Насилието има много имена

от -
642

През 2016 г. България обяви, че всички институции за деца с увреждания са закрити. Формално процесът на деинституализация приключи. С тази статия искам да ви върна малко назад и да ви помоля да погледнем още веднъж в същността на този процес. [1]

Приключи ли наистина де-институализацията?

Вярно ли е, че нито една институция не функционира?

А.Г.

Можем ли наистина да отдъхнем и да продължим напред, с вярата, че насилието над деца с увреждания няма как да продължи повече, защото когато децата са в общността, когато не са скрити, винаги ще има загрижени очи, които да видят, сърца, които да почувстват, глас, който да се обяви в тяхна защита. Можем ли наистина да вярваме в това?

Нека се върнем към Могилино. И то не защото там беше първата битка за правата на децата с увреждания. А защото там и тогава обществото видя онова, което се случва отвъд стените на институцията. И онова, което видя, предизвика шок. Това се случи през 2007 г. Би Би Си излъчи филма „Изоставените деца на България”[2]. Спомняте ли си го? Винаги задавам този въпрос, когато говорим за деца с увреждания, настанени в институции. Често отговорите говорят за трудно за понасяно страдание, дори само от виждането на онова, на което са били подложени децата. Разумът отказва да повярва, че това е възможно. Но изправен пред фактите, се налага да приеме, че е възможно. Филмът неизбежно ни връща към колективния спомен за концентрационни лагери и смърт, причинена с хладнокръвие и безразличие, сякаш в това няма нищо нередно. В някакъв смисъл и с Могилино беше така. Работещите там не разбираха какъв е проблемът.

„Ами тези деца са си така” –казваха те, неспособни да видят собствената си роля в това те, децата да са „така”.

И като се случва при всяка голяма колективна травма, въпреки фактите и ясните доказателства, имаше много отричане. Въпреки че вече беше трудно да се скрие, че места като „дома за деца” в с. Могилино не предлагат грижа, както претендираха въвлечените в това, а предлага единствено мъчение и унижение, отричането доби грамадни размери. Дори тогавашният министър на труда и социалната политика си позволи публично да оневини себе си и всички заесени с фразата, станала после нарицателна. „Те толкова си могат”. Те не могат да живеят по друг начин –настояваха авторитетни фигури – заради уврежданията си. ТЕ НЕ МОГАТ.

IMG_6491 (1) IMG_6478

Истината обаче никога не остава дълго отречена и скоро след това самите деца опровергаха това. Оказа се, че МОГАТ. Могат да ходят, играят, могат да учат, да обичат, да се развиват. МОГАТ.

После те пораснаха. Станаха пълнолетни. Някои от тях днес може да намерите в места, които са изолирани и далечни от обществото, малки или големи институции. Като възрастни, в много случаи те нямат достъп до училищни програми, до онези занимания, които им бяха достъпни като деца. Много от тях са под запрещение. Не могат да избират къде да живеят, с кой да живеят. Не вземат самостоятелни решения – някой друг знае кое е добро за тях. Не получават подкрепа, за да изградят капацитет за вземане на решения. Нямат работа. Никой и не очаква от тях да работят. Пътят им е завършил. Бавно ще бъдат забравени. Те никога не получиха компенсация за страданията си. Никой не призна, че са били подложени на нечовешко и унизително отношение и третиране. Никой не им се извини за преживяното в Могилино. Или в друг дом. Мълчание покри миналото.

Сега нека се придвижим още малко напред в годините. През 2010 г. Български Хелзинкски Комитет и Прокуратурата на България извършиха съвместна проверка на всички институции, наречени „домове за деца с умствена изостаналост”.

Резултатите безусловно доказаха, че онова, което видяхме да се случва в дома в с. Могилино, не е изолирано, не е някакъв единичен феномен, с който може веднъж да се справим и да го забравим.

Доказаха, че проблемът е повсеместен.

След грижлива проверка на фактите, бяха събрани ясни доказателства за поне 238 смъртни случая, в които децата са починали не заради увреждането си, а по причини, свързани със сериозно неглижиране на потребностите им, както и по причин,и свързани с други форми на насилие. Деца бяха умирали от пневмония поради залежаване или излагане на студ, поради физическо насилие. Тук не споменавам телесните увреждания, пропуснатите възможности за развитие, страданието. Само смъртта. И дори в тези случаи правосъдие не последва.

Нито едно оживяло дете не получи компенсация. Нито едно дете не получи извинение. Не беше намерен виновен.

Някъде по същото време, през 2010 г. Министерският съвет прие Национална стратегия, наречена „Визия за деинституализация за децата в България”.[3] Ето какво може да прочетем там:

„Институциите за деца са част от тежкото наследство, оставено от тоталитарната държава, в която се утвърждаваше политика основана на идеята, че държавата е в състояние да се грижи по-добре за отглеждането и възпитанието на децата, отколкото техните семейства. Тази политика продължила в течение на повече от 40 години оставя трайни следи върху обществените нагласи и манталитета на хората в страната. Двадесет години след началото на политическите промени, институционализацията на грижата за деца в България, продължава да бъде неразрешен проблем, който не може да бъде обяснен само с тоталитарното минало. Липсата на ясна политическа воля за закриване на домовете доведе до тяхното „реформиране” и „преструктуриране”, които често се възприемат като ремонт на сградата и не водят до съществена промяна в начина на грижа и живота на децата.”

В този контекст, заявената политическа воля беше постигането на действителна интеграция на децата, пълна промяна, подкрепа на семействата и общностите. 15 години след стартиране на работата по този документ настаняване на деца извън семействата не трябва да има, системата, основана на институционалния модел трябва да е заместена с изцяло нова система, основана на работа в общността. Или, ако използваме думите на самия документ: „Деинституционализацията е процес на замяна на институционалната грижа за деца с грижа в семейна или близка до семейната среда в общността, като не се ограничава само до извеждане на децата от институциите. Това е процес на предотвратяване на настаняванията на деца в институциите, създаване на нови възможности за децата и семействата да получат подкрепа в общността, и протича на много нива.”

Когато процесът стартира, 6000 деца бяха настанени в институционална система от грижи. 130 институции съществуваха. 5 проекта, насочени към постигане на промяна стартираха в същата тази година. Деца и персонал се подготвяха за голяма промяна, обещана като щастлива, свободна, свързваща ги със света.

Промяна, в която цялата философия на грижата за децата щеше да бъде разградена и изградена отново.

Промяна, която обещаваше, че институционалният модел ще бъде заличен и на негово място – не само в сградите, не само в методологията, по която персонала работи, а и в ума на всички, въвлечени, в колективното съзнание на цялото ни общество ще се случи едно придвижване, една революция, която ще донесе свобода и включване, шанс за развитие за всяко дете.

Това нямаше как да стане без финансови ресурси. В малък материал като този, който не претендира за дълбочина и изчерпателност на изследването, мога да предложа само някои цифри, които грубо очертават контурите на мащаба на ресурса, вложен в промяната. И така, ето някои суми, дошли по европейски проекти и вложени в промяната:

  • 80 милиона лева, бяха осигурени от програма „Регионално развитие” и „Развитие на селските райони”;
  • 23 милиона лева, осигурени по програма „Развитие на човешките ресурси”;
  • 5 милиона лева инвестирани по други програми в обучения на персонал.

Шест години по-късно държавата декларира закриване на институциите за деца с увреждания.

Ето още малко статистика: Само за периода от 1 октомври 2015 г. до 1 януари 2016 г. 2115 деца с увреждания бяха преместени от големи институции в малки резидентни услуги. На 1 януари 2016 г. последните 6 институции официално затвориха врати.

Значи ли това, че де-институализацията в България се случи наистина?

Всъщност – не.

Ето една друга статистика, която наднича зад помпозните цифри на успеха.

  • 105 деца са били преместени в друг вид институции (за възрастни или за деца без увреждания);
  • Други 105 не са преживели промяната – починали са;
  • Поне 65 % от останалите деца са настанени в малки резидентни услуги – така наречените защитени жилища или центрове за настаняване от семеен тип.

Организации, въвлечени в промяната, докладват за позитивни промени. Например установено е, че базистните умения за независим живот са нараснали от 14 на 28 процента. Подобрен е достъпът до медицинска и дентална грижа. Материалните условия са доста по-добри.

Но някои сериозни притеснения остават.

Особено относно качеството на грижа, достъпа до правосъдие и най-вече – относно възраждането на институционалната култура на новите места.

Много често персоналът не е подготвен. Не е подготвен нито професионално, нито емоционално. Хората са зле платени. Нямат супервизия (разбирана като грижа, а не като контрол).

Насилието над децата продължава да съществува. Понякога то е очевидно – физическо насилие, връзване, използване на медикаменти за овладяване на поведение – все неща, добре познати от големите институции.

Неглижирането, като форма на насилие, също е там. Като започнем от неглижирането на психологически потребности, свързани със самия процес на преместване и потребности свързани с преодоляване на травматичното минало, и стигнем до много по-лесни за забелязване и преодоляване неща.

Дори в най-добрите услуги темата за травмата в миналото е табу. Това често води до сериозни поведенчески проблеми, които се отдават на заболяването, на увреждането, а не на травматичното минало на детето.

Децата не могат и не са учени да изразяват своята воля, желания и предпочитания свободно. Не се подготвят за самостоятелен живот (те НЕ МОГАТ, вярва често персоналът и превръща собственото си убеждение в съдба на децата).

Понякога услуги, които са решаващи за рехабилитацията и интеграцията на децата, не съществуват в общността (а самият модел е така замислен, че този тип услуги трябва да дойдат от общността, за да се случи свързването на децата със света отвън). Понякога тези услуги са недостъпни, дори и да ги има навън.

Така децата се оказват отново изолирани и затворени, дори в сърцето на големия град.

И ето че стигнахме до начина, по който света научава какво се случва зад стените.

Независимия мониторинг.

Сега той не съществува. В услуги, на вратата на които е поставена табелка „от семеен тип”, трудно може да проникне независим наблюдател (тук нямам предвид представители на Държавната агенция за закрила на детето или на Агенцията за социално подпомагане. Те не са независими). Дори малката къщичка за 12 деца да е изградена в двора на бивша институция, оградата и табелата, обозначаваща я като услуга „в общността” е ефективна преграда пред всеки независим наблюдател, загрижен за децата вътре.

Така изведнъж се оказва, че сега децата могат да бъдат много по-ефективно скрити, дори в големия град.

В последната година имах честта да се присъединя към един проект, в рамките на който посетихме няколко услуги. На базата на този опит мога да разгранича три типа услуги.

Първият тип са услуги, в които практиката на рехабилитация и интеграцията съществува. Места, които са отворени за света, където можеш да отидеш, да помогнеш, да поиграеш, да научиш нещо ново. Места, в които мненията и индивидуалните предпочитания на децата са зачетени. Където децата ходят на училище. Където всичко е така измислено, че комуникацията се случва на всички нива, между всички замесени в грижата, а децата се движат между дома си и света навън по начин, близък на този, по който го правят всички други деца. Разбира се, и тук има проблеми: за мрачното минало на децата се пази мълчание и персоналът вярва, че любовта и добротата от само себе си ще поправят онова, което е било сторено в миналото. Отвъд това е мълчанието на онези, които имат властта –Община, ДАЗД, АСП. Онези, които имат властта да контролират и наказват, не правят нищо за да поощрят такава добра практика, да помогнат на хората, които са я създали да се гордеят и да помогнат на останалите да се учат. Добрите практики, като редки, екзотични цветя виреят някъде, сами за себе си, невидени, неизучени, подхранени от силата и куража на хора, които знаят какво правят. Но на хора, които винаги могат да си отидат и знанието как се постига това, което са постигнали, да си отиде заедно с тях.

Вторият тип услуги са точната противоположност. Достъпът е труден, но не невъзможен. Насилието е там. Децата носят по себе си синини, подават ръцете си, за да бъдат вързани. Не излизат навън. Понякога не напускат етажа, на който веднъж вече са били качени (обикновено това са трудно подвижни деца, качени на втория етаж и останали завинаги там). Такива услуги – понякога няколко, контролирани от един и същи директор – възпроизвеждат най-тъмните страни на институционалната култура. Хората, които работят там, дори не забелязват нещо лошо в това, което правят. Никога и не са упреквани.

И третият тип услуги е напълно затворен. Там никой от външния свят няма достъп. Доброто или злото, което царува вътре, е напълно невидимо за външния свят. Стените – реални и символични, които обграждат децата вътре, са непревземаеми.

И нека отново се върнем към въпроса с деинституализацията. Случи ли се? Какво всъщност се случи? Спряно ли е насилието, възможно ли е следващо Могилино?

От една страна, процесът, който се случи в България, е уникален по мащаб и размер. Истина е, че нито една голяма институция за деца с увреждания не функционира вече.

Но също толкова истина е и това, че точно сега се оказахме в един много опасен момент.

Насилието има много лица.

Колективната ни душа, уморена от насилието, с което се сблъска в годините назад, иска да знае, че това е приключило. Иска да вярва, че това няма да се повтори. И в това свое желание е готова да повярва на доклади, отчети, табели.

Истината обаче е, че насилието точно сега лесно може да се скрие именно зад тези доклади, отчети, методики и табели. Особено зад надписи, които ни карат да вярваме, че онова, отвъд оградата, е „като в къщи”, „като семейство”.

Точно там трябва да сме много внимателни, точно сега.

За всяка затворена врата, за всяко обещание, за всеки доклад. Трябва да можем да видим с очите си и да сме способни да разпознаем насилието. Защото то има много лица.

И внимателни към детайлите на това, което виждаме да се случва, ние трябва да продължим да изискваме държавата да поеме отговорност. Не само да спре насилието, а и да поеме отговорност за това, което вече се е случило. Да намери начин да поправи. Да даде шанс. Да се извини. Това, струва ми се, ще даде някаква надежда, че следващо Могилино няма да има.

Но тази надежда още е много далече.

 

[1] Този материал е подготвен при използване, освен на цитираните в текста документи, и на: Информация, за проекта „Детство за всички”, достъпна на страницата на ДАЗД, тук: http://sacp.government.bg/bg/evropejski-programi-i-proekti/proekt-detstvo-za-vsichki/ и тук (относно резултатите): http://sacp.government.bg/bg/evropejski-programi-i-proekti/proekt-detstvo-za-vsichki/ (на страницата е публикуван материал изготвен от УНИЦЕФ, който представлява особен интерес); Годишен доклад за 2016 г. на Български Хелзинкски Комитет, в частта касаеща темата, достъпен тук: http://www.bghelsinki.org/media/uploads/annual_reports/annual_bhc_report_2016_issn-2367-6930_bg.pdf; Позиция на Национална мрежа за децата и „Детство 2025”, достъпна тук: http://nmd.bg/evropeyskatakomisiyaievropeyskataekspertnagrupaobsadihaprogresapodeinstitutsionalizatsiyata-v-balgariya/; „Краят на институализацията” – анализ на „Лумос”.

[2] Ето линк към филма „Изоставените деца на България” за тези, които биха искали да си припомнят: https://www.youtube.com/watch?v=UQZ-ERQczj8

[3] Този политически документ все още е достъпен на страницата на Държавната агенция за закрила на детето, тук: http://sacp.government.bg/bg/evropejski-programi-i-proekti/proekt-detstvo-za-vsichki/nacionalna-strategiya-viziya-za-deinstitucionalizaciya-na-decata/.