Пет години „История.BG“ – А сега накъде?

от -
941

 

Миналата седмица Маргиналия стартира дискусия за медиите и историята. Нейно начало даде статията на Стефан Дечев http://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/sled-istoricheskiya-septemvri-za-publichnite-funktsii-na-istoriyata/

Кета Мирчева  продължава със  въпроси към авторитетното предаване на БНТ „История.BG“.  Според нея  тази рубрика остава привързана към националната история и то предимно в политическите й измерения, с определен афинитет към периода 1879-1944 г. Тя предпочита личностите и събитията, почита юбилеите и като че ли отбягва от една страна – да се занимава с процесите и „дългото време”, а от друга – отказва да се фокусира и върху по-„малките” обекти.

В рамките на месеца читателите ни ще могат да се запознаят и с други гледни точки.

 

Преди няколко дни предаването на БНТ1 „История.bg“ отбеляза 5-та си годишнина в приповдигната атмосфера. Фактът, че обществената телевизия успя в продължение на този не малък за динамичните ни времена период да задържи в програмната си схема, и то в най-гледаемото време, телевизионен формат, посветен на историята, е наистина повод за поздравления. Някои още помним злополучната съдба на друго външно историческо предаване – „Парен влак“  на Светослав Овчаров, чийто увлекателен и нетрадиционен историческия разказ така и не може да намери подходящо място в програмата на националната телевизия и приключи бързо съществуването си. За разлика от него „История.bg“ успя в основното – намери своя публика и чрез един по-традиционен вариант – разговор около кръглата маса, търси начини да приближи историческото знание до по-широк кръг зрители, като оставя врати и за дискусия на живо чрез социалните мрежи. Започнало като малка инициатива за отбелязване на няколко значими личности и събития в българската история, предаването постепенно разшири периметъра на своя интерес и започна да се превръща в институция в очите на телевизионната аудитория. Къде „История.bg“ успя и къде не? Трябва ли тя да запази сегашния си облик или се нуждае от освежаване и промени? Това са въпросите, които се опитвам да поставя в този кратък текст, отворен за дебат.

Малка равносметка

И така, „История.bg“ вече има 147 емисии, достъпни онлайн. От тях 27 се занимават с личности и събития от периода на Средновековието, 18 – с османския период (4 от тях са посветени на XV –XVII в. и 14 – на XVIII-XIX в.), 63 – с Третата българска държава (1879-1944), 18 – с казано най-общо и несъвсем прецизно периода на социализма (1944-1989) и около 10-тина се опитват да проблематизират по-широко на фона на „дългото” историческо време или се свързват с актуални събития. Близо половината от предаванията (66) представят конкретни исторически личности, от които 18 – видни културни дейци, включително и 3-ма историци, повече или по-малко свързани с политиката. Обвързаността на емисиите с конкретни юбилеи е декларирана в 47 заглавия. Само 4 предавания са посветени на чужди политически фигури, повлияли значително българската история – Ото фон Бисмарк, граф Николай Игнатиев, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин (тук не включвам Осман Пазвантоглу, който макар и  представител на османския политически елит, е  органична част от историята на българите от своето време), а други 6 поставят българската история в балкански и европейски контекст. За разлика от политическата, стопанската история обаче не интересува толкова предаването и остава по-скоро фон за политическите събития. Когато се засяга тази проблематика, тя се представя или чрез конкретна личност (напр. Атанас Буров) или чрез политиката на отделно българско правителство. Липсват и предавания, които да се занимават с всекидневието или със социалната история. Трите емисии, дебатиращи присъствието на жените в българската история, макар и открехващи вратичка към бавно пробиващата в историографията ни „женска“ проблематика, остават изолирано явление. Историята на други етнически групи, с които съжителстваме от векове, е разгледана само в две предавания. И „Голямата екскурзия“, която разглежда масовото принудително изселване на българските турци след така наречения „възродителен процес“, и предаването, посветено на съдбата на българските евреи по време на Втората световна война, обаче остават повече или по-малко ограничени в българската си оптика  и не успяват да създадат представа и за гледната точка на потиснатите към сполетелите ги нещастия. Големите годишнини около Балканските и Първата световна войни, които можеха да се превърнат в повод за разчупване на традиционния подглед на медиите към тях, също не внасят новост в представянето на военната тема – било чрез сравнение на подходите и пропагандите на „съюзниците-врагове“, било  чрез търсене на социалните измерения на войната.

