Пътепис за „дом“с нечовешки и унизителни условия

от -
748

Този пътепис[1] е посветен на Дома за възрастни с психични разстройства с. Пастра . Той е разкрит през 1980 г. и функционира до 2012 г. През същата година, в решението на Европейския съд по правата на човека, постановено по делото „Руси Станев срещу България“, „домът” е определен като място с

„нечовешки и унизителни условия”.

Пастра е  едно от лицата на политиката на институционализация на хората с ментални проблеми.

Места, като този „дом” има и днес в много закътани кътчета на България. В някои от тях материалните условия може да са по-добри и дори значително по-добри.

Културата на изолация и дехуманизиране на личността обаче е слабо засегната.

***

Началото на юли е. С Шийла пътуваме през България. Имаме малко време и много планове. Всъщност, планове е силно казано. Имаме идеи. Искаме да отиде на местата, където Руси е живял, да се срещнем с хора, които са го познавали и да реставрираме една история, която инак има риск да се изгуби.

Шийла е канадска юристка, преподавателка по право,  която избра Руси и която Руси избра в Галауей, Ирландия, за да напишат заедно едно есе за предизвикателствата пред човека Руси и възможния отговор на правото. Шийла знаеше за Руси благодарение на делото. Руси не беше чувал за нея. Но имаше нещо в начина, по който тя го слушаше, в начина по който търсеше как да прескочи бариерите на езика и опита, което го привлече. И те започнаха да работят заедно. Беше трудно и в същото време – забавно. Те създадоха своя презентация. Руси започна да пише историята на живота си. Те планираха да прекарат една седмица в България, вън от обичайния си ритъм на живот, за да довършат започнато. После Руси си отиде от този свят. В нощта, в която почина, по ирония на съдбата, Шиийла си купила билет за София. Без възможност за отмяна на пътуването. И ето я, в България, нея, преподавателката по право в един канадски университет, заедно с мен, в ролята на нейна  не много умела преводачка, но за сметка на това пък – готова за предизвикателства и съдбовни срещи. Сами, без най-важния човек в тази история.

Пътуването ни започва с буря, отнесен от пороя път и изтръгнати с корена дървета. Спим в случаен град, където ни настига нощта, в малък, евтин и наводнен хотел, но за това пък – изненадващо удобен. На следващия ден, след бурята, достигаме до критичната точка на нашето пътуване.

Пастра.

Това е среща, която планирам отдавна. С Руси тръгвахме натам няколко пъти и се връщахме без да достигнем целта. Аз ,самата, години наред си казвах, че е време да извървя този път, но не го направих. И ето, сега, в началото на юли с Шийла сме готови за тази съдбовна среща.

До Пастра се стига лесно,

просто следвате пътя за Рилския манастир, няколко километра след град Рила. Скоро след това, от дясната страна на пътя се вижда ламаринена, овехтяла табела с надпис „ДВПР”. Още е там. Завиваме по невзрачния път и спираме. За миг съм обзета от несигурност. Нали уж институцията е закрита, защо има табела? Да не би да сочи към друго място, новооткрит дом например? За наш късмет на пътя стои човек. Питам го за дома. „А – казва той – преместиха го в Рила”. И добавя: „Ама щом за там сте тръгнали, вървете, той, пътят е добър, чак до язовира”.

Потегляме. Няколко минути по-късно се налага да спрем. Пред нас се изпречва знак „забранено” и надпис „частен път”. Има и още – предупредителна табела, от която разбираме, че по-нататък има и бариера, както и предупреждение за ловен сезон. За щастие сезонът е отминал, но в нас се загнездва напрежение. Продължаваме. Пътят не прилича на този от спомените ми. Онзи беше изронен, опасен, а след буря – почти непроходим. Този е циментиран и лесен за придвижване.

DSC_6524

Снимка личен архив: Дома за възрастни с психична разстройства в Пастра

След поредния завой  забелязваме трите сгради на бившия Дом за възрастни с психични разстройства. Едната – бившата административна сграда и блок 1, сега едва прозира между дърветата. Другите две сгради се виждат ясно, от горната страна на пътя. Части от оградата още са там.

Оставяме колата и продължаваме пеша. Пусто е, но има следи от човешка намеса. Цъфтящ розов храст, окосени пространства. Тихо е.  В мен се е събудил непознат страх. Всеки звук ме кара да подскоча. Плаши ме дори звука на стъпките ни. Достигаме до язовирната стена. Виждаме разбити прозорци, решетки, а зад тях натрупани стари легла, медицинска кушетка, шкафове. Разпознавам някои от вещите.  Виждала съм тези малки шкафчета в кабинета на медицинската сестра. Руси имаше такова легло. Ръждясала линейка, с отворен багажник. Заприличва ми на странна катафалка, напомня ми истории за смърт и болка.

Заобикаляме. Разказвам на Шийла каквото си спомням. Показвам и как мъжете клечаха до оградата  и пушеха или по-често нищо не правеха. Клекнала до оградата, съм обзета от пристъп на паника. За миг, сякаш аз съм една от онези, обречени завинаги да останат тук, изпратени в това място, за да умрат. Забравени от всички, изключени от света на живите.

Шийла е привлечена от една сграда с мрачни решетки. Качва се по стълбите и наднича през прозорците. На приземния етаж на тази сграда някога е бил карцерът –влажни, мрачни стаи, без нищо в тях, циментов под, решетки.

Докато гледаме, докато седим на масите, докато разтъркваме опареното от коприва място по краката си, докато се придвижваме от единия към другия блок, разказвам на Шийла каквото знам за това място.

То не е създадено, за да приюти социална услуга.

Тук, през далечната 1925 г. са били настанени работниците, построили ВЕЦ „Пастра” (или „Каменица”). Строежът приключил през 1936 г. и от тогава насетне сградите са използвани по различен начин. Известно време били ползвани като общежитие за работници и служители на ВЕЦ-а (национализиран през 1948 г.), по-късно тук е разкрит дом за сираци, а след това – пионерски лагер. През 1980 г. сградите са превърнати в социален дом.

Информация за условията в дома имаме от 2001 г., когато изследователи от Български Хелзинкски Комиет (БХК) започват да посещават мястото. Когато отиват за първи път, те намират занемарени, с години не ремонтирани сгради, изгнили подове, изгнила дограма. Тоалетните са само външни, навсякъде се носи смрад.  През 2002 г. делегация на Амнести интернешънъл също посещава мястото и пише тревожен доклад за състоянието на хората, настанени там. Аз самата попадам там за първи път едва през 2005 г. По това време вече съм била в друг дом, но за жени и тази среща е била съдбовна за изборите ми в следващите години. Първата ми среща с Пастра ме разтърсва с прозрението, че онова, с което съм се срещнала преди не е изолирано явление, то е навсякъде, където има институция, то е всепроникващо и нечовешко.

През 2001 г. капацитетът на институцията е 100 души и е почти непрекъснато запълнен. Настаняват се само мъже, с психиатрична диагноза. По-късно капацитетът е намален на 80 души, но това не променя съществено положението. Както казва Руси по-късо в своята презентация в Галауей, всички те са изпратени там, за да умрат.

Да умрат в студ, мизерия, мръсотия, замаяни от лекарства и от еднообразие.

До 2003 г. са извършени няколко освежаващи ремонта  – пребоядисани са столове, стени. Всичко това е направено от персонала, с помощта на някои от мъжете. Поставени са радиатори   за локално парно. След една зима те вече са ръждясали и не работят, поради което са откачени. Мъжете спят в спални с по 5 до 9 легла, дюшеците са скъсани, завивките- мръсни. В една от постройката са настанени мъже, които не могат да контролират физиологичните си нужди. Там няма стъкла. Няма външна врата. Навсякъде мирише на застояла урина.

DSC_6548

Снимка личен архив: Дом за възрастни хора в Пастра

В някои стаи от трите блока няма осветление, а където има- това е една едва мъждукаща  крушка. Мъжете нямат контрол дори над нея- осветлението се изключва и включва само централно.

Храната е бедна. Един потребител получава храна за 1,50 лв.на ден и това е така в по-добрите времена.

Всичките 100 мъже се перат с една стара, разнебитена пералня. Никой няма собствени дрехи.  Носят стари войнишки шинели и окъсани обувки.

Никой няма лично пространство, лични вещи и право да бъде личност.

На един човек се пада по 2 квадратни метра жизнено пространство в помещенията.

За всичките 100 мъже има само една баня, с един душ. Топла вода няма или ако има, това  е голяма рядкост. Сапун не се знае дали има, а за пасти и четки за зъби не се и помисля.  Стаите се отоплява през зимата с печки на дърва. За гориво се използват сухи клечки и листа.

Когато се случвало някой да умира през нощта, останалите смълчани слушали предсмъртните му вопли. На другият ден го изнасяли. В някои по-тежки зими това се случвало често. Много често. Когато се случвало някой да боледува, той рядко постъпвал в болница – болниците не приемали никой от това място. Когато някой ставал агресивен – дозата на лекарствата му била увеличавана и/или бил затварян в карцера. Ако някой не можел да се движи – оставал прикован за леглото си до последния си дъх.

През 2005 г., когато попадам за първи път там, картината не е много по-различна. Директорът мрачно настоява, че има програма за ре-социализация, но тя, кой знае защо не сработва. „Програмата” се оказва обикновена административна дейност – писане на писма на роднините на настанените на това място мъже, с настояване да си ги вземат. Никой не отговарял. Странно защо, чудеше се директорът. Спомням си, че тогава историята на мъжете, включена в тази „програма” ме заинтригува за дълго. Изследвам, заедно с колеги, човек по човек историите им. Намирам истории на имотни измами, на загрижени близки, на наказващи родители. Истории толкова разнообразни, колкото са хората зад тях. И в цялото това разнообразие – един, единствен, нелеп в елементарността си подход: писма с кратък текст – „моля елате и вземете роднината си, за да се грижите за него”. Обидно нелепо. Но в същото време – обяснимо. Персоналът никога не е бил квалифициран. И няма как – заплатите са ниски, натоварването – голяма, условията – мизерни. Само хора от близките населени места се решават да започнат работа тук  и то само когато нищо друго не е възможно.

Програми за рехабилитация, специфични терапевтични програми или такива за възстановяване и изграждане на умения няма. Константното наблюдение върху дома и може би делото на Руси в Страсбург (което отначало никой не взема на сериозно), постепенно карат персоналът да прояви изобретателност. И те опитват, според знанията и разбиранията си. Някъде през 2009 г., струва ми се, заварвам новоразкрит клуб по „арт терапия” и „библиотека”. Няколко мъже оцветяват и изрязват картинки. Някои рисуват, други просто драскат. Библиотеката се оказва просто няколко струпани книги в една от административните стаи. Трудо-терапията пък е просто гледане на прасета или пък сечене и мъкнене на дърва. Но поне на хартия се прави опит нещо да се раздвижи. През 2009 г. вече има и телевизор и мъжете се струпват, за да гледат. Руси по това време не пропуска английски филм, за да научи някоя дума. Разбира се, никой не се интересува от индивидуалните интереси на мъжете и желанията им за развитие. Никой нито вижда смисъл в това, нито вярва, че то е възможно.

Руси, впрочем, заедно с още няколко души, е на „свободен режим”  и работи в един ресторант на около 5-6 км.от институцията, помага на хора в селото. Работи за цигари и кафе, понякога, за някой лев. Но е доволен, защото така е вън от мизерията, така се е отдалечил малко от смъртта, така е спечелил още един ден живот. Така оцелява.

Докато разказвам на Шийла, обикаляме сградите. Посядаме на пейките, на които седяха мъжете някога и пушеха, или чакаха денят да отмине. Обикаляме двора от тази страна на оградата, от която мъжете обикаляха безцелно или мрачно стояха, загледани в пътя. Надничаме през разбитите прозорци. Забелязваме, че на места сградите вече се трансформират – старата изгнила дограма е сменена с алуминиева или пък просто липсва. През прозорците се виждат измазани стени. В едно от помещенията, което кой знае защо е отворено, сега има красив под и нови радиатори. Други части са точно такива, каквито ги помня – олющени, мрачни, зловещи.

Когато си тръгваме ни настига камион. Разменяме няколко думи с момчето в шофьорската кабина и усещането ми за „сега” започва да се завръща.

В следващите часове и дни ни очакват още срещи. Срещаме двама бивши директори на „дома” в Пастра, бивша социална работничка, хора, които са живели там (с единият дори разговаряме), хора от селото, познавали Руси. Онова, което дълго след тези срещи отеква в мен е признанието. „Всички знаехме, че е мизерно”. „Беше страшно там”. „Не беше човешко”. „Там хората бяха пратени за да умират, от там нямаше накъде вече”…

             Всички знаехме…

Дали наистина всички? Дали в Министерствата знаеха? Тези, които определяха политиките, които определяха бюджетите, тези, които гласуваха правилата – дали наистина знаеха? Или предпочитаха да затворят очите си пред нечовешката картина на мизерия и страдание, която беше ежедневна реалност за толкова много хора. За стотина мъже, хванати в капана на диагнозата си, на социалната ни политика и „грижата” за техния „най-добър интерес”, за работещите там, за живеещите в близкото село. За изследователите, отишли и видели нечовешкото лице на „грижата” и посветили десетилетия, за да накарат онези с властта да променят човешки животи, също да видят.

През 2012 г. Домът в Пастра е закрит. Мъжете са разпилени в различни краища на България. Руси е изпратен в Русе, в „защитено жилище”, разкрито в двора на психиатричната болница.  Друг човек е изпратен в „защитено жилище” в далечно село, на върха на планината, в по-добри условия, но заключен зад висока ограда, поставена по указания на администратори от Агенцията за социално подпомагане. Трети е изпратен пак в „защитено жилище”, но в друга психиатрична болница, където скоро умира. Последните обитатели са преместени в гр. Рила. Тяхното „жилище” е в сградата на болницата (но поне не психиатрична!). Те не говорят много. Не и с нас. Не и за Пастра. Сега те са на топло и мястото изглежда сигурно.

Но наистина ли проблемът с Пастра е приключен със затварянето на институцията?

Не. Не е.

Защото духът на институцията е жив. Дори преместен в по-луксозни условия, той съществува. Прокрадва се в гледката на хора, които безцелно се шляят, в рутината на еднаквото за всички ежедневие, в липсата на възможност за личността да бъде личност.

И точно така, както има вече реконструирани  части в „дома”,  както в същото време са видими и онези, в които миналото присъства в най-зловещия си вид, така и процесът по интеграция на хората с увреждания в общността е процес на трансформация на миналото и визия за бъдещето, процес, който не е приключил. Някои части от този процес са завършени, но други все още очакват своят пълна промяна и тотална трансформация.  Дали ще се случи? Кога ще се случи? В годините до тук научих, че нямам власт над скоростта на този процеси. Научих също, че историите и метафорите са важни. Че трябва да пазим спомена за времето, в което сме позволили смъртта, унижението и страданието на едни особено уязвими хора да се превърнат в правило, да изследваме онова, което е позволило инак нормални хора, с добри семейства и желаещи да вършат добро, да поставят други човешки същества в унижение и страдание отвъд разбирането ни за човешкост.

А по пътя към Пастра и обратно към „тук и сега” научих, че имаме отговорност да съберем и запазим тези истории, за да помогнем да не се повтарят. И за да може онези, които никога не са били в Пастра и в места подобни на този „дом” да си представят какво е било там. Защото може би, ако го направят, те ще могат да предложат на хора като Руси разбиране и подкрепа, от които те толкова много се нуждаят. Ще можем да предложим, като общество извинение и компенсация. И ще можем да понесем страданието, с което тези хора идват при нас, неизговорено страдание, което ни залива отвъд думите и да им позволим да заемат своето място в света,

онова, което им се полага по право.

 

 

 

 

[1] При подготовката на този текст са използвани доклади на Български Хелзинкски Комитет, личен архив, фрагменти от разговори с хора, свързани по един или друг начин с историята на Дома за възрастни с психични разстройства с. Пастра.