Когато прайд удари, как ехото заглъхва

от -
2 002

На 10 юни за десети път в София се състоя София прайд, очевидно най-многолюдният от всички досега. Дори традиционната съпротива на клерикалните среди срещу манифестациите на ЛБГТ хората не получи тази година ново издание – Синодът пропусна да излезе с повтаряното от години послание за това, че изявата на различна сексуалност е грях. Въпреки необходимостта от солидна полицейска охрана заради отправените в навечерието на събитието остри заплахи от групи нашенски фашисти, макар че все още е необходимо солидна група посланици на страни от ЕС и не само да заявят публично подкрепата си за манифестацията, за да знае правителството и МВР, че действията на властта в този ден се държат под око, прайдът все по-устремно съблича първоначалната си дреха на „причудлива екзотика“ и става неотменима част от празничната страна на лятна София.

Ала въпреки тези, общо взето, позитивни развития, има един голям и много важен въпрос, който остава без отговор. И той е какво мислят властимащите за прайда, за ЛГБТ хората и за техните опити да поставят пред обществеността проблемите и исканията си.

Без отговор е, защото властта мълчи. Вече години наред. Сякаш е онемяла. Е, изключвам хората от крайните националистически среди, които не пропускат случай да бълват змии и гущери към „нетрадиционните сексуални отношения и техните носители“. Сега някои от тях – поради вродената безпринципност на водещите ни политически играчи, които заклеймяват крайния национализъм най-вече когато имат събеседници от Европа, но се ползват от услугите им за постигане на парламентарно мнозинство и съответно на правителство – са във властта. Но значимите парламентарни партии – и на власт, и в опозиция, правителството и президентът са заели позата на „не съм чул, не съм видял и съм ням“.

Но един статус във Фейсбук, чиято поява буквално разтресе Мрежата, изглежда, че все пак може да хвърли светлина върху нагласите на властимащите по въпроса за прайда, ЛБГТ хората и техните права. Става дума, разбира се, за писанието на г-жа Десислава Радева, съпругата на президента Радев.

То беше обсипано с подигравки, с него мнозина си направиха каламбури и изобщо хиляди юзъри на Фейсбук здравата се смяха над откровенията на г-жа Радева. Смехът, макар и виртуален, беше толкова силен, че го забелязаха и големите телевизии – във вторник например „Нова телевизия“ посвети на изявите на съпругата на президента почти половин час от най-гледаното време на сутрешния си блок. В него две дами – една известна журналистка и една бивша съветничка на предишния президент – обсъждаха колко неподобаващо е постъпила нашенската първа дама, като е писала по такъв въпрос и по такъв начин във Фейсбук и как всъщност трябва, ако иска да е на висотата на ролята си на спътница на първия човек в държавата, да постъпва като например Хилари Клинтън в качеството й на Първа дама на САЩ, когато съпругът й бе президент, и на Антонина Стоянова, жената на президента Петър Стоянов.

Сигурно твърде много хора са съгласни, че въведението към съчинението на г-жа Радева, в което се говори за евентуалното наличие на СПИН у котката й, замислено като „интересно и предизвикващо внимание“, е най-меко казано съвършено неуместно. Още по-неуместен е измисленият виц, играещ си с диалог между Шерлок Холмс и първия му приятел.

Но малцина се спряха върху същността на посланието на високопоставената дама. Всъщност дали си заслужава да обсъждаме частното мнение на незаемащата никакъв държавен пост госпожа? Така де, всеки има право на мнение и тя просто е изказала своето. Какво толкова?

Но нали е ясно, че никой нямаше да обърне внимание на баналното и претенциозно писание на Десислава Радева, ако тя не беше именно Радева, т.е. съпругата на президента? И, освен това, тя надали е толкова наивна да мисли, че понеже Фейсбук е достъпен за всички и там куцо и сакато се изказва по всички възможни и невъзможни теми, то мнението й ще потъне незабелязано измежду многото хиляди, публикувани в понеделник? Не, разбира се. Има всички основания да предположим, че тя и тези, които са я съветвали, много добре са си давали сметка какво правят. А то е да „сведат“ до публиката по един неофициален начин това, което хората от нейната (и на съпруга й) среда мислят по въпроса за ЛБГТ хората и техния Прайд, но не смятат, че е уместно да го възвестяват официално.

