Бившият неонацист Кристиян Пичолини: Любовта лекува

от -
1 208
Снимката е предоставена от Кристиян Пичолини. Всички права запазени.

Луковмарш! Дори не знам защо го пишат слято, но това няма значение. Има значение това, че огромна група от хора, повечето в младежка възраст, изповядват идеология и вярват в нещо, което не носи полза за никого, и най-вече за самите тях. Омразата е лесна работа. Не се изискват усилия. Не рискуваш да бъдеш наранен или да се самонараниш, както често се случва в любовта, съпричастието, емпатията.

Доколкото ми е известно, няма или поне няма едностранен юридически механизъм този марш на омразата да бъде забранен и да не получи разрешение да бъде провеждан. Аз лично не мога да го спра, но мога да говоря (или да пиша) за това. Ще пиша за и ще си говоря с човек, който твърди, че е напуснал нацистко движение, след като дълги години е заемал лидерското място. Според него изходът от подобна група е нещо като прераждане, а членовете на такива групи са дълбоко нещастни хора, които имат силна нужда от любов, внимание и подкрепа. И тогава силата на омразата и гневът им би се превърнала в сила от емпатия и съпричастност към света и човечеството в цялото му разнообразие. Според този човек, а и според мен, на омразата не бива да се отвръща с омраза. Омразата е болест, която може да бъде лекувана от любовта. Но за това, с конкретни примери, ще пиша друг път.

Този текст е моят протест срещу Луковмарш.

Срещнах се с Кристиян Пичолини (вж. снимката по-долу, бел. ред.) по скоро случайно, но повече от час говорихме за неговото минало, настояще и планове за бъдещето. Той се определя като „бивш лидер на неонацистка скинхед банда“, създател и фронтмен на група за „бяла“ (white power) музика. В него има много история за омраза и различни видове насилие от омраза. Скоро излезе и книга с неговата история: „Романтично насилие: мемоари на американски скинхед“ (в България предстои да бъде издадена). Там той разказва историята си – как обичано дете от добро семейство се превръща в лидер на едно от първите скинхед движения в САЩ. Описва и причините, които го привличат там; чувствата, които изпитва, след като разбира, че това не е среда, към която иска да принадлежи; и начинът, по който успява да се освободи.

20170116-IMG_7994
Снимката е предоставена от Кристиян Пичолини. Всички права запазени.

Кристиян Пичолини прекарва няколко години начело на скинхедс група в Чикаго, която в основата си се състои от деца на италиански мигранти. След като основателите на групата влизат в затвора за различни престъпления той продължава да поддържа бандата жива и постепенно се превръща в неин лидер, привличайки все повече хора. Усещането за власт, надмощие и недосегаемост едва на 14 годишна възраст го въвличат в още по-сложни моменти, от които той успява да извлече най-доброто за себе си и останалите членове. В търсене на по-успешни канали за комуникиране на идеологията си, Кристиян Пичолини решава да основе и група за „бяла“ (white power) музика, пишейки текстове и изпълнявайки песни. Групата е W.A.Y. – White American Youth (Бяла американска младеж), а текстовете са умопомрачителни – някои от тях са все още могат да бъдат открити в интернет. Групата се разпада сравнително бързо, но успява да издаде албум в Европа, където има по-голямо търсене за тази музика и повече такива изпълнители. Малко по-късно създава друга група – Final Solution (oт планът за „Окончателно решение“ на еврейския въпрос на националсоциалистическото правителство на Германия), която е първата американска група за „бяла“ музика, свирила в Европа (Германия).

Влияние, подчинение, обожание, власт и сила – почти фюрер. Това постига Пичолини едва на 15 години и успява да се задържи в това положение много дълго време, докато сам не решава да се оттегли. Дори и след това, до днес, „бившите“ му последователи изпитват към него дълбок респект, въпреки че той вече е „от другата страна“. Сложни отношения с родителите не му помагат. Помага му любов, от която не получава осъждане. Просто любов.

Някои от нещата, които Кристиян каза, не разбирам. Други – не мога да приема. Не знам дали той наистина е различен от това, което е бил някога. Но в момента помага на хора, които искат да излязат от тази среда. Обикаля света, разказвайки историята си, дава съвети за спасение от мрежи на омразата; работи с родители на членове на такива групи и участва в различни инициативи за превенция на реч на омразата и престъпления от омраза.

Помолих го да отговори на няколко въпроса за Маргиналия.

Кристиян, каква е причината за твоето посещение в България? За първи път ли си тук?

За първи път съм в България и за мен беше изключително приятно! Бях във София, Враца и Монтана, където се срещнах с ученици и разказах за миналото си, и как сега работя в подкрепа на хора, които искат да се откъснат от крайно-десни идеологии и групи. Посолството на САЩ в София ми помогна много за организирането на срещите. Докато бях в София, се срещнах и с издател, с когото обсъдихме възможности за издаване на книгата ми на български език. Беше чудесно пътуване и се срещнах със стотици прекрасни хора – ученици, неправителствени организации, експерти, както и с кмета на София – г-жа Йорданка Фандъкова, и посланика на САЩ в България, г-н Рубин. Надявам се да имам възможност да се върна отново скоро.

Какъв е твоят опит с нацистки/скинхед движения в България? Колко са развити тези движения тук, в сравнение с тези в САЩ и други части на Европа?

