Национализъм, теория, етика – втора част

от -
299

Това е вторият текст на доц.Румен Петров от поредицата му „Национализъм, теория и етика“/http://www.marginalia.bg/aktsent/natsionalizam-teorii-i-etika-parva-chast-2/. Авторът прави критичен преглед на каноничните за българската академичност възгледи за национализма. Очаквайте в третата, последна част, представяне на моралната гледна точка към национализма. Причините за нейната непопулярност можем да потърсим в ставащото около нас (в САЩ и в Европа) в последните години. Или обратното.

М.

2/3: българската традиция: Тодорова, но за щастие, вече не само тя.

 Българската традиция в изучаването на национализма е скорошна. Бързам да поздравя Златко Енев за подбора[1] на текстове в списанието „Либерален преглед“ и поддържането на темата с постоянство и качество, което заслужава сериозно уважение. В същата тази традиция Гелнър, Андерсън и Хобсбом са преведените авторитети и тяхната гледна точка налага традиция, която аз бих нарекъл естествоизпитателско любопитство (като на етномолога към пеперудата), съчетано с академично безпристрастие и толерантност към национализма и избягване на конфронтация със социално-травматичната му страна. Техен последовател е първата дама на българския академичен национализъм – Мария Тодорова. Формирана е в научно-идеологически институти на държавния национализъм[2], активно промотирана от пост-комунистическия академичен естаблишмънт[3] издавана от знакови издателства като „Просвета“ и „Св. Климент Охридски“, тя доминира българското писане (и мислене?) за национализма. Притежава изумителна ерудиция, поддържа висок стандарт на академизъм и произвежда също толкова безполезно като етика творчество.

Нейната аудитория, изглежда, не е в България и това предизвиква (благородната) завист у почитателите ѝ, които търсят начини да седнат на трапеза, която им изглежда богата и важна – Западът. В считания за събитие от апологетите ѝ труд „Балкани-Балканизъм“ тя заявява дипломатическата си мисия още в посвещението на книгата[4]. Следват 307 плътно изписани страници с огромна библиография, в които Тодорова убеждава аудиторията в очевидното – че „Балканите“ са конструкт (основно на Запада), жертва на дискурс, аналогичен на онзи, който Едуард Саид разобличава в „Ориентализмът“. Дали обаче същите тези Балкани са се идентифицирали с проекцията на Запада, която гледа на тях през колонизаторските си страсти и са разпасали насилническия си национализъм и каква е отговорността на рефлективната академичност не става ясно. Все пак Тодорова изглежда пратена на дипломатическа мисия за българска употреба от страна на комплексирания български (пост-)комунистически елит повече отколкото на миротворческа такава (мисия за преодоляване на насилието на Балканите и не само). Затова на места, където бъркат Австрия с Австралия (не поради простотия, а поради дистанция) може да бъде прочетено без да бъдат повдигнати вежди или оспорено учебникарско-националистическото твърдение като:

„Балканът като стълб на българската независимост и символ на народността продължава да бъде централна тема в работите на съвременните писатели: Емилиян Станев, Йордан Радичков, Георги Джагаров и т.н[5].“

Както и безкритичното цитиране на Петър Мутафчиев[6], чиято историография е откровено националистическа (а има ли друга по това време също не става ясно, защото Тодорова, според мен, смята себе си за нещо като наследник на строителите на съвременна България и понеже техният национализъм минава за патриотизъм, тя разглежда Мутафчиев като патриот, но не като националист, или поне не вижда разликата между двете). Аз я разглеждам като толерантна към национализма, така както разглеждам Хрох, Гелнър, Андерсън и Хобсбом като, толерантни към социално-травматичната природа на национализма, изследователи, чиято традиция не помага за еманципиране от национализма, но това е проблем на моето изложение и на общата толерантност към национализма у нас. И на националистическата парадигма, която властва където трябва (ако има запазени протоколи от дискусиите върху книгата на Джъстин Макарти в СУ[7] ще стане ясно какво имам предвид). В своя труд, подвързан в твърди корици, с академични лаври и антични колони на корицата, в тържествена серия (традиция) под номер 428 Тодорова пише за т.нар. „възродителен процес“ така:

