И погромът в Драма е сред табутата на прехода

от -
711

 

 

 

 

На 27 септември 1941 година, по покана на Студентската национална корпорация „Бачо Киро,“ прочутият с близките си връзки с Адолф Хитлер ген. Никола Жеков държи реч[1]. Тя е вдъхновена от годишнината от Ньойския договор. България вече е реализирала копнежа си за връщане на Добруджа, подписала е Крайовската спогодба с особената подкрепа на нацистка Германия. В политическия елит се говори за “безценния дар от Фюрера“, знае се, че ще последват още добри новини за обединението на разкъсаната от великите сили България. И наистина, на 20 април 1941 година Втора българска армия окупира Беломорието в Източна Егейска Македония и Западна Тракия и провъзгласява анексираните територии за исконно свои. Разбира се, безплатен обяд няма. Третият Райх придобива неограничено право да експлоатира природните суровини в новоприсъединените земи, а България се наема да плаща разходите на германските военни съоръжения, както и да изплаща финансовите задължения на Югославия към Германия. 58-мото правителство на Цар Борис Трети и министър-председателят му Богдан Филов  настанява администрацията си в градовете Битоля, Скопие, Ксанти. Българското   законодателство  се прилага навсякъде в пълен обем. Възстановяват се епархиите на Българската екзархия и българските училища. Окупационните сухопътни, морски и въздушни сили, полиция и жандармерия, биват посрещани от населението с радост. Не навсякъде, естествено, но затова ще говорим по-късно[2].

Нестихващите студентски ръкопляскания по адрес на ген.Никола Жеков са не само за някогашния главнокомандващ българската армия през Първата световна война. Те са адресирани към aсе връщат отново на Майката Отечество…Чели сте във вестниците, господа, сега пак ще повторя, в Ньой за пръв път се възрадвах така силно с радостите на целия български народ, на българското войнство от миналото и настоящето, защото в мое присъствие и с подобаваща тържественост и почит, до победното германско знаме се издигна българския флаг“[3].

Пак пред студентската аудитория, Никола Жеков, който скоро ще сдаде лидерството на Съюза на българските националните легиони на генерал Христо Луков, не по-малко бележит с воинска храброст в миналото, но превърнал се впоследствие в яростен антисемит, казва още: “Сега вече можем да работим полезно и плодотворно, трябва веднъж завинаги да изкореним от себе си предразсъдъците, напластени от либерализма и криворазбраната демокрация, трябва да усвоим принципите на добре разбрания национализъм…“. Вестник „Народен водачъ“ публикува речта на генерала, като я оформя графично с монархическата хералдика. Заглавието е симптоматично:“Ден на българската победа“

Няколко дни по-късно след тази реч, на 29 септември,  започва обстрелването на  кварталите на Доксато, в новоприсъединена Егейска Тракия.  В селото влязло българска рота и войниците събрали всички жители в местността Певкакя. Старците, жените и децата били заключени в училището и след това започнали разстрелите. Били са убити около 270 жители на Доскато.  Кръвопролитието  е резултат от бунта в Драма, а последвалите погроми обхващат селата Агиос Атанасиос, Киргия, Терпситеа, Платановриси, Палямбела, Платаня, Калифитос, Нео Калаподи, Пигес, Дримотопос, Хамокерасия, Сахини, Адриани[4]

doskato

Снимка: Изгоряла къща в Доскато – http://www.grreporter.info – „България никога не се извини за погромите в окупираните от нея части на Гърция“

Има ли връзка между речта на Никола Жеков и започналия погром в Драма?

Най-вероятно не. Освен ако не приемем, че съвпаденията на събитията са само съвпадения и нищо повече. Има обаче и друг подход – а той е: връзката между националистическия дух на времето и видимото брутализиране и дехуманизиране на обществения и воински морал. Лозунгът на генералите е бил „България над всичко“, а безмилостното насилие срещу врага се превръщал във върховна норма. Германските военни действия  срещу Гърция и Югославия започнати от 1 януари 1941 година, бързите победи на Вермахта над съседите на България, окупацията на териториите на съседите*, достъпът до Егейско море, всичко това възпламенявало националистическите страсти, патриотизмът звучал все по-военизиран, масов, сформирал необратимо и крайнодесен политически хоризонт. „Целият български народ ликуваше“, пише в спомените си, издадени на френски, доскорошният министър на просветата на Борис Трети – Николай П. Николаев.

