Ние престанахме да съчувстваме

от -
484
Марина Степнова. Снимка: CC BY-SA Arosev, Wikipedia.

Това, което най-много от всичко в света ме вълнува, е кога на дъщеря ми (неотдавна тя стана на една година) ще й порасте пореднияj зъб. Това е истина.

Да, естествено, знам, че наближава трета световна война (няма значение, че забравиха да ни съобщят официално за това), разбирам, че 842 милиона души на планетата гладуват и че цели два милиарда (!) страдат от недостиг на чиста вода за пиене.

Знам също, че половината от всички богатства на света принадлежат на осем мъже в строги костюми – това е на фона на информацията, че всеки десети човек на Земята е принуден да преживява с по-малко от два долара на ден.

А освен това има и „Ислямска държава“, Сирия, терористични актове, Крим, „Брекзит“, санкции, глобалното затопляне и хора, лежащи в затвора поради това, че са отказали да служат в армията с оръжие. И още – щях да забравя – разбира се, СПИН-ът, както и стремително мутиращите вируси на грипа.

Всеки ден чета за всичко това. Чета и веднага забравям. И вие също забравяте. Ние всички забравяме. Загиналите от терористичните атентати в Париж, Ница, Берлин и Москва ги оплакват единствено близките им. А за потребителите на медийните новини жертвите от земетресения и от вълните цунами не са нищо друго, освен числа. За миг се сепваме, когато чуем за тях и след това веднага забравяме, почвайки отново да се безпокоим единствено за личните и на семейството си дела.

Дъщеря ми спи лошо и по цял ден трябва да я държа в прегръдките си, а тя е сключила ръчичките си около шията ми като малка и много недоволна коала. Зъбчето й се държи отвратително и никак не ще да пробие! А за мен на света няма нищо по-важно от това.

То е по-важно от цената на нефта и от курсовете на валутите, по-важно е както от всички казионни проблеми, така и от всичките притеснения на хората. По-важно е от Путин и от Тръмп (макар че за втория пишат толкова много, сякаш той е станал не президент на САЩ, а на цялото земно кълбо и това наистина много ме дразни). Но аз въобще не съм мизантроп и ксенофоб. Нещо повече, приятелите ми ме смятат за добър и отзивчив човек.

Между другото, като споменах за приятелите, се сетих и за нещо друго. Вие колко приятели имате във Фейсбук? Моите са 1416 души. От всички тях познавам лично не повече от 150. Повече просто не мога да поместя в главата си. Всъщност, както се знае, няма човек, който да може да има лични отношения с повече от 150 души, пък дори и това число се достига от малцина.

Ако вярваме на учените (най-вече на британския антрополог Робин Данбар) в първобитните родови племена е имало по 100 – 150 души. Това е същата група хора, която сме в състояние да запомним лично, това е числото на хората, между които можем да се чувстваме свои.

Тези 150 лично познати и близки хора са най-главното нещо за всеки от нас. Ние за тях се грижим, тях обичаме, тях оплакваме, с тях се смеем. Понякога си мисля, че останалите седем милиарда и няколкостотин милиона хора просто ни се струва, че ги има.

Разбира се, това е направо отвратително.

Не, хората винаги са разделяли окръжаващите ги на свои и на чужди, но едва сега, в ХХI век, нашето равнодушие към чуждите стигна своя апогей. И работата съвсем не е в това, че хората на Земята станаха твърде много. Просто ние толкова дълго играхме на гоненица с еволюцията, че накрая това съвсем ни омръзна.

Човечеството винаги се е стремило да изпревари еволюцията. Ние не искахме да се осланяме на дадените ни от природата твърде скромни физически възможности. Не, ние искахме да сме все по-бързи, все по-високи и все по-силни. Искахме да летим като птици, да плуваме като риби, да бягаме като гепарди и да сме неуязвими като слонове. Какво пък – постигнахме всичко, което искахме. Пътят към това постижение беше дълъг – траеше стотици и хиляди години.

А след това ни се прииска да знаем всичко – при това веднага, на минутата, да знаем всичко, което става във всяка точка на Земята. Нима това не е грандиозна мечта? Тя също се сбъдна – сега всеки индивид, който има връзка с интернет, може да узнае моментално всяка новина, в състояние е да получи практически всяка информация. Сега човек дори може със собствените си очи да види как на другия край на Земята същества, самоназоваващи се хора, изгарят жив някой нещастник в името на това, което наричат вяра.

Виждат и не чувстват нищо друго, освен облекчение, че всичко това става някъде много далеч. Твърде голямата скорост на предаването на информацията в съчетание с нейния грандиозен обем дадоха плашещ ефект. Престанахме да съчувстваме – това е нещото, което се случи. Престанахме да възприемаме чуждата болка и чуждата смърт като катастрофа, макар че това могат да правят дори растенията и гризачите.

Предполагам, че проблемът е в това, че мозъкът ни се оказа технически неприспособен за обработката на такъв голям поток от информация. Еволюцията и сега, както и преди, се придвижва със ситни крачки, досущ както се движат гъските. Но прогресът отскочи далеч напред. Главата ни, продукт на тази еволюция, е проектирана да се справя с други задачи, най-вече с емоционални.

Според знаменития израз на руския учен и лекар Павел Бесчастнов човекът се е разположил на плещите на маймуната, която от своя страна седи на гърба на още по-древните динозаври и други земноводни. Е, случи се – динозаврите победиха.

Хората летят в Космоса, разработват струнната теория. А това да можем успешно да модифицираме генетично ембрионите е въпрос, който най-вероятно ще се реши в близките няколко години. Измислихме мултикултурността и толерантността (а сега не знаем как да се оправим с кашата, която забъркахме). Но в реалния живот станахме толкова равнодушни един към друг, колкото не сме били от времето на трилобитите.

И това наистина е много, много отвратително.

Възможно е нещо да съм объркала, разбира се. Може би се боя напразно. Какво ли разбирам аз от науката, още повече – от биологията? Аз съм филолог по образование и всичко, което мога, е да пиша книжки, което значи, че съм обречена да наблюдавам света през някакво глупаво разноцветно решето.

Освен това, хронично не се наспивам, всички майки на малки деца са в моето положение. Нали ви казах, че на моето момиченце му растат зъбки? Но ми е страшно, че дъщеря ми ще отрасне на планета, която стремително губи своя главен атмосферен слой – този на емпатията.

Ето, това е нещото, което ме вълнува най-много на този свят. И освен това – кога, в края на краищата, ще се покаже този злощастен зъб?

Текстът, чийто превод поместваме, е публикуван в сайта на Руската служба Би Би Си на 16 март.

Превод: Емил Коен