Ситуацията с крайнодесните групи в България, каквито са неонацистите и скинарите-расисти, е подобна на тази в Унгария и Словакия. Има известно метастазиране след 1990-те години. Виждаме все по-малко скинхедс, (най-често са видими като хулигани по време на футболни мачове). Все повече от тях се смесват с нормалното общество. Не става въпрос толкова за крайно-шокиращите ценности на скинарите, колкото за политизирането на идеологията. В някои случаи виждаме, че неонацисти биват избирани за народни представители, а в други получават възможност за контрол в местното самоуправление. Това се случва в цяла Европа.

За да си скинхед в България, трябва да си „чистокръвен“ българин. Само тогава имаш право да мразиш това, което скинарите мразят: най-вече роми, евреи, турци, хомосексуални. Това, което прави българския скинхед такъв, е предположението, че той е истински българин. Ти си „чистокръвен“ италианец и си бил неонацистки лидер, но не в Италия, а в САЩ. Как се случи? Кое или какво те прави истински скинхед в САЩ, (след като от твоя пример се вижда, че това не е етническият произход)? И кого/какво/защо мразят американските скинари?

Как може изобщо някой да е „чистокръвен“? Националните граници се променят непрекъснато. Хилядите години инвазии, завладявания и мигриране на човешки маси гарантират, че никой от нас не е „чист“. Моят род е живял в Италия стотици години преди да мигрира в САЩ през 1960-те. Аз смятах, че съм 100% италианец, но преди известно време си направих ДНК тест и открих, че съм 76% италианец, 14% от ДНК-то ми е от средния изток, 7% от Кавказ, 2% съм великобританец и 1% европейски евреин. Искам да кажа, че всички сме свързани. Днес е лесно расизмът и ксенофобията да бъдат прикривани под формата на патриотизъм и национализъм.  Това е страх от непознатото и отчаян вик в търсене на идентичности. Това не е гордост. Гордостта в собствената култура е чудесна, но когато изключва останалите се превръща в търсене на усещане за превъзходство.

При скинарите в САЩ става въпрос за защита на белите хора с европейски произход и защита на теза, според която САЩ е земя на бели хора. Не става въпрос толкова за американска гордост. Новото американско движение е изолационно, традиционалистко и антиглобалистко. Последователите вярват, че евреите контролират света, а либералните правителства им помагат; бежанците са чиста проба престъпници и терористи; не-белите са нисши същества, а хомосексуалните са перверзници. Вярват още, че „разнообразие“ е кодова дума за „геноцид на белите“.

Мога да обобщя това, като кажа, че омразата се ражда от невежество и незнание. Страхът е неин баща. Изолацията е нейна майка. В повечето случаи никога не са взаимодействали с обектите на омразата си.

Позволи ми да те провокирам! Имайки предвид имиджа на скинарите и каузите на нацистките движения, които в повечето случаи са свързани с етнически или социални прочиствания, изпълнени са с омраза, унижение на човешки същества и други подобни, с които не съм особено запознат, за мен е много трудно да повярвам и да приема, че един скинар (а ти не си просто скинар; ти си лидер на влиятелна скинхед банда) може изобщо да се промени. И не само да се промени, а да започне да разпространява любов. С други думи, би било странно някой да се промени толкова много. Каква може да е причината за такава драстична промяна? Каква е твоята причина?

Всъщност е много просто. Според мен съм „мразил“ други хора, защото истински мразих себе си. Подсъзнателно насочвах болката от това, че родителите ми не ми обръщаха внимание, към тях. Така не се налагаше аз да нося тази болка. В момента, в който започнах да получавам съчувствие и разбиране – от хората, от които най-малко заслужавах, вече нямаше с какво да оправдавам омразата си. Това ме накара да търся начини да си простя. Когато животът ми стана по-добър, нямах нужда да обвинявам когото и да било. Не бях отгледан и възпитан като расист. Всъщност, точно обратното. Аз се научих да мразя. И това дори не беше основният мотив да се присъединя към скинхед движението. Бях на 14 години, нуждаех се от (и търсих) три неща: идентичност, общност и цел. Под тази повърхност се чувствах изоставен. И когато срещнах човек, който ме научи как да намирам тези три неща и да фокусирам гнева си, аз се вкопчих в него и избягах от всичко останало. Този човек беше първият неонацистки скинхед в Америка.

В края на 2016 г. ти спечели ЕМИ за филма Life After Hate/ExitUSA PSA. За какво става въпрос в него и къде можем да го видим?

Да, това беше голяма чест и голяма изненада! Това всъщност е едноминутен рекламен спот за организацията ExitUSA и го има в YouTube (бел. ред. Наличен е на този линк: https://www.youtube.com/watch?v=VXnXqGctVfA).

Изнасяш речи и презентации непрекъснато и пред хиляди хора, които задават тонове въпроси. Вероятно вече си свикнал и знаеш какво ще отговориш още преди да са те попитали. Има ли нещо, което никой никога не те е питал, а на теб ти се иска да говориш за това?

Велик въпрос! Благодаря ти! Мисля, че много бих се радвал, ако някой ме попита какъв бих искал да бъда, ако не бях поел по този път, който избрах преди много години. Бих отговорил… Изследовател и археолог! Като Индиана Джоунс : )

Планираш ли да посетиш България отново?

Надявам се да се върна още тази година. В София си направих татуировка, която остана незавършена и трябва да се върна, за да я довършат.

Благодаря ти!

Аз ти благодаря.