Носталгии и ретроутопии. Вчера, днес и утре

от -
553

Наскоро имах възможност да предложа един опит за сравнение на три значими творби – „Буденброкови“ (1901) на Томас Ман, „Гераците“ (1904 в сп. „Художник“, 1911 в Разкази, Т. 2) на Елин Пелин и „Гепардът“ (1958) Джузепе Томази ди Лампедуза. Списъкът може да бъде продължен с редица други важни в европейски контекст творби – „Сага за Форсайтови“ (1906 – 1933) на Джон Голсуърти, „Светът от вчера“ (посмъртно издание от 1942) на Стефан Цвайг и много други. Всички те по свой си начин говорят за някакви хармонични светове от миналото, които безвъзвратно си отиват.

Тези светове провокират любопитството не само на литератора и не само на хората, вгледани в миналото. Всъщност различни, бих казал конкурентни картини на миналото, са актуални в и наши дни, през ХХІ в. Първото, което вероятно изскача в съзнанието, е носталгичните спомени за времето на Народната република. Като че ли по-малко разпространени, но все пак налични са някои връщания още по-назад във времето, да кажем така – на Царство България. Традиционно силни са настроенията, които отиват още по-назад и с умиление рисуват някогашната патриархална хармония.

Една от общите черти на тези широко разпространени вълни от носталгични настроения по някакво изчезнало красиво и хармонично минало са ретроутопичните елементи в тях, не винаги осъзнати от авторите и невинаги изведени на преден план. Всъщност идеята, че тези отминали светове са и модел за някакво възможно красиво бъдеще, обикновено не е пряко изразена, тя дори може да не е осъзната напълно от автора, може да възниква у читателите, които са настроени на подобна вълна. Друг е въпросът, че тази предварителна нагласа вероятно ще да е резултат и на по-ранно възприемане на подобни настроения.

Ретроутопиите са нещо познато за европейските култури, те са част от една по-обща, универсално разпространена конструкция от идеи и текстове, които рисуват картини на един красив и хармоничен свят, разположен някъде другаде – в отвъдното, на непознат остров, в миналото, в бъдещето. Първоначално те говорят с езиците на религията, след това, без да ги изоставят, навлизат във философията, а и в литературата. Още по време на елинизма възникват пасторалите и идилиите, които предлагат някакъв красив свят, в който бихме искали да живеем. Той блажено съществува в едно неопределено минало време, в което хората са в хармония с природата, а социалните напрежения практически липсват или са само във фона на повествованието, понякога – като негов начален тласък. Просвещението е времето на класическите утопии, които далеч не са непременно в миналото, разполагани са в неизвестни или недостъпни места, дори на други планети; при тях на преден план излиза доброто (рационалното) устройство на едно общество, съзнателно представено като образец.

През ХVІ идилиите отново излизат на мода и, с възходи и спадове, остават актуални поне до декадентската Бел епок от края на ХІХ и началото на ХХ в. А, поне ако държи сметка за различните клонова на фантастиката, и до наши дни.

Хронологически по-късно като че ли се появяват ретроутопиите, които разполагат своите идеални светове в миналото, понякога откровено въобразено (например Атлантида, позната още от антични текстове), понякога представено като реално. Вероятно най-късно възникват популярните през втората половина на ХХ в., а и след това антиутопии.

Българските опити за навлизане в различните варианти на голямата жанрова цялост, въпреки че са несъмнено по-малобройни, също не са еднотипни. Практически едновременно се появяват идилиите на П. Ю. Тодоров и доста по-различните идиличните елементи у Елин Пелин, а и при Й. Йовков и мнозина други. Забелязват се и единични случаи на типични утопии, разположени в бъдещето, каквато е книгата на Илия Йовчев „Настоящето, разгледано от потомството ни и надничане в напредъка на бъдъщето“ (1900), разгледан в неговия български и европейски контекст от Н. Данова, която припомни, че и самият Вазов през 1912 г. също пише подобен разказ („Последният ден на ХХ век“).

И все пак, в българската култура носталгичните настроения несъмнено преобладават, прогресистките остават на втори план, а и не привличат вниманието на изследователите. Различията между германското, италианското, австрийското и българското вчера изглеждат ясни, поне на пръв поглед. Зад причините на носталгията по това вчера вероятно се крият различни мотиви. За Балканите, и главно за българи и сърби, носталгията и ретроутопичните настроения са поне частично мотивирани от страха пред (според някои) твърде бързата модернизация. Тези страхове имат както икономически, така и психологически аспекти, а и, и до днес, са подхранвани от демагогско говорене на политици и публицисти.

Ретроутопичните настроения в българската култура пораждат цял възел от въпроси и уточнения. В балкански контекст този възел е още по-заплетен.

Първият от тях е доколко всъщност реален е описваният от тях идиличен свят, доколко хармонични са били социалните отношения вчера, а и, ако се излезе от рамките на Елин-Пелиновото творчество, доколко охолен е бил животът тогава. (Трудно е днес да си представим хармонични социални отношения при мизерен живот. Което обаче може би не е било невъзможно вчера.) Гледните точки са две, те са диаметрално противоположни, въпреки че могат да съжителстват в различни текстове на един и същи автор. Раковски и Каравелов например, са склонни в едни случаи да описват мизерията на сиромасите, а в други – сравнително охолния живот на някогашните българи, сравнени с варварите, били те турци, азиатци, понякога гърци, а в отделни случаи – и европейци. Мизерния живот присъства в „Записки по българските въстания“, особено в началото, а след това и в „Бит и душевност на българския народ“ (1940) от левия Иван Хаджийски. „Конкурентите“ на Захари – поп Минчо с „Видрица“ и Стоян Заимов с „Миналото“ не поставят някакъв ясен акцент върху мизерията. Казано на едро, левият дискурс подчертава сиромашията и е настроен прогресистки, един вариант на десния е склонен да гледа към миналото и да (при)вижда някогашно охолство. Десният гради ретроутопии, левият ги подрива. Кой, доколко и в какъв контекст е ляв или десен, е друг въпрос.

Това отвежда до втория проблем – за източниците на представяната ретроутопия, за влиянията, които я оформят. Няма съмнение, че основният външен източник е руското народничество, при което, впрочем, разполагането по опозицията ляво – дясно е доста сложна. Достоверността на предлаганото от руското народничество идилично минало е дълбоко проблематична, когато се има предвид крепостното право. То е налице и сред румънците, което също поставя под въпрос достоверността на красивите картини на миналото. При българи и сърби, където крепостно право липсва, положението е малко по-различно.

Привидно страничен, но съществен е въпросът за това коя представа доминира във фолклора, един съвсем очакван източник, – идиличната или мрачната. И на коя от тях поставят акцент фолклористите.

Ситуацията допълнително се усложнява, ако се приеме агрументираната теза на Р. Детрез, че поне до известно време, разграничаването между българи и гърци (ромеи), частично се покрива с разграничаването село и град. Поради това и повечето ранни идеолози на българския национализъм виждат селото като свое, противопоставено на чуждия град, още преди той да бъде виждан като олицетворение на заплашителната модерност. Всъщност двата аспекта на представата за града – като нещо чуждо и като носител на опасната модерност – много бързо се сливат. Поне в рамките на граничните (спорните) територии, гръцката култура като че ли е по-малко склонна да идеализира селото, донякъде и защото то се асоциира с твърдоглавите славянофони.

Третият проблем е за гледната точка на Елин Пелин и за интерпретациите на неговите творби. По традиция писателят е представян като „певец(ът) на българското село“ и той като ли доброволно влезе в тази роля, въпреки отделните опити да излезе от това амплоа („Аз, ти, той“, „Черни рози“). Някои от приятелите му също обаче са склонни да го затварят в този образ. (Змей Горянин 2013) Той очевидно се различава и от писатели като Т. Влайков, възприемани като представителни за българското народничество. Разликите са както в литературните му творби, така и в социалното му поведение. За разлика от други, на Елин Пелин е чужд политическият активизъм, в житейски план той е близък както до двореца, така и до бохемските кръгове. Неговата ретроутопия трудно може да бъде свързана с някаква партийна програма, или с желание да се приложат някакви политически идеи, възприети не от литературата.

Елин Пелин пише „Гераците“ по време, когато в България, а и на Балканите е във възход новата идеология на аграризма (детайлно анализирана напоследък от Р. Даскалов), която се олицетворява от младата по това време партия БЗНС, учредена през 1899 г. Най-общо казано, тя прокламира ценността на селото и селския труд, противопоставен на града, представя в положителна светлина селската задруга и вижда кооперациите като своеобразно нейно продължение. Идеи, които са успоредни с разбиранията на Елин Пелин и специално с внушенията на „Гераците“. Връзките между тях обаче едва ли са директни, и в едната, и в другата посока – нито писателят следва някаква партийна повеля, нито Земеделският съюз припознава писателя като свой говорител. Нещо повече, идеолозите от целия политически спектър в България по времето на Елин Пелин предпочитат идеализирането на селото пред представянето на някогашния мизерен живот в него. Единственото някои крайно леви се противопоставят на ретроутопичните идеи за някогашната селска идилия.

По-късно, след 1944 г. комунистическата идеология привлича в своята пропаганда творчеството на Елин Пелин, а възрастният писател влиза в предложената / наложената му роля. „Гераците“ се радва на много висока идеологическа оценка, ретроутопията в нея, която драстично се разминава с комунистическите представи за социално развитие, остава незабелязана или съзнателно загърбена. Както и близостта с други ретроутопични идеи в европейските литератури от началото на ХХ в. и след това. Станалите актуални вероятно малко по-късно теми за ученически съчинения „Разрухата на патриархалния бит …“ или „Разпадането на родовия космос в повестта „Гераците“ на Елин Пелин“, като че ли допускат забелязване на ретроутопичните елементи – „родовият космос“, а в някаква степен и „патриархалният бит“ не са стигматизирани като нещо непременно отрицателно. Ретроутопията за някогашната селска идилия си е жива и през ХХІ век и не смята да потъва в небитието.