Изгубеното психично здраве: между обещанието за човечност и абсурдността на бюрократичната система

от -
...

Наскоро отново се заговори за регистър на хората с психично-здравни проблеми. Отново, тъй като тази тема периодично се завърта в сферата на публичното внимание от 2009 г. насам, когато беше създаден чл. 147 а от Закона за здравето, изискващ създаването на подобен регистър. Периодично, обикновено около събитие, което предизвиква вълна от зловещи коментари, някой започва да настоява, че регистъра ще подобри нещата. Преди години, Министерството на здравеопазването дори сформира група по изработка на Наредба, която да превърне регистъра във факт. Групата приключи работата си, но наредбата не стана факт. И не защото експертите в групата не работиха, напротив. Онова, което те свършиха беше полезно и ценно- те анализираха въпросната разпоредба и установиха, че

не наредбата ще реши проблемът,

а цялостна ревизия на Закона за здравето

в тази му част. Това обаче не се случи никога.

В началото на септември тази година, националният консултант по психиатрия заяви в интервю по БНР, че ще постави въпросът за създаването на регистъра пред депутатите в парламента. В интервюто си тя добави, че проблемите с психично болните не идвали от липса на лечение, а на липса на подкрепа в общността, т.е.- на развита мрежа от социални услуги в общността.

За да разберем смисъла на този дебат и онова, което прозира зад него,

нека най-напред да видим какво точно казва законът.

Чл. 147 а ал. 1 от Закона за здравето съдържа изискване за създаване на национален регистър на лица с психични разстройства и предвижда създаване на изрична наредба, която да регламентира достъпа до този регистър.

През 2013 г. проблемът за липсата на регистър по този текст беше поставен и пред Комисията за защита от дискриминация. Беше образувана преписка 100/2013 г. по която бе постановено решение 152/2013 г.  Според решението, липсата на регистър за лицата с психични разстройства по смисъла на чл. 147а ал. 1 от Закона за здравето

съставлява дискриминация.

Комисията посочи, че липсата на такъв регистър е дискриминация, доколкото съществуването му би следвало да бъде обвързано с постигането на „равенство в обществото за всички социални групи, вкл. и без наличието на дискриминация спрямо хората с увреждания”.

Нищо в реалността и в тона на дебата

не навежда на мисълта, че регистъра ще цели именно постигането на това равенство. Напротив.

В изказванията на които сме свидетели все по-ясно се откроява обещанието за контрол над хората с психично-здравни проблеми. Това обещание, освен, че е незаконно, е подвеждащо. Зад него наднича претенцията, че всичко с лечението на хората с психично-здравни проблеми е наред. Че медицинската грижа за психичното здраве е добре организирана и не страда от дефицит. Дефицитът е някъде другаде. Националният консултант сочи с пръст социалните услуги в общността. Но попитайте в Общината, погледнете плановете за развитие на социалната политика и ще видите, че не е така. Политиките са налични, те се изпълняват и нуждите са посрещнати.

Поне на хартия е така

и всеки кмет гордо ще ви размаха отчети, проекти, статистики и прочие солидни доказателства.

Къде се къса веригата тогава, какво не е наред?

Колко голям оптимизъм трябва да има човек, за да повярва, че регистърът за психично болни ще реши проблемите, даже и той да бъде използван за създаване на равенство, а не за ограничаване на права и контрол над личния живот на попадналите в него?

Онова,което забелязвам, зад думите, проектите, отчетите и речите е

тоталната загуба на връзка с реалността.

Онази, ежедневна реалност на хората, които се опитват да оцеляват в психично-здравната ни система и въпреки нея. На хората, които се опитват да запазят достойнството си в сблъсъка със здравната и социалната система. На търсещите правосъдие и на онези, които отдавна не намират смисъл в това.

Психичното здраве не започва от регистъра за психично болни.

То започва от една

базисна нормалност на системите

на общественото здраве, социалната подкрепа и достъпа до правосъдие.

Тази нормалност отдавна си е отишла от там.

Влезте в която и да е болница или поликлиника (не визирам частните), опитайте се да  получите социална услуга, която ви е нужна или да получите справедливо обезщетение за нарушени права в горните две сфери и моментално ще разберете смисъла на твърдението ми.

Претрупани от работа лекари, които се връщат в болницата или кабинета си дори когато официално са в отпуска, които са преуморени и стресирани, но системата не предвижда грижа дори за тяхното психично здраве, разбирана поне като елементарна грижа за намаляване на нивото на стреса, на който са подложени ежечасно. Изнервеният, претоварен и отдавна прегорял емоционално медицински персонал, поставен в условия на невъзможност да изпълни едновременно административните изисквания, професионалния си дълг и да поддържа онзи толкова важен спокоен и топъл контакт с пациентите, носещи своите болки, страхове и надежди. Лошата, до трагична степен (на някои места) материална база, липсващите консумативи, проблемите с клиничните пътеки. Този списък може да бъде продължен още и още. Сигурна съм, че всеки, който е имал досег със системата на общественото здравеопазване има свой личен списък, който описва

унизителните условия в които са поставени и двете страни

както тези които търсят здравна грижа, така и тези, които са там за да я предоставят. И двете страни са поставени в условия, в които са принудени да емигрират от човешкото. От едната страна административния и бюрократичен подход изисква свеждането на пациента до неговите телесни части, разчленяването на проблемите с които идва един от друг и „третирането” им поотделно.

Така човешката личност спира да бъде забележима.

Грижата за здравето се бюрократизира.

