Национализъм, теории и етика – първа част

от -
650

В първия от трите предстоящи текста, Румен Петров прави критичен преглед на каноничните за българската академичност възгледи за национализма. Във втората част, ще предложим на читателите неговия обзор на българската традиция в мисленето по тази тема. Последната,  трета част от поредицата, представя една стара, макар и непопулярна, особено у нас, гледна точка към национализма. Общата линия на разсъждение е опасността от загуба на етични ориентири в мисленето за национализма и от възпроизвеждане на социално-травматичната му природа.

М.

Imagine there’s no countries
It isn’t hard to do…

Джон Ленън
национализмът не цели нито свобода нито просперитет, които той жертва в императивната необходимост да превърне нацията в калъп и мяра на държавата[1].

Лорд Актън

Част I/III: За Гелнър, Андерсън, Хобсбом (и Оруел, който, някак, нарушава спокойствието)

 Джордж Оруел и моралното усилие

Българската академичност прави първи стъпки в разбирането на национализма. Академични програми няма, разбира се, но в отделни сборници излизат добри текстове и като цяло най-доброто в тази област се създава извън университетите. Един такъв ценен сборник е поредицата, редактирана от Златко Енев и публикувана в интернет изданието „Либерален преглед“ от 2013 г. насам[2].   Сред текстовете там определено блести този на Джордж Оруел и с блясъка си поставя етични и методологични въпроси, на които повечето от останалите текстове отговорят трудно, ако изобщо си ги поставят. Тази трудност, според мен, е представителна – присъства и на други места за мислене –  и затова подборът на Енев, който изважда на показ този проблем е допълнително ценен. В краткия си текст Оруел подхожда методично, с определение, което е колкото точно, толкова и емоционално. При внимателен прочит емоционалността на Оруел носи качествата на висококачествена аналитичност, но дали и как да се ползва този инструмент (емоциите и морала) е спор, в който днешните социалните науки ще ме победят с голямо и шумно мнозинство на „неутралните“ пред „емоционалните“. Под „национализъм“ Оруел разбира „първо, навика да се допуска, че човешките същества могат да бъдат класифицирани като насекоми и че цели маси от милиони или десетки милиони хора могат да бъдат самоуверено етикетирани като „добри“ или „лоши“. Наясно е с факта, че национализмът е емоция, отношение, състояние на ума, групова култура, ключово в които е отношението на власт.

„Национализмът…е неразделим от желанието за власт. Трайната цел на всеки национализъм е да осигури повече власт и повече престиж, не за самия себе си, а за нацията и тази друга единица, в която човек е избрал да претопи собствената си индивидуалност[3].“

Властта е свързана с реалността в обратна зависимост. Това е морален и когнитивен факт и Оруел го разбира и поставя в центъра на анализа си. Жалко, че толкова малко от изследователите на национализма следват тази линия на разсъждение:

„национализмът… не означава непременно преданост към някое правителство или страна, а още по-малко към собствената страна, и дори не е стриктно необходимо единиците, с които той се занимава, да съществуват реално[4].“

На ниво индивид национализмът се практикува от националиста.

„Националист е онзи, който мисли единствено, или най-вече, чрез понятията на конкурентния престиж. Той може да бъде положителен или отрицателен националист – с други думи, той може да употребява мисловната си енергия за да възхвалява или омаловажава – но при всички случаи мислите му се въртят около победи, поражения, триумфи и унижения. Той вижда историята, и особено съвременната история, като безкраен възход и падение на велики властови общности и всяко случващо се събитие му изглежда като доказателство, че неговата собствена общност е във възход, а някакъв омразен съперник – в падение[5].“

Разликата между национализъм и патриотизъм е показана ясно в парадигмата на властовата ос, на силата в полза на превъзходството:

„Под „патриотизъм“ имам пред вид предаността към дадено място и един определен начин на живот, които човек смята за най-добрите в света, но няма желание да налага на други хора. Патриотизмът е по природа защитен, както във военно, така и в културно отношение[6].“

Властта води до самозаблуда (за реалността на Другия и оттам – за собствената). И понеже „национализмът е жажда за власт, смесена със самозаблуда“ всеки националист е изправен пред риска да е „способен на най-очебийна нечестност, но заедно с това – тъй като смята, че служи на нещо по-голямо от самия себе си – той е в състояние да вярва непоклатимо, че е на страната на правдата.“ Национализмът произхожда от проблеми на лоялността и принадлежността, но и сам създава такива. Колко много прилича това описание на духа на онова, което по-късно ще усвоим от паралелния прочит на личните разкази на британеца „със съветско сърце“ Ким Филби и тези на хората, които той е мамил:

„Един комунист, за целите на моето разглеждане, е човек, който гледа на СССР като на своя родина и смята за свой дълг да защитава руската политика и да поддържа руските интереси на всяка цена. Очевидно е, че такива хора изобилстват в днешна Англия, и тяхното директно и косвено влияние е много голямо[7].“

Нестабилната принадлежност, конфликтите на лоялност и обърканата идентичност са ключови за разбирането на националистическите явление:

„…големи националистически лидери или основатели на националистически движения, дори не принадлежат към страната, която величаят. Понякога те са директни чужденци, но по-често идват откъм периферни области, където националността е съмнителна. Примери за това са Сталин, Хитлер, Наполеон, де Валера[8], Дизраели, Поанкаре, Бийвърбрук[9]. Пангерманското движение беше отчасти създание на един англичанин, Хюстън Чембърлейн[10]. През последните петдесет или сто години, преносният национализъм е обичайно явление сред литературните интелектуалци. При Лафкадио Хърн[11] преносът беше към Япония, при Карлайл и мнозина други негови съвременници – към Германия, а в нашето собствено време то обикновено е към Русия[12].“

Ролята на откъснатия от социалните си корени (с проблематична принадлежност) и затова – уязвим към националистически пристрастия и доктрини интелектуалец –  е забелязана от Оруел и ще бъде показвана в немалко от последващите изследвания макар и променлива убедителност: „Той все още изпитва необходимостта от някакво Отечество и е съвсем естествено да потърси такова някъде в чужбина.“ Тази вътрешна дезориентираност (обърканост), за която повечето от изследователите на национализма предпочитат да не говорят, води до страховитото националистично безразличие към реалността, при което „действията се разглеждат като добри или лоши не според собствените си достойнства, а според това кой ги извършва, и не съществува почти никакъв вид безчинство – мъчения, използване на заложници, бомбардиране на цивилни места – което да не променя моралния си цвят, когато е извършвано от „нашата“ страна[13].“ Затова националистът „не само не осъжда жестокостите, извършени от собствената му страна; той притежава и забележителна способност дори да не ги чува.“ Изкривяването на реалността се проявява и във факта, че

