Подземията на човека

от -
...

В един софийски комплекс, от онези които ги наричат  „масови спални“, млади жени и мъже се събират да участват в играта наречена „лични и семейни констелации“. Идеята е, събралите се в кръг десетина души от всякакъв пол и възраст, да разказват за онова, което е криво в живота им. Веднъж, на едно  младо момиче, което не можело да се избави от своя страх, нервност, несигурност, му дошло реда в една от тези „констелиращи“ игри. Тя трябвало да се разрови в  несъзнаваните аспекти от нейното днешно живеене. В „подземията“ на душата и паметта си, тя стигнала до ранните времена на семейния живот.Нещо й се прояснило. Младото момиче открило неочаквани за себе си връзки, плод на доброволна цензура върху паметта й.

Останалите от групата „играели“нейните емоции. Едни предлагали свои интерпретации и хипотези „ какво се е случило“ в хода на годините  на момичето. Някои танцували, за да й дадат енергия. Други – друго. В един момент от цялото това групово съпреживяване и въплъщаване на образи, чувства и болки , много болки, се стигнало до забранения спомен. Оказало се,че майката на момичето някога е направила аборт. Погубеното дете не давало мира на душата й. Държала се зле с дъщеря си, сякаш не я приемала, сякаш я виняла,че тя е жива, а  не сина й. Младото момиче не съзнавало, че плаща тежката цена на собствената си майка,  „убила“ младенец. Години изминавали, но тя не  признавала тази „дупка“ в емоциите й, която все повече я  изтощава и поглъщало  нейната личност. Една зле прикрита безнадеждност и невяра в хората, дори в най-близките, ходела по петите й, препъвала я. Страхът от околните и несигурността в човешките връзки  превърнали младата  жена в истински социопат.

„Констелиращите“ сеанси ми напомниха един страхотен филм. „Бръснача“/Sling Blade/ на Били Боб Торнтън. Беше преди години, получил бе  „Оскар“ за  мъжка роля.  Намерих в интернет филма и отново го изгледах. Точно така. Филмът бе изграден върху  подобна история. Впечатляващо обаче е , как тя навлиза в новозаветните измерения и как използва литературните референции на романтизма на това, какво е човекът.

Карл е млад мъж, прекарал в психиатрия  20 години. Там бил настанен след убийството на майка си и местния любовник, а лекарите били убедени че момчето е бавноразвиващо се. Изписват го, със сигурни гаранции че не е склонен към убийство. Сбогуват се него, за да отиде  в родното си градче, да се върне в къщата си, или да върви където му видят очите. Преди раздялата с психиатрията, Карл разказва на  начинаеща журналистка какво му се е случило. Казва „ тате не ме обичаше. Не позволяваше на майка ми да идва. Криех се от него в един гараж. Гледах по цял ден нещо, а вечер гледах нощта.Тате понякога идваше да ми даде хляб, или друго. Хвърляше ми ги. Събирах и трохите. Бях изкопал една дупка, за да мога да спя в нея.  В дупката не  пречех на никого“.

Били Боб Торнтъм е невероятен режисьор и артист. Името му не слиза от вестниците. След раздялата си с Анджелина Джоли, се оженва май още един или два път. Някои от  филмите му  напипват онези тъмни неща у човека, от които може да почнат и войни. Истински войни, или космически, както става в „Армагедон“ с Брус Уилис. Когато играе  героя си Карл от „Бръснача“, Били е неузнаваем. Влиза в кожата на психопата с актьорски замах, изпипва до тънкости физическото му поведение. Придава му и звуков „рисунък“ /музиката и звукът на филма са невероятни/. След кратките изречения, които Карл по принуда трябва да изговаря, когато да речем  пооправя някоя кола, или счупена помпа,той издава особени звуци. Гърлото му сякаш е несвикнало да говори. Няма как да е иначе, в психиатрията около него не се е чувало  нищо друго освен шума от стържещите столове на примъкващите се до прозорците безумци. Е,не съвсем нищо друго. Началото на „Бръснача“ ни показва един психясал бъбривец, разказващ на непроницаемо безмълвния Карл своите порно истории. Разказва ги, а камерата показва профила на Били Боб Торнтъм. Гримът го е направи неузнаваем. Челюстта на неговия герой е каменно стисната, сякаш се е заклел  да не изговаря пред никого дума. А очите му…

Момчето във филма е като фолклорните  Хензел и Гретхел, изгонени от родители им  в страшната гора. Деветгодишният  Франк не е изгонен. В типичния за Южна Америка битов сюжет, този американски Хензел за своите малки години вече е преживял смъртта на баща си. За него си спомня къде реални, къде фантазни неща. Фантазира, защото любовникът на майка му е агресивен пияница. Грубиян, който работи нещо по строителството, а вечер се напива с приятели пред телевизора, с неизменните пуканки или кентъки фрай чикънс. Понякога Дойл събира и приятелите си, да свирят рок. Скандалите завършват с побои,ругатни, чупене на маси и столове, с  насилие над всички. Хомосексуалистът, верен приятел на майката, бива обруган по най-нараняващ начин. Един от приятелите на Дойл е в инвалидна количка. Старае се да пее, да угоди на приятеля си. Побеснял от тъмнините в душата си, изпил безброй бири, Дойл го изритва. Блъска го да се маха, отрепка такава ,нещастник. Във вратата инвалидният стол се запира, краката на човека се смачкват още и още. Докато се усмири домакина, докато спре да го блъска.

Франк и Карл се сприятеляват. Момчето изпитва доверие към непознатия странник така, както малката Козета от „Клетниците“ се хваща за грапавата силна ръка на бившия каторжник Жан Валжан, който й помага да носи кофата с ледена вода през нощта. В края и на тази „страшна“ гора /романтичната литература на 18 век превръща гората в метафора на нестихващите ни страхове/, деветгодишната Козета знае,че я чака кръчмата на приемните й родители Тенардие. „Мама“ и „татко“ Тенардие я ругаят и малтретират всеки божи ден. Срещнала Жан Валжан обаче, клетото момиченце се изпълва с надежда. Някой може би  я обиква. Някой може би ще я подкрепя.

Франк завежда в гаража Карл, където в едно кьоше той оставя вещите си. Пет книги, завързани грижливо с ширит. Между книгите  е Библията. На три места във филмовото действие, Карл ще се позове несръчно, но преизпълнен със светия дух на написаните неща в нея. Майката на Франк се радва на новото приятелство на сина си. За нея Карл въпреки че е идиот, не носи заплаха. Дойл разбира се, смята друго. Не пропуска случай да разкъсва с обиди и без друго крехката защита на достойнството на доскорошния пациент на психиатрия. Дойл не понася някой да има претенции за човешко достойнство. Особено ако е жена, дете, или умствено болен. В края на филма, съзнаващ отлично какво ще следва от появилия се с нож в ръка Карл, трийсетгодишният среден бял американец, може да реагира по един единствен начин. Съзирайки смъртта, да я охули и нея. Защото я презира. Така, както охулва свещения човешки живот. Защото го презира.

Когато разказва на Франк как е убил майка си и местния мръсник, Карл произнася нещо затрогващо. Той казва „Джеси правеше нещо лошо на майка ми. Ударих го със сърпа. Майка ми се развика. Разбрах, че тя не е намирала Джеси да й е правел нещо лошо. Убих я и нея.“ Шестгодишният тогава Карл е сметнал за свой рицарски дълг да защити майка си, която вижда на кухненския като жертва. Знаело е,че Джеси обича да говори мръсотии на жените, и е усещал,че жените се обиждат и плачат от сквернословията му. Малкият Карл убива насилника, а после е поразен че майка му се обръща срещу него,собствения й син,този който с дребничкото тяло и момчешки сили, е отмъстил за нея на  лошия човек Джеси.Със същия сърп убива и нея.

В „Бръснача“ се появява обаче съвършено ново обстоятелство, превърнало душата на Карл в същинска Голгота. Били Боб Торнтън  вкарва темата за двойната вина по толкова неочакван начин, както в описаната в началото „констелация“ разкрива на младото момиче какво всъщност, наистина КАКВО всъщност блокира нейната нормалност.У хора с високо ниво на етическа самовзискателност, вината се случва дори когато съществуват съвършено оневиняващи обстоятелства.

При тези хора, нищо не е просто.

Запитан от Франк, с който ходят край едно мизерно езеро да мизерния им роден градец, какво си спомня за причините на убийството, Карл отклонява темата. Или поне на пръв поглед я отклонява. Разказва за своя ужас някак така, непопътно на въпроса на момчето. Сякаш мисълта му се е отплеснала нанякъде, а думите ненадейно са превзели говоренето му. Веднъж баща му и майка му имали бебе. Но бебето не било желано. От двора Карл чувал писъците на майка си. Приближил до прозореца, надигнал се на пръсти и погледнал. Всичко в кухнята било в кръв. Баща му изкрещял името му. После отворил вратата и му дал една кутия. Наредил  му да я зарови някъде. Карл вървял с кървавата кутия. Приседнал. Отворил я. Вътре било бебето. „Малко, приличаше на катеричка“, казва Карл на Франк. „Момче или момиче беше“ – пита го потресен той. „Братче ми беше“, отговоря Карл. И за пръв път произнася изречения, свидетелстващи за огромния труд на неразвитата му от гледна точка на медицината човешка душа: „Изпратиха ме да  го погреба. Не бяха го питали дали не иска да живее. Просто го убиха“. „Живо ли беше“ – пита Франк. „Живо“ – е краткият отговор. „Когато затрупах пръстта, още се чуваше плачът му“.

 

Човек не знае и не смее докрай да узнае какво точно пази душата му. Малките престъпления на майките, които избират негодни мъже да станат бащи на децата им. Мъже, чиято свръхсексуалност ги тормози повече, отколкото околните могат да си представят. Разболяването е понякога сигнал, писък към другите, помогнете ми. Не зная какво да правя с това, че родителите ми се карат денонощно, не издържах и избягах от тях. Връщаха ме и ме биеха.И се биеха. После си лягаха в леглото. Имаше хубави моменти, казва майката на Франк, за да защити съвместния си живот с Дойл. И заради хубавите моменти, деветгодишният й син скита безкрайно уплашен и самотен, докато не среща един млад мъж, съвършен странник, някога убил майка си, защото е избрала негодни мъже в живота си. Проповедта на този необикновен човек във филма „Бръсначът“, се изразява в това:“Ти си малко дете, ти не трябва да познаваш отровата на живота.“

Милост за децата, казва Исус. Те са невинните и царството небесно е за тях. „И като взе децата в прегърдките си, той ги благославяше, полагайки ръцете си върху тях“. /Марко,10-16/. Милост за Франк, Козета, Карл, за Хензел и Гретел.

В края на филма Карл извършва възмездието. Никога повече Дойл няма да тормози момчето.  Карл завещава  книгите си на Франк. Дава му ги на сбогуване, защото в книгите, а не в хората може да се намери обич и мъдрост. Когато отмъщава за Франк, лудият мъж вдига ножа. Кинематографично всичко е изчистено. Няма кръв или страдание. Ръката му се превръща в знак на  наказващата Божията десница. Карл е убеден,че момчето е  подложено за последен път на словесни безобразия и заплаха да бъде прокуден от майка си. Обажда се по телефона на полицията. Помолва да изпратят и катафалка. Сяда тихо. Очите му постепенно придобиват погледа на човек, който отново е полудял. Лудницата е за предпочитане пред свят където има лишени от смисленост на съществуването  насилници. Насилници  на деца и жени.

 

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).