Мария Спирова: Да отблъскваш емигрантите с отнемане на фундаментални граждански права е неразумно

от -
1 286

Мария Спирова е редактор в лондонско юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist, Al Jazeera и Еuronews. Преводач, копирайтър и криминолог.

 

Мария, вие живеете от години в Оксфорд, как се чувствате, с какво се

занимавате?

Работя в лондонско издателство, където мои колеги са и британци и други европейски граждани – целият ни живот е пряк резултат от 40 години Европейски съюз. Затова и се чувствам се не като у дома си, а У ДОМА СИ и в Оксфорд, и в София.

Първа алармирахте, че заради принципа на уседналост в изборния кодекс  само българи и кипърци от държавите, които допускат гласуване зад граница, няма да могат да гласуват на европейските избори през май. Защо и кипърците, интересно ми е?

Внимание, става дума само за българите и кипърците, живеещи в Обединеното кралство.

Отново поради специфики в националното законодателство, дискриминиращи между кипърски граждани, с жителство в Кипър и Обединеното кралство.

Доколкото разбирам, Кипър е държава от Commonwealth и кипърците във Великобритания се считат за граждани със Commonwealth права, които, при излизане на Великобритания от ЕС, вече не включват евровот. За разлика от Малта, например, местното законодателство не позволява на тази група граждани да се връщат да гласуват физически в родината си, ако имат постоянен адрес във Великобритания. Така кипърците, заедно с българите на Острова, изведнъж се оказват втора категория европейски граждани без избирателни права.

 

Ограничения заедно с въвеждането на избирателен ценз –възрастово, гражданство, уседналост – съществува и в други законодателства. Аргументът на различни законодатели е да няма  безотговорно въздействие и гражданска некомпетентност. Как е например във Великобритания?

Не знам какво е „гражданска некомпетентност“, а и ще ми е интересно да науча какъв е механизмът, по който се смята, че заразяваш с нея, живеейки зад граница. За тези от нас, които имат такъв житейски опит – а законодателите го нямат и не ни питат – реалността е точно обратната. Гражданската компетентност на българите само се обогатява от опита с по-развити системи за гражданско участие, каквито много държави в ЕС и отвъд могат спокойно да се похвалят.
Като пример мога да посоча огромната мрежа от доброволни организатори на изборни секции зад граница, които на последните парламентарни изборите в България откриха   371 секции в 70 държави и спомогнаха за стремително нарастване на гласуващите българи зад граница, като най-значителен прираст се демонстрира именно Великобритания.
Имаме и достатъчно смешни/тъжни истории, които доказват, че нашата компетентност често надхвърля тази на държавните органи, заети с организацията на изборите. Казвам го, защо усилията на стотиците български емигранти-организатори да участват активно в развитието на България, като осигуряват възможност на сънародниците си да гласуват, не получава необходимото признание.
Те не спят няколко нощи поред, преди и по време на изборите и при преброяването на бюлетините, осигуряват напитки и храна за хората, чакащи дълго на опашка, даже бавят децата им… А често и познават изборните правила значително по-добре от държавния служител, командирован да оглави секцията.
Отделно, трудностите, преодолявани от избирателите, на които им пука за България, независимо къде се намират, би трябвало да ни говорят нещо. Всеки, който се реди осем часа в студ и дъжд на виеща се по улиците на Лондон или Франкфурт опашка, за да гласува, не е „граждански некомпетентен“ и е оскърбително такова нещо дори да се намеква. През 2013 година в посолството в Лондон гласуваха 2085 души в един безкраен, изтощителен изборен ден. Опитайте си да си представите как става това.

Относно Великобритания: хора, живеещи извън страната за повече от 15 години не могат да гласуват на парламентарни и европейски избори. През февруари 2018 обаче бе внесен нов законопроект, който цели да отмени това правило, понеже там осъзнаха, че миграцията в днешни времена вече не е линеен, окончателен процес. За жалост, този законопроект пропадна между капките заради породения от Брекзит парламентарен хаос.
По същество обаче логиката на Великобритания изцяло не съвпада с тази на България. Ако кажем, че голяма част от хората напускащи Великобритания, за да се заселят трайно в друга европейска държава, изнасят някакъв капитал със себе си и си харчат парите изцяло в другата държава, няма да сбъркаме. Значителна прослойка от така наречените експатриати са пенсионери, които правят точно това.
В България обаче, както отлично знаем, емигрантите са бюджетни вносители, чиито принос изпреварва чуждестранните инвестиции. Да ги отблъскваш с отнемането на фундаментални  граждански права е меко казано  неразумно. Същевременно, те са и хората, за които правителството твърди, че се стреми отчаяно да привлече обратно – особено тези, които в момента вече не се чувстват добре дошли във Великобритания, например. Как държавата очаква първо да отнеме на гражданите си правото да решават кой ги представя в Европейския съюз, който е основен гарант за бъдещия просперитет на България, пък после те да се върнат в тази държава, от която мнозина са излезли именно, защото се чувстват обезвластени? Като цяло, държавата трябва да започне да се държи адекватно спрямо собствените си послания и, ако действително ни иска като приносители и завръщащи се, да спре да ни наказва без вина.

У нас дебатът бе силно повлиян от партийни фигури, включително и президентът Радев. Те твърдяха, че с тази поправка в изборния кодекс ще  се защити демократичния процес и представлява мярка срещу „външна намеса“.  През 2017 година под външната заплаха се провиждаше Турция и нейните експанзионистични апетити. Разбираема ли е тази логика?

