Френските парламентарни избори и поуките за България

от -
429

В два броя /28  и 30 юни/ даваме думата на уважавани автори – проф. Антоний Тодоров и Леа Коен. Читателите ни познават тяхната експертиза и великолепно владеене на френската политика в собствения й и международен контекст. Интригуващи са предизвикателствата на политическия феномен „макронизъм“ отнесен и към българската политика. Изводите на А.Тодоров и Леа Коен крият любопитни въпроси, аналогии, перспективи.  Разликите в интерпретациите им открийте сами!

М.

 

Франция е голяма страна и стара демокрация, влиятелна в Европа – ставащото в нея се отразява и на другите. Парламентарните избори завършиха до голяма степен очаквано – с решителна победа на партията на новоизбрания президент Еманюел Макрон. Тази очакваност, обаче се описва от повечето наблюдатели като политическо земетресение.

Френската политическа система е парламентарна, но с избиран пряко президент с доста силна власт: той назначава самостоятелно премиера (без да е ограничен от наличието на съответна политическа подкрепа на парламента), председателства правителствата и може да разпуска парламента поне веднъж в мандата си по своя воля. Затова френският политолог Морис Дюверже (1917-2014) нарича този режим полупрезидентски.

След сравнително скорошната промяна в конституцията мандатите и на президента, и на парламента, са по 5 години, като редовните парламентарни избори следват веднага след президентските. Идеята е, новоизбраният президент евентуално да има и парламентарно мнозинство, за да се избегнат трудностите на т.нар. „съжителство“ между президент от една партия и премиер и правителство – от друга (както това е било при президентите Франсоа Митеран и Жак Ширак).

Резултатите: „макронистка вълна“, но не и цунами

Еманюел Макрон, бивш социалист, заместник генерален секретар на Елисейския дворец (президентската канцелария) и министър, спечели президентските избори на втория тур със значително мнозинство пред лидерката на крайнодясната националистическа партия „Национален фронт“ Марин Льо Пен. Победата му беше очаквана, но и необичайна – той се появи начело на собствено политическо движение като кандидат два месеца преди изборите през май. Особеността на неговото движение е, че се обявява за „транспартийно“, нито ляво, нито дясно. Той е подкрепен както от бивши социалисти, като бившия премиер Еманюел Валс, така и от центристи като Франсоа Байру, и от десни лидери като бившия премиер Доминик дьо Вилпен. Във Франция, разделена политически между леви и десни от десетилетия, ако не и от времето на Революцията, такова движение е истинска революция (такова е и заглавието на издадената в хода на президентската кампания книга на Еманюел Макрон).

Още на първия тур на президентските избори се вижда и ново съотношение на партийните сили: на второ място и на балотажа се класира лидерката на НФ (само през 2002 г. баща й, Жан-Мари Льо Пен, постига това, по-скоро случайно), следвана от кандидата на традиционната десница Франсоа Фийон, кандидата на радикалната левица Жан-Люк Меланшон и най-сетне от официалната кандидатура на още управляващата Социалистическа партия Беноа Амон. Още на първия тур става ясно, че Макрон привлича много гласове от социалистите, но също от центъра и отдясно.

В някакъв смисъл тези избори напомнят на президентските избори в България през 2016 г., когато Румен Радев, официално кандидат на БСП, но който никога не е имал политическа кариера, в която и да било партия, печели изборите. Радев, за разлика от Макрон, не създава собствено политическо движение.

На последвалите редовни парламентарни избори партията на Макрон печели самостоятелно 308 от 577 места, но заедно с официалния си коалиционен партньор центристката МОДЕМ на Байру, мнозинството е от 350 депутати, достатъчно за стабилно правителство. Наистина, не се състоя предвижданото от някои медии „макронистко цунами“ – някои говореха за вероятността партията на Макрон „Републиката напред“ да спечели дори 450 места.

