Ненужната демокрация

от -
446
Изображение: CC BY-SA, Nick Youngson, Picserver.org.

Средата на 20-те години на нашия век. САЩ се съвземат след смяната на трима президенти през последните седем години: единият е отстранен в резултат на импийчмънт, другият „доизкара“ срока на отстранения, но губи изборите, а третият е убит при покушение.

Във Франция, след провала на реформите на президента Макрон, на изборите през 2022 г. побеждава Марин Льо Пен, която затваря границите и въвежда извънредно положение в страната – във връзка с избухналите вълнения. В Германия управляващата „широка коалиция“ с труд се удържа на власт, след като на изборите големи успехи регистрират едновременно и крайнолевите, и крайнодесните популисти. В Италия, след отказа й да обслужва дълговете си и последвалия фалит на страната, се сменят няколко правителства, а накрая властта взема чрез преврат военна хунта. В Турция Реджеп Ердоган първо провежда референдум, на който пълномощията му биват обявени за пожизнени, а след още две години се обявява за султан. Авторитарните водачи на Унгария, Чехия, Словакия, Сърбия и България обявяват създаването на „Източноевропейски съюз“, който пък подписва договор за дружба и сътрудничество с Русия. Там през 2024 г. 71-годишният Владимир Путин се готви да бъде избран за президент за пети път.

Всичките тези мрачни фантазии могат напълно да се превърнат в реалност, ако в световното обществено мнение се запазят тенденциите, които са налични днес: недоволство от състоянието на демократичната система, растяща подкрепа за авторитарните й алтернативи и в същото време – умора от политиката като такава. До тези изводи стигнаха политолозите от Харвардския университет Роберто Стефан Фоа и Яша Мунк в хода на изучаването на материалите и данните от Световното изследване на ценностите (World Values Survey, WVS), натрупали се през последните тридесет години. Това е глобален социологически проект, изследващ възгледите на жителите на различни страни за най-важните обществени проблеми. От 1981 г. до 2015 са проведени шест кръга (или „вълни“) от такива изследвания.

Ето някои неочаквани данни, получени в резултат на последната „вълна“ на WVS. 53% от по-възрастните европейци (т.е. поколенията на т.нар. „бейби бум“, родени през 50-те и 60-те години на миналия век) и само 36% от т.нар. „милениали“ (т.е. родените след 1980 г.) изразяват рязко несъгласие със следното твърдение: некомпетентността на правителството е достатъчно основание за това армията да вземе властта. В САЩ почти една трета от запитаните (32%) твърдят, че за страната е по-добре да има силен водач, който може да не се безпокои за парламент и за избори“. 26% от „милениалите“ в САЩ и 13% в другите европейски страни смятат, че не е „задължително“ гражданите да избират водачите си на свободни избори. 17% от младите европейци от добре осигурените слоеве на обществото не виждат нищо лошо в това да управляват военните. Всичките тези показатели са забележимо по-високи от получените при отговаряне на същите въпроси, но при предишни „издания“ на WVS – през 1990, 1995 и 2010 години.

„Младите поколения не само не смятат демокрацията за безусловно необходима, а и не проявяват голям интерес към политическия живот… Поколението на бейби бума не е успяло да предаде на децата и внуците си интереса към нетрадиционните форми на гражданския активизъм. „Милениалите“ в Западна Европа и в Северна Америка са включени в много по-малка степен и в традиционни форми на политическа активност, и в опозиционна гражданска дейност. В същото време расте пряката подкрепа на авторитарните режими“, пишат в статията си Фоа и Мунк, като заявяват, че за първи път от много десетилетия развитите демокрации са заплашени от „деконсолидация“.

Какво представлява „деконсолидацията“ и от какво е предизвикана умората от демокрацията най-вече сред младите хора, разказва Яша Мунк в интервю за Радио „Свобода“.

Какво представлява „деконсолидация на демокрацията?

