В битка с болестта, презрението и смъртта

от -
375
Проф. Ивайло Търнев поздравява здравните медиатори, които помагат на институциите за работа с малцинствените общности

Как почина моят баща

Постоянно се говори и пише, че циганите имали повече права. Ром открадна, ром уби, ром изнасили или ромите не работели, а получавали социални помощи. Така ли е наистина?!

Уви, медиите обичат сензационни истории за роми, престъпващи закона, но доколко отразяват мъката на малкия човек на добрия пример, който не краде, не изнасилва, а напротив – лекува животните. Баща ми Димчо Сотиров, на 56 години от село Новачене, община Ботевград, беше ветеринарен доктор, който лекуваше селските животни и честен човек без криминални прояви, но без шанса той самият да получи достъп до качествена медицинска помощ.

На 30.01.2018 г. татко получи гърч и около 12:10 часа след полунощ се обадихме на телефон 112, след което ни изпратиха екип за спешна помощ. Екипът пристигна около 20 минути след сигнала и му вкараха диазепам венозно и хловазолин.

На 31 януари около 6:30 сутринта той отново направи гърч, изпадна в кома и към 7 сутринта пристигна екип на МБАЛ Ботевград, където бе приет по спешност в реанимация. Беше му направен скенер, но не се изясни причината за комата.

На 1 февруари разбирам, че баща ми е с температура около 39 градуса, има висок креатин, но причината за комата все още не е изяснена. Тъй като съм наясно, че Ботевград е малък град и няма необходимата апаратура, помолих за консултация със специалист от София и ако състоянието на баща ми го позволява, да бъде транспортиран в София. От болницата обаче не разрешиха да бъде транспортиран и ми казаха да се готвя за летален изход. Това, което ме притесни, беше, че след разговор с професор Ивайло Търнев, той ме насочи за пункция на гръбначния мозък. Аз настоях да я направят, но отказаха да ме изслушат. Не ми казаха дори какъв е редът за изискване на национален консултант.

На 5 февруари баща ми почина.

Няма статистика колко са починалите вследствие на лекарска грешка или небрежност, но фактът е факт – тате го няма. И често си задавам въпроса – ами ако не бяхме роми, дали щяха да са толкова груби с мен?

Геновева Сотирова

Госпожо Михайлова*, вие се занимавате от години с проблемите на ромите. Каня ви да коментирате един случай със смърт на мъж от ромски произход. Дъщеря му Геновева Сотирова се свърза с мен за помощ за баща й дни преди той да почине. Маргиналия не можа да й помогне медицински в крайно тежката ситуация, в която се намираше семейството й. Но тя търсеше друго – съпричастност и споделяне на болката и страданието, през които всички те преминаваха, защото освен неяснота по отношение на диагнозата на баща й, тя каза, че в болницата е получила и голямо неуважение, презрение и пренебрежение. Как бихте определили преживяното от Геновева – като преувеличение или като пореден пример за порочния кръг, в който се върти комуникацията между роми и не-роми?

Пренебрежителното, неучтиво и дори презрително отношение към ромите от страна на различни институции е факт, с който се сблъсквам ежедневно. В много от случаите хората се опитват да получат информация, която им е необходима и важна, но срещат бариерата на лошото отношение на служители или чиновници. В случаите, в които се касае за медицинско обслужване, това може да се квалифицира като повече от нелюбезност, тъй като в такива ситуации хората са по дефиниция притеснени за живота и здравето си – своите, или на свои близки. В такива случаи е необходимо освен да се предостави информация, да бъде демонстрирана и обикновена човешка съпричастност, а не безразличие и лошо отношение. За всички ни е ясно, че медиците говорят „на свой собствен език“ и този език не винаги е разбираем за обикновените хора. Именно поради това е необходимо да има съпричастност и информацията да бъде поднесена внимателно, подробно и с необходимата грижа. За съжаление такова отношение липсва, особено към ромите; и тази констатация далеч не касае само медицинските заведения. Ромите са жертва на същото отношение във всякакви други институции – социални служби, полицейски управления, общини, дори училища и детски градини. Това са все институции, които съществуват, за да извършват услуги на гражданите, именно за това техните служители получават заплатите си. Само че в случая с ромите, те не се държат като служители, дължащи услуга, а по скоро като хора, чието спокойствие се нарушава от досадници, които е лесно да бъдат прогонени – защото са свикнали на лошо отношение, защото са свикнали да смятат, че с информацията някой ще „им направи услуга“, а не, че следва да получат обслужване, което им се дължи. Това от своя страна води до липса на доверие у ромите към институциите и оттам – към неизпълнение на техни задължения към същите тези институции. Така че наистина става въпрос за порочен кръг.