Военните стават номер едно за царска България. На тях се възлага изпълненията на всички народни въжделения. Те стават залог, потенциал и основен капацитет както ще видим, за изпълнение на и външнополитическите приоритети. Критици на милитаризма от по-късно време, ще припомнят и пагубната им роля за бюджетните разхищения, за саморазправата с антивоенно настроената интелигенция[5]. Когато влизат в ролята на пазители на царщината от лошите гърци, или югославските партизани, те показват същинския си профил. Държавата стои зад тях, а на моменти военщината почти я превзема, помитайки в определени ситуации демократични порядки и цивилизованост. Разбира се, в името на нацията, в името на Отечеството! В мемоарите на Николай П.Николаев четем: “Правителството и парламентът не можаха да устоят на националистическите вълни, без да си дават сметка те изпадаха все повече под влиянието на нацистките практики[6]“.

                            Какво прави българската изпълнителна власт в Егейска Тракия?

Прави това, което окупаторът прави. Практикува властта си над местното население. След бунта на гръцките селяни в Драма, българските власти формират три жандармерийски групировки, които от 1 до 6 октомври започват прочистване на района. С помощта на артилерия и авиация. В официалната, следдесетоноемврийска историография, се казва: „Българската държавна власт се държи най-толерантно към иноплеменното население и изрично заповядва на своите представители „да се проявява голяма тактичност и да се пресичат в зародиш каквито и да са случаи на ожесточение и мъст и всякакви груби посегателства“.

Истината обаче е съвършено друга.

В същата книга на любимия министър на цар Борис Трети Николай Николаев „4 ескизи от едно царуване,“ можем да прочетем още: „Българските административни власти, изпратени в новоокупираните области, не познаваха достатъчно местните условия, оформени под гръцка или югославска власт. Те често допускаха грешки, чиито последици можеха да бъдат много сериозни“.

Драмското въстание е такава трагична и срамна последица от „грешките“.

На 5 септември 1941 година се е сформирал Втори окупационен корпус с щаб в град Драма. Важно е да се подчертае, че йерархически Корпусът е подчинен на Щаба на войската, а в оперативно отношение – на командването на немската Група армии „Е“. Общата численост е около 58 000 души.

За значението на Корпуса в германската балканска стратегия и плановете за използването му свидетелства голямото количество немски инструктори, непрекъснато провеждащи учебни курсове по усвояването на най-модерни бойни техники и тактики за повишаване на подготовката на личния състав, както и постоянните инспекционни посещения в корпусното пространство на висши военни чинове на Вермахта.

Като част от вътрешни войски в новоприсъединените земи действа жандармерията, по дефиниция отговаряща за сигурността, поддържане на обществения ред. Жандармерията има военна организация, поради което се определя като военна сила, натоварена с полицейски функции Мощна сила! До 9 септември нейната численост надхвърля 10-хиляди.

Както вече казахме, жандармерията, заедно с българската армия, действала по силата на законите. А те се отличават с висока степен на репресивност, твърдят някои историци, останали в сянка поради новия патриотичен „тренд“ в историографията ни[7]. 25-то Обикновено Народно събрание е приело изключително суровия наказателен Закон за допълнение и изменение на Закона за защита на държавата (3-6 септември 1941 г.). Допълнени са 13 члена на ЗЗД, прибавят се още 15 нови члена. Санкциите се увеличават и се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на ЗЗД, като то не се отменя дори когато се отнася до непълнолетни. Класифициращият признак е „във военно време“, като делата по ЗЗД са подсъдни на военно-полевите съдилища. Допуска се публично изпълнение на присъда.