Представете си сега как един човек, който иска да се погрижи за своето психично здраве (или негов близък иска да стори това за него или нея), но по една или друга причина не може да избере друго, освен предлаганото от здравната система (обикновено причината е свързана с достъп до ресурси – не винаги финансови, но достатъчно често. Друга причина е липсата на алтернатива или липсата на информация за такава). Представете си, че с рухването на психичното му здраве, рухва и надеждата на човека за трайна трудова заетост. Така става клиент на социалните служби. Там обаче изборите, които може да направи са тясно ограничени и нямат нищо общо с онова, което човекът действително търси. А той търси разбиране и подкрепа и по възможност шанс да живее в общността. Но услугите, свързани с подкрепа на това желание са малко. Още по-малко са тези, които осигуряват подкрепа свързана с трудова заетост. Човекът с психично страдание попада в един тунел, който води към

все по-голяма зависимост

от психично здравни услуги – медицински и социални, до все по голяма загуба на автономност, до все по-малка възможност за собствени избори. За сметка на това изолацията расте. Близките са не по-малко безпомощни и объркани. Някои се изморяват, а други остават последната връзка на човека с външния свят. Той или тя стават напълно зависими и от тях.

И това безрадостно и безнадеждно пропадане в капана на болестта продължава, докато човекът се превърне  някой от онези хора на улицата, които „правят впечатление”, както казва националният консултант по психиатрия. Или от в някой от онези, които запълват глада на медиите за зловещи сензации. Тогава човекът ще бъде вписан в регистъра, ако той е създаден.

Но как това ще е помогнало на него или на нея, на неговите или нейните близки, на обществото?

Нека се върнем отново към правото и към чл. 147а ал. 1 от Закона за здравето.

Никой текст на закона не може да бъде четен изолирано

от останалите правни норми – както на закона или наредбата в която го намираме, така и на останалите действащи в страната ни закони, включително и този. Според Конституцията ни, нормите на международните актове, по които България е страна, стават част от вътрешното ни право автоматично, след като са били обнародвани. Т.е. никой текст на закон или норма не може да бъде четен без да се държи сметка за тези международни актове.

С други думи казано, когато бъде четен чл. 147 а от Закона на здравето, четящия трябва да помни, че освен да регистър за психично болните, трябва да има и гаранции за спазване на всички правила на Конвенцията на ООН за правата на човека и на Европейската Конвенция за правата на човека и основните свободи (както и на всички други актове, които биха имали значение в специфичен контекст). Това означава,

че регистър на лицата с психични разстройства може да съществува

не като самоцел, а само в контекста на осигуряване на равни възможности

на хората с увреждания, вкл. на хората с психични увреждания за участие в обществения живот, за достъп до права, участие в граждански оборот и достъп до достоен живот в общността. Тази цел трябва а бъде ясно и недвусмислено записана и спазена безусловно. Ако това не се случи, регистърът никога няма да се превърне в  позитивна мярка, каквато би следвало да е, а ще бъде (още един) рестриктивен механизъм, инструмент за задълбочаване на стигмата, тежаща върху хората с психични разстройства и щедро позволяващ злоупотреба с тази стигма.

Не е успокояващо изявлението на националния консултант по психиатрия, че регистъра би служил само за нуждите на медиците и на експертите.  Самото изказване е проблематично и то вече ни отвежда

от обещанието, за човечост,

идващо от Конвенциите

към абсурда на бюрократичната машина, поглъщаща всеки порив към човечност.

Не, регистърът никога не бива да служи на медиците и на експертите. Той трябва да служи на хората с увреждания, да е инструмент в грижата за правата им, да гарантира правилното разпределяне на ресурсите, възникването на потребните услуги в правилното време и място, да гарантира, че ще бъдат осигурени психично здравни специалисти от всички нива – толкова, колкото са нужни и на тях ще бъдат създадени човешки условия за работа. Че ще бъдат подготвени клинични социални работници, за които също ще бъдат създадени човешки условия на труд и осигурено достойно заплащане, за да бъдат в състояние да свържат разпокъсаните сега системи и да помогнат на човека с психично страдание да преминава през тях сравнително леко и безболезнено, да запази автономността и достойнството си. Всичко друго би било в противоречие с международните актове, по които България е страна или в най-добрия случай – една несполучлива имитация на спазване на буквата на закона.

Мисленето в тази посока обаче ни отвежда до един конфузен въпрос: Какво друго, освен стигмата, налага хората с увреждания, свързани с психичното им здраве, да бъдат вписвани в някакъв друг регистър извън общ такъв за хората с увреждания?

Липсата на такъв общ регистър не оправдава никого и не легитимира стигматизирането на една група хора с увреждания, чрез включването им в специални регистри. Царящата пълна неяснота как точно да се приложи чл. 31 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, съгласно който държавите, страни по нея „се задължават да събират подходяща информация, включително статистически и научни данни, които да им дадат възможност да формулират и прилагат политики с оглед ефективното прилагане на настоящата конвенция” и как процесът на събиране на тази информация да гарантира „поверителност и уважение към правото на неприкосновеност на личността на хората с увреждания”, да е етично и съобразено с основните права на човека, не оправдава никого.

Държавата даде на хората с увреждания

обещание за човечност и равенство

още през 2012 г., с ратифицирането на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Днес обаче, вече повече от 5 години по-късно,

това обещание все по-явно е заместено от бюрократизиране

на системите, в което човечността се стопява с плашещи темпове.

В този процес психичното здраве на нацията неумолимо се разрушава.

И никакъв регистър не може да спре това, докато не се прояви действена политическа воля за спазване на обещаното, за грижа за опазване на човечността. Преведено на юридически език, това означава грижа за правата на човека и превръщането им в основа на всяко политическо и законодателно решение.

Снимката: Webcafe