Практически всички останали партии извън мнозинството в някакъв смисъл губят, макар и нееднакво. Най-губеща е Социалистическата партия (СП) – от 331 депутати през 2012, сега тя има 30 избрани, като заедно със съюзниците си от други близки леви партии и зелените общо групата ще разполага с 45 места. Показателни са загубите на мнозина лидери на СП в техните избирателни райони като генералният секретар Жан-Кристоф Камбаделис, или някои от досегашните министри на СП. Десницата („Републиканците“ от времето на Саркози заедно със своите близки съюзници) също губят, но не така драматично: от 229 честа през 2012 сега те имат 137. Но наблюдателите (https://www.marianne.net/politique/resultats-definitifs-elections-legislatives-2017-voici-la-nouvelle-assemblee-nationale) изчисляват, че тези две партии, които олицетворяват до голяма степен левицата и десницата във Франция, са получили най-ниските си резултати в историята на Петата република след 1958 г. Двете партии обаче успяват по различен начина да мобилизират избирателите си от първия тур на президентските избори. СП дори мобилизира малко повече избиратели на първия тур на парламентарните избори– от 2,15 на 2,29 млн. Десницата обаче губи значително повече избиратели – от 7,2 на 4,9 млн. „Макронистката вълна“ помита и левите, и десните.

Националният фронт (НФ) на Марин Льо Пен може да се похвали с повече избрани депутати, в сравнение с 2012 – от 2 на 8. Но въпреки относителния успех на Марин Льо Пен на президентските избори (достигна до балотаж), нейната партия също губи гласове на парламентарните избори: от 7,7млн. на първия тур на президентските избори – на 3 млн. на парламентарните. Тук разминаването между президентската и парламентарната логика на изборите е още по-голямо.

Радикалната левица (не крайната левица, която пребивава под други етикети) на Жан-Люк Меланшон също може да се похвали с повече депутати – самостоятелно 17, но заедно с доскорошния си съюзник Комунистическата партия (ФКП) има 27 места. През 2012 г. тогавашният „Ляв фронт“ на двете партии имаше общо 10 депутати. Но партията на Меланшон също регистрира загуба на бюлетини в сравнение с първия тур на президентските избори: от 7 млн. гласа на 2,5 млн. гласа за неговата „Непокорна Франция“ – загубата е като при НФ.

Ефектът от победата на „Републиката напред“ (Движението първоначално е само „Напред“, En marche на френски, което има същите инициали като името на избрания президент Емануел Макрон – EM. За парламентарните избори промени името си на „Републиката напред“ – LREM) може да се сравни с победата на НДСВ на изборите през 2001 г. Тогава те бяха последвани от президентските избори и можем само да предполагам, че ако Симеон Сакскобургготски се беше кандидатирал за президент, вероятно щеше да бъде избран. В България избрахме тогава Георги Първанов, което също беше съвсем ново и неочаквано. Партията на Макрон остави във Франция левицата и десницата (онези, които ги представляваха най-видимо) в опозиция. Неговото движение, представящо се като центристко, почерпи подкрепа и отляво (най-вече от средите на СП) и отдясно (в новия парламент една значителна група от парламентарната десница се отделя в собствена фракция, която да подкрепя президентското мнозинство). Събитието е безпрецедентно в историята на Петата република във Франция.

Безпрецедентно е и слабото участие: при 78% на първия тур на президентските избори, участието на първия тур на парламентарните е едва 48,7% и спада на втория на 42,6%. Никога във Франция не е имало толкова ниско участие на парламентарни избори, което е показателно и за резултатите. Предвижданата голяма победа на партията на Макрон обезсърчава избирателите на други партии, но най-вече усещането, че съществена промяна няма да се случи, че играчите са неприемливи, макар и не в еднаква степен, създава чувството за безсмисленост на изборите. Което несъмнено е опасен симптом за „демократично разочарование“.

Що е то „макронизъм“?

За разлика от НДСВ в България,, както и от функционалния й наследник ГЕРБ, партията на Еманюел Макрон не е партия без идеология. Ако използваме наличните категории, с които описваме политическата палитра, това е социаллиберална партия, умерено неолиберална в икономиката, културно либерална в политиката, проевропейска и антинационалистическа, светска и републиканска. Макрон обаче не е нещо средно между Саркози и Оланд – двамата негови предшественици на президентския пост. Той е типичен представител на yuppie (само 39 години), идващ от средите на онова, което французите наричат gauche caviar (левица на черния хайвер), т.е. културно либералните среди на висшата класа на интелектуалци и професионалисти. Завършил престижния Институт за политически науки в Париж и Висшето училище за администрация (ENA), започнал кариерата си като висш държавен служител в областта на финансите и продължил като банкер. Всичко това ни дава представата за един самоуверен млад политически лидер, който би определял себе си като „прогресист“ и „антиконсерватор“.