А ядрото, сърцевината на мислите на тези хора е синтезирана в следните изречения. Първото: „Всеки има право на свой избор. Стига да не пречи на останалите.“ Второто: „Думата ми не е против хомосексуалните, бисексуални, трансджендър и другите производни. А за претенцията им за различност.“ И третото: „Уважавам Ви, но не преигравайте, моля! Никой нищо не Ви е забранил!“

Какво ни разкриват тези „откровения“?

Първо, един съвършено еснафски възглед върху правото да се демонстрира. Да, всички го имат. Но кои са „всички“? Е, как кои – то е ясно: конформистите, тези, които се подчиняват на привичките и обичаите на т.нар. „мнозинство“. А то, мнозинството, нали разбирате, не демонстрира на улицата това, което прави нощем с половинките си. Вашето дефилиране по улиците е направо неприлично.

Като че въпросното „мнозинство“ не прави шумни и многолюдни сватби, като че ли то не устройва домашни и квартални веселия в чест именно на официализирането на сексуалната връзка между мъж и жена. Какво друго са сватбените тържества, ако не това?

Второ, то е свързано с първото – абсолютно неразбиране на „различността“. Защото, видите ли, ЛБГТ хората имат „претенции за различност“. А къде ще му излезе краят, ако всички, които се различават по нещо от „мнозинството“, дръзнат да показват „различията си“? Ами ако това са религиозно различни, или не дай Боже, бежанци и мигранти?

Ами ЛБГТ хората, можем да кажем на г-жа Радева, наистина са различни – в един много важен смисъл. Различно е организирана сексуалната им идентичност, не са като вашите обектите на техните сексуални желания. Тъй е наредила Природата, или ако ви харесва повече – Бог, и тази различност битува в известен процент индивиди откак свят светува. А в края на 20 и в 21 век тази различност дръзна да поиска права.

Права? Ама какви права? Нали „никой нищо не ви е забранил“? Ето тук стигаме до най-дълбоката същност на мисленето на нашите управляващи. Аз си я представям горе-долу така: какво да се прави, има такива хора, те са там някакви грешки на природата. Е, вече не е прието да ги убиваме или затваряме заради извратените им контакти. Да правят в леглата си, каквото щат. Не им ли стига, че никой не ги наказва заради палуванията им нощем?

Просто не знам как да окачествя това разбиране за права. Според него интимните контакти на хората са вън от сферата на правата. Дори се гордеят: ние не се бъркаме в частния живот. Е, не е така, дами и господа управляващи. Бъркате се и още как. Държавата – чрез Семейния кодекс и чрез многобройни, отнасящи се до темата за семейството клаузи в други закони, регулира много съществени страни от трайните сексуални отношения на хората: финансови, наследствени, отнасящи се до имуществото на съответна двойка, до правилата за коректна раздяла, както и до отглеждането и възпитанието на деца. Така че презумпцията „държавата не се бърка в частния живот и не се интересува от интимните отношения на гражданите“ е просто лъжа. А освен това да се мисли по този начин всъщност е проява на невежество.

Тук опираме до въпроса за достойнството. Генералната цел на ЛБГТ хората е да станат субекти на семейни права. Това е постигнато вече в около 20 държави в света. С други думи, държавата да признае, че и ЛБГТ хората в битността им на човешки същества имат своето достойнство и то трябва – в специалната област на сексуалните отношения – да бъде признато. Как? Чрез поправки в съответното законодателство. Толкова ли е сложно да се разбере това?