За съжаление, малко след като почина баща й, Геновева отново ми се обади – този път за тежък казус свързан с крайно сериозното заболяване на леля й, която вече загубила единия си крак, трябваше да дойде в София, за да не се стигне до ампутирането и на другия. Един от първите ми съвети беше да се обърне към здравния медиатор в Ботевград. Тя обаче категорично каза, че именно заради неговата неадекватна намеса и действия тя е принудена да се бори сама за живота на леля си. Каква точно е функцията на здравния медиатор и защо в този случай тя не води разрешаване на проблема, а до влошаването му?

Здравните медиатори следва да оказват съдействие на гражданите в техните взаимоотношения със здравните заведения, да улесняват процеса на взаимодействие между гражданина и съответните медицински служби, както и да осигуряват информация, особено относно възможностите за профилактика и здравна информация. Здравните медиатори се назначават и са служители на съответните общини, макар че бюджетът за техните възнаграждения се осигурява от Министерство на здравеопазването – тоест – през държавния, а не през общинските бюджети. Те преминават специално обучение, организирано от Националната мрежа на здравните медиатори – това е неправителствена организация, която има съответно договор с Министерство на здравеопазването, регламентиращ правоспособността на мрежата да организира и провежда обучения. Трябва да се има предвид обаче, че дори да не е оказано необходимото съдействие от страна на здравен медиатор, това не ликвидира задължението на съответното медицинско завадение да осигури медицинска помощ, информация и подкрепа. Здравните медиатори не могат да заместят медицинските работници, те са лица със средно образование, което не е медицинско и са именно МЕДИАТОРИ. В много от случаите общините ги ангажират и с редица други дейности, които далеч излизат извън рамките на длъжностните им характеристики. Истината е, че здравните медиатори са обикновено претоварени с всякакви задължения, както и че всяка една институция, а и гражданските организации, се опитват да ги използват за всичко, което е свързано с комуникация с ромско население.

 

В цялата история с Геновева ме смайва едно нещо: тя е изключително добре образована, борбена и адекватна млада жена. Ромка. Какво трябва да се случи, за да започне мнозинството да я възприема въз основа единствено и само на първите три нейни характеристики. Не на последната. Очевидно не е само „ромите да се образоват, за да могат да се интегрират в българското общество”?

Процесът на интеграция не е еднопосочен. Не можем непрекъснато да твърдим, че „ромите не искат да се интегрират“, защото истината е, че обществото ги отхвърля. Още си спомням случая с кмет на един от столичните райони, който беше казал, че „търси отдалечена зона, в която да ги настани, че да си се интегрират там“. Тоест къде да се интегрират в отдалечената зона и най-вече с кого? Проблемът е, че обществото ни гледа на интеграцията на ромите като на процес, чрез който с магическа пръчка ромите ще станат образовани и ще се втурнат да изпълняват гражданските си задължения, „ще станат като нас“, каквото и да означава това; но никой не мисли за това как ние ги приемаме и как нашето отношение се отразява на техните опити „да се интегрират“. Трудно е човек да се интегрира в общество, което по принцип гледа на него като на „лош материал“, според мен даже е невъзможно. Другият проблем е, че цялата държавна политика за интеграция е някак погрешно насочена единствено към ромите, които са бедни, необразовани и маргинални. А според редица изследвания, в България това са не повече от 12% от ромите. Тогава какво да правят ромите като Геновева, които единствено теглят негативите на обществения предразсъдък към тях, как да гледат на себе си като на част от цялото общество, когато са отхърлени и неприети? Обществото ни е обречено да постигне само неуспехи в интеграционните процеси, докато не постигне отвореност и не започне да гледа на ромите като на част от себе си. Тази част от обществото ни има потенциал, който в момента стои неизползван и това е само благодарение на ширещите се предразсъдъци по отношение на ромите. Българското общество живее с три мита за себе си, които за съжаление не са нищо повече от митове – че сме трудолюбиви, гостоприемни и толерантни. Тъжно е, но днес много малка част от нас в действителност си дават сметка какво означава това.

*Адвокат Даниела Михайлова е дългогодишен експерт по правата на малцинствата