Новият парламент е несъмнено обновление на политическата класа. От избраните 577 депутати, 429 са новоизбрани, което е рекорд (http://www.lemonde.fr/les-decodeurs/article/2017/06/19/apres-les-legislatives-2017-75-de-l-assemblee-nationale-est-renouvelee-un-record_5147128_4355770.html) след приемането на новата конституция от 1958 г. (тогава са 310). От старите депутати, които се кандидатират отново, 125 не достигат да балотаж, а 81 губят на втория тур – само 148 са преизбрани. В новия парламент се отбелязва и по-висок дял на жените – 224, докато през 2012 те са 148, далече от паритетност, но очевидно има промяна. В България през 2001 г. също видяхме в Народното събрание много повече жени, отколкото са били избирани в предишните парламенти. Очевидно новите партии и движения залагат на по-силното присъствие на жените, но вероятно не толкова, защото са непременно загрижени за паритета, а защото по-вероятно жените по-малко от мъжете се страхуват, че ще загубят много, ако не бъдат избрани. Новото Национално събрание във Франция е и много повече представително за висшите категории на обществото, отколкото предишното – преобладават висшите кадри от индустрията и държавни служители, свободните професии като тези на адвокатите и лекарите, много по-малко са представени в сравнение с 2012 г. низшата средна класа и работническите професии (http://www.inegalites.fr/spip.php?article166). Тази „джентрификация“ на френския парламент се отбелязва в някои медии (http://www.liberation.fr/elections-presidentielle-legislatives-2017/2017/06/19/les-deputes-de-2017-sont-ils-si-differents-de-ceux-de-2012_1577920) като съпътстваща победата на партията на Макрон. В същото време това обновление не води до значително подмладяване на състава на избраните – средната им възраст е 54,6 години, което също не е без връзка със спомената „джентрификация“[1].

Политическата програма на Макрон предвижда радикални реформи, които „да модернизират Франция“. Модернизацията се разглежда преди всичко през призмата на конкурентност на френската икономика, гъвкавост на пазара на труда, стимулиране на високотехнологичните отрасли, реформа на пенсионната и социалната система с оглед на тяхната връзка с икономическия растеж. Изобщо в социално-икономическата сфера неговият дневен ред съвпада с този на Меркел в Германия и не е много по-различен от дневния ред на умерения неолиберализъм (ако изобщо може да се употреби такова словосъчетание). От друга страна Макрон е близък до политиката на Меркел в областта на имиграцията, неговата формула е: Европа да приема имигрантите в съответствие със своите хуманистични ценности. Тук Макрон ясно се противопоставя на позициите на Льо Пен и близките до нея. В областта на Европейската интеграция Макрон също е близък до Меркел – той смята, че Европа трябва да бъде много повече единна, включително да развие собствена военно-отбранителна система. Някои определиха изказването му, насочено към лидерите на страните от Вишеградската четворка, че „Европа не е супермаркет, където избираш онова, което ти харесва“ като остро, но това също така съобщава, че според него няма алтернатива на една все по-единна и солидарна Европа.

От друга страна движението на Макрон е подкрепено от значителен брой млади французи, особено в изборните му кампании. Именно такива младежи възвърнаха практиката на „агитиране от врата на врата“, тяхното присъствие навсякъде в страната несъмнено допринесе не само за високата познаваемост на новото движение, но и за неговия социален престиж. Това е една от големите разлики с НДСВ, движение, което също имаше подкрепа от страна на младежи, но по-скоро завършили в чужбина и не толкова присъстващи „на терена“. НДСВ разчиташе на познатостта и престижа на своя лидер Симеон Сакскобургготски, докато Еманюел Макрон оставаше в много случаи слабо известен в много кръгове на френското общество. „Републиката напред“ показа новост във воденето на кампанията, в отношението към избирателите, опитвайки се да избяга от наследените политически разделения и да се показва отвъд старите противопоставяния между левите и десните. Засега стратегията се оказва успешна, остава да видим, доколко ще бъде дълготрайна.