Политолозите са свикнали да смятат, че не е просто да се достигне до демокрация, особено ако става дума за голяма страна, в която няма демократични традиции. Но ако сте успели няколко пъти подред да смените властта по демократичен път, да закрепите основните институции и правилата на играта, то тогава като че ли всичко е наред, бихме могли повече да не се безпокоим за крехкостта на демокрацията. Възниква т.нар. „консолидирана демокрация“. И доскоро се предполагаше, че вече са консолидирани, или най-малкото, бързо се превръщат в такива, не само западните страни, но и тези, които възникнаха в района на Югоизточна Азия, Латинска Америка и даже Африка. Аз и моят съавтор твърдим, че да се мисли по такъв начин е наивно. Освен това, много западни демокрации проявяват признаци на обратния процес – на деконсолидация. Какво имам предвид? Това, че в развитите страни рязко нарасна броят на хората, които са критично настроени не към някакви конкретни недостатъци на демокрацията в техните страни, а към демокрацията като такава. Те са готови да възприемат проекти, които са алтернативни на демокрацията и да поддържат партиите, които ги предлагат. Тези партии трупат сила и популярност.

Това не се съгласува с въздишката на облекчение, която издадоха поддръжниците на либералната демокрация след неотдавнашните президентски избори във Франция, а преди тях – по повод на парламентарните избори в Холандия и и президентските в Австрия. Във всички тези случаи десните популисти загубиха.

Това сега е разпространена реакция: да, тревожно беше, когато британците гласуваха за Брекзит и когато Доналд Тръмп беше избран за президент на САЩ, но днес тенденцията се измени – популистите не побеждават навсякъде, така че достатъчно се безпокояхме, вече няма нужда. Но този начин на разсъждаване не е верен. Да, виждаме, че политиците и движенията, които са враждебни към много принципи на демокрацията, не навсякъде побеждават. Но практически навсякъде те получават много значителен дял от гласовете. Да разгледаме Франция: либералният Еманюел Макрон победи, за Марин Льо Пен гласуваха повече от една трета от избирателите, т.е почти два пъти повече, отколкото за баща й Жан-Мари Льо Пен през 2002, когато той също стигна до втори тур на президентските избори. Или да вземем друг пример – Австрия: дяснорадикалният кандидат на партия с отчетливи връзки с неонацистки движения получи 47% на президентските избори и ние казваме, че това е повод за радост? Струва ми се, че по този начин снижаваме извънредно много нивото на претенциите си.

Една от най-любопитните тенденции, на която вие обръщате внимание в изследването си, е тази за намаляването на нивото на доверието в демокрацията и на интереса към политиката като цяло сред 20-30 годишните. С това те рязко се отличават от предишното поколение. Защо става това, на какво се дължи?

Да, статистиката наистина впечатлява. Ако вземем за пример САЩ, то ще видим, че хората, които са родени в 40-те и 50-те години на ХХ век, на въпроса доколко за тях е важно да живеят в условията на демокрация, в голямото си мнозинство отговарят, че да, това е много важно за тях. Но за сметка на това от тези, които са родени през 80-те години, само по-малко от една трета дават такъв отговор. И горе-долу толкова измежду тях са тези, които симпатизират на разни алтернативни на демокрацията форми на управление – например военното управление. Причините за това са няколко. Една от тях е обстоятелството, че днешната политическа система се отнася по-добре към по-старите поколения, отколкото към по-младите, особено в Европа. Става дума за солидни пенсии, за защитени права на работниците с много стаж, което в много случаи прави проблематично уволнението на възрастни и наемането на тяхно място на нов, младежки персонал. Резултатът от всичко това е твърде високата безработица сред младите генерации.

Друг фактор: старите поколения в страните от Централна и Източна Европа помнят какво значи да си живее при комунизма и при фашизма, а в Западна Европа същите хора си спомнят заплахата да живеят при тези системи. А младежите казват: ние добре знаем недостатъците на тези системи, а дали ще бъдат лоши възможните им алтернативи не е ясно, трябва да се види как ще е. Те са по-отворени към социални експерименти. Биха ли били те щастливи да живеят при авторитарни режими? Вероятно не. Но проблемът е, че веднъж загубени, гражданските свободи и демократическите институции не е така просто да бъдат възстановени. Това е голям повод за тревога.

Интересен е и един друг момент: ръстът на разочарование от демокрацията сред благополучните, заможните групи от населението. Тези хора съвсем не живеят зле, но въпреки това са недоволни от системата. Защо?

