Иво Инджов: Светлосенките на световните медийни класации. Пеевски още ли е най-големият проблем за свободата на медиите в България?

от -
280
Иво Инджов, преподавател, дългогодишен журналист Снимка: Николай Драганов

Иво Инджов е доцент по журналистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Хоноруван преподавател в катедра „Политология“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на монографиите „Die Fernsehtransformation: Die Rolle des Fernsehens im Prozess der europäischen Integration“ (2008), „Meдиите между свободата, политиката и бизнеса“ (2011), съставител и съавтор на сборника „Темите табу в медиите“ (2013), преводач и съавтор на „Журналистиката – учебник и наръчник“ на Щефан Рус-Мол (2017, 2012). С над 10 годишен опит като репортер, редактор и главен редактор в национални и регионални печатни медии.

Снимка: Николай Драганов

Ранглистата на „Репортери без граници“ 2018 за свободата на пресата (журналисти, блогъри, медии) разбуни духовете в България като никой друг път. Противниците на Пеевски доволно ръкопляскат, защото той отново е назован поименно, а изданията му са посочени сред основните заплахи за медийната свобода. Последните пък видяха нещо гнило в класацията, дори акция в стил „платени без граници“.

България за пореден път зае крайно непрестижно място – 111-о от общо 180 страни. Падайки с две места надолу, тя се нареди не само на опашката в ЕС, но беше „задмината“ от всички държави от Западните Балкани. На които, по ирония на съдбата, в качеството си на председател на Съвета на ЕС ходатайства за членство в Евросъюза. Тази година ни изпревари дори и Македония, с която си разменихме местата от миналата година…

Актуалната класация на „Репортери без граници“ слага не един, а няколко пръста в нашата  рана. В глобалния доклад за свободата на медиите, който констатира упадъка й в световен мащаб, е посочено, че „физическите атаки и смъртните заплахи срещу журналисти от криминални банди се срещат особено често в България“. Частта за българските медии, цитирана от „Дневник“, звучи като диагноза. Те са „непрозрачни и корумпирани“:

В България са „масово разпространени корупцията и тайното договаряне между медии, политици и олигарси“.

„Най-мрачното въплъщение на ненормално състояние на нещата е Делян Пеевски – бивш ръководител на основната разузнавателна агенция на България и собственик на „Нова българска медийна група“. Неговата група притежава 6 вестника и контролира почти 80% от разпространението на печатни издания.

– „Правителството раздава на определени медии средства от фондовете на Европейския съюз при пълно отсъствие на прозрачност, като на практика ги подкупва, за да не го критикуват в материалите си или изцяло да се въздържат от отразяването на определени проблеми.“

С други думи, медийната ни среда страда от насилието над журналисти, корупцията и клиентелизма – стари язви, а Пеевски е традиционният заподозрян.

Безспорно, около произхода на вестникарската му империя въпросителните остават много повече от отговорите, а медиите провеждат кампании за очерняне на неудобни противници и авторитетни личности, залагат на придворно осведомяване за Борисов, легитимират порочни практики на правителството и прокуратурата, използват примитивен език. Реакцията на пеевските медии след излизане на класацията само затвърди негативната представа за тях. На челните им страници беше публикуван колаж към статия със заглавие:  „Репортери без граници“ доказаха, че са „Платени без граници“ и подзаглавие: „Смъкнаха рейтинга ни, за да отмъстят за разобличаването на задкулисните им обвързаности.“

Но въпреки това – не се ли хиперболизира ролята на депутата от ДПС за дереджето на медиите у нас? Дори ако освен медийната му група калкулираме и предполагаемите й сателити, вкл. популярни сайтове и един тв канал, целият този ресурс за въздействие върху общественото мнение изглежда твърде малък в сравнение с мощта на водещите телевизии. Въпреки залитанията им по отношение на управляващата партия ГЕРБ, bTV и Нова ТВ, които имат (все още!) чуждестранни собственици, са далеч от медийния модел „Пеевски“. А и социологическите проучвания са еднозначни, че българинът продължава да се информира основно от телевизията, докато читаемостта на вестниците се срива паралелно със стапянето на тиражите им.