Изглежда, че е много сложно. Защото дискриминационното мислене е здраво вкоренено в съзнанието на властващите елити. Да отказват на ЛБГТ хората полагащите им се семейни права, да не се и сещат дори за съществуването им, за политическите елити е толкова „естествено“, колкото и вярата, че „малцинствата са заплаха“, колкото митът, че „всички, които живеят в България, са българи“ (не „български граждани“, а българи, има разлика и то голяма), колкото идеята, че „жената трябва да си знае мястото“ и т.н. и т.н.

От друга страна, историята и антропологията познават твърде много типове брак и много видове семейства. Така нареченото „моногамно семейство“, състоящо се от един мъж, една жена и техните деца, ако и да е днес най-разпространената форма на семейството, нито е единствена, нито е уникална. Какво ще стане със семейните съюзи в едно не чак толкова далечно бъдеще, когато благодарение на прогреса на технологиите ще стане възможно зачеването и износването на бебетата да става изцяло извън утробата на жената?

Г-жа Радева пише: „Вие сте толкова дискриминирани, колкото българския пенсионер, например. Колкото многодетните майки. Колкото хетеро-ориентираните хора дори.“ Би трябвало да напомним на госпожата, че в това й твърдение има голяма неистина. „Българският пенсионер“ получава пенсията си. Вярно, тя е малка и не издържа сравнение с пенсиите в Германия, Холандия и Великобритания. Но ако човек е навършил пенсионна възраст и има съответния стаж, никой не може да му откаже заслужената пенсия, нали? „Многодетните майки“ получават от държавата – сиреч от нашите данъци – парична подкрепа за отглеждане на децата си. Тя, разбира се, е крайно недостатъчна. Но ако си многодетна майка и покриваш изискванията на закона, ще я получиш, нали? А ако си еднополова двойка няма как да отгледаш легално дете (деца), а за помощ за многодетни майки в този случай няма и смисъл да се споменава.

Но нека бъдем справедливи. В творението на г-жа Радева има пункт, с който организациите на ЛБГТ хората е добре да се съгласят и в бъдеще да предприемат съответни мерки. Наистина е желателно те да разпространяват организирано информация за начините, по които се прави безопасен секс, защото има много млади хора, които трябва подробно – за тяхно добро – да получат такава информация. Това се прави и сега, но мащабът на тази дейност трябва да се разшири. Само дето е необходимо да напомним на авторката, че в дигиталната епоха тази информация се разпространява чрез Интернет, а не чрез листовки на прайдове. И че това, което държавата в лицето на училищната система прави за сексуалната информация на подрастващите, включително и за начините за правене на безопасен секс, е извънредно недостатъчно.

Знам, че значителна част от хората у нас мислят по начин, подобен на изложеното в статуса на нашата първа дама. Той може да бъде разглеждан като един вид подмигване към тези хора (те са и потенциални избиратели на съпруга й, ако той реши например да се кандидатира за втори мандат): „Бъдете спокойни, хора, никакво развитие по въпроса за правата на ЛБГТ хората в обозримото бъдеще няма да има. Търпим ги, няма как, все пак и Европа, дето ни дава пари, така иска. Но нашата държава е дотук.“ Е, това не нито първият, нито ще е последният случай, в който политици и хора, въртящи се около тях, използват страховете и предразсъдъците на хората за политически, т.е. за укрепване на властта си, цели. Нищо ново. Но докога?

Един възможен отговор е: до момента, до който организациите на ЛБГТ хората съумеят да сплотят около себе си гражданите с „нестандартна“ сексуална ориентация. Те са десетки, дори стотици хиляди у нас. Но поради дискриминацията, на която са подложени, все още голямото мнозинство от тях предпочитат да останат невидими. Е, ако много хиляди потенциални избиратели започнат да поставят – чрез организациите си – своите искания, то нима у партиите няма да се събуди интерес да спечелят тези гласове, обещавайки съответните промени, ако чрез избори дойдат на власт?

Разбира се, наясно съм, че пътят до подобно развитие е твърде дълъг.