Разбираем е този импулс, който надали може да се определи като логика. Знайно е, че още през 2014, преди въвеждането на ограниченията за брой избирателни секции извън ЕС две години по-късно, вотът от чужбина извън Турция надвишаваше турския вот с 57% на 43 % , въпреки многото секции в южната ни съседка. При бурния растеж на активност в Западна Европа и отвъд, който вече споменах, тази тенденция щеше да се запази и без нечистоплътни законови трикове.
В този смисъл, управляващите не се боят особено от контролиран вот в Турция, а от непредвидим вот зад граница. И с право – както казах по-горе, той нараства стремително. Те използват националистическата риторика, за да ограничат нас, очевидно неконтролируемите с феодални средства, а не толкова съгражданите ни в Турция, които, взети в своята електорална цялост, никога не са могли да вкарат повече от 5 депутати в парламент от 240 души. Истината е, че коалицията Обединени патриоти, която има много нисък процент подкрепа зад граница, печели от запушването на вота в чужбина, тъй като, особени на европейски избори, това помага тежестта на техния вот в България рязко да се усили.

Как бихте отговорили на левия социолог Кольо Колев, който казва: „Моят сънародник в Мелбърн, Аделаида, Но Йорк, който живее дълги години там и плаща данъци там, не би следвало да има същото избирателно право като нас, хората, които живеем тук“?.

Господин Колев описва свят, който вече не съществува. Отмина времето, в което да емигрираш означава да загърбиш тотално родината си и да скъсаш всякакви връзки с нея. Повечето от емигрантите притежаваме собственост в България, върху която плащаме данъци. Мнозина не са прекъснали работните си и бизнес отношения с български организации.
Извън това, позволете ми отново да посоча, че емигратите са крупен бюджетен вносител, без който държавата действително би се усетила обедняла.
Може ли България действително да си позволи с такава безцеремонност да отхвърля голяма, активна и очевидно милееща за страната група сънародници на произволен формален принцип? Ние не сме Великобритания – богата страна с над 60 милиона жители, която, както вече посочих, вече също се готви да отмени ограничителното правило, почиващо на остарели представи.

Бих искала накрая да напомня и за член 26, Ал. 1 от Конституцията на република България, който посочва изрично, че, където и да се намират в света, българските граждани имат всички права и задължения по същата. А член 10 гарантира общото, равно и пряко избирателно право на гражданите.

Вероятно и Брекзит дава допълнително усложнения за вас, българите живеещи във Обединеното кралство. Така ли е?

Именно Брекзит дава големите усложнения. Заради него българите във Великобритания ще изгубят правото си да гласуват за членове на Европейски парламент. Член 350 от ИК гласи, че на такива избори имат право да гласуват български граждани, които имат постоянен адрес в държава от ЕС или адрес на пребиваване в такава държава в продължение на 60 дни от последните три месеца към датата на изборите. Изборите ще бъдат на 26 май. Великобритания ще излезе от ЕС на 29 март. Давате си сметка за какъв маргинален случай става дума. От раз се обезправява цялата българска общност, около 100 000 души, поради допълнителна разпоредба, вкарана набързо, без мисъл и без смислен аргумент, в ИК през 2016. Тогава, ако си спомняте, диаспората от цял свят протестира срещу нелепите ограничения. Днес вече вкусваме горчивите им плодове.
Да не забравяме също, че тези ограничения бяха наложени и с обещанието, че нищо не губим, защото до 2019 щяло да има електронно гласуване. Такова не само няма, но и бе заровено така, че скоро няма да стане от гроба, в който зорлем бе натикано.
Парламентът през 2016, барабар с цялата държава, просто ни излъга. Ама буквално ни метна – отне ни реално право и го замени с измамно, несъществуващо такова. Пуснахме питомното и дори не се затичахме след дивото.

Ситуацията за българите във Великобритания е още по-болезнена, защото именно през изминалите две години те научиха каква е ползата Европейския парламент. Той беше водещата европейска институция, която влезе в косвена, но упорита битка с британското правителство, за да го принуди да предложи план за действие, който запазва почти всички наши права, придобити като европейски граждани на Острова. Без неговата намеса, правителството на Тереза Мей планираше агресивно ограничаване на правата ни, граничещо с наказателна акция.
Да не можем да гласуваме за Европейски парламент точно сега, след като си дадохме сметка за ценността му, е наистина ужасно. Голямото мнозинство други европейски националности във Великобритания ще имат този шанс, дори италианците, унгарците и поляците, чиито държави очевидно поемат антиевропейски курс.

Заявихте в интервю по БНР, че не виждате пречки  парламентът или омбудсманът Мая Манолова да инициират нова поправка в Изборния кодекс. Опасявам се, че това няма да стане защото не е дошло още времето за независими от популизма политици. Какви са вашите основания обаче за тази идея?

Всъщност, не намирам нищо в разрез с популистките цели в поправянето на един счупен закон, което би пратило позитивно послание към емигрантите. Ако държавата наистина иска млади, квалифицирани, работоспособни хора да се замислят за връщане в България, те трябва да имат думата в определянето на бъдещето на тази България и да се чувстват представени от личностите, които тя изпраща в Европейския парламент. Просто е.
В тази връзка, доброволческата организационна  мрежа на изборните секции из цяла Европа се мобилизира с петиция до правителството, парламента и омбудсмана на република България, в която апелира за връщането на електронното гласуване на дневен ред като изрично обещание, поето пред диаспората, и в частност призовава за премахване на излишните текстове от ИК, които конкретно отнемат правата на българите във Великобритания. Съвсем скоро тя ще стане публична. Няма да оставим тази работа така.