На този въпрос не е просто да се отговори еднозначно. След избирането на Тръмп, в САЩ се разгърна дискусия за това какво и защо се случи на тези избори, кое беше главното. Едни казват: главни бяха социално-икономическите фактори, недоволството на останалите без работа и обеднели хора. Други изтъкват на преден план културни фактори – „счупването“ на много стереотипи, превръщането на Америка в наистина мултикултурно и по-пъстро общество, към което много хора не могат или не искат да привикнат. Според мен едновременно действат няколко фактора. Има тенденция: когато хората се боят от приближаващия се, според тях, икономически упадък, те са по-склонни към политически екстремизъм, отколкото тогава, когато наистина на гърба си изпитват последиците от такъв упадък. Човек може да разсъждава така: ОК, аз живея добре, но ето – съседът ми се разори, друг го уволниха от работа, а аз самият работя в отрасъл, където хората все повече биват заменяни от роботи и кой знае какво ще стане след някоя и друга година…

Върху това се наслагва и нещо друго – ревността. Когато човек възприема себе си като уверен и благополучен, то той обикновено не изпитва отрицателни емоции по повод процъфтяването на други хора. Но когато се тревожи за бъдещето си, чуждите успехи предизвикват у него раздразнение, струва му се, че някакви други (мигранти, афроамериканци, други малцинства) процъфтяват за негова сметка, паразитират върху него. Страхът и неприязънта тласкат хората към екстравагантно политическо поведение. И още: ако демокрацията бива възприемана като власт на мнозинството, то тогава, когато нараства социалното неравенство (а сега сме в такъв период), лесно е да се предположи, че ще се усилва натискът върху властта с цел преразпределение на богатството от богатите към бедните и още с цел да се увеличават данъците и т.н. Ето ви и допълнителна причина за недоволство от демокрацията сред заможните хора, както и за симпатии към технократични правителства и други форми на управление, несвързани с демокрацията.

​Владимир Путин стана твърде забележима фигура на Запад. Списание „Форбс“, както е известно, след като проведе традиционната си анкета, го обяви за най-влиятелния политик в света за 2016 г. Тази „тежест“ на авторитарния руски водач същи ли е следствие на деконсолидацията на демокрацията?

Безусловно. Силният вожд е „отлично“ средство за „лекуване“ на проблемите на демокрацията, всичките тези компромиси, парламентарни договорки, партийни спорове… Но се надявам, че колкото повече биха узнавали хората как наистина изглеждат авторитарните режими, нелибералните демокрации и другите модели от този вид, толкова по-малко ще им симпатизират. Така Путин днес е забележимо по-малко популярен в Западна Европа, отколкото беше преди две години, защото обществото узнава все повече подробности за това, колко репресивен, несправедлив и корумпиран е неговият клептократически режим. Става по-ясна цената, която техните собствени и съседните им страни плащат за авантюристичната външна политика на авторитарните водачи. Тук също има източник на надежди за бъдещето: колкото по-разбираемо става какво представлява сама по себе си властта на „бащите на нациите“, толкова по-малка е съблазънта подобен човек да бъде избран в твоята страна.

А кое е по-опасно за днешните демокрации – вътрешните им проблеми, които позволяват да се говори за „деконсолидация“, или опитите демокрацията да бъде дестабилизира отвън? Когато виждаш колко много днес в САЩ, а и в Европа говорят за това как Кремъл се намесва в хода на изборите, когато възниква усещането, че Путин е някакъв всемогъщ демиург, а западните демокрации са крехки и беззащитни вейки, изложени на бурен вятър… Едва ли все пак нещата са точно такива.

Не, разбира се. Но е важно и едното, и другото. От една страна, демокрациите са длъжни да се защитават от външни вмешателства. Дързостта, с която Путин се опитваше например да влияе върху изхода от президентските избори във Франция, е поразителна. Ясно е, че при това положение демокрацията не може да си позволи да пренебрегне известни мерки за самозащита, като например борба с кибершпионажа, забрана за финансиране на политически партии от чужбина и много други подобни неща. Но в края на краищата главното е да убедиш собствените си граждани в достойнствата на демократическата политическа система. В САЩ имаше много разговори за руските хакери и за възможната им роля в неотдавнашната президентска кампания. Дали този фактор е смогнал да повлияе на резултата от изборите. Не знам, навярно е могъл, като имаме предвид много малката разлика между резултатите на двамата кандидати в тези щати, които се оказаха ключови за крайния изход от надпреварата. Но въпросът съвсем не е в хакерите, а в това, че до преди година-две в САЩ политик, подобен на Доналд Тръмп, просто не можеше и да мечтае за това реално да се бори за президентския пост, камо ли за това да го спечели! И за да се нормализира ситуацията, отново е нужно да се направят много неща: да се върне у избирателите увереността в бъдещето, да се подобри стандарта на живот на голяма част от тях, да се постигне обществено съгласие по въпроса за имиграцията – кого искаме в тази страна и кого не и какво е количеството на хората, които сме готови да допуснем. С една дума – трябва да се проведат редица важни реформи в тази област. Това ще бъдат и най-добрите средства против вмешателството от страна на водачи като Владимир Путин.