„Всеки националист е преследван от убеждението, че миналото може да се промени. Той прекарва част от времето си в един фантастичен свят, в който нещата се случват така „както трябва“ … Голяма част от пропагандистките писания от наше време са равносилни на чисти фалшификации[14].“

Емоциите в случая са водещи:

„Всички тези факти са гротескно очевидни ако при мисленето им не са включени личните емоции: но за вида личност, назована във всеки от горните случаи те са непоносими[15], а значи трябва да бъдат отричани и върху тяхното отрицание трябва да се изграждат фалшиви теории.“

Оруел няма съмнение за ролята на объркването/дезориентацията[16] в причините за възхода и разпространението на национализма:

„във формите, под които се проявява сред английските интелектуалци, той просто е изкривено отражение на ужасяващите битки, които се случват реално в заобикалящия ни свят, и че най-злощастните му лудости са направени възможни от разрушаването на патриотизма и религиозната вяра.“

Оруел завършва трактата си, който е разбираемо пренебрегван в литературата върху национализма, с припомнянето за рефлективността и етиката:

„А що се отнася до националистическите любови и омрази, за които говорих, те са част от направата на всеки от нас, независимо дали това ни харесва или не. Дали е възможно човек да се освободи от тях аз не знам, но вярвам, че е възможно да се води борба срещу тях, и че в същността си това е едно морално усилие. Необходимо е човек първо да открие какво точно е самият той, какви точно са собствените чувства, а след това да приеме неизбежните пристрастия. Ако се страхувате от и мразите Русия, ако изпитвате ревност към мощта на Америка, ако презирате евреите, ако изпитвате чувство за малоценност пред британската управляваща класа, не можете да се освободите от тези усещания просто чрез мислене. Но поне можете да разпознаете, че ги имате, и да им попречите да замърсяват мисловния ви процес. Емоционалните подтици, които са неизбежни и може би дори необходими за политическо действие, би трябвало да съществуват редом с приемането на реалността. Но това, повтарям, изисква морално усилие, а съвременната английска литература, доколкото е жива и се занимава с основните въпроси на нашето време, показва колко малко от нас са готови да го направят[17].“

Може ли да се окаже, че национализмът е път към морална и физическа разруха на хората и техните общности?  Изглежда твърде предизвикателно, предвид общоприетото мислене, че национализмът „заздравява“, сплотява обществата? Оруел припомня, че това заздравяване има цена. Тази цена е социалната травма. Но мисленето за цената е различно за различните изследователи на национализма – хората, които задават тона на мисленето по въпроса. В България, и не само, авторитети по въпроса за национализма са автори като Ърнест Гелнер, Бенедикт Андерсън и Ерик Хобсбом. Те са представители на един стил на мислене за национализма, който наричам „етично безразлична“ или структурно-механична гледна точка към национализма в контраст с „рефлективно-етическата“ гледна точка на Джордж Оруел и на Ели Кедури, за който още стане въпрос по-късно в текста.

2. Ърнест Гелнър и удоволствието от хапливата ирония на интелектуалеца

 Гелнър[18] е особено влиятелен. Публикува първото издание на книгата си през 1983 г. в поредица, наречена „Нови перспективи към миналото“ като се подготвя за нея дълго[19]. Разглежда отношенията на индустриалното срещу аграрното общество, на образованите срещу необразованите общества, както и тези, които са организирани в модерна държава срещу тези, на които това благо все още не се е случило. Интересува се от разликите между когнитивен и икономически растеж, от разделението на труда и връзката на национализма с индустриализацията.  Настоява, че национализме явление, възникващо в хода на определени обществени процеси – по-специално модерността като преход от аграрни към индустриални култури. Ърнест Гелнър дели културите на диви и култивирани  (високи). Вторите произхождат от първите и имат богато разнообразие, сложност, основана на висока степен на разделение на труда, специализация поголовна грамотност, общ език и специфични институции и специфичен персонал за постигане на тези диференциации и стандарти. Общият език и унифицирана идентичност (която надхвърля малката традиционна общност, основана на земеделския и животновъден ръчен труд в семейна социална и трудова среда) обезпечава индустриалното производство и участието в него  на широк кръг хора от тези общности с култури, които Гелнър определя като „ниски“.  Впечатлен е особено много от индустриализацията и трансформацията на т.нар. аграрно общество основано върху:

–    малки, обозрими за отделния индивид, общности,

–   устойчиви социални контакти,

–    основани на земеделско и занаятчийско, предимно ръчно, производство на основните продукти, необходими за оцеляване,

–    регулирани и поддържани от традиция и религия,

–   без особена потребност от писменост за всеки, на практика – с много малък елит, владеещ писменост, на език, често пъти различен от този на не-елита,

–   управлявани, обикновено, от монархии в различен размер,

–   традиция, която е господстваща и трайна, а промяната е относително бавна и е по-скоро изключение,

–  ясно очертана социална хетерогенност и стратификация (селячество, църква, аристокрация и др.) и слаба социална мобилност между социалните прослойки.

в т.нар. индустриално общество, основано на:

  • големи, необозрими за отделния член нови социални формирования,
  • с много по-висока степен на разделение на труда и индустриално производство,
  • което изисква честа смяна на трудовите роли,
  • зависимост от писменост и комуникация помежду си членове, които за целта имат нужда от обща образователна система, която да поддържа грамотността, обезпечаваща интензивната писмена комуникация,
  • потенциално по-голяма социална мобилност и относителна хомогенност,
  • организирани и поддържани от сложна бюрокрация на силна централна държава,
  • която прониква много по-силно в живота на гражданите чрез своите институции (полиция, армия, съд, училище и др.),
  • множество от разнообразни, по-непредвидими и по-нетрайни човешки връзки,
  • в които промяната на роли и позиции в рамките на поколенията и между социалните прослойки е норма.