Друга особеност на „История.bg“ е, че рядко посвещава няколко последователни емисии на взаимно свързани събития и процеси (приятно изключение бе проследяването на политиката на българските правителства от последната четвърт на XIX и началото на XX в.) и така за жалост възпроизвежда популярната представа за историята като низ от факти, години и личности и ограничава зрителя във възможността да открие смисъла и удоволствието от заниманията с история.  По разбираеми тактически причини предаването не обича да се забърква и в актуални дебати, а когато все пак се почувства длъжно да го направи (напр. емисиите, посветени на Паисий Хилендарски или българите в Османската империя, веднага след злополучния скандал около употребата на термина „османско владичество“ и включването/невключването на „История славянобългарския“ в учебните програми по българска история и литература), предпочита да подходи възможно най-дистанцирано и резултатът не винаги е удовлетворителен. Сред постиженията в това отношение бих искала да отбележа представянето на темата за съдбата на еврейското население в Царство България и така наречените новоприсъединени земи по време на Втората световна война и тази за статута и положението на българите през XV-XIX в. в Османската империя.

Обикновено в началото и в края на емисията водещият представя и подарява историческа литература по разглежданата проблематика. За жалост книгите често са подбрани не според историографската си значимост, а са просто публикации по темата, което някое издателство или автор е решило да предостави като дар на предаването. Тази обяснима невъзможност  на „История.bg“ да предоставя като подарък на най-активните зрители най-добрата литература по въпроса, не би трябвало обаче да бъде пречка водещият да препоръчва нови или по-стари изследвания, които представляват съществени приноси по темата, дискутирана в отделните издания на „История.bg“. Може някои от зрителите да поискат да се запознаят с тях и да разширят познанията си. За съжаление тази практика липсва, а често не се споменава и най-новата литература и постижения в изследването на разглежданата личност, събитие или проблем. Като позитивен пример в тази връзка  бих могла да отбележа многократното позоваване на току-що излязлата от печат монография на Румен Аврамов „Икономика на „възродителния процес“ по време на предаването „Голямата екскурзия“. Но пък, от друга страна,  напълно бяха игнорирани изследванията на Чавдар Маринов в емисията, посветена на македонизма. Неприсъствието на автора в предаването обаче не е повод за отказ от споменаване или дебат, дори когато другите участници не са съгласни с неговите тези.

По-прецизен подход изисква и визуалният материал, придружаващ отделните емисии. За жалост в търсене на достатъчно образи и картини, тъй важни за едно телевизионно предаване, той не винаги предава достъчно точно духа на епохата или я подменя. Това в най-голяма степен важи за по-отдалечените исторически епохи.

Както се вижда, „История.bg“ остава привързана към националната история и то предимно в политическите й измерения, с определен афинитет към периода 1879-1944 г. Тя предпочита личностите и събитията, почита юбилеите и като че ли отбягва от една страна – да се занимава с процесите и „дългото време”, а от друга – отказва да се фокусира и върху по-„малките” обекти. Редките експерименти, които обаче предаването си позволява, когато прилага тези подходи, по-скоро доказват предимствата им за по-доброто представяне на историческите събития и феномени и контекста, в който те се случват. Така епизодът „От „Модерен театър“ към модерни времена“  показва, че за модернизацията би могло да се говори и в рамките на „дългото време“,  а, емисията, посветена на „Случаят „Тютюн“, тръгвайки от конкретния случай на прилагане на цензура върху романа на Д. Димов, успява да създаде една по-широка представа и за тютюневата индустрия в България, и за сложната съдба на интелектуалеца при социализма, и за настъпващите промени в българската литература през 50-те години на XX в.  А това допринася за приближаването на историческото знание до по-широка аудитория и за повишаването на качеството и гледаемостта на „История.bg“.

Пантеон или мозайка?

Големият въпрос за развитието на предаването оттък насетне остава дали то ще избере да запази характера си на пантеон, който почтително следва юбилейните годишнини и отдава почит най-вече на утвърдените в сегашната национална памет личности, или ще се опита да разшири историческия разказ, като отвори прозорци и към други, не по-малко важни явления, процеси и тенденции в социалното конструиране на българското национално пространство и неговите връзки със заобикалялите го и заобикалящите го светове. Дали ще избере да представи многообразието на историческия разказ и различните гледни точки към миналото или ще остане затворено в рамките на политическото представяне на историята? Дали ще предпочете да ни разкаже не само колко битки сме спечелили и колко войни сме изгубили, но и  да ни въведе в начина, по който се е променяло българското земеделие и индустрия, а с тях и начина на хранене, обличане и забавления на нашите предци? Дали ще поиска да ни покаже как са се модернизирали в различните епохи българските градове и села, как са се променяли вижданията и нагласите, как са се появявали нови социални групи и нови социални и политически актьори? Дали ще обърне подглед към историческата демография, новите професии и технологии или екологичните проблеми в исторически контекст? Дали ще се опита да постави националния разказ на балкански, европейски и по-широк фон? Поредицата от въпроси и търсения в миналото би могла да бъде безкрайна, а в тази своеобразна мозайка от различни подходи телевизията може би ще намери повече зрители за едно на пръв поглед доста традиционно предаване.

Съзнавам, че тези претенции са може би прекалени. Но дори и да остане – по програмни, концептуални или финансови причини – в рамките на сегашните си предпочитания, „История.bg“ би могла и тук да направи стъпка към обновяване на подходите и интерпретациите си. Защо един юбилей да не е повод да се разкаже как е възникнала идеята за почитането на едно или друго събитие или една или друга личност и как тази почит се е променяла във времето или е била употребявана за една или друга цел? Защо честването да не се превърне в повод за преосмисляне и представяне на нови изследвания или интерпретации?  А и събитието също би могло да бъде видяно под различни ракурси и с различни оптики.

Какъв подход ще избере „История.bg“ е въпрос на редакционна и телевизионна политика, но накъдето и да тръгне, обновление е необходимо, най-малкото за да задържи публиката и рейтинга си.

А къде са историците?

Едно дискусионно историческо предаване, разбира се, няма как да мине без историците. За съжаление, и тяхното участие до тук не е нито достатъчно представително, нито винаги професионално издържано. Споделените в предишния брой на „Маргиналия“ тъжни констатации на Ст. Дечев по повод медийното присъствие на българските историци се отнасят в не малка степен и за някои емисии на „История.bg“. С една дума, няма как да изискваме прекалено много от едно историческо предаване, когато историографията ни е не е достатъчно модерна, концептуална и в крак с времето си.  Но независимо от тези си недостатъци, тя все пак е по-интересна, отколкото ни я представя „История.bg“.  Има достатъчно колеги, които познават съвременната литература, добре подготвени са, направили са собствени приноси на полето на историческото знание, имат какво да кажат на публиката и да го кажат по интересен начин. Проблемът е, че някои от тях не проявяват интерес към телевизионните формати и изобщо към популяризирането на историческото знание. Смятат ги за ограничаващи и в някаква степен неспособни да предадат сложността на изследваните от тях тенденции и явления.   Боязън предизвиква и форматът на „История.bg“ – предаване, което се излъчва наживо и в което често се случва далеч не най-компетентният или подготвеният по темата от събеседниците да превземе дебата с отклоняващи или несъществени въпроси.  Чувството на неудовлетворение от едно подобно участие в предаването може да подсили нежеланието за приемане на повторна покана от   „История.bg“.  Така някои от най-интересните и задълбочени изследователи сами се дистанцират от предаването.

Как тогава да се случи промяната? Оправдано ли е професионалното високомерие към телевизията? Трябва ли историкът да откаже сътрудничество, защото не се чувства комфортно в определена компания или защото знае, че ще бъде трудно или почти невъзможно да предаде задълбочените знания, които е напрупал във времето, на публика, която не познава контекста и няма нужната подготовка, за да го разбере достатъчно добре? Трудно е, но поне онези, които разбираме историята и като просветителство, нямаме право да отказаме сътрудничество. И то днес, когато познаваме така добре силата на медийните образи и огромното им влияние върху колективното въображение и идентичност, в това число и националните. И промяната, и липсата на промяна няма как да се случат без нас. Разликата е, че в единият случай участваме, а в другия оставяме популярната представа за историческия разказ в ръцете на другите.

Предаването „История.bg“ не може да стане по-добро без активно сътрудничество между редакционния колектив, който го подготвя, и професионалните историци. Начините да се постигне това могат да бъдат различни. Необходимо е може би по-дълго планиране на отделните емисии и по-продължителна подготовка за тях с участието на специалисти, които не е задължително да участват в публичния дебат, но които биха могли да допринесат за концептуализирането и избистрянето на подбраните теми и конкретното им представяне.  Добре би било също така импровизациите да отстъпят място на обмислените стратегии. Не става дума за цензура или предварително ограничаване на дебата или професионализирането му, а за по-точно определяне на най-важното, което би трябвало да се засегне в него. Търсенето на визуални образи също може да се подобри с увеличаването на сроковете за подготовка на отделните епизоди, а споменаването на препоръчителна библиография по темата би допринесло за разширяването на знанията на зрителите. Намирането на някаква обединяваща нишка между отделни предавания или обособяването на отделни цикли от такива също е възможно. Не на последно място, екипът на „История.bg“ трябва да разшири кръга на гостите, които кани, като бъде по-последователен при подбора им и приносите, които те биха могли да направят за конкретната дебатирана тема.  А защо да не се помисли и за промяна или разчупване на вече избрания модел на представяне на „История.bg“? Една добре изпробвана и успешно работеща  в други обществени телевизии стратегия е представянето на значими исторически документални филми – а ние имаме такива, последвани от задълбочена дискусия за видяното на екрана и неговата интерпретация във филма и историографията. Стига да намери финанси, „История.bg“ би могла да помисли и да планира в бъдеще и собствена документална продукция по набелязани от нея теми и сюжети.

Възможно е, разбира се, и нищо от казаното до тук да не се случи. Предаването да продължи по утъпкани пътища, да избягва „горещите картофи“ и да изпадне в плен на старомодната поовехтяла историография.  Да изтупва от праха и да повтаря повече или по-малко едни и същи теми и сюжети и дори да стане по-консервативно. Струва си обаче да опита и по-модерни  подходи. Честит 5-ти рожден ден, „История.bg“!