Лиляна Деянова: Новите ксенофобски движения не са архаика, а логическо следствие от духа на съвременната епоха, в която неолибералната промяна подкопава самия европейски проект

от -
1 724

Лиляна Деянова е дългогодишен професор по социология в Софийския университет. Тя е известен специалист по социология на символите, социология на личността и социология на социалната памет. Има две книги и множество научни статии, публикувани у нас и в чужбина. Тя също така има пространни изследвания върху начините, по които се говори за история у нас.

Проф. Деянова, мнозина у нас, а и не само у нас, са много разтревожени, от все по-широкото разпространение на „речта на омразата“. Стигнахме до парадоксалното положение в обществените дела нормалната реч, тази без ругателства и омраза, да е вече едва ли не музейна рядкост. На какво се дължи, според Вас, това положение?

Да, имаме основания да сме разтревожени, нивата на враждебна реч се покачват, но за щастие това, което наричате сфера на обществените дела не се изчерпва само с политическата и медийната публичност, или, съвсем просто казано – „нормалната реч” не е само в музеите. Съжалявам за баналното уточнение, но се сетих, че ме притесняват големите обобщения и катастрофичните  заглавия от рода на „българите в ужас от радикализъм”, „турците ни пращат в Доганистан”, „80% смятат, че заплахата  от радикализация е голяма”. Медийните информации, които отразяват всекидневно вражеските опасности и словото на омразата всъщност го култивират,  подхранват.  И на тази база се предлагат политики, та даже и учебни програми – експерти по сигурност смятат още от първи клас да се учи „превенция на тероризма”. (А от пети клас – „превенция на корупцията”.) От едно от последните изследвания на обществените нагласи към езика на омразата на „Отворено общество“,  научих, че „най-популярната асоциация с думата „престъпник” вече не е „ром” или  „ циганин”, а „политик”.

Проблемът е, че  неусетно свикваме с езиковата агресия, преставаме да я забелязваме. Омразата се нормализира  и става част от нашето възприятие на света; движи се все по-нагоре по властовите йерархии, кънти в парламента, но остава все така безнаказана. Наскоро научихме  – и веднага ги намразихме – за „джендърите”, ще намразим и „хейтърите”, както мразим не-българите, вкл. циганите, соросоидите, на които им плащат  да ни принуждават да ги наричаме роми, та така още повече да си влошаваме иначе качествения „човешки материал”. Бизнесът го нарича „ човешки капитал” и понеже го нямаме,  той ще си внася работещи от чужбина. Защото у нас „паразитите” са „избрали да живеят като скотове” и да имат „инстинкт на кучки”. (Не е без значение, че това са думи  на депутати.) Да не забравяме вината на „юдео-болшевиките”, възпитали сегашните „ползватели на социални помощи”. Днес към тази сплав се прибавя и опасността  от „сирийците”.  „На който не му харесва да си върви” е много популярна фраза. Впрочем това го чух и от Саркози. Но за европейския възход на ксенофобското, расисткото, антисемитското и прочее „анти-“ слово ще кажа след малко, защото питате за причините, а те са и по-общи.

У нас битките между „червения фашизъм” и „ сините лумпени” („наследници на фашисти”, „реститутки” и пр.) от ранните предизборни кампании (в които тези групи се мислеха етнически и се обещаваха „дециганизации”, „детурцизации” и пр.), продължиха дълго, умножавайки имената  на „врага на народа”, както и знаците на „истински българското”. Така децата повярваха дори и в това, че националния празник „Трети март” не е за циганите” (цитирам от филма на Адела Пеева „Да живее България”). И мислят нацията като етнос и памет, а не като жива гражданска общност, която удържа различни и дори противоречиви представи за нейното бъдеще. Проблемите и конфликтите тук  се мислят в културалистки термини, а решенията доста често са от „хуманитаристки тип” (Ще поясня последното: конфликтите се мислят главно като „липса на кохезия”, „липса на толерантност и на зачитане на човешки права”, „липса на екипност”; и както се случи наскоро, един работнически протест срещу несправедливи клаузи в ново трудово законодателство беше третиран от европейски либерален лидер като „враждебна реч” … едва ли не като доказателство за липса на „превенция срещу словото на омразата” като „рисков фактор”).

Нека тогава се попитаме коя е причината за този тип национален климат. Няма ли свобода на словото, както  и демократично публично пространство, което да гарантира на гражданите закони, защитаващи ги от ксенофобските и хомофобските ненавистнически слова, от антисемитските шествия?  Сега, например, не е разрешено провеждането на „Луков марш“. Този отказ не нарушава ли правото на свободно слово? 