Нормално, всички тези закони действали свръхефективно в Егейска Тракия и Вардарска Македония. Когато започват бунтовете в Драма, български офицери, жандармеристи, войници започват да избиват местното население, закриляни от държавно-правните стандарти и милитаристичен манталитет. През 1943 година ще бъде приложено в пълен обем Закона за защита на нацията и ще  бъдат депортирани към лагерите в Треблинка 4 хлд.евреи от Ксантис, Кавала, Серес. В тези земи административната и военна власт на Царство България  ще извърши българския Холокост, а загиналите са 11 343, между които жени и деца.

Сега обаче разказваме за Драма и нейните близо 3 хиляди жертви през септември – октомври 1941 година.

Живи очевидци разказват , че в ранните часове на 29 септември, въоръжени мъже от село Фотоливос отишли в селото и заловили българския кмет и го отвлекли в планината. Този несъмнено криминален случай, както и убийствата на неколцина българи, са станали причината за предприемането на погром от страна на българската държава,  управлявала окупираните региони на Източна Македония и Тракия, с цел да отмъсти, но и да предотврати вероятното разразяване на други подобни бунтове в бъдеще.

Книгата на български историк Георги Даскалов, посветена на Драмското въстание[8], е истинска рядкост.При случай, тази книга с радост бива използвана от „Дума“ или подобни леви издания. Ето как Даскалов описва  контрадействията, предприети  на 29 септември, от военно-полицейските сили така:

„В ранните утринни часове на 29 септември военните и полицейските власти в Драма са вдигнати по тревога. Началникът на гарнизона полковник М. Михайлов обединява командването на военно-полицейските сили за потушаване на въстанието. На 2-ра Драмска дружина с командир майор Стоян Драгиев е възложена охраната на Драма, а на 1-ва Драмска дружина с командир подполковник Йосиф Бекяров – борбата срещу въстаниците в околията. Към нея е придадена и голяма част от мобилизираното и въоръжено цивилно българско население[9]. Най-важните обекти в града са поставени под засилена военна охрана. Специално внимание е отделено на електрическите централи, а също и на драмската железопътна гара, чиято охрана е възложена на 1-ва рота от 2-ра дружина.

По куриер е получена заповед от полковник М. Михайлов за репресии над населението. Г. Кинин не изпълнява заповедта, а по предложение на местните селяни взема около 15 – 20 доброволци заложници като гаранция, че съпротивата няма да се подновява. Заложниците заедно с две ранени при престрелката жени са изпратени в Драма, взводът се оттегля към военните складове край града, за да поеме охраната им“.

„За сплашване на населението е заповядано да се извършат и репресивни действия – с. Муска да се опожари, а всички мъже на възраст от 18 до 50 години да се разстрелят. Големият отряд с обща численост над 400 души с камиони достига в окрайнините на с. Муска, където е спрян от огъня на въстаниците. Извършен е обкръжителен маньовър и селото е обхванато от всички страни. Въстаниците са принудени да го напуснат и то е поставено под контрола на военните. При акцията са заловени 12 бойци от ариергардните въстанически сили. От тях двама души – 15-годишен юноша и руснак – са освободени, а останалите са избити[10]. Над селото прелитат самолети, които на 4 – 5 км от него обстрелват с картечниците си основното ядро на намиращите се в този район въстанически сили. От с. Муска отрядът се насочва към с. Каракавак. Цялото население излиза извън селото, за да ги посрещне. Подбрани негови представители начело с местен руснак белогвардеец уверяват командването на отряда, че селището е мирно и няма въстаници. Местните жители проявяват гостоприемство, за да покажат лоялността си“, пише българският историк Г. Даскалов.

Официални данни липсват. Твърди се,че в  Драма са били убити около 300 души. Например в региона на Кавала броят на жертвите е: 10 в Кавала, 17 във Филипи, 5 в Кариес, 3 в Пигес, 2 в Хайдевто, 10 в Кринидес, 7 в Акропотамос, 3 в Неа Перамос.