При този преход второто общество развива национализъм. При Гелнър национализмът е политически принцип, според който политическата и националната единица се припокриват. Важна част е националистическият сантимент, който за него, е чувството на яд,  предизвикан от нарушението на този политически принцип и съответното чувство на задоволство, предизвикано от неговото задоволяване. Националистическото движение е онова, което се основава на сантименти от този вид. Основното заблуждение и самозаблуждение на национализма, според Гелнър произхожда от опита му да установи голямо общество, основано на култура (фолклор) присъща на малките общества. В хода на този опит се утвърждава анонимно, безлично общество, съставено от анонимни, взаимно-заменяеми индивиди. Те са държани заедно в мега-общност от висока (основана на масова писменост) култура, която замества съвкупността от сложни микро-общности, възпроизвеждащи своите собствени фолклорни (неписмени, традиционни, основани на ръчното, семейно селско стопанство) култури. Национализмът се самозаблуждава, че създава нова (и традиционна едновременно) масова, всеобща култура – аналог на тези микро-култури (т.нар. фолклор, от който се развива идеята за единен народ[20]). Фолклористите са сред първите инженери на нациите, които в разбирането на Гелнър са подобни на Франкенщайн създания – инженирани са, личат им шевовете, вътрешно са несвързани и във външните си отношения правят бели. Така, по своята същност, национализмът е илюзорен, според Гелнър.  Илюстрира идеята си с един измислен случай. В империята Мегаломания живеят руритански (селски) селяни, които говорят на множество диалекти в различни общности и области. Аристокрацията и църковните служители говорят на езици, различни от диалектите на селото. Тъгите и недоволствата  на руританските селяни са записани от големия руритански национален композитор Х. Репресията, на която са подложени руританските селяни водят до  въоръжена съпротива, водена от известния бандит У., за който днес вече се пеят песни, откривани във фолклорната памет, без да се броят пиесите и филмите, създадени от народния артист Z. под висше държавно покровителство, скоро след установяването на Социалистическа Народна Република Руритания …

Язвителното чувство за хумор на Гелнър (известен е с него) освежават текста, който иначе притежава особена монотонност – както тематична така и референциална (той цитира малко и препраща относително рядко – може би типично за човек, който пише като да дава последната дума по въпроса за национализма). Образованите елити в аграрното общество, припомня Гелнър, често и дори обикновено, говорят и пишат на чужд за селските жители език[21]. Висока (основана на писмен език) култура е термин, който обозначава властовата дистанция между писмения начин на комуникация и политически ниските слоеве на аграрните общества, които общуват орално – говорят на множество диалекти, без собствена писменост. В аграрното, основано на семейството, като производствена единица и на ръчния труд, няма нужда от писменост за да се усвоят уменията и знанията, необходими за производството и оцеляването. Образованието се случва в семейството. В индустриалните общества, това не е така. В тях се установяват нови елити, които говорят на един от диалектите, който става „книжовен“, държавен. Новите елити създават нова висока култура, която е подобие на традиционна култура, фолклор, който се утвърждава политически като основна, масова културна продукция на доминираща, хомогенизираща старите разлики идентичност. Появяват се т. нар. „будители[22]“ на т.нар. „народ[23]“.  В разбирането на Гелнър старите структури, които преди са давали на всеки човек идентичност,  достойнство, и материална сигурност ерозират и вече човекът зависи от държавно (централно) регулираното образование за постигане на тези неща. Старите, локални, малки по обем, привързващи местни организации ерозират и се заместват от нови мобилни, анонимни, писмовни култури, които осигуряват идентичност и участие.  „Ниската“, локална („народна“) култура се превръща във „висока“ (централна) такава, чрез  писменост, обучение в писмеността, в хода на който се задават ориентирите за мислене на новото голямо, от което вече съм част..

Гелнър, някак, няма особен проблем с насилието на национализма. В неговия текст „насилие“ (violence) се споменава 18 пъти. От тях в 5 то е в съчетание с „легитимно“ (тогава се говори за прерогативите на държавата и държавната власт) и 2 пъти в библиографията. В останалите 11 случая насилието или е „градско“, или „участъково“, „локално“ (sectional) или импулсивно. Не че не знае, че национализмът има страшен насилнически потенциал (той е роден през 20-те години на 20-ти век и е европеец). Не изглежда да е разстроен от него? Смята, с право, че „оръжието“ и „книгата“ са централизиращи средства, но не поставя въпроса за етиката им никъде в остроумния си и хаплив текст, който задава матрица за мислене на национализма за много хуманитаристи след него. Споменава съвсем бегло за епизод на „ликвидиране на интелектуалците“ някъде в Близкия изток и общо взето – толкова. Неговият проект е да покаже т.нар. системен (често използвано определение от хуманитаристи) подход, което при него, може би, иска да предаде идеята, че национализмът е неизбежен. Така поне мисля аз. В системното мислене националността, като споделена писмена, образована култура става повсеместна в период на социална ентропия[24], характерна за специфичния преход от аграрно към индустриално общество. Тогава нацията става важна защото предлага идентичност във време на загубена (ерозирала) такава поради процесите на миграция от селото към града, който (по принцип) не говори на езика на селото и където е централизираната Власт (църковна, военна и икономическа) на империята. В тази нова ситуация достъпът до елитите е отворен за „всички, които имат образование“ (в това число – говорят, но и пишат на общо говоримия език) а не само за аристокрацията.  Като такъв националистическият проект изглежда по-демократичен от феодалния модел на социална мобилност на членовете[25].  „Градът“ – това са мобилни, образовани, анонимни общества, melting pots за диалектните, локални, „неграмотни“ (невладеещи писмеността) мигранти от „селото“.  За да демонстрира остроумието си и универсалността на модела си, Гелнър прави типология на национализмите според вида на политическа власт – (централизирана в различна степен) и достъпа до висока култура (институционализирано образование в писменост). През цялото време Гелнър показва как национализмът е въпрос на вяра, на въображение но не пита защо хората вярват на „будителите[26]“, както и кои са те. И разбира се – какви са последствията. Остава това за следващите изследователи в традицията. В тази връзка въвежда темата за илюзията на национализма, който, според него (се) заблуждава, че защитава „народната култура“, докато всъщност създава висока такава. Претендира да защитава традицията, докато създава анонимно масово индустриално общество. В крайна сметка икономиката на новите производствени сили и отношения (Маркс) се очертава като една сляпа сила която се нуждае от друг тип централна култура и централна държава, която да обобществява новите работници в новите места и начини на обмен.  Културата започва да има нужда от държавата и вероятно новата (т.нар. „индустриална“) държава се нуждае от хомогенното културово сортиране на „народа“, който не е в песента (по Т. Ив. Живков) и на „полето“ (по Е. Пелин) а е в градовете (всеки от многото) и във фабриките (всяка от многото). Вижда ясно как преди епохата на  национализма Германия е основно съставена от генерични селски общности, а след нея е индустриална държава. Така национализмът е системен факт, възникващо явление, породено от един преход. Когато преходът приключи и национализмът ще стане ненужен. Четейки Гелнър човек може и да не се сети, че национализмът е феномен, породен от потребността от социална връзка, потребността от лоялност, потребността от принадлежност, нито че тези потребност са много остри. Той припомня как, в аграрното общество, мнозинството от хората, са селскостопански производители на храна и са изключени от политическата власт и от високата култура на грамотността но не се занимава с отношенията между включените и изключените. Това прави Ойген Вебер[27], но от него каноничните изследователи вземат само заглавието, без сякаш да продължат отвъд него. В анализа на Гелнър тези същите хора – „изключените от политическата власт“ – са обвързани към вярата и църквата повече отколкото към  държавата. В модерността, припомня Гелнър, държавата и културата се свързват по друг начин: държавата монополизира културата както монополизира насилието, може би дори повече. Културата (постигана с общодържавните институции на масово образование и създаване на масова, колективна идентичност) замества малката (т.нар. „традиционна“) общност. И я унищожава, на практика. Но Гелнър не е сантиментален и не гледа на отношенията като на предизвикващи емоции. Той не съжалява и не скърби[28]. Той блести.  Затова национализмът при него е гениално просто определен – това е принципът на хомогенната културна единица като основа на политическия живот. Разбира ясно, че  задължителната културова общност между управлявани и управляващи не съществува предварително нито в сърцата на хората, нито в природата на нещата, нито в предусловията на социалния живот като цяло. Въпреки това, национализмът при него е феномен, но не е доктрина. Вътрешно присъщ е на определени социални условия и самовъзниква от тях. Те пък са присъщи на нашето време. Самата масова медия, масова комуникация, масова идентичност е посланието на новото време – това е системна промяна. Тя създава условия за национализма. За да разбираш посланието, което е масово и униформено, която трябва да се разбира от всички и всеки се изисква униформена грамотност, получена в училище. В ироничния поглед на Гелнър национализмът е абсурдна идея, но не се задълбочава в морала на този абсурд. Интересува се от прехода, от условията, които позволяват една, иначе абсурдна, идея да завладее умовете, но не прави връзка между ума и склонността му да се завладява от абсурдни идеи. Затова национализмите са толкова сходни и толкова различни и така бързо се разпространяват. Говори за човечество, за общества, за култури. Хора, отделни, няма. Има модели и процеси.