Не, не нарушава. Защото тези, които искат да бъдат зачетени техните  права, не зачитат  гражданската публична сфера и нарушават нейните правила. Имам предвид антисемитски публикации, антисемитско слово… Изследвала съм начина, по който в техните среди (те са доста нееднородни, разбира се) се говори за евреите, за спасените и неспасените евреи в няколко ключови години след 1989. Включително на страниците на „Маргиналия” има – мисля – неомаловажими аргументи, които свидетелстват за тази антисемитска реч.

А иначе е пълно е с  изследвания и документи за унищожението на евреите от т.нар. „нови земи на Царството“ през 1943 г.,  публикувани са двата тома с документи за депортацията на евреите от Скопие, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Историята е известна. Несъмнено голяма част от организаторите на марша пренасят от една друга епоха цялата символност и менталност на всекидневния, и не само всекидневния, фашистки национализъм, национал-социализъм. Тук не става дума просто за „просветен национализъм”, както смятат някои историци, които подкрепят марша. Впрочем не беше ли и самият европейски депутат от ВМРО, Джамбазки, убеден, че – цитирам по памет – онзи, който твърди, че дейността на генерала (убит – подчертават  други – от комунистка и еврейка)  е „пронацистка”, той има „хормонални проблеми”.

Това са интересни особености на сегашния дебат за неофашистките  символи и шествия, но и  на процеси, които историци като Енцо Траверсо наричат „постфашизъм”. Ще се върна на този проблем, но първо ще отговоря на въпроса за свободата на словото и законите.

В демократичните държави тези закони не са срещу абстракцията „омразата въобще” и „омразната реч”, а срещу конкретно изброени исторически случаи на подстрекаване към дискриминация, подбуждане на расова омраза и пр. В различните страни клаузите неслучайно са доста различаващи се. Ето например сегашните закони в Русия срещу екстремизма са направо обезпокоителни, защото списъкът на подсъдния „екстремизъм” е не само дълъг, а и логически причудлив. Приемам, че свободата на словото не е абсолютна. Защото се сблъсква с други  „абсолютни“ ценности, записани в демократическите конституции, в случая – с равенството. Равенството като норма не идва от кръвта, пък било то и „юнашка”. То е социално-институционална принуда, тъкан на гражданския живот. Напрежението между тези два принципа, напрежението от едновременното съществуване на съответните ценности е проблем, по който споровете няма да спрат. (Ако спрат, то вече няма да сме гражданска общност, а група от пост-човеци (или от свръх-човеци)… А ако водим тези спорове  с други средства, ще сме воински дружинки (ето, има доста техни тотеми и  униформи по софийските улици, подпечатани фасади сякаш са на рода Дуло … националистически символи.)

И в най-демократичните страни съществува реч, която не е под защитата на принципа за свободата на словото. В САЩ, въпреки известната Първа поправка на конституцията – за върховенството на „свободата на словото” – педофилското слово подлежи на санкции. Заради тази множественост на принципите, на които се основава демократичното живеене заедно, има закон „за защита срещу дискриминацията”. Именно той ограничава свободата на неонациста, продължаващ да обяснява света с „лъжата Холокост”, със заговора на евреите или с героизма на генерала от Третия райх,  както и на формации в множествени (и доказани не само от сталинските или други тоталитарни историци) връзки с Райха.

А какви точно да са тези закони е сложен въпрос, защото описаната по-горе логика е също уязвима.

Така е. Не е ли забраната на шествието цензура? Не са ли цензура и множеството опити да се узаконяват отношения към исторически събития, периоди със закони?. Бяхте писала срещу така наречените закони на паметта?

Наистина ме смущават множество резолюции, декларации и конвенции. Но не съм срещу всички. А защо това да не е неприемлива селективност, трябва да се докаже. Опитах се да го направя в един конкретен анализа  на резолюцията 1481 на ПАСЕ от 2006 г. (особено на оспорваната  теза „комунизмът е режим по-перверзен от нацизма”). Впрочем, забелязахте ли, че „пронацисткия характер” на правителството ни, полупризнат във времето на честване на 70 годишнината от спасението на евреите от старите български земи (правителството, гласувало ЗЗН и участвало в депортацията на 11343 евреи от Скопие, Вардарска Македония и Беломорска Тракия ) по време  на тазгодишните чествания отново започна да се замазва  в публичното пространство (в някои дискусии около  това какви да бъдат новите учебници по история можеше  да се види, че правителството не е било „пронацистко”, а „прогерманско”).

Гражданските апели „срещу омразата“ и за поемане на отговорност за враждебното слово, не са цензура. Защото цензурата е забрана предварително (на определен вид език). А законът дава възможност на двете страни да изложат фактите, доказвайки, че не попадат под ударите на закона. Е, Робер Форисон, известен френски отрицател на Холокоста,  не успя да докаже, че не е имало газови камери в Аушвиц и беше осъден. Но опитите продължават. Тъй че става дума не за цензура и произвол, а за поемане на отговорност за дискриминационното слово или за некоректно събираните факти. Но именно защото законът не може всичко, е необходима гражданска общност, която да води диалог (диалогът не е подпечатване) за доброто на общността, за общото благо.      Крайно дясната лидерка на френския Национален фронт, Мари Льо Пен, искайки да остави в миналото антисемитизма на своя баща и части от неговия електорат, днес настоява, че защитава републиканската конституция от расизма. Но нейната защита срещу расизма е всъщност прикрита ислямофобия – защото  тя защитава „републиката“, но не какава да е, а стеснена до защитата на „католическите ценности на бяла Европа“. Франция  на неофашистите е соцално-културна конструкция, която съществува само чрез последоватените си хибридидизации с други култури и институционални отношения.

Нека сега, след толкова исторически случаи на враждебна реч и ксенофобски нагласи и формирования, се върнем към въпроса за причините за всичко това.

Давах немалко примери наистина, но искам да спомена още нещо за българския крайно десен или постфашистки дискурс. Ще попитате защо не говоря за враждебната реч и на крайно левия. Не съм политолог, не съм изследвала крайно левия език, а се стремя да говоря за емпирични неща, които лично съм проучвала. Писах за сталинисткия вестник „Жарава” и пропагандната му кампания преди изборите през 1990 и 1991 г.,  но оттогава не съм го виждала, не знам дори дали съществува. Този тип емпирични вглеждания са важни, защото, както казах,  „речта на омразата” не е реч на „омразата въобще”, не е психологическа реалия, а историческа.

Има множество обяснения на случилото се у нас, неотделимо от по-общите процеси. Стават опасни смесвания между ултранационализъм и икономически либерализъм. „Патриотите“, например, не обичат  „либерастите”, но се възползват не само от монетарните им политики, а и от либералните тълкувания на езика на омразата. Те разбират, че осмиването на една религия не подлежи на законова санкция (и подобно на писателя Уелбек могат да бъдат оправдани за твърдения  като това, че „ислямът е най-тъпата“ религия). Цитирам по спомен. И разбира се ултра опростявам, но искам да се усетят противоречията в цялата езикова агресия, и не само езикова. Те одобряват православни параклиси в университети, но изключват студентки, носещи ислямски забрадки. Ограничават свободи, като приемат закони, като този от 2016 г. за бурките. Но от друга страна, дали е съвсем вярно, че „добрият юрист не е католик”, както са казвали в началото на раждането на модерната френска държава, но аз имам предвид не само католическата преданост към общността? Какво означава  ултра-юридизацията на социалния живот, все по-ускорена, съпътвана от деполитизация, от лишаване от демократично извювани демократични права?

Новите ксенофобски движения не са архаика, а логическо следствие от  духа на съвремената епоха, в която неолибералната промяна подкопава самия европейски проект. Него го има действително – родил се е съюз  на европейците, младите са мобилни, споделящи, учещи, изследващи. Но сме свидетели и на друго, което в книгата си  „Новите лица на фашизма”  Енцо Траверсо  нарича „постфашизъм”. Става дума за нови крайнодесни движения, които са хетерогенни и променливи, с често противоречиви послания. Някои са наистина фашистки – като „Йоббик“ в Унгария. Или „Златна Зора” в Гърция. Други усвояват старателно реториката на републиката (макар да я разбират като република на белите европейци, ислямофобски). Постфашизмът е заместител на изчезващите утопии. Защото новата криза показва, че политическата, федеративната Европа все повече се превръща във финансов съюз. И има действителен проблем с основната й ценност – универсалното гражданство. Подчертавам „гражданство”, защото нямам предвид монетарният  универсализъм. Липсата на реални политически алтернативи неизбежно води до втърдени идентичности, културни идентичности  и търсене на враг, на „жертвен козел…” А границите се затварят и перифериите – милитаризират.  Новото крайно дясно според известния изследовател Лакло приема формата на популизъм и се подхранва от отчаянието на хората, изоставени от левицата. Техен спояващ елемент стават ксенофобията, други панически страхове (напр. сагата с „джендър”-а у нас) и т.н., които оправдават всякакви, ограничаващи свободата закони. Притокът на имигранти, напомня стария страх, страхът през 19 век от „опасните класи”.