„Фактът, че тезата за ислямизацията може да бъде подкрепена много по-добре от тази за колонизацията, в никакъв случай не може да бъде основа за всяка от антимюсюлманските или антитурските манифестации, които се появяват по различно време в различни части на Балканите. Това особено се отнася за кампанията от 80-те години за преименуване на мюсюлманите в България, която искаше да върне „заблудените помюсюлманчени“ към основното тяло на нацията, без изобщо да зачита аспекти като самовъзприемане и самосъзнание [8].“

Толкова от Тодорова за насилието от 1984-89 година.

А за национализма тя, вярна на Гелнър, (буквално го цитира) заключава следното:

„Междувременно при всичката си вредна същност и въздействие национализмът „дава на хора, лишени от своята ниша в старите стабилни местни структури, идентичност в една висока култура, идентичност, която дарява с достойнство[9]“.

Можем ли тогава да разглеждаме Тодорова е част от толерантността на „Запада“ към национализма? Вероятно да, защото „Западът“ често избира да си сътрудничи с национализма, който, освен всичко друго, е западен продукт (във вече почти дисидентските критики на национализма). Според Волфганг Щреек, който е от поколението извън прекия обхват на националистическата травма

„С нациите, ако перифразираме Бисмарк, положението е същото, както с кървавицата и законите: човек не държи обезателно да знае как се правят. Щом бъдат направени обаче, те са вече факт, от който има последствия[10].“

А според Славенка Дракулич, която е от друго място и поколение

„национализмът е идеология, която се нуждае от враг; тя се конституира в конфронтация с Другия, нуждае се от Другия. Патриотизмът е различен, защото не се нуждае от врага, не е нужно да доказвате, че вашата страна е по-добра от която и да е друга, и затова я обичате. Просто я обичаш, и точка. Не е необходима обосновка[11].

В тестовете си, фокусирани върху национализма[12], Тодорова нормализира национализма както по същество, така и по стила на разсъждаване за него. За нея той е продукт на модерността, безпрецедентна форма на групова идентичност (разпространение на печата, ръст на грамотността, възход на масовата политика и т.н.. Той (национализмът) държи на нуждата от корени и традиция и по същество, според Тодорова, представлява квази-критичен отпор срещу „футуристичното, ограничено полезрение на модерността, обсебена от промяната и новото[13]“ защото и той, според нея е футуристичен. По-късно е опитомен и превърнат „в най-могъщото оръжие на властта“ в края на 19-ти век и наложен като легитимиращ държавен принцип чрез правото на национално самоопределение след края на Първата световна война. Вярна на морално удобните Гелнер и Андърсън , тя се занимава с критика на препирните по „изостаналостта“ включително и на национализмите (източен; западен) във времето. Любимата тема на крипто-националистическата проза на Тодорова е за Османското наследство – теза, която си въобразява не-османска „България“ – по аналогия със суспензия между олио и оцет, които след като се разбъркат и оставят на спокойствие се разделят, защото са взаимно неразтворими, ясно обособими и чужди едно на друго:

„Взаимното проникване на различни етнически групи в продължение на няколко века превръща тяхното разплитане и отделяне при режима не новосъздадените национални държави през 19. И 20. век в изключително трудна задача. Вследствие на това проблеми с малцинствата преследват на практика всички балкански държави, които прибягват до сходни решения, като емиграция и асимилация.  Като цяло на Балканите се провеждат няколко големи „вълни на прочистване“ от верижното им откъсване от Османската империя до наши дни[14].“