Всъщност не е ли по-голям проблемът за порочните отношенията власт – телевизия? Само за популяризиране на програмите по еврофондовете по непрозрачен начин (поне досега) се раздаваха годишно между 11 и 30 млн. лв., основно на телевизии и радиа. Получаваните суми представляват нищожна част от приходите на големите канали, но за малките са нещо като „ден година храни“. Проблемът  с това нахранване на медии чрез  еврофондовете е споменат в доклада на „Репортери без граници“, но лицето му остава някак си анонимно. Няма посочени конкретни медии,  собственици, политици. За друг един проблем не се споменава и дума – как хазартните игри на късмета, които унищожават  пихическото здраве на нацията, се явяват солидна финансова опора за двете частни телевизии с национален обхват.

Подминат е и въпросът какво се случва с уж обществената БНТ, която получава почти 70 млн. годишно държавна субсидия. Не е ли скандално, че всичките й канали накуп имат пазарен дял от… 5% – крайно недостатъчен, за да изпълнява тя каквито и да било обществени функции? А защо медийният надзор в  лицето на СЕМ си е спечелил славата на орган, подпечатващ предварително взети решения от ГЕРБ? Рядко международните изследвания акцентират и върху мъртвата хватка, в която общинската власт, доминирана от ГЕРБ, и местни олигарси, държат регионалните медии.

Случайно или не, в международните класации за медийна свобода, в частта за България  никога не присъства името на рекламния бос с интереси в телевизионния бизнес Красимир Гергов. А само допреди 7-8 години той беше много по-популярен от Пеевски… Никак не се споменават и издатели с разностранни бизнес интереси и подходи към властта в различните й разцветки като Иво Прокопиев, Огнян Донев, Сашо Дончев– все видни фигури от годините на медийния преход.

Подобни пропуски – умишлени или не, повдигат по-големия въпрос – за (без-) пристрастността и обективността на оценяващите положението на медиите в дадена страна. Преекспонират ли се определени проблеми за сметка на други? Как политическите и идеологическите предпочитания на експертите влияят върху работата им при попълването на въпросниците?

От класацията на „Репортери без граници“ изникват и други питания, които досега традиционно бяха подминавани. Защо например България се представя до два пъти по-слабо от страни като Унгария и Полша, в които авторитаризмът е много по-силно изразен и които постоянно са порицавани от Брюксел, вкл. за посегателствата върху независимостта на медиите? Струва си да припомним какво пише за вишеградските „отличници“ в доклада на „Репортери без граници“:

– Унгария, на 73 място (-2): Правителството на Орбан контролира държавните радио и телевизия. През лятото на 2017 г. близки до премиера бизнесмени изкупиха последните независими регионални вестници.

– Полша, на 58 място (-4): Национално-консервативното правителство контролира обществените радио и телевизия, критичните към правителството частни медии са подложени на силен натиск. Приет е закон за Холокоста, който предвижда до три години затвор за всеки, който нарече нацистките концентрационни лагери на територията на Полша „полски лагери на смъртта“ или приписва на Полша вина за Холокоста.

– Чехия, 34 място (-11): В доклада на „Репортери без граници“ се припомня, че президентът Милош Земан се е появил на пресконференция с дървен макет на автомат „Калашников“ с надпис „За журналисти“. Олигарси с разклонени бизнес интереси контролират голяма част от медиите. Най-много бие на очи Андрей Бабиш, министър-председател от края на 2017 г., на когото принадлежат два от най-важните вестника в страната. Няколко актуални законопроекта предвиждат по-големи наказания за клевета, особено за обида на президента.

