Милена Нейова: Държим се с децата като с равни

от -
404
Милена Нейова. Снимка: личен архив.

Милена, наскоро направи гала концерт за децата на Ателие „Прегърни ме“. Изложените картини са свидетелство за художническа стабилност, дори – зрялост. Следя картините им, техните невероятно находчиви и талантливи илюстрации, и се питам – как поддържаш твоя вдъхновителен потенциал? Какви усилия полагаш да превърнеш хората като Калина и Николай в такъв чаровен, но солиден и иновативен екип?

Децата, техните радости и успехи, те ме вдъхновяват и осмислят. Повечето от тях идват в ателието с комплекса на изоставеното, нехаресваното, необичаното дете, което расте с нагласата, че светът е лошо място, че животът е гадна работа, а то е само. Затова трябва да се научи да оцелява, следвайки закона на джунглата, където по-силният изяжда по-слабия. Затова повечето от тях, за да оцелеят, искат да са силни, страшни и лоши. А ние ги учим на други неща – че човек не е сам, че доброто и красивото е по-силно от злото.

Когато за първи път децата прекрачват прага на ателието, те влизат неуверени, начумерени, все повтарят: Не мога това, не мога онова… Но след няколко срещи, след няколко прегръдки, те разбират, че това с „моженето” не им е забранено, че и те „могат”. И когато видя усмихнатото лице на малката Поли, която ми казва: „Виж, Миле, какво нарисувах за теб!”, това е истинският празник! Защото тогава разбирам, че съм намерила верния път към сърцето на това дете, че то ще ми се довери, че ще ми разреши аз и хората около мен да се опитаме да му помогнем да стъпи по-уверено и с повече самочувствие на пътечката „живот”. За да тръгне по нея с кошница, пълна с мечти и желания, а не да свърши пред някой супермаркет с посивяло, измъчено лице… Но така е, ние прегръщаме, успокояваме, доверяваме, показваме, играем, обичаме… Ето, вчера едно от тях отвори вратата на ателието, защото имаше нужда от съвет и малко пари. И това ме държи изправена – мисълта, че съм оставила вратата отворена, че има на коя врата да почукат. И да им се отвори. С усмивка, обич, грижа. Това те разбират много бързо. Защото тези деца, изоставените, отритнатите, имат най-голяма липса и нужда някой да ги прегърне, да им каже, че ги обича, да им каже, че са прекрасни, да им каже, че вярва в тях, че само и те да повярват, да поискат, ще им се помогне. Такива ми ти работи… Не е толкова трудно, и е много трудно. Следваш сърцето си и от време на време се обръщаш за съвет към разума.

Ще цитирам едно страхотно писмо до теб: “Ако не бяхте ти и Калина, кой знае какъв боклук щях да съм сега. Вие ми показахте какво е изкуство, приятел, родител, какво е да цениш, да вярваш, да уважаваш. Искам да знаете, че много ви обичам и благодаря на Бог, че ме срещна с вас. Благодаря и на вас за това, че се грижите за мен, че ми помагате, търпите и вярвате в мен. Много бих искал никога да не бях ви разочаровал. Искам да не ви разочаровам и занапред“. Разкажи малко повече за това несъмнено умно и чувствително момиче!

Момичето е момче… Детето, за което ме питаш, дойде при нас преди осем години. Като повечето от тях изглеждаше объркано и неуверено. Но сега като ме връщаш към неговата история, си спомням, че то не каза: „Не мога!”, а „Искам да се науча!” Започна да идва в ателието почти всеки ден, дори понякога, като му звънеше телефона и го питат къде е, той отговаряше: „На работа.” Изглежда в началото така му се е сторило… Постепенно, през годините, стана едно от най-близките ни деца, за което се грижехме и продължаваме да го правим. Не помня какъв е бил конкретния случай, който го е подтикнал да напише това писмо, но явно сме имали някакъв конфликт, защото споменава, че не е искал да ни разочарова… Сещам се за един случай с него. Беше станал неприятен инцидент в дома, в който беше настанен, директорката ни извика и заедно с нея се опитахме да поговорим с него. Беше истински шокирана от начина, по който се държи въпросното дете, защото иначе бил „тартора в дома”, отговарял и се зъбел на възпитатели, никой не можел „копче” да му каже, а виж с нас как спокойно разговаря, какъв респект има и пр. Многократно съм се питала защо е така, защо за тези деца се твърди, че са лоши, груби и невъзпитани, а при нас стават съвършено други. И мисля, че вече знам. Защото ние се държим с тях като с равни, защото не ги третираме като „втора ръка, боклук”. Затова, когато детето разбере, че искрено и истински се интересуваш от проблемите му, когато разбере, че искаш само да му помогнеш по най-добрия за него начин, тогава то ти се доверява и всичко си идва по местата.

Но да, често трябва много време и много търпение. Предполагам, така е и с нашите собствени деца, каквито аз нямам. Търпение, обич, търпение, кураж, обич, обич, обич…

И да, упорити бяхме с Калина в опитите си да му обясняваме именно на това дете, за което ме питаш. Месеци и години утешавахме и окуражавахме. Мисля, че успяхме. И днес мога да кажа, че е един от най-близките ми хора, с когото аз на свой ред се съветвам. И когото много обичам и ценя. И не, не се гордея, но много се радвам за него. Много!

Имаш много дарители, получили си помощ и от „Комунитас“. Защо хората даряват на сдружения като Ателие „Прегърни ме“ и децата в неравностойно положение? И защо – не даряват?

Снимка: личен архив.
Снимка: личен архив.

Май пак опряхме до доверието. Тези, които ни помагат и подкрепят, ни вярват, защото виждат, че усилията ни имат смисъл. Предполагам, че хората, които отказват да даряват го правят по няколко причини. Едните лягат на кълката „знам ги аз тия фондации, дето ни предлагат детското нещастие на сергията и с него искат да ни трогнат и впечатлят, а всъщност кой знае какво правят с даренията”. И за съжаление понякога имат право… Има други хора, които отлагат, защото ако не днес, то утре ще я свърша тази работа, ще се разплатят с доброто. А е толкова хубаво да даваш! Да даряваш! Така радост носи. Често си мисля, че да, има неизмеримо по-големи нещастия от тези, които ни заобикалят днес и тук, но щом не можем да помогнем на хилядите умиращи деца в Боливия, нека помогнем на детето, което днес е почукало на нашата врата.

На снимката, която ти изпращам, е едно от децата, което срещнах по време на последната ваканция. Прелестно, добро, усмихнато момченце, за което сърцето ми се къса като се сетя за болката, която премина почти физически през тази прегръдка. Зажадняло дете, тъжно дете, изоставено дете… Което ме попита: „Защо другите ги осиновяват, а мен никой не ме иска? Какво ми има, Миле?!” Хайде, отговори му… Мъка… Затова, отдаде ли ви се възможност, помогнете, не отлагайте. За какво друго сме тук?!