Нещо като „Ами всички го правят!“, без, разбира се да се задълбочим твърде в описание на това, което всички правят. А то е насилие. Мирослав Хрох, който, с етапите си на изграждане на нацията, е още по-удобен от хапливия и нарцистичен Гелнер за спестяване на проблема с насилническата (неморална) природа на национализма, е цитиран обилно. Основната тема е изоставането. Ако мога да кажа нещо по въпроса, много е възможно спорът за изостаналостта да е проява на самата тази изостаналост, но вместо да изостави този безсмислен спор и сантимент и да се ангажира с човешките права на всеки човек и група (тавтология), Тодорова се отдава на ерудиция, зад която прозира толерантност към насилническата природа на национализма. Нейната цел е да критикува отношението към любимите ѝ „Балкани“ като към аборигени. Не са аборигени, бих казал аз, защото са кръвожадни и безпардонни насилници като всички други (модерни и не чак толкова)  хора. Тодорова, обаче, по неизвестни причини, не използва този аргумент за да атакува високомерното отношение на „Западната“ ѝ аудитория (и този текст е превод от английски). Сигурно има сериозни основания за това. Вероятно те са в самата същност на социалните науки като политика, антропология и етика.

Във втория текст[15] Мария Тодорова се отдава на любовта си към етноса. За нея той е „национално пробуждане, културно пробуждане или възраждане[16]“ а национализмът е „спойката между хората и държавата, която все повече се засилва и става важна от края на 18. и през 19. век.“  Дори когато пише (верно – на английски, и за пред американска аудитория и то – през „далечната“ 1992 г.) за комунизма Тодорова не разглежда насилието като главен проблем на този режим. За нея:

А) етносът и национализмът са присъщи на модерността и представляват отговор на модернизацията и са свързани, поне чрез държавата ;

Б) съществува разлика между комунизма като идеология и като държавна политика (защо това е важно, след като, това, с което хората се занимават е именно политиката и влиянието ѝ върху техния живот, достойнство и сигурност);

В) не бива де се търси влияние на комунизма върху националистическите разпри в Европа (в задочен спор с Желю Желев по въпроса за произхода на македонската нация).

И за фикс-идеята на Тодорова – комплекса за малоценност на Източна Европа. Онова, което Тодорова няма, както тя държи да ни припомня постоянно в славния ѝ път по световните академични сбирки.

На друго място Тодорова разглежда (описва пред „чужденците“?) българският национализъм в негови четири фази, или проявления – на националното обединение (с текст на Димитър Ризов), на ревизионизма след 1918 (в текст на Константин Гълъбов), на тоталитаризма (в речи на Тодор Живков и на Людмила Живкова) и на пост-тоталитаризма (в писание на Илчо Димитров). Както при много от нейните текстове, адресатът не е ясен. На пръв поглед е аудитория, която не познава контекста. От друга страна българската академична среда не е адресирана с референции към текстове, които да поканят към спор, диалог или какъвто е да е реципрочно отношение. По отношение на българската аудитория, ефектът е на монолог. Учудващо е, че това допада на иначе публично бъбриви интелектуалци, които не спорят а славят (това е времето на 90-те, на Христо Стоичков и Пеневата чета, също така). Истинското уважение към ерудираните текстове на проф. Тодорова изисква спор. Липсата му си обяснявам, по-скоро, с приемане на гледната точка на Тодорова, която, за мое огромно съжаление има, силна политико-академична подкрепа[17]. Мисленето за национализма в парадигмата „Гелнър-Андeрсън’’ e изключително популярно и академично страшно удобно. Етическата му стерилност го прави привлекателно за стотици конференции, охранени кафе-паузи, добри хотели, разходки край езера и градинки, докторантури, професури и платени пътни разходи. Ами, да, защо антропологията да е приложима само за аборигени?  Гелнер е първият ръководител на Института за изучаване на национализма в Централно-европейския университет (първоначално в Прага и после – в Будапеща) – място за събиране на много от академиците на пост-тоталитарните страни в първите години след падането на Стената и неговите ограничения стават парадигмални[18].  Това прави съжалението на Хобсбом за агресивността (той говори използва по-неутралната експанзия) на национализма като бележка под линия, като едно, на практика – толерантно, отношение към насилието на национализма. Или най-малкото – амбивалентно.  Тодорова избягва съжалението на Хобсбом с няколко стъпки. На първо място тя избира да говори за етнос и етническа принадлежност повече отколкото за национализъм. Втората операция е да избере Хрох[19] с неговите периодизации, които стерилизират разговора за национализма и от тях той излиза безобиден и приемлив като от буркан с варена туршия. Със сигурност има обяснение, с което да се спася от собствената си хапливост. Засега избирам това на историк:

„Може би историците от Балканите са по – големи националисти, защото тук националните държави се образуват доста по – късно, с доста по – големи трудности и конфликти, в условията на много по – отчетливи малцинствени конфликти в сравнение със Западна Европа и т.н.[20]

Вероятно еманципирането от национализма минава и през историческо изучаване на връзките на хуманитаристиката с политиката. Историята на БАН и университетите би предоставила необятни данни за обвързаността на обективната наука със субективните гледни точки на властта? Преди и след Девети, както и след Десети, разбира се.

Тодорова нарича „библията на българския национализъм“ („История славянобългарская“) „библия на българската етничност“. Това смекчаване на насилието тя прави както по-късно, когато пише за национал-социалистическите групировки (като например „Български младежки съюз „Отец Паисий“) като за пренебрежимо малки в сравнение с общонародната доброта – в традицията на т.нар. („добра“ и толерантна?) народопсихология – нещо като националистическа (народо-творяща) социология, занимаваща се с меки теми като „бит“, „душевност“ на целокупна единица (народ), която е нужно да се утвърди като рамка за себеразбиране на бързо разрасналото се и объркано общество. Успоредно на народо-психологическата машина за създаване на българско единно „народно самосъзнание“ шетат и наследниците на братя Грим – фолклористите, връх на които са трудовете на института, ръководен и от проф. Тодор Ив. Живков. По-късно, вероятно, след като народът е създаден и е разбрал, че е народ и кому дължи своето съществуване, те се преквалифицират в антрополози. Разбира се, че това са процеси, които текат из цяла Европа[21]. Тъжното е, че българската част е така постна откъм знание, придобито чрез оглеждане в очите на другите и изобщо – отстрани. Очевидно е, че това се дължи на малко, рефлективни (т.е. които еманципират, по Оруел) за индустрията и политиката на българското народо-творчество през 19. и 20. век, текстове. Все още сме в етнографския музей вместо в полето на критическите социални теории, основани на ценности. И ужасно ни личи[22].   Може би затова този текст на Тодорова е най-интересен. В него до края няма да открием връзка на национализма с насилието (дори и евфемистичното съжаление на Хобсбом за експанзията) и неговите жертви. За Тодорова това не е важно, и това не е само неин проблем, напротив. По някакъв начин, за нея, българският национализъм живее през всичките тези години до днес. Съгласен съм, въпреки, че не разбирам дали Тодорова приветства или осъжда национализма. Вероятно, както в посвещението на нейния opus magnum тя би казала, че нито се гордее нито се срамува от него, а просто го обича. Тази (спекулирана, от мен) обич на Тодорова към българския национализъм, за целта на която Тодорова изфабрикува определен негов образ, се проявява особено силно в последния от текстовете, посветени тясно на национализма[23] в тома на „Просвета“. Писан е в чест на известния османист и активен участник във „възродителния процес“ професор Страшимир Димитров, а за зла беда е избран и в сборника[24] „за пред Европа“ от 2002 г. В него Тодорова впряга цялата си ерудиция и писателски талант за да разбие на пух и прах една „млада жена, туркиня от България, която се почувствала дълбоко засегната от показването на този, по нейно мнение, крайно националистически филм[25],[26].“ Тодорова се подготвя добре и защитава един по един както историческите „извори“ и правото на тяхна интерпретация както от нея, така и от историците, които събират усърдно данни за ислямизацията на християнското население на Османската империя, живяло на територията на днешна България (Стр. Димтитров, Е. Радушев), качествата на самия роман на Дончев и качествата на филма на Стайков, включително и политиките на неговото разпространение. Накрая заключава, че всичко това няма значение, защото дори и да го е прочела студентката пак би реагирала по същия начин. „Няма проблем, мила, казва сякаш Тодорова на гневната жена, проблемът е в теб! Ти си необразована. Ако имаше вкус и беше грамотна щеше да мислиш като мен!“ В известна степен е права – това е и целта на народната просвета – на направи хората да мислят както държавата иска по държавните въпроси. Дали и защо един човек има друго мнение, дали това мнение може да има емоционални, исторически, лични и др. основания, не е важно за школата „Тодорова“ и нейните апологети като Кьосев и Кръстев. Затова са академиците – за да ни казват как да мислим. Няма такова нещо като страдание, причинено от политиките на държавата. Това е Тодорова, това е нейната сила и в това е нейната привлекателност. Има публика за това и голяма част от нея не е у нас, което е тъжно, но след като прочетем мейнстрийма на академичната мисъл за национализма разбираме, че това е в реда на нещата, защото редът е такъв – неморален. Моралът върви с емоциите. Лесно е да се каже и е трудно да се покаже, според мен. Дари и защо българските турци страдат, и как, от политическото насилие върху тях, организирано и проведено от държавната машина на НРБ не е обект на научен интерес от страна на Тодорова. Дали политиката на НРБ е морална, също не е предмет на интерес и за Тодорова и за не малко други историци. Аз лично мисля, че Тодорова не е просто безразлична, а е позитивно настроена, но смята за политически некоректно да обосновава подкрепата си.

Хуманитаристиката в България прави малки стъпки в посока[27] на морално и емоционално ангажиране с тези процеси и политики. В предпазливата си критика към национализма Николай Аретов избира емоциите и митотворчеството, с анализа на които имплицира изкуствеността и социално-политическата конструираност на националната идентичност[28] повече и доста по-малко се занимават с националистичното преживяване и неговите социални, емоционални и морални последствия.  За национализъм в интересния сборник на Аретов се споменава рядко, националистическата[29] доктрина присъства макар и като бележка под линия. Бояджиева, Петкова и Горнев завършват обстойния доклад от едно голямо изследване с извод, заслужаващ специално внимание: „Няма съмнение, че всички  нации „се борят“ емоциите „срам, гордост, унижение и ярост[30].“ Интересният въпрос, според мен е: какво явление са нацията и национализмът след като пораждат точно тези чувства? Гелнер, Андерсън, Хобсбом не ни помагат много в това отношение. Тодорова – още по-малко. Надя Данова прави стъпка напред с тезата си, че емоциите се употребяват[31] за определени цели. Описва ясно идеализацията, обезценяването, очернянето на Другия и като цяло пропагандната страна на възрожденските интелектуалци в ролята на строители на нацията, но фокусът ѝ не е критика на национализма, а подчертаване на емоционалната работа в много текстовете от 19. век, които съставляват началния, преди създаването на българската националната държава, писан корпус на националната идентичност. Механизмът на пропагандата[32] остава предмет на следващи изследвания, надявам се. Изучаването на политиката на национална идентичност е страшно еманципираща изследователска и етическа програма, но все още е „внос“[33].  По-късно в същия сборник Горнев, Бояджиева и Петкова използват Смит[34] за отправна точка. Анализът им, обаче, не е върху властта и политиката. Те избират психологизирането (обсъждат когнитивни и емоционални процеси) и пропускат отношенческата (етическа) страна на националната идентичност, а с нея и тази[35] на национализма, който докрай не се превръща в обект на преодоляване. Възможна причина за това е, че избират да са  водени от етически малко хлъзгави социолози като Гидънс.

Центърът за академични изследвания[36] създава критически текстове [37] но фокусът там е върху националната/колективна[38] идентичност. Все пак, в рефлективните текстове на български историци за българската историография се пише за Гелнър, Андерсън, Смит[39] като за автори, които отсъстват от курикулума на студентите по история[40] (поне към 2006 г.). Историографията ни, според тях, не е националистическа, но е „нациоцентрична“ (евфемизъм, според мен) и историческата наука у нас „служи на нацията[41]“ повече отколкото на истината, например. Завършват с един реторичен въпрос на проф. Г. Марков за нуждите на българската история – от методология или от съвест и обективност[42]. Все пак въпросът остава открит, според мен, не на последно място, защото научните институти са организационни култури, обвързани с политическата власт със своята политическа лоялност (и ригидност към промяна), както отбелязва Диана Мишкова в увода към изданието. Макар и в известна степен насочен навън, ЦАИ[43] е среда, в която е написан, може би, най – силният текст на българската де-националистична традиция[44], а извън-академичното му присъствие е показателно за националистическата температура на университетските катедри у нас.

/следва/

 

[1] Поредицата „Национализмът – век 21“ съдържа  32 текста, които представят доста добре съвременното състояние на дебата по света и, доколкото знам, е единствено по обема си в нашата страна, което също е показателно защото, въпреки много високото качество на публикуваните текстове, изданието е изцяло извън академичните потоци на финансиране. С други думи национализмът и неговата критика е нова (и вероятно – опасна) територия за българската академия.

[2] Институт по ориенталистика в Ленинград, Институт по Славянознание и балканистика в Москва, Института по Балканистика на БАН.

[3] Александър Кьосев, Иван Кръстев и др.

[4] „На моите родители, от които се научих да обичам Балканите, без да е необходимо да се гордея или срамувам от тях.“

[5] Тодорова, М. Балкани-Балканизъм. Превод Павлина Йосифова-Хеберле. София, 2004. с. 90.

[6] „Без Балкана и без другите планини на нашата земя, тук, в Европейския Югоизток, тези, които съществуват от толкова векове под името българи, едва ли биха оцелели, а можеше и да не се появят […] Без Балкана старата българска държава би останала само един мимолетен и отдавна забравен епизод.“ (Тодорова 2004, с. 90). Нарича го „романтична екзалтация“, но сякаш, без никаква връзка на романтичните екзалтации с национализма.

[7] Прави чест на издателството (Университетското издателство „Св. Климент Охридски“), че именно то е издало и „Смърт и изгнание“ на Джъстин Маккарти.

[8] Тодорова 2004, с. 261.

[9] Пак там, с. 275.

[10] Щреек, В. Не без нацията ми. Либерален преглед, 26 Август 2017:

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3281-ne-bez-natziyata-mi (последно посетена на 5 дек. 17 г.)

[11] Дракулич, Сл. Преодоляване вируса на национализма. Либерален преглед, 30 Октомври 2017: (последно посетена на 5 дек. 17 г.)

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3314-preodolyavane-virusa-na-natzionalizma (последно посетена на 5 дек. 17 г.)

[12] Статиите „Клопката на изоставането: модерност, темпоралност и източноевропейски национализъм“; „Етнос, национализъм и комунистическо наследство“; „Курсът и дискурсите на българския национализъм“; „Ислямизацията като мотив в българската историография, литература и кино“ (в Тодорова, М. България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. София, 2010) на издателство „Просвета“.

[13] Тодорова 2010. с. 51.

[14] Пак там, с. 64.

[15]„Етнос, национализъм и комунистическо наследство“ (в Тодорова, М. България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. София, 2010)

[16] Пак там, с. 132.

[17] Тодорова, М. Курсът и дискурсите на българския национализъм (В: Тодорова, М. България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. София, 2010). Текстът е глава от книга за национализмите в Албания, България, Чехия, Словакия, Гърция, Унгария, Полша, Румъния и Югославия, под редакцията на Питър Шугър през 1995 г. (Sugar, P. ed. (1995) Eastern European Nationalism in the Twentieth Century. American University Press, Washington, D.C.)

[18] Със сигурност, новият тогава, Централноевропейски университет има и политически причини за този избор.

[19][19] Хрох е издаван и популяризиран „на Запад“ по времето на „мирното съвместно съществуване“ когато много теми бяха забранени, етиката и конфликтите бяха избягвани и това създаваше добър комфорт на много интелектуалци. В негов текст, публикуван през 1985 г. в академично издателство в Англия, нацията като понятие стои съвсем необезпокоявано и безусловно: (Hroch, M. Social Preconditions of National Revival in Europe: A Comparative Analysis of the Social Composition of Patriotic Groups among the Smaller European Nations. (В: Тодорова 2010, с. 151).

[20] Деянов, Ст. Интервю на Стилиян Деянов с проф. Лучиян Боя. Анамнеза, 2011, №12.

[21] Тиес, А.-М. Създаване на националните идентичности. София, 2011.

[22] „Ние сме три сестри.
Най-голямата е Борба.
Средната е Победа.
Най-малката е Вяра.
Родени през социализма.
Ужасно си личи.”

Борба Бръмбашка (в Г. Господинов, ред. Аз живях социализма: 171 лични истории. 4 изд. Пловдив, 2011.)

[23] „Ислямизацията като мотив в българската историография, литература и кино.“

[24] Znepolski, I., Tchervenkova, K., Kiossev, Al., Penser la Transtion/Rethinking the transition. Sofia. St Kliment Ohridski University Press, 2002.

[25] Става въпрос за филма „Време разделно“

[26] Тодорова 2010, с. 391.

[27] Аретов, Н. съст. …първа радост е за мене. Емоционалното съдържание на българската национална идентичност. София, 2012.

[28] Бояджиева, П, Петкова, К., Горнев, Г. „Емоционалната енергия“ на българската национална идентичност (В: Аретов, Н. съст. …първа радост е за мене. Емоционалното съдържание на българската национална идентичност. София, 2012.)

[29] Засега те работят с разбирането на национализма, дадено от Гелнър и Хобсбом (Аретов 2012. с. 9.)

[30] Бояджиева, П, Петкова, К., Горнев, Г. „Емоционалната енергия“ на българската национална идентичност (В: …първа радост е за мене. София, 2012. с. 66).

[31] Данова, Н. Употреба на емоциите: поглед върху българските текстове до средата на XIX век. (в Аретов, 2012)

[32] Bernais, E. (1928) Propaganda. New York: Horace Liveright.

[33] В текста на Ана Алексиева „Емоциите във възрожденската поезия: експлицитна и имплицитна публичност“ от цитирания сборник на Аретов, в бележка под линия, там е цитиран Антъни Смит: „Всеки опит да се изкове национална идентичност представлява политическо действие с политически последици…“. Самият Смит е издаден от същото издателство, наред с Ан-Мари Тиес, за което Аретов и колегите му заслужават специално уважение.

[34] Смит не е особено вълнуващ и не помага особено, дори напротив, за изграждането на етична позиция спрямо национализма. Според него национализмът е 1) цялостен процес на формиране и поддържане на нацията и националната държава, 2) съзнание за принадлежност към нацията, заедно с чувства и стремежи за нейната сигурност и просперитет, 3) език и символика на „нацията“ и нейната роля, 4) идеология – културова доктрина за нацията и националната воля и препоръки как да се реализират националните стремежи и националната воля, 5) социално и политическа движение за реализиране на целите на нацията и осъществяване на националната воля. (Смит, А. Национална идентичност. София, 2000. с. 103).

[35] Сборникът на Т. Неделчева и Е. Маринова „Националната идентичност  – съвременен социален контекст и етични рамки“. В. Търново, 2011 е академично слаб и етично стерилен защото не разглежда отношения и политики, както и не взема страна по въпросите на справедливостта,  тежи с изобилието на педагогично-патриотични положения е отстъпление от надеждата за еманципиране от национализма, създадена от сборника на Аретов. Добре, поне, че излиза една година по-рано от него.

[36] www.cas.bg

[37] Мишкова, Д. съст. Балканският XIX в. Други прочити. София, 2006.

[38] Discourses of Collective Identity in Central and Eastern Europe (1770 – 1945) http://idreader.cas.bg/about.htm

[39] Смит, А. Националната идентичност. София, 2000.

[40] Колева, Д. , Еленков, Ив. Промяната в българската историческа наука след 1989 г.: очертания и граници. (в Мишкова 2006, стр. 66)

[41] Пак там.

[42] Пак там, стр. 80.

[43] Другото денационалистическо пространство – издателство „Кралица Маб“ добавя към  тази традиция и текста на Инна Пелева, въпреки, че вътре има много повече оригинална критика на Ботев (телесността на езика му) отколкото на национализма, въпреки ясно поставените ударение върху насилието (език на омразата ) при него. (Виж Пелева, И. Ботев, тялото на национализма. София, 2015.)

[44] Аврамов, Р. Икономика на възродителния процес. София, 2017.