– Словакия,  на 27 място (-10): Далеч преди убийството на разследващия репортер Ян Куцияк през февруари министър-преседателят Роберт Фицо, който впоследствие подаде оставка, ругаеше журналистите като „мръсни анти-словашки проститутки“, „идиоти“ и хиени“. Журналистите постоянно биват сплашвани или политици завеждат дела срещу тях. Много медии са в ръцете на местни олигарси, а натискът върху държавните радио и телевизия нараства.

Този кратък обзор не цели да омаловажи задълбочаващите се проблеми на медиите в България. Но за да бъдат разбрани те по-добре в съпоставителен план е особено важно да се , знае дали:

  1. Оценяващите държави с идентични или сходни медийни проблеми ги мерят с еднакъв аршин?
  2. Колко всъщност са експертите, които решават за подредбата на всяка страна? Сигурно ще се съгласите с мен, че ако те пратят на 111-о място петима души, е едно, а ако са 50 – съвсем друго.

Вярно, „Репортери без граници“ изрично подчертава, че изследването, което прави, не е представително, извършено по научни критерии. Описанието на дизайна му обаче дава само частичен отговор на поставените по-горе въпроси. Детайлният въпросник на „Репортери без граници“ е преведен на 20 езика. Той се разпраща на „стотици експерти от всички континенти, сред тях собствената мрежа от кореспонденти (в 130 страни), представители на партньорски организации, журналисти, изследователи, юристи и правозащитници.“  Т.е, ако грубият профил на експертите е виден, броят на оценяващите остава в тайна. Информация от кухнята е необходима и за това доколко надеждни са качествените оценки на експертите. Дали например отговорните за Косово, което е класирано от „Репортери без граници“ доста по-напред от България, мерят с една и съща чувствителност с българските си колеги медийната ситуация в двете страни по първите шест категории на проучването, съставени от 87 „качествени“ въпроса. С тях се изследват: плурализма на медиите; независимостта им; работната среда на журналистите и автоцензурата, правната рамка; прозрачността на системата;  производствената инфраструктура. Седмата категория е „количествена“ – нападения и насилие над журналисти, които „Репортери без граници“ проучват сами.

Сходни на изброените по-горе дефицити могат да бъдат открити и в традиционната медийна ранглиста на американската неправителствена организация „Фрийдъм хаус“. В нейната класация за 2017 г. България се нарежда на 80-о място, отново в групата на страните с „частично свободни медии“. Зад нея остават Гърция, Унгария и шестте страни от Западните Балкани. В класацията на „Репортери без граници“ от същата година обаче те, без Македония, изпреварват България… Ето още една илюстрация, че в подобни подредби нещо куца.

„Фрийдъм хаус“ оценява степента на медийна свобода в 199 държави и територии въз основа на три категории: правна среда, политическа среда, икономическа среда, с помощта на 23 методологически въпроса. В процесът на оценка и анализ участват над 90 анализатори – предимно външни консултанти. Те събират информация от теренни изследвания, професионални контакти, доклади от местни и международни НПО, правителства и международни организации и информации от национални и международни медии. Но и за проучването на „Фрийдъм хаус“ не е ясно, колко точно експерти дават оценка на всяка една страна, нито пък дали настройват еднакво мерника си към водещите проблеми на медиите.

Въпреки посочените слабости, класациите на „Репортери без граници“ и „Фрийдъм хаус“ са важен инструмент за натиск за подобряване на медийната среда в страни като България. Но те не трябва да бъдат разглеждани с възторг, нито пък да бъдат охулвани. Необходимо да бъдат анализирани компетентно, със задължителната доза научен и журналистически скепсис. Организациите, които ги реализират, са в дълг към мислещата критично публика. По-голяма прозрачност в дизайна на изследванията, особено относно броя на експертите за всяка страна, са задължителни. Дори само с оглед на факта, че „Репортери без граници“ и „Фрийдъм хаус“ оказват силен и справедлив натиск за прозрачност на медийната среда „по света и у нас“.

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