С една дума, днес ислямофобията играе ролята, която е играл преди Втората световна война антисемитизмът. Но точно тези битки – според Траверсо – не могат да бъдат антифашистки. Освен ако не става дума за възродения антисемитизъм на старите по-хомогенни фашистки партии и движения в някои страни, главно в Източна Европа.

В началото на т.н. „преход“много се говореше за взаимодействие на гражданското общество и държавните структури у нас в делото на отстояването на ценностите на либералната демокрация и противодействие на силите, които я заплашват. Според вас успешно или не е това взаимодействие тук през последните години? Бихте ли се обосновали?

Ужасно трудни въпроси ми задавате, а и трудно отговарям  кратко. Либерализмът и демокрацията произтичат от различни политически традиции и по-горе споменах някои случаи, в които либерално действие, реформа  и пр. не означава демократично, а изключващо действие, ограничаване на  права. Това показва в детайли Георги Медаров в дисертацията си „От либерализъм към авторитаризъм”.

Какво да кажа накратко за така нареченото „гражданско общество”? То не е само сума от неправителствени организации, но няма да обсъждам теории… Очевидно е, че много граждански организации участват в „Луков марш“. Идеите за демокрация и силно гражданско общество, което да противодейства на тоталитарната държава,  са използвани и от крайната десница. Тя не е винаги движение на маргинализираните маси срещу либерализма.  У нас крайната десница участва и в сегашното правителството и провежда курса на либералните реформи, на гарантирането на сигурността, на превенцията на тероризма и пр. Сещам се за едно интересно изследване – на Молнар –  в което  се анализират унгарски граждански организации, които са си сътрудничели с фашистите преди 1945 год., а днес въвеждат консервативния символен език на стария, митическия национализъм, тоест онзи, който е бил жизнен в епохата на 19 век. Възраждат се култове към диктатори, към стари генерали. Не държавата, а този тип много активни граждански асоциации, техните организации и медии  енергетизират „всекидневния национализъм” и логиките на специфичната слятост на национализъм и антикомунизъм. В този контекст икономическите неолиберални реформи са повече от успешни. (62% от унгарския износ се извършва чрез офшорки, при 2%  среден дял за Европа.  Молнар нарича това „илиберализъм” или нелиберална демокрация (тя е демокрация, защото правителството е спечелило дмократични избори, но за да провежда ултралиберални реформи, с орязване  на демократически права).

Какви са, според Вас, накратко пътищата на промяна на тази печална ситуация, ако такава въобще е възможна?

Накратко? Образование! Добро общохуманитарно образование, което означава формиращо автономно  и критично мислене.  Струва ми се, че „гражданското образование” като отделен учебен предмет, би било стерилно. Научаване на нови идеологически клишета.  Какъвто навремето беше предметът „научен комунизъм“. Мисля, че добрата  история (рефлесивната, а не патриотичната, социологическата, а не само  политологическата), литература, философия,  биха били по-ценни от предмети като „превенция на тероризма” и „превенция на корупцията”.

Формулировки като „предотвратяването на езика на омразата като рисков фактор” (при това успоредно с предложения за часове по военно дело в училище) са част от онзи новоговор, който ме притеснява. Идеите „да не се дава публично финансиране на медии, които използват езика на омразата”  също не са – струва ми се – добри идеи, защото у нас най-мощните производители на омраза са частни медии, при това някои от най-мощните са  национални. Изследванията на фондация „Медийна демокрация” го показват. Интеграционните програми и намерения в едни предишни политики за предотвратяването на изключването  на ромите доведоха до дискриминационни резултати (както показаха проф. Майя Грекова и други колеги.) В епоха, в която –  както твърдят и либерални интелектуалци като Иван Кръстев – „популистите стават антилиберални, а елитите – тайно антидемократични”, опасността след часа по гражданско образование учениците да отидат да честват Трети март „без цигани” остава. Но не по-малко опасно е и новото структурно произвеждане на  безразличие. Което няма да може бъде неутрализирано само от програми за „създаване на чувствителност към културните и религиозните различия”.

Какво мислите за конференцията „София казва „НЕ“ на словото на омразата и екстремизма“, в която ще участвате, за нейната функция? Полезни ли са подобни срещи? 

Доколкото познавам много от участниците и вашите усилия в „Маргиналия” да разширявате дебата за дискриминациите от най-различен характер и този за правата, знам, надявам се,  че това няма да бъде просто поредно мероприятие в рамките на председателството.

Мисля, че срещата на различни типове опит и  гледни  точки може да ни даде шанс да разберем повече както за формите на враждебната реч и нейните – доста разнообразни все пак –  радикализации, така и за новите политики за предотвратяване на „риска от враждебната реч”. Които наистина критично да обсъждаме.

Лого на програма Европа  Герб на град София