Ограничена или глобална промяна?

Изборите във Франция може би са само локална промяна без съществено въздействие върху други демокрации в Европа или света. Но може и да са поредният симптом на нов и структуриращ се процес на промяна на характера на либералните представителни демокрации, основани на свободни избори, политически плурализъм и граждански права и свободи.

Изборите във Франция са във време, когато светът и Европа, България също, се залива от огромна и все по-добре организирана вълна на краен консерватизъм, която поражда като своя обратна страна радикален демократизъм. Краен консерватизъм в смисъл на политическа стратегия за налагане на нов морален ред, по правило силно рестриктивен, основан на разбирането за „естествените неравенства“ не просто между хората, но и между гражданите, опитващ се да създава, дори с принуда, хомогенизирани общества споделящи общия морален ред и нетърпими към всичко различаващо се. Краен консерватизъм, който вижда в играта на пазарните сили „естествен механизъм“ за селекция на най-добрите и за отхвърляне на слабите и немощните, т.е. напълно съвместим с икономическия неолиберализъм (който може би е либерализъм само по етикет). Краен консерватизъм, който вече дори не се свени да прибягва до отхвърлените идеи на фашизма и нацизма, търсейки в тях оправданията за приемливост на идеята за „естествените неравенства“ като основа на човешките общества. Този краен консерватизъм оспорва етическите основания на „стария“, традиционен и често християнски консерватизъм, който обратно, винаги е изтъквал особената връзка между индивида и общността и нуждата от солидарност в едно общество, разкъсвано от индивидуалистичен егоизъм.

Обратната страна на този краен консерватизъм е радикалният демократизъм, другата форма на днешния популизъм. Радикалният демократизъм не е просто за задълбочаване на демокрацията, както изглежда на пръв поглед Защото неговият субект – народът – е всъщност само една идеално конструирана част от гражданите, онази част, която е представяна като „бедните и недоволните“. Радикалният демократизъм предлага решения, основани не толкова на абсолютното и разширяващото се гражданско равенство (не само политическо, но и социално-икономически и културно-морално), а на господството на мнозинството. Демократичният идеал е подменен от „власт на народа“ във „власт на мнозинството от народа“ – това също е унифицираща стратегия, основана на отхвърляне на различието и уеднаквяването на моралния ред.

В крайна сметка и двете стратегии имат крайно-консервативни основания, които поставят под въпрос досегашния либерално-демократичен ред. Само че този либерално-демократичен ред, около който са се сближили ценностно и политически умерените протагонисти отляво и отдясно както във Франция, така и почти навсякъде в Европа и развитите демокрации по света, също не е безобиден и невинен. Формалното демократично равенство, установено и поддържано в продължение на много десетилетия, вече се разклаща от действително нарастващото социално-икономическо неравенство, допълвано все повече от неравенство на културно-моралните ресурси. Един все по-неравен свят във  все още равна обвивка, е взривоопасен и въпросът е, че спасението му е в неговата съществена промяна. Но промяната задължително трябва да запази демократичната перспектива, плурализма и уважението на различието като истинска основа на човешката солидарност.

В този смисъл победата на Еманюел Макрон и неговата партия не е толкова случайна, а може би е реакция на онези французи, които са усетили заплахата за либерално-демократичния ред и са пожелали за момента да й се противопоставят. Знаейки същевременно, че този ред подкопава сам себе си и очаквайки нова демократична алтернатива, която още няма своя носител. Така променяйки без да променят, французите са в изчакване. Но нима и българите не направиха същото на последните избори – президентските през 2016 и парламентарните през 2016. Е, има разлика с Франция – там поне крайните националисти от НФ ще си останат в опозиция.

[1] Думата заимствам от дисертация на Никола Венков върху Женския пазар в София в смисъл на изпълване и заемане от по-заможни категории на населението.