Ако сравняваме сегашното положение на света с това, което беше преди 12 години, ни се натрапва усещането, че сме се преместили на друга планета. Тогава се водеха разговори за „износ на демокрация“ (на някои това им харесваше, други се бояха, но това е друг разговор), а днес говорим, че даже развитите демокрации са заплашени от „деконсолидация“. Продължава ли демокрацията да е глобален проект, съхранява ли тя в бъдеще привлекателността си за хората, живеещи при недемократични режими?

Да, днес демокрацията се намира в положение на отбрана. Лари Даймонд, един от големите специалисти по въпроса, нарича днешната ситуация „демократическа рецесия“. Когато солидни аналитици напълно сериозно си задават въпроса ще оцелее ли Конституцията на САЩ след президентството на Тръмп, това е очевиден белег за уникалността на днешното положение. Голяма е съблазънта САЩ да се затворят в себе си. И наистина, като човек, израснал в Европа и живеещ в САЩ, съм длъжен да кажа, че ако демокрацията се деконсолидира в САЩ, Франция, Германия, това ще представлява непоправима загуба за демократичното развитие на целия свят. Но нима е мъдра постъпка затварянето в собствената черупка? Нали в същото време в Източна Европа има страни, които успешно се борят за запазване и развитие на демокрациите си, нали в Латинска Америка и в Югоизточна Азия демокрацията е много по-устойчива, отколкото беше само преди двайсет години, дори в Африка има истории на успеха в това отношение. Затова стратегията трябва да е едновременно настъпателна и отбранителна: да се поддържат новите демокрации, като в същото време се защитават „старите“ демокрации в Европа и в Северна Америка.

Не ви ли се струва, че човечеството в известен смисъл обикаля по затворен кръг? Миналият век, най-малко първата му половина, беше епоха на диктатури. Резултатите са известни – десетки милиони жертви. Демокрацията в последните десетилетия на същия век донесе, с всички възможни уговорки, дълъг мир, особено в Европа, както и ръст на благосъстоянието по цялата Земя. И ето сега ние, въпреки това, говорим за „деконсолидация“ на демокрацията. Нима историята ни учи на това, че никой не се учи от историята?

Вижте, след Втората световна война в масовото съзнание дълбоко навлезе следният начин на оценка на развитието на обществата: ето, нещата се развиха от по-лошо към по-добро, при това се развиват постъпателно и всичко се мени към по-добро: има икономически ръст, демократизация, засилват се правата и свободите на човека… Изобщо – след 50 години ще бъдем по-свободни и по-процъфтяващи, отколкото сме днес, а след още 50 години – още по-свободни и още по-процъфтяващи и така нататък. С една дума – прогресивно-линейно мислене. Този подход вече дълго време бива критикуван, защото не съответства на реалността. В изследване си ние също критикуваме подобни представи, като обясняваме, че убедеността, че демокрацията даже в страни като Германия и САЩ ще е нещо, което ще трае завинаги и че качеството й само ще се подобрява, се оказа наивно. Но това не значи, че, както вие казвате, човечеството обикаля по контура на една окръжност. Между другото, това е много стара теория, така са мислели и по времето на Платон, и когато е живял Макиавели. Това е исторически фатализъм. Според мен нищо не е предопределено и нищо не се повтаря напълно. Накъде ще тръгне светът, зависи от нашите действия и от нашия избор. Сега не е ясно ще преживеем ли кризата, която системата на демокрацията преодолява и ще излезе ли тя от нея по-силна, поправяйки грешките, които се натрупаха. Или се намираме върху една наклонена плоскост, по която се с пускаме към нов период на диктатури. Това безусловно би означавало нова ера на войни, конфликти и страдания. Но аз не съм фаталист, мисля, че всичко зависи от нас. Това също така означава, че прогресът не е гарантиран, че за него трябва да се борим.

Статията, чийто превод публикуваме, е поместена на сайта на Радио „Свобода“ на 24 май.

Превод: Емил Коен