Наказателните мерки продължили до средата на октомври  1941 г. Така например, в следобедните часове на 29 септември два самолета са бомбардирали и обстреляли село Просоцани. Броят на убитите и ранените е бил висок, много къщи са били подпалени.

В град Серес са били заловени около 580 души и част от тях са били разстреляни. Убийства е имало и в селата около града.

Българските патрули са убивали директно на местата, където са намирали жертвите си, без да ги съдят и без да държат някакъв архив. Свидетели на събитията разказват, че само в един случай патрулът при Амфиполи е разстрелял 50 души по време на опита им да преминат в германската окупационна зона, твърди гръцката журналистка Анастасия Балездрова.

Не такава е картината според българската Уикипедия. Ето какво пише там: „Българската власт и население твърдо и бързо пресичат опита за ликвидирането им и предотвратяват разрастването и разпространението на планираната кървава размирица. . . Бунтът е потушен за два дни, за месец цялата планинска и останала територия е цялостно прочистена от подривни елементи и спокойствието е напълно възстановено“.

Защо ли има такова разминаване на разказите и интерпретациите?

Да се върнем отново към българския историк Георги Даскалов.

 „Полковник М. Михайлов иска лично обяснение от фелдфебел-школник Г. Кинин за неизпълнението на заповедта му от предния ден за репресии в с. Чаталджа и категорично повтаря нареждането си. На 30 септември взводът на Г. Кинин заминава за с. Чаталджа и извежда извън селото намиращото се в него мъжко население. По преценка на взводния командир 30 – 40 юноши и младежи са освободени, а останалите стотина селяни са покосени от екзекуционната трупа, командвана от подофицер Йотков“.

 На 30 септември военно-полицейски сили, подсилени с артилерийски подразделения настъпват западно от Драма в направление на селата Просечен, Кобалище и Карлъково. При с. Просечен се завързва бой.

За всяване на респект сред населението военно-полицейските власти предприемат репресии над него не само в околията, но и в Драма. На 29 и 30 септември подразделения на 2-pa Драмска дружина и на формената полиция извършват масови арести в града. Целта е да се обезвредят всички подозрителни лица и да не се допусне присъединяването им към въстаническите формирования, обкръжаващи Драма. Задържаните се откарват в казармата и в полицейските участъци. Арестуваните са главно гърци, но между тях има и местни българи. От арестуваните граждани се изземат парите и ценностите.

Без съд и присъда по нареждане на началника на гарнизона през нощите се извършват масови разстрели в близките околности на града и най-вече в района на тютюневия институт. По този начин са избити към 500 души[11]. Извършените масови екзекуции създават много тежка атмосфера в града

След като е прочистен районът на манастира „Св. Богородица“, 1-ва Драмска дружина се отправя към с. Неа Бафра. За назидание на населението една от къщите, на техен съселянин, преминал към въстаниците, е опожарена.

„При тези условия командването на Беломорския отряд разработва нов план. В неговата основа заляга идеята за пълно и окончателно унищожаване на въстаническите формирования, като не им се позволи да се прехвърлят западно от р. Струма. На 7 октомври 1941 г. командирът на отряда полковник Г. Генев издава заповед № 31/1322“. За да се добие представя за военният потенциал впрегнат в хода на развитие на ситуацията по потушаване на въстанието и за да се очертаят по- добре последвалите събития, ще цитирам отново част от книгата на Даскалов „Потушаването на Драмското въстание“:

„Веднага се вземат мерки за прочистването му, като се настъпва с отряди от север, запад и изток, възлизащи на 4 пехотни дружини, 1 конен дивизион, 1 самостоятелна пехотна рота, 1 картечна рота, 4 минохвъргачни взвода, 1 батарея и други две оръдия. Целта е при откриване на въстаниците да им се наложи бой и да бъдат изтласкани към равнинния район на железопътната линия. Оставеният при с. Нусратлий резерв от една дружина при нужда може да затвори обръча от юг и да съдейства за унищожаването на въстаниците. Взети са и мерки за плътно прикриване на западната граница на областта, за да се попречи на разпръснатите въстанически чети и групи да напуснат Беломорието.“

При потушаването българските окупационни, действията на военно-полицейски сили постигат несравнима кулминация на жестокост и насилие в историята ни. Размерът на избитите е важен, още по-важно е да се знае как държавата на цар Борис Трети впряга цялата си мощ за да смаже гръцките селяни.

              Ще се извини ли някога България за причинените жертви през 1941 година?

 Когато през 1992 година Университетското издателство публикува книгата на Георги Даскалов за Драмското въстание, едва ли е смятало, че няма да има повече „храбреци“ , които да изследват травматичната тема. Или че тя ще се превърне за десетилетия в тема – табу. През 1993 година е показан документалният филм  на режисьора Юли Стоянов „Борислав и Балканите“. Завършен през 1993 г., филмът поставя за първи път публично, неидеологизирано и безстрастно темата за българското военно присъствие на Балканите по време на Втората световна война. Акцентът пада върху репресивните действия на окупационните ни корпуси в Сърбия, Гърция и т. нар. „новоосвободени територии”, върху старата мечта за Велика България от Вардар до Беломорието. Не са спестени фактите около избухналото в края на 1941 г. Драмско въстание, насочено срещу българските окупационни власти и потушено от тях с изключителна жестокост“, пише журналистката Димитрина Чернева[12]. Тъкмо това нелицеприятно съдържание на филма предизвиква остри критика при неговия специален показ във Военния клуб през късното лято на 1993-та година. Тогава бивши офицери и  бивши легионери, възкресили фашисткия „Съюз на запасните офицери“,  обвиняват режисьора в липса на родолюбие при разработване на темата. Навярно, защото разчитат на новия дух на глорификация на военните и тяхното минало в царство България. Едва ли са чели големия историк Румен Даскалов, който във великолепната си книга „Българското общество“, пише за воинската верност и лоялност към монарха Борис Трети: „Армията се е превърнала на държава в държавата, а висшите офицери – в ново болярско съсловие“. Според неофициални данни армията е наброявала към 1 август 1944 г. 506 283души, тоест около половин милион. От тях, съдейки по четиритомното издание „Офицерският корпус в България – 1878-1944 г.[13]“ , приблизително хиляда са офицерите.

Разказът за жестокото потушаване на Драмското въстание не е само обвинение на това „болярско“ съсловие и развихрилата се военщина, вдъхновена от Вермахта на Адолф Хитлер и нечовечния национализъм. Той е и за онези, които слагат упорито смокиновите листа укриващи тази срамна вина и грях.

Снимка: Паметникът на загиналите във въстанието в Драма

 

 

[1] Никола Жеков, „България и Германия“, 1942 г.

[2] Ричард Крамптън, „Кратка История на България“,Фондация Отворено общество, 1994, поредица „Другите за нас“. В книгата Крамптън пише: „В Тракия въобще не е имало меден месец между окупатори и окупирани. Българите провеждат безмилостна кампания, за да накарат местните гърци да се изселят /стр.183

 

[3] Никола Жеков , ibid

 

[4] Анастатия  Балездрова „България никога не се извини… www.grreporter.info

 

[5] Румен Даскалов „Българското общество – 1918-1944 г.“ изд. Гутенберг, 1992

[6] Николай П.Николаев, „Четири ескизи за едно управление“, 1943

[7] Федя Милкова, „Българската буржоазна държава до 1944 г. 1992

[8] Георги Даскалов, „Потушаване на Драмското въстание“, Университетско издателство 1992 г.

[9] Ibid

[10] Ibid

[11]Анастасия Балрездова, „България никога не се …“

[12] Димитрина Чернева, „Неудобните истини“, „Обектив“, 2012

[13] „Офицерски корпус в България“, 4 тома, Издателство на Министерството на отбраната“Св. Георги Победоносец“, 1996 г