Претоплената манджа „Санстефанска България“

от -
2 468
Стефан Дечев, снимка: БНТ, История.бг

В рубриката „Скритата История“ ви представяме бързи щрихи за случили се и неслучили се културни преплитания. Неин автор е историкът Стефан Дечев, познат на читателите ни с провокативните му текстове „Медиите и историята“.Стефан Дечев е специализирал в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Изнасял е лекции в международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.

Досега в рубриката:

http://www.marginalia.bg/aktsent/za-kolednata-elha-barzi-shtrihi-kam-tova-i-nyakoi-drugi-sluchili-se-i-nesluchili-se-kulturni-

http://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-shtrihi-kam-skritata-istoriya-na-pola-v-balgariya/

 

 

Преди месеци в едно издание прочетох статия със заглавие „Един призрак броди из …“ от автор, прекарал един мандат като декан на Историческия факултет и два мандата като ректор на Софийския университет – проф. чл.-кор Иван Илчев. Оказа се, че е посветена на течащата полемика около „завръщането на Лъва“ от едновремешния мемориален комплекс на Първи и Шести пехотен полк на Първа Софийска дивизия пред днешното НДК. И най-вече за картата изобразена върху неговия щит, която и Илчев приемаше, че е на Санстефанска България.[1] Авторът смяташе, че става дума за „призрак“, който е побунил духовете чрез журналиста Георги Коритаров (по Илчев „Друг освен него и не бе съзрял това страшно явление.“). И наистина на 7 ноември 2017 г. в електронно издание, а след дни и в телевизионно предаване, журналистът Г. Коритаров поставя проблема за опасността от провокиране на напрежение със съседни държави.[2] Веднага ще кажа, че всеки специалист и човек от бранша прочел материала на Илчев, посветен на изявленията на Коритаров, се е досетил, че просто се претопля старата манджа свързана с „мита за Санстефанска България“, веднъж появила се в списание на Министерство на образванието и науката в средата на 90-те,[3] а след това рециклирана и в медиите, както обикновено по повод на 3 март.[4]

Налага се да споменем, че в тези стари публикации бяха налице редица твърде справедливи бележки на Илчев към споменатия традиционен исторически наратив в страната ни. Обърна се внимание как „Санстефанска  България“ е исторически мит, който не е съществувал нито ден; как мотивите на английската дипломацията, а не някакво етническо право стоят най-вече зад двете автономни български области на посланическата конференция в Цариград (дек. 1876-ян. 1877 г.), ширещи се в някои посоки и извън санстефанските граници; как е трудно да се обоснове етнически територията на Санстефанска България, при наличието на турци на изток; как липсва логика за включването на град като Корча в нейните граници; как е налице „неясно национално съзнание“ сред населението на немалка част от териториите й; как никоя държава на Балканите не е поемала пътя си в своите цялостни етнически предели.

И този път степента на демитологизация в текстовете на Илчев обикновено вървеше ръка за ръка с концесии към традиционния наратив и неговото преутвърждаване. Говореше се за край на „робството“, за „поробителите и поробените“, за „кланета“ и „издевателства“; за насилствено помюсюлманчване; за край на „опасността българите да бъдат асимилирани от друг етнос“. На моменти задейства и расисткото мислене. Например: „За първи път от столетия насам се бе появила реална възможност турците да бъдат изтласкани обратно в Азия.

Освен това, в споменатите текстове на Илчев, посветени на темата са определено налице и редица неточности. Санстефанският предварителен договор сключен на 19 февруари/3 март 1878 г. се разглежда като някакво „безумие“ и „недомислие“, зад което стои единствено граф Николай П. Игнатиев. Поддържа се като основна теза, че „Сан Стефано даде идеал на българския народ“, доколкото преди това нямало идея за граници на България, а единствено най-общото „картографиране“ на Мизия, Тракия и Македония. На практика „националната програма“ на новата държава била дело на „чужденец“, „мит, изцяло свързан с личността на чужденец“. Санстефанска България накарала българите да се вторачат единствено в нейните граници и да не помръднат от тях поради, което не проявили никаква гъвкавост във външната си политика по отношