Печатните медии/1990-2001/ и „Възродителният процес“

от -
3 255
Май 1989 г., само за 20-ина дни България преживява толкова събития, колкото не се случват през цялата най-нова история - снимка: socbg.com

На 18 януари в Центъра за академични изследвания се проведе кръгла маса „Възродителният процес“ в България (1984-1989). Модератор бе Румен Аврамов, автор на уникалната книга „Икономика на „Възродителния процес“/2016/

Томаш Камузела, University of St. Andrews, Scotland университет,  познат на читателите на Маргиналия с анализа си на носталгиите по Тодор Живков, изнесе доклад „Изселването на българските турци през 1989 г.: Поглед отвън“. Известният със своите изследвания за малцинствата на Балканите Волфанг Хьопкен (Leipzig University)представи научната разработка „Контекстуализиране на „Голямата екскурзия“ от 1989 г.: Турско-мюсюлманските миграции в историята на Балканите“.

С доклади участваха и историците Стефан Дечев, Михаил Груев, Момчил Методиев, Евгения Иванова, политологът Антоний Тодоров, експертът по етническите въпроси Михаил Иванов, социалният психолог Румен Петров, Теодора Карамелска и Любомир Пожарлиев. 

Красимир Кънев говори за „Неуловимата вина – съдебната история на „Възродителния процес“. Зейнеп Зафер, едно от героичните лица на съпротивата срещу насилствената смяна на имената, представи изключителния си анализ „Антиасимилаторската литература на жертвите: откровение на трагичното минало“.

Юлиана Методиева говори за „Печатните медии и „Възродителния процес“ от началото на прехода до 2001 г.“/публикуваме тук/

 В следващите броеве на Маргиналия ще представим  анализ на основните тези и акценти от дискусиите.

 

Описанието на печатните медиите по темата „Възродителен процес“ се основава на контент анализ на българските вестници от началото на 1990 г. до 2001 година. В този период се създаде и стабилизира националистическият дискурс, който направи невъзможен дебата за измеренията на едно от най-силните доказателства за нехуманния и репресивен характер на комунистическия режим по отношения на мюсюлманското малцинство у нас.

 

Веднага след падането на комунизма се създават като опозиционни и независими медии „Демокрация“, „Свободен народ“, „Век 21“, „Репортер 7“. Вестниците „Факс“ и „Ранно утро“ имат кратък, но живописен откъм скандалност редакционен живот.

Йордан Василев, главен редактор на „Демокрация“ до 1991*

Те се концентрират основно върху няколко теми: Тодор Живков, външният дълг, лагерите, Държавна сигурност. „Демокрация“ прави опит да включи в списъка на „декомунизаторските“ теми и „възродителния процес“. В първите публикации на органа на Съюза на демократичните сили/СДС/ се очертават трайни тенденции, които ще бележат десетилетието до 2001 г.

Ето типичните белези на тогавашния печат.

  • Текстове по темата съдържат описания предимно на събитието „Голямата екскурзия“. Изобилстват разкази от първо лице, снимки, интервюта с големите имена на насилствено преименуваните турци – Ибрахим Лолов, Йълдъз Ибрахимова.

 

  • Анализи за анти-хуманното измерения на „Възродителния процес“ в опозиционния печат липсват. Доколкото се появява темата за отговорността за  насилствената асимилация и депортацията през 1989 г., то тя се свежда до цитиране на „виновника Тодор Живков“. Държавната машина като извършител на насилията, е представена анонимно. Вината за случилото се с „българските“ турци е на БКП, вестникът настоява за колективна отговорност на партийната върхушка.

 

  • В.“Работническо дело“, превърнал се бързо в нов ляв вестник “Дума“, се държи типично дезинформаторски по проблема кой и защо извърши насилственото преименуване на турците в България. Като официоз „Дума“ публикува интервюта с видни историци, съставили идеологическата база на „Възродителния процес“/Илчо Димитров, Страшимир Димитров и др./. Редакционното поведения на медията на лявата партия запазва своята комунистическа идентичност, според която българската нация е еднонационална, друговерският етнос всъщност е съставен от „ислямизирани насилствено българи“.

 

  • Първият частен вестник „Репортер 7“ публикува инцидентно текстове около Независимото дружество за правата на човека/НДПЧ/, като отделя повече внимание на българските му участници /напр.Петър Манолов/. Турските му членове са неизвестни на редакцията, или тя не ги търси.

 

  • „Демокрация“ е дистанцирана към лидерите на Независимото дружество за правата на човека/НПДЧ/, а след основаването на ДПС в началото на 1990 г. и излизането на Румен Воденичаров от дисидентското движение, с преимуществен състав от турските ни съграждани, опозиционният вестник тенденциозно смесва темата за „възродителния процес“ с лидерите му и Държавна сигурност. С това отклонява генезиза на проблема за малцинствата и репресивната политика към тях на комунистическия режим. Вестникът на СДС се захранва от съмнителни източници на информация, за да представи героите от съпротивата на турците срешу режима, като напълно  зависими от ДС.  Когато Комисията „Тамбуев“ прави неуспешен опит за разкриване на агентурната принадлежност на активисти от ДПС, партийният вестник съединява за дълго време чисто партийно и конюнктурно „ченгетата“ и турските ни съграждани. Първият опозиционен вестник след падането на комунистическия режим осъществява на практика дълбоко разделителна граница между българския и турския етнос по оста дисиденти-комунисти и етнически различните. Медията, призвана да формира демократично мислене, което задължително включва и осмисляне на грешките от миналото, оставя българските читатели задълго да не проявяват любопитство за „Възродителния процес“ и да не придобият знание за него.  

През 1991 /1993 г. се появява независимата преса. „24 часа“ и „168 часа“. Характерно за тези издания е пренебрежителното отношение към всякакъв вид малцинства.

Валери Найденов, главен редактор „24 часа“
Петю Блъсков, основател на пресгрупа „168 часа“
Тошо Тошев, главен редактор на „Труд“

Същата редакционна политика има и  в.“Труд“, сменил  профила си от синдикален вестник в частен.

  • Тези вестници съставляват българския мейнстрийм. Тиражът им понякога достига до 100-150 хиляди. Характерно е дистанцирано отношение към темата „възродителен процес“. Медиите избират подхода да подчертават и изобличават небългарския характер на политиката на ДПС, връзките на Движението за права и свободи с Турция през „конкретни“ примери за външната зависимост на отделни негови фигури /Ахмед Доган, Лютфи Местан, Юнал Лютфи, Осман Октай/. Насилствената асимилация на помаците, циганите и турците е напълно неглижираноЗа етническото прочистване през 1989 година по правило не става дума.

Особен негативен пример за медийно поведение е в.“Ранно утро“.

Константин Мишев

Вестникът е създаден от приближени на премиера Филип Димитров – Константин Мишев и режисьорът Евгений Михайлов.

Евгений Михайлов

„Ранно утро“ борави с методите на първата откровено жълта преса у нас, предшественик на днешния „Уикенд“. Ахмед Доган е несъмненият политически опонент на СДС, затова и омаскаряването му , както и на много други лица от ДПС, личи в информационната продукция на „Ранно утро“. Тиражът на вестничето е тайна,  както е тайна и техните източници на информация и финансирането му. Заедно с в.Факс, „Ранно утро“ поставя началото на умишленото дискредитиране на лицата от турски произход включени в политиката, или около нея. На публиката се подхвърля анонимна „информация“ за тайните служби като кръстници на ДПС. Доминира внушението,че турците са петата колона у нас, а мюсюлманското население е жертва на външнополитически интриги и на маниакалното его на лидера  Ахмед Доган

В.“Култура“ публикува епизодично текстове на историци реформатори. Като цяло редакцията публикува отделни силни анализи по темата „Голямата екскурзия“, но трайна редакционна концепция за процесите на репресии срещу мюсюлманското малцинство в България липсва.

Появата на в.“1000 дни“ променя картината.

Иван Кулеков, съосновател на в.“1000″дни

Вестникът е приближен до доктор Желю Желев, лидер на Съюза на демократичните сили и първият демократичен президент. Редакционната политика  на създадения с млади журналисти вестник е съвършено независима.„1000 дни“, просъществува почти 3 години и фалира поради липса на материални средства. В него работи отлично подготвен екип от редакционни и външни експерти като Калина Бозева, Антонина Желязкова, Светлана Иванова, Кета Мирчева. Те създават същинската информационна „банка“ за фактите около преименуването, насилствената промяна на идентичността на малцинствата,държавната репресия и отделните отговорни лица от апарата на Живков.Търсят се балканските измерения на насилието и депортацията в България през всички периодични „кръстилки“, тъй като по това време избухват войните в бивша Югославия.

 

Младият вестник „Капитал“ е типично технократски.

Иво Прокопиев, създател на „Капитал“

Вестникът се списва от икономически профилирани репортери, подготвяни от „Reuters“. „Капитал“ акцентира на стопанската инициатива и корпоративната етика на обществото. Травматичното минало на „възродителния процес“ е бреме, излишно за новия модел на предприемачество. Бизнесът има нужда от бъдеще и  американски оптимизъм. Отделни текстове посветени на „Възродителния процес“ се дължат на редактори от по-старото поколение, като техните усилия са до голяма степен екзотични за общия профил на вестника.

 

В края на 90-те години  вече се е оформил необратимият разлом между малцинствата и българския етнос

 

  • Многотиражните вестници „24 часа“, „168 часа“, „Труд“са се позиционирали трайно в националистическата ниша. Турската и помашката общности са станали напълно невидими. Тези медии описват мюсюлманските данъкоплатци само като електорат на ДПС. ДПС вече е придобил необратимите черти на партия-мафия, рекетьор и брокер, който спекулира с картата за етническия мир. Турското население от депресивните региони се описва като жертва на алчните си ръководители, Турция ги примамва с турски телевизионни програми,поради което те не владеят езика, а като резултат те са „обезбългарени“. Преди да бъде прочетен и осмислен, „Възродителният процес“ е превърнат в маргинална тема или в подозрителен източник на партийна легитимация на Ахмед Доган и неговите приближени.

 

  • В.„Дума“ е напълно партийна трибуна.
    Стефан Продев, главен редактор на в.Дума до 1999г.

    Темата за турците и „Възродителния процес“редакцията възприема като излишно ровене в миналото, травматизиращо и без друго обеднялото население. Липсата на неосъдени виновници по започнатите дела дава допълнителен импулс за неглижирането и дори превръщането на „Възродителния процес“ в тема-табу.

 

  • Новите вестници „Дневник“ и „Сега“1997/2000 силно навлизат с разнообразна проблематика за готвещата се за присъединяване към ЕС България. Акцент има настоящето, актуални са икономическите и правни анализи. „Сега“ разработва сравнително независимо българската центристка и дясна политика, като не крие уклона си към лявото. Негативното отношение към малцинствата не е експлицитно. Темите за„история на жертвите“ в общата национална тъкан са поднасяни на експертно равнище, което ги превръща в неособено четивни.
  • Два фактора са особено характерни за тези издания – дистанция към населението, вероизповядващо исляма,и неразбиране на културната му различност. Текстовете се пишат от гледна точка на православния и доминантен етнос. „Възродителния процес“ се превръща в деликатен фон,на който понякога се появяват ярки „етнически“ репортажи. Слабата връзка с миналото и отговорността едновременно на комунистическата държава и на обществото, ще се запази в тези издания задълго.

 

През 2001 година появата на документалния филм „Технология на злото“ провокира разкриването на същинския националистически характер на интерпретациите по темата на мейнстрийма.

Татяна Ваксберг
  • Документалният филм на Татяна Ваксберг „Технология на злото“ изважда на светло четири напълно непознати или укривани за обществото неща: Първо, показват се архивни свидетелства за персоналната отговорност на Димитър Стоянов и Григор Шопов за стартирането на насилията от 1989 години. Второ, филмът представя живи свидетелства за репресиите, в това число и излежаването на присъди в лагера „Белене“ на турци, отказали да сменят имената си. Трето. Филмът навлиза в личната човешка трагедия през репортажи и интервюта на турци и помаци,с увредено физическо и психическо здраве в резултат от действията на полицията, местната власт, армията. Четвърто. „Технология на злото“ задава тотален контекст на вината на българското общество: Виновни са не само партийната номенклатура, не само Тодор Живковото правителство, но и армията, но и кметовете, но и учителите, лекарите, журналистите, но и обикновените хора, превърнали се в „минувачи“ покрай страданието на стотиците хиляди мюсюлмани, подгонени да сменят своята идентичност за целите на БКП. Виновна е и придворната историография.

 

С няколко изключения /в. Сега публикува поредица от документите, предоставени от Т.Ваксберг/ медиите, интерпретират филма „Технология на злото“ и авторката му журналистката от Радио Свободна Европа Татяна Ваксберг по напълно негативен начин.Събрала съм над 82 статии от централния и регионален печат, написани в периода от премиерата на филма февруари 2001 до април. Всички те са доказателство за:

  • неспособност за емпатия към мъченичеството на мюсюлманите в България
  • отказ от виждане на личната вина – мълчанието, липсата на реакция към злото на „преименуването“, което на практика означава,че българското общество е било колаборационистко, дори когато не е било част от комунистическата власт, поради битов и професионален конформизъм. Обществото е предпочело срамното съгласие с репресивните мерки, към нечовешкото и унизително отношение,на което бяха подложени българските турци, цигани, помаци.

Татяна Ваксберг лично спря прожекциите на филма си. Тя изтъкна като причина предстоящите избори и нежеланието й да влияе с тях през посланията на своя филм„Технология на злото“. Списанието на БХК „Обектив“ публикува статия изследваща причините за отхвърлянето на филма в статията „Случаят „Технология на злото“ и неговите врагове сред либералите“с автор известния социолог и граждански активист Деян Кюранов.

 

Деян Кюранов

В текста си Кюранов подчертава крайната неспособност на българските медии да прочетат в дълбочина стореното в миналото на българските турци. Като манталитет, те не само са адекватни на профила на своите читатели, гравитиращи към криворазбран патриотизъм, но и сами формират такъв. Авторът акцентира и на слабостта на либералните издания да защитят документален филм, изграден изцяло на непознатите архиви на МВР и Държавна сигурност. Нещо повече. Кюранов не скрива изненадата си от персонални атаки в средите на елита, като адресира разсъжденията си към конкретни нападки на видни интелектуалци.

В едно малкотиражно издание „Медия и реклама“ публикувах статията си „Почистването на мазетата по Брехт“. В нея определих като безпрецедентно отхвърлянето на този неочаквано смел за българската документалистика след падането на комунизма филм .Прегледах основни заглавия от българските вестници в периода 1984- 1989, посветени на насилствената асимилация на мюсюлманите. Подчертах принципно пропагандното третиране на „смяната на имената“ на тюркоезичните българи, наречена  с абсурдния евфемизъм „Възродителен процес“. „Връщането“ към българския произход на турците у нас бе представяно като положителен за обществото акт, а възродителските пароли на БКП са изпълнявани безпрекословно от медиите. Особено интересен е в. „Народна култура“. Вестникът утвърждава високия смисъл на социалното инженерство, наречено „връщане на имената на насилствено ислямизираните българи“, а асимилирането на идентичността на помаци и турци се представя като присъщи на комунистическия прогресивизъм действие.В контекста на утвърдени негативни стереотипи към българските мюсюлмани, изглежда напълно нормална отхвърлящата им реакция на филма на Татяна Ваксберг.

Имаше опити на редакционното ръководство на независимото и специализирано издание „Медия и реклама“ да цензурира отделни пасажи в текста, преценени като злепоставящи образа на масовия българин по време на репресиите. За „симетрия“ и политически баланс в броя, беше публикувано и интервю с Копринка Червенкова, главен редактор на вече новата „Култура“, приемник на „Народна култура“. В интервюто се отрича „семейния“и исторически произход на анти-турските чувства, чиито естествени имликации представляват публикуваните през периода 1984-1989 година текстове.

Копринка Червенкова

Твърденията на Копринка Червенкова не са случайни. „Култура“ беше посветила общо три негативни статии за Татяна Ваксберг и „Технология на злото“, като едната от тях беше публикувана на първа страница със заглавието „Колко излъга Татяна Ваксберг“, подписана лично от Червенкова.

 

Обобщение:

Българската медийна среда демонстрира отказ от осмисляне на „Възродителния процес“. Журналисти, главни редактори и издатели на основните вестници в периода от 1990 до 2001  година поддържат устойчива дистанция, или буквално табуиране на темата за насилието над мюсюлманите през 1984-1989 година и преживяното от етническото прочистване. Неизговорени са травмите на малцинствата от друг етнос и религия, причинени от управленския и хуманитарен елит на страната до падането на комунизма. Причините за тази медийна деформация и произвеждането на фалшиви факти относно трагичните събития на насилствената смяна на имената, чиято кулминация бе Голямата екскурзия от лятото на 89-та, когато 300 хиляди мюсюлмани бяха  прокудени от домовете си, се дължи на огромния дефицит на практикуване на журналистическите стандарти, задължителни за либералната, качествената преса. От друга страна, огромна част от медиите са водени от пазарните принципи, според които трябва да се публикуват анализи, коментари, репортажи,които да продават вестника. Темата за т.нар.„Възродителен процес“не носи тираж. Българският читател избира да консумира позитивни факти за себе си, за миналото си, дори когато това става с цената на голяма лъжа относно нас самите. Колаборационизмът с комунистическия режим на родителите задава чувството на гузност,а децата им, днешните млади поколения, остават в невежество за моралните престъпления на своите бащи и майки.Не без значение е и ролята на анти-турските настроения в обществото, заради петте века „турско робство“,от десетилетия култивирани в различни поколения през образованието, учебниците по история и литература,игралните филми като „Време разделно“. Последиците от манипулираната медийна версия за антихуманната, брутална и безпрецедентна за останалите комунистически режими политика срещу малцинствата в България през 1984-1989 г. са: базисно увредената гражданска идентичност на българското общество, ксенофобията, расизмът, стереотипите за религиозната и етническата различности, довели до днешното правителство, съставено от ултрадесни политически сили. Изборите в последните години сочат недвусмислено устойчивостта на  популистки и националистически тренд,чиято електорална база необратимо нараства.

* Йордан Василев е бил главен редактор на в.Демокрация до края на 1990 г. Благодаря на Петко Симеонов за корекцията!

 

 

 

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