3. Андерсън, вестниците, картите, бюрокрацията – нацията е там, където е държавната администрация?

Бенедикт Андерсън[29] разглежда виртуалния, въобразения обект, наречен нация и ролята на средствата за постигане на идентичност – език, литература, печат, визуални изображения, история, образование и т.н.  в контекста на монархическите елити и техните пост-имперски проекти. В него могат да бъдат открит и системно-структурният подход на Гелнър и историчността на Хобсбом. Нацията се случва (кой пишеше за постоянния плебисцит и нацията?) в постоянно припомняне за нейното съществуване чрез масови церемонии (Андерсън 1998, с. 49), като например в общия за всички ритуал на сутрешния и вечерния вестник, когато всеки, който го вземе, в точния час на изданието, ще се включи в един процес на едновременно потребяване, за което ще знае, че се извършва и от други хора, които владеят езика и разбират смисъла на текста до голяма степен като него самия. И които той не познава, а трябва да си представи, съзнавано или не. Така четенето или слушането на „новините“ е колективен, ежедневен  ритуал на нацията. Има и други, разбира се. Медиите са буквално това – връзката, която, свързвайки, създава общност. Тази общност обаче е необозрима, на практика – невидима.  Става въпрос за книгоиздаването, чрез което се пропагира както пропаганда така и знание, което вече  носи специфичната устойчивост на печатния отпечатък. Езикът, училищата, университетите създават, конструират (въобразяват) връзка с предците (също въобразени). Появяват се четящи класи[30] с тяхната власт.

„Общият възход на образованието, търговията, индустрията, комуникациите и държавния апарат, който е определящ за 19 век, създава мощни нови импулси за лингвистичното унифициране на всекидневния език в границите на всяко династическо царство[31].“

Подобно на информацията и идеите пътуват и хората и чрез пътуването си създават пространство. Поклоненията като пътувания на въображението, които създават по-широката (въобразена) общност вече не са религиозни, както и общността вече не е такава. Пътуват администраторите, пътуват назначените учители, лекари, съдии, прокурори, следователи, военни и други от специалистите/въплъщенията на държавата. Не само търговците и пътеписците. Новият пилигрим е вече пътуващият от назначение към назначение администратор: „Последното нещо, което служителят (на администрацията) желае, е да се върне у дома.“(Андерсън 1998, с. 69).  Другите средства за въобразяването са институтите на преброяването, на картата, на музея, които, наред с новото училище, медии, администрация, говореща и пишеща на  „всекидневният-език-на държавата“ дават възможност да се въобрази новата общност. Империите умират, но завещават националистичната инфраструктура на ума (mind-set) на идващите след тях. Андерсън вижда как комунистите, например, сядат в креслата на феодалите и виждат света, който се заемат да управляват през очите на предишните управляващи. В условия на огромна маса от неграмотно експлоатирано население, незначителен процент работническа класа, разпокъсана буржоазия, малобройна, разделена интелигенция.

Макар и да разглежда официалния, държавен, национализъм, Андерсън не разглежда войната като фактор, или дори като фигура на новото време. Може би защото тя е постоянно там, не знам. Може би защото историците имат проблем да пишат за насилието и етиката. Или защото историческата наука трудно мисли за етиката[32]?

Езикът му е  описателен, неполемичен, бих казал стерилен. Скучен. Но не е ли Андерсън едно от водещите имена в хуманитаристиката, която се опитва да мисли национализма? Вероятно и Гелнер и Андерсън са част от опиянението, обзело Европа и света след 1990 г., от което се отрезвяват вече 27 години след това. Андерсън, който също пише през 1983, според мен, бележи следваща стъпка в затруднението на политологическата мисъл да бъде и етическа и да заяви национализма като трагично човешко явление.

4. Ерик Хобсбом и смътното морално неудобство

Ерик Хобсбом[33]другият познат в България историк на национализма и революциите (те вървят заедно и заедно са разрушителни). Вижда началото на  национализма  в революциите с либерални аспирации в края на 18-ти и в началото на 19-ти век, в процеси със своеобразни фази, които нарича „народен прото-национализъм“, фаза на държавата, фаза на трансформация през 1870-1918, апогей на национализма през 1918-1950. Прегледът му приключва в края на 20-ти век. Няма никакви илюзии за конструирания характер на национализма. Затова за него нация е всяка достатъчно голяма група от хора, чиито членове гледат на себе си като на нация. Национализмът като особен социо-емоционален режим на голяма, и необозрима за своите членове, група хора поражда, предхожда нацията като идентичност и корпус от кодове и истории. Затова истинската „нация“ се разбира само постериори. Хобсбом използва дефиницията на Гелнър – „политическа и национална единица да съвпадат…“. Съгласен е с Гелнър, че нацията изобретена и че национализмът като механизъм на себе-описание и себе-индоктриниране, както и държавата като бюрократична организация, власт и авторитет, който създава привързаност и идентификация със себе си създават нацията а не обратното. Хобсбом, за разлика от Гелнър, е историк, смирен е пред необятността на човешкия опит и затова си позволява да види, че националното самосъзнание се развива неравномерно сред различните групи и райони на различните държави, които се национализират в хода на своето себесъздаване. По-малко пише за средата в която новите европейски държави усвояват национализма като принцип на своето себе-обособяване. А тази среда е среда на други националистически проекти и процеси, които гледат на съседа си като на онзи различен, враждебен Друг (варваринът), без който националистическата илюзия не може. Конструираният характер на национализма в Европа се проявява и при най-безпристрастния „чисто“ исторически преглед. Хобсбом почита Мирослав Хрох[34] и неговите три фази на развитие на национализма: А) чисто културна фаза, развитие на фолклора и силен академичен интерес сред интелектуалци[35], Б) фаза на появата на пионери и бойци на националната идея. Начало на политическа кампания. Установява се войнстващо малцинство на водачи на национални кампании, В) фаза на масова подкрепа за националистически програми. Мирослав Хрох заема особена, бих казал, стерилна (или всъщност – апологетична?) етична позиция, която си струва да бъде цитирана:

„Нацията представлява неотделим елемент от модерната европейска история. Не е трудно да се иронизира по повод постиженията на „национализма“ в минало и настояще, да се критикува неговата роля и да се поставят добри или лоши оценки на различни групи, личности или даже нации, в процеса на развитието му. Има публика, която намира този подход точно по собствения си вкус, но той не трябва да се обърква с научния подход към темата. Историците не са съдии; тяхната задача се състои в обясняване на действителни исторически трансформации.[36].(курсив мой Р.П.)

Самият Хрох разделя мисленето за национализма на „англо-саксонско“ и друго и се заема да покаже, че другото мислене за национализма е възможно и, че може да намери читатели и последователи. Намира и още как. Убедителен е по исторически. Защото както казва той „историкът не е съдия“ и защото историята на 18, 19 и 20 век е така добре документирана, че всеки може да се изгуби в нея, особено в сравнителните изследвания, които предполагат концентрация, специализация и ерудиция, достъпни за малко хора, въпреки че изводите им се предлагат на всички. Особена позиция, стар проблем за отговорността на интелектуалците, самите те – интегрална част от историята на национализма. Проблем, от който може да се излезе само с някаква етическа позиция спрямо проблема за социалното насилие, вътрешно присъщо на национализма, според мен. Хобсбом, за разлика от Гелнър и Хрох, разбира, че хората имат емоции и че груповите отношения са емоционални, ирационални и упражняват натиск върху много способности на човека, включително и етичната. Говори за идентификация с водачите но без да се спира върху социо-психологическите механизми на този процес. Наясно е със силата на пропагандата като специфично упражняване на лидерския авторитет (знаещият Друг[37]) спрямо членовете на групата. Пише за масите, макар и да не споменава за ефектите на болезнена групова култура[38] върху индивидите, тяхната способност за съчувствие и моралните им способности. В неговия анализ така наречените „народни маси“ са последните, които са повлияни от национализма, който той разбира като понятие, възникнало първо в главите на водачите, с които „масите“ се идентифицират в процеса на своето следване, въпреки че това са процеси на взаимни идентификации (и проекции) в групи с доста сложна динамика[39]. Така или иначе в хронологията на Хобсбом (и не само) с национализъм първо се „заразява елитът, после са масите, които в своята заедност криворазбират историята си – и това, по Ренан, е цената на това да си нация. Тук се поставя въпросът за мястото на историка в изграждането на нацията, но Хобсбом има други задачи.  Подобно на Гелнер и Андерсън и Хобсбом разглежда нацията като режим на функциониране, като на създаден разказ със съответните си политики, включително и политики на емоциите, целта на които е да се постигне политическо единство и независимост на обособяващи се съвкупности от хора, които търсят своята държава и нация във време когато съществуващите държави и лоялности между хората в тях изглежда да не доставят икономически просперитет и лична сигурност на много хора. И когато властта на силата изглежда решение. Много вероятно е, предлага Хобсбом, държавата да предхожда младия концепт на нацията (разбирана като споделени обичаи, нрави и закони). Водещо е търсенето на народ: нещо, което е суверенно и независимо, независимо от територията и броя си, стоящо в опозиция на … определени привилегии, например? Което се опитва да се справи с проблема за (не-) справедливостта.

Необходимостта от нова единност, от нова структура на заедността на гражданите води Хобсбом до формулата „Държава = Нация = Народ“, в основата на които поставя търговията, икономиката, държавни гаранции за търговията и производството,

протекционизъм и т.н. Хобсбом различава „стари“ нации (многоезични и многонационални като Британия, и Франция) както и националности, които  са обречени никога да не станат нации. Затова са и неговите три критерии за нация:

  1. Историческа асоциация с настояща държава или с такава, която има достатъчно дълго минало,
  2. Установен и дълготраен културен елит, който има национален литературен и административен диалект,
  3. За съжаление[40] (Hobsbawm 1990, стр. 38) – доказан капацитет за експанзия.

В природата на нацията е да се поддържа хомогенна, да заличава разликите между езиците и културите на традиционните (малки, предмодерни) общности. Понеже никъде няма ясно обособени (териториално и културално) нации, още от момента на възникването на нациите, дори на идеята за нация, следва да се допусне и осъществи свят на национални малцинства и мнозинства, които започват дългия си път на трудни, мъчителни и кървави съжителства. Обичаен е процесът на асимилация, както и този на прогонване (етническо „прочистване“).  И двата процеса са особено добре познати в България. Хобсбом не е сляп за политическата (което значи власт, а то значи и принуда, и насилие)  амбиция на нацията и национализма като доктрина. Нацията и национализма става политическа платформа за борба на либералите срещу консерваторите и традиционалистите, факти за която българските историци откриват, въпреки че сред тях все още няма критика на българския национализъм като тази на румънеца Лучиян Боя[41], например. Имаме си Мария Тодорова, на която разни хора са радват, което, само по себе си, е тъжно. Заслужава да се отбележи, че Хобсбом прави и друго наблюдение на национализма, което остава встрани от вниманието на българските историци. Когато говори за фазата на „народен прото-национализъм, модерната нация, въобразената общност, запълва емоционалната празнина оставена след оттеглянето, или  дезинтеграцията, или недостъпността на истинските общности и мрежи (Hobsbawm 1990, стр. 46). Остава въпросът, обаче, защо след като са загубили естествените си общности, хората искат да си въобразят именно тези заместители.  Вероятно защото те предизвикват определени чувства на колективна принадлежност, която съответства на определени обстоятелства. Дали става въпрос за несигурност, загуба на ориентир (дезориентация) и привързването към предлаганите нови ориентири, такива каквито човек среща при първата си среща с „четмото и писмото“?  Хобсбом, повлиян от Хрох, нарича тези връзки и форми на идентификация „прото-национални“. Такъв е националният книжовен език – диалект, който получава политическа подкрепа и се налага над другите диалекти чрез печатното слово, което се контролира от онези, които могат да го платят и се ползва от онези, които могат да го четат и пишат. В епохата преди общото, поголовно, образование първите автори на националното самосъзнание и на националния език са членовете на елита, които са владеели езика. Вероятно важи и обратната връзка – владеещият езика (властта) е елит? У нас „елитните“ училища и езиковите училища са едно и също място? Културната идентификация чрез езика е много по-силна след времето на масовата просвета в масовите училища. Затова системата на „народното образование“,  масовата просвета е така важен инструмент на национализма и това го знаят особено добре в българското просветно министерство.  Националните езици, следователно, са полу-изкуствени явления. Изобретени. Обратното на това, което националистическата митология мисли за тях. Религиите може да са различни, обичаите – също. Остава езикът, унифицираният и масово преподаван език, който се превръща в мощно средство за комуникация (Гелнър) и взаимна и само-идентификация (Гелнър и Хобсбом). В ума си знам, че други правят, владеят същото в момента, четейки новините (Андерсън).  Въобразявам си. Мислено се идентифицирам, приемем, че сме заедно без да познавам или виждам лично (Гелнър, Андерсън, Хобсбом). Езикът е критерий за националност само за малка група образован елит, спрямо която необразованите им селяни са първите варвари (barbaroi), които говорят неразбираемо. Когато връзката между образования елит и необразования плебс започна да носи предимства възниква и се установява националният език и националната връзка между тях. Франция на Наполеон Бонапарт показва на Европа и света новата сила на националната и националистическа връзка. Варварите не изчезват. Само се умножават.  Постепенно към езика като средство за вътрешна сплотеност се добавя и етничността (общия произход като елемент на историческият континюитет (Hobsbawm, стр.86), от която се извеждат общите характеристики на членовете. Така още по-лесно и по-категорично се определя кой е включен и кой-изключен от групата. „Културата, казва един националсоциалист, не може да се усвои чрез образование, тя е в кръвта.“ (Hobsbawm 1990, стр.62). Свързването заедно е спрегнато с разграничаване между „нас“ и „те“. Национализмът служи за отделяне и за сплотяване едновременно. Той свързва разпокъсани групи в обща, по-голяма и потенциално по-силна. С определена цена – тази на създаването на малцинства, вътре в новата национална държава. След езиковата и етническата нация лесно се установява политическа нация – когато има общ владетел. Още по-лесно става, когато се появи общ враг (вътрешен предател или външен агресор). Понякога една и съща група може да изпълнява и двете роли. България си има своите турци и гърци[42] за целта. Ако приемем, че социо-емоционалният конструкт (режим) „нация“ хомогенизира, мобилизира и асимилира ще е много лесно в хода му да се допусне, да се приеме за нормално, за етично насилието. Така национализмът изисква и подпомага, като отбременява морално колективното насилие. Национализмът е процес на хомогенизиране, на налагане на хегемония[43], в хода на който хората допускат колективно насилие над други хора (вътрешни и външни на групата). Така национализмът и насилието (революцията и войната) са взаимносвързани. Като такъв той е социално-травматичен. Социално травматичен е защото страданието на малцинствените общости, на подвластните не е легитимно, непризнато, неприето за човешко. Свят на нациите не може да съществува, а само свят, където някои потенциално национални групи, докато отстояват своя статус, отричат и изключват други от правото да предявяват подобни претенции.(Hobsbawm 1990, стр. 77) Нациите следват държавата по-скоро отколкото обратното! Нацията обслужва консолидирането на държавата и нейната власт[44]. Модерната европейска (със силна бюрокрация и полиция) държава е повлияна много от държавния модел, установил се в хода и разпространил се след Френската революция от 1789 г. Османската империя не създава силна бюрокрация и полиция. Там ежедневното присъствие на държавата в живота на хората е много по-слабо, но това не прави непременно хората по-организирани, особено когато държавната власт отслабва. Дори напротив. Зараждането на национализма съвпада с упадъка на държавността в многоезиковите империи. Модерната, силната Държава, брои поданиците, вкарва ги в училище,  пътува с железница до тях и обратно. Важно става гражданинът да е лоялен и да се идентифицира с държавата и с нейната администрация, дневен ред и управление а държавата и управляващата класа започват да се конкурират за лоялността на долните класи. Да не забравяме че, нейно величество Войната същ изисква лоялност. Възниква потребност от нов център на лоялност изобщо. Монархиите също започват да се нуждаят от център на лоялност – затова и те търсят национални основания на тяхната институция. Патриотизмът започва да се основава все повече на държавата отколкото на нацията. Новата държава създава граждани (отношения на лоялност) не само чрез болката от наказанията и затворите но на първо място чрез езика, училището, войната и военната служба, спорта, преброяването и т.н. Тези ритуали, механизми създават един дискурс, участието в който носи определена сигурност. Кое създава несигурността отговор на което е сигурността на националната и националистическа държава? Хобсбом посочва вътрешната несигурност, особено на долната следна класа като уязвима към обещанията на национализма както за социална мобилност, така и за социална кохезия. Чистотата (на расата, езика и т.н), враждебността към чужденеца са само белег за засилваща се несигурност в определени периоди на икономическа криза. Себе-достатъчността на селото и силата му да дава идентичност и хоризонт ерозират. Започва силна миграция към работническата класа, която за дълго не е така възбудена от националния език и страстите по него. Социалистите от онези години рядко използват думата „национализъм“ без определението „дребно-буржоазен“ към него. Авангардът на езиковият национализъм са провинциални журналисти, учители, и амбициозни чиновници, за които национализмът се очертава не само като смислоопределящ режим на мислене за държавата но и като поле за постигане на нов социален статус. Нестабилната нова класа вижда заплахи навсякъде: в работниците, в чужденците, в капиталистите, в евреите (банкерите) (Hobsbawm 1990, стр. 120). Националната независимост ще им даде позиция, която вярват, че заслужават, както и чувство за принадлежност (на ясните социални прослойки от селяни, истинска средна, висша класа и т.н.), социална идентичност, поле за изява и власт. Социалният произход на национал-социалистическият елит на Хитлерова Германия доказва това, припомня Хобсбом.

В следващата част ще направим преглед на българската традиция в изучаването на национализма.

[1] Kedourie, E. (1998) Nationalism. Blackwell, London (стр. 134)

[2] Поредицата „Национализмът – век 21“, по реда на тяхното издаване в „Либерален преглед“, съдържа: „Курсът и дискурсите на българския национализъм“ на Мария Тодорова; „Национализъм и агресия“ на Лиа Грийнфелд; „Бележки за национализма“ на Джордж Оруел; „Миналото е друга страна“ на Тони Джуд; „Изобретяването на националните идентичности“ на Ан-Мари Тиес; „Комунизъм и национализъм“ на Мартин Мевиус; „Произход на нациите“ на Антъни Смит; „Преработването на миналото: България, 2013“ на Златко Енев; „Какво е нацията“ на Ернест Ренан; „Общи герои, отделни претенции“ на Джеймс Фрусета; „Постнационализмът“ на Мохамед Бамие; „Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа“ на Мария Тодорова; „Граници и идентичности“ на Стефан Дечев; „Изобретената памет“ на Евгения Иванова; „Създаването на един национален герой“ на Мария Тодорова; „Проблемите на национализма в източна Европа“ на Питър Шугър; „Смъртоносните национализми на Балканите“ на Уилям Хейгън; „От „интернационализъм“ към национализъм“ на Чавдар Маринов; „Запомняйки, за да забравим“ на Рихард С. Есбеншаде; „Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация“ на Щефан Трьобст; „Политическите употреби на исторически митове“ на Атила Пок; „Митът за двойното робство“ на Раймонд Детрез; „Насилие и идентичност“ на Михаил Груев; „За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986“ на Щефан Трьобст; „Етнонационализмът по време на демократичния преход“ на Бистра-Беатрикс Вьогли; „Консенсуси на българската памет“ на Евгения Иванова; „Етнонационализмите“ на Пенка Ангелова; „Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП“ на Михаил Груев; „Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави?“ на Дебора; Макензи; „Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт“ на Румен Аврамов; „От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа“ на Мирослав Хрох; Ние“ и „Те“ на Джери З. Малър.

[3] Оруел, Дж. Бележки за национализма, „Либерален преглед“, 11 Юни 2013: http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/politics/2083-2013-06-11-09-27-32

[4] Пак там

[5] Пак там.

[6] Пак там.

[7] Текстът е публикуван за първи път през 1945 г. – много преди Филби и групата му да са разкрити. Друг е въпросът защо толкова късно са разкрити.

[8] Активист на ирландския национализъм (1882-1975).

[9] Канадски бизнесмен от шотландски произход, известен като британски вестникарски магнат (1979-1964)

[10] И зет на Рихард Вагнер, разбира се.

[11] (1850-1904) Англо-гръцко-японски автор с травматична биография. Роден в Гърция, от брак на англичанин и гъркиня. На български е познат със сборника „Погребаната тайна“. Изд. „Народна култура“. София, 1990.

[12] Оруел, Дж. Бележки за национализма, „Либерален преглед“, 11 Юни 2013: http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/politics/2083-2013-06-11-09-27-32

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] Курсив на автора.

[16] Наскоро излезлият документален филм за младите български неонацисти и ултранационалисти „Да живее България“ (реж. Адела Пеева) показва ясно (отново) този феномен.

[17] Оруел, Дж. (1945) Бележки за национализма. „Либерален преглед“, 11 Юни 2013: http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/politics/2083-2013-06-11-09-27-32#_ftnref2

[18] Роден е в семейство на пражки евреи. През 1939 г. семейството се спасява в Англия. От дете живее и се развива във Великобритания. Става част от школата на авторитетното Лондонското училище по икономика. След падането на Стената поема управлението на Центъра за изучаване на национализма в новооснования Централно-европейски университет, първо в Прага, а след това – в Будапеща. Академична звезда. Формиращият опит за него е трансформацията на Хабсбургската империя в съвкупност от национални държави през първата половина на 20-ти век и в неговия край (трансформацията на Чехословакия и Югославия след 1990 г.).

[19] Gellner, E. (1959) Words and Things, A Critical Account of Linguistic Philosophy and a Study in Ideology, London: Gollancz; Gellner, E. (1965) Thought and Change, London: Weidenfeld and Nicolson, Chicago: University of Chicago Press.

[20] Един от много важните български текстове в този жанр е монографията „Народ и песен“ (1977) на професор Тодор Ив. Живков, ръководител на института по фолклор на БАН (1982-1992). Публикува я след първата си значителна книга „Български антифашистки песенен фолклор.“ (1970). Много от днешните антрополози, социални и по-малко, започват кариерата си като фолклористи в тоталитарната (националистическа) рамка за разбиране на обществото – като народ в процес на собственото си осъзнаване като такъв, за което работи „Науката“. Сградата на института, така важен за инженирането на българската нация по времето на тоталитаризма,  в същите тези години на важност е била едно особено красива двуетажна къща, отнета от собствениците им след 9.9.44. Не се вижда лесно от бул. „Руски“ (адресът и подходът са откъм „Сан Стефано“) защото гледката към нея е закрита от жилищна кооперация, която е известна на местните като кооперацията на интербригадистите, построена на мястото на гледката през 50-те години на 20. век.

[21] В случая с България това са, изглежда, турският и гръцкият езици?

[22] Гелнър не може да знае, че при нас „Денят на народните будители е общобългарски празник, ознаменуващ делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност. Отбелязва се ежегодно с факелни шествия на 1 ноември и е официален празник в Република България.“ Една седмица преди Архангеловден, на който празнуват Ангел и Михаил, Ангелина, Ангелинка, Емил, Мила, Милко, Милка, Милен, Милена, Михаела, Михо, Михаел, Момчил, Пламен, Радка, Рада, Ради , Радко, Радостин(а), Райна, Райко, Райка, Райчо, Рафаил, Рая, Раяна, Румяна, Руска, Радина, Руси, Руслан, Гаврил, Серафим, Огнян и др.“ (https://www.bgcalendar.net/2017-11) Но сигурно ако беше разбрал не би се изненадал. Денят на народните будители е неучебен ден за всички учебни заведения. Узаконен е през 1922 г. от  Народното събрание, при правителството на Стамболийски, което обявява този ден за общ всенароден празник на „заслужилите българи и „За национален празник на всички труженици на националното, просветно-културно възмогване и преуспяване на българския народ.“ (https://www.imenata.com/h-33-den-na-narodnite-buditeli.html) Сред инициаторите са, разбира се, просветният министър (Омарчевски), „народният поет“ (Иван Вазов), „ковачите“ на националния книжовен език (професорите Любомир Милетич и Беньо Цонев), както и Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, д-р Михаил Арнаудов („бащата“ на академичния фолклор у нас), д-р Фил. Манолов, Христо Цанков – Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска, Елена Снежина. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B5%D0%BD_%D0%BD%D0%B0_%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B1%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8

(последно посетена на 21.10.2017) На Милетич има кръстена улица в Банско а на Цонев – в София, в кв. „Васил Левски“, както и на повечето от другите интелектуалци на младия български национализъм. Национализмът, по принцип, е винаги млад.

[23] Ротари клуб Пловдив – Пълдин предлага списък от 71 „ БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ И НАРОДНИ БУДИТЕЛИ“ : Любен Каравелов, Иван Вазов, Захари Стоянов, Алеко Константинов, Захарий Зограф,   Паисий Хилендарски, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Св. Цар Борис I Михаил, Цар Симеон Велики, Петко Р. Славейков, д-р Петър Берон, Васил Априлов, Константин Величков, Софроний Врачански, Райна Княгиня, Георги Бенковски, Св. Първоучители Кирил и Методий, Св. Климент Охридски, Неофит Рилски, Христо Г. Данов, Добри Чинтулов, Найден Геров, Йоаким Груев, Даскал Ботьо Петков, Бачо Киро Петров, Васил Друмев , Матей Преображенски Миткалото, Антим I, Пенчо П. Славейков, Екзарх Йосиф, Васил Петлешков, Филип Тотю, Братя Миладинови, Наум Преславски, Неофит Бозвели, Константин Фотинов, Ангел Кънчев, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Панайот Волов, Баба Тонка Обретенова, Душо Хаджидеков, Георги  Търнев, Димитър Матевски, Марин Дринов, Стоян Заимов, Иларион Макариополски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх , Цар Калоян, Цар Самуил, Цар Петър, Цар Асен I, Цар Иван-Асен II, Цар Теодор-Светослав, Иван Рилски, Константин Преславски, Патриарх Евтимий Търновски , Константин Костенечки, Григорий Цамблак, Анастасия Димитрова, Стефан Богориди, Стефан Стамболов, Сава Доброплодни, Райно Попович , Панайот Хитов, Александър Богориди (Алеко паша), княз, Евлоги Георгиев. Всичко това е част от национална инициатива на същите тези ротарианци, наречена „Народните будители и аз“:  http://www.narodnitebuditeli.com/%d0%b1%d1%83%d0%b4%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b8/

[24] По разбираемо и чувствително е да си ползват думи, които описват вътрешни състояния като объркване и дезориентация, например, но Гелнър не се интересува особено от вътрешни състояния.

[25] Сигурно не е случайно, че възходът на национализма е толкова близко разположен във времето до отмяната на крепостничеството в Европа (и Русия).

[26] Българското образование не е преодоляло национализма си и не се еманципирало от ролята на строител на модерната българска държава. Разбирането, за това, как тази задача задържа образователната реформа е непопулярно в почти всички реформаторски проекти, които познавам.

[27] Weber, E. (1976) Peasants into Frenchmen: The Modernization of Rural France 1870-1914. Stanford, California.

[28] Нилс Кристи съжалява (виж. Кристи, Н. Може би бъдещето е някъде зад нас? „Култура“, бр. Брой 3 (2752), 24 януари 2014. http://www.kultura.bg/bg/article/view/21778

[29] Андерсън, Б. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. „Критика и хуманизъм“, София 1998.

[30] Според Андерсън до 1840 50% от населението на Франция и Англия чете. В Русия са 2%.

[31] Андерсън 1998, с. 89

 

[32] Петров, Р. Чие страдание е по-важно за историята – на победителите или на победените? „Маргиналия“, 24/08/2016: http://www.marginalia.bg/aktsent/koj-prepodava-pravata-na-choveka-i-kakvo-ot-tova/

[33] Hobsbawm, E. J. (1990) Nations and Nationalism since 1780. Programme, myths, reality. Cambridge University Press, UK.

[34] Детрез, Р. Българското национално движение в светлината на анализа на Мирослав Хрох. „Либерален преглед“. 11/09/2011. http://librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2169-2013-09-11-21-00-40

[35] Тиес, А.-М. Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XX в. „Кралица Маб“, София, 2011. По щандовете на „Хеликон“ тя бледнее на фона на двутомника „Празникът на Кирил и Методий“ – пространства на духа“ (2015). Българското националистическо митотворчество е живо и здраво – видно е от инвестициите в него (тази книга е „резултат от проект, финансиран от Фонд научни изследвания към Министерство на образованието и науката на Република България“. Поколенията, възпитавани в митотворчество предават щафетата: „Проектът е осъществен от интердисциплинарен екип от утвърдени и млади учени от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей на БАН, Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград, Регионалния исторически музей „Стою Шишков“ – Смолян и Частно средно езиково училище ЕСПА – София.“ Производството на национализъм чрез фолклора се припомня още въднъж от домакините на цялата инициатива: „В настоящото издание са представени не само статии на участниците в проекта, но и на български и чуждестранни учени, участвали в международната конференция „Празникът на св. св. Кирил и Методий – от националното към европейското културно пространство“, проведена през май 2012 г. в Института за етнология и фолклористика – БАН.“ Кратката, но информативно ревю за книгата продължава бодро: „В сборника са изследвани три контекста на празника на Кирил и Методий – национален, транснационален и европейски. Първият том представя европейските и транснационалните /българска диаспора/ манифестации на празника на светите братя. Вторият е посветен на култа (курсим мой, Р.П.) и честванията на двамата братя в България.“

[36] Хрох, М. От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – част 1. „Либерален преглед“. 26/01/2017. http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/3154-ot-natzionalnite-dvizheniya-kam-napalno-formiranata-natziya-protzesat-na-izgrazhdane-na-natziite-v-evropa

[37]  Petrov, R. (2011) Collaboration and Vulnerability. A Psycho-social study of the emerging Concept of Community Development. A Bulgarian Case. Lambert, Germany

[38] Елиас Канети, Хана Арендт, както и традицията на социалната психология (Льо Бон, Фройд, Милграм и много други).

[39] В тази връзка е много полезен румъно-американеца Ойген Вебер, от който, за съжаление, много от историците вземат само заглавието (‘’От селянин към французин”: Weber, E. (1976) Peasants Into Frenchmen: The Modernization of Rural France, 1870–1914. Stanford University Press, Stanford, CA.)

[40] Курсив мой, Р.П.

[41] Боя, Л. История и мит в румънското съзнание. „Критика и хуманизъм“, София 2010.

[42] Аврамов, Р. Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт, 24 Март 2015: http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2675-1906

[43] Brunnbauer U. and Grandits H. Eds. (2013) The Ambiguous Nation. Case Studies from Southeastern Europe in the 20th Century. München: Oldenbourg. (стр. 25). Любопитна е и рецензията на Мария Тодорова за този сборник: https://www.dokumente.ios-regensburg.de/JGO/erev/Todorova_Brunnbauer_The_Ambiguous_Nation.html

[44] Националистическият поет Георги Джагаров е заместник председател на Държавния съвет на Народна Република България.