и това е ноторно известен факт, че онези държави, които не са успели да се преборят за институционална стабилност, за добре действащи институции и върховенство на закона, са държавите, които или тъпчат на едно място, или дори се връщат назад.

И ако говорим за същата тази Полша, ще видим, че това е страна, която се развива добре и е много по-напреднала от нас. Та според мен, поляците си дават сметка, че ако сега позволят на управляващите да обсеби и съдебната власт, то ще е много вероятно Полша отново да се подхлъзне към комунистическото си минало. Освен това там има съдебен съвет само за съдии, а прокуратурата е част от изпълнителната власт, както е например в САЩ. Така че там видимо апетитите на управляващите бяха и са насочени към съда, към неговата независимост, който явно е съумявал да пази тази си независимост, не се е поддавал на превземане отвътре, какъвто е случаят с нашето правосъдие, където вън от всичко друго, половината от „правителството на съдебната власт“, т.е. на ВСС, се излъчва от Народното събрание. И тези хора се договарят между политическите сили на принципа – толкова за теб, толкова за мен. Договарят се и взаимно се подкрепят в избора партиите. У нас всъщност много отдавна е постигнат този ефект, който има опасност да се случи в Полша, но е постигнат подмолно, без сътресения, „по правилата на играта“. Малък пробив в това статукво е въведеният с последната конституционна реформа пряк избор от страна на съдиите и прокурорите. Не избраха съдиите най-големите реформатори, но не избраха също така и тези, които се опитаха да им наложат чрез разни разпространявани от София списъци.

И ще завърша с две неща. Едното е констатация, а едновременно и призив. Ето го. Трябва да променим начина си на говорене за правосъдието и за съдебната реформа. Това е възможно, но е много трудно. Освен всичко друго, ние, политиците, трябва да сме много по-често сред хората, всеки ден, а не само от кампания на кампания. Всеки ден е кампания. Това много занимаващи се с политика у нас не го разбират. Всеки ден е кампания, но не само от телевизора, а и сред хората в най-буквалния смисъл.

А другото е едно обобщение под формата на въпрос и отговор. Въпросът е: защо сегашните политици не искат да правят реформи в правосъдието?  Отговорът е: защото ако направят такива, ще бъдат първите му жертви.

[1] Административно-процесуален кодекс.

[2] ОВОС – оценка за въздействието върху околната среда – е задължителна процедура, която следва да се прави при всеки по-голям строителен или инфраструктурен проект. След като бъде направена тази ОВОС, тя може да бъде обжалвана в съда от тези, които са недоволни от нея.

[3] Интервюто беше записано в понеделник, 7 август. На следващия ден беше съобщено, че президентът Радев е наложил вето върху измененията в Закона за опазване на околната среда. След като свърши ваканцията на Парламента, ще видим дали той ще приеме или отхвърли ветото на Радев.

Въпросите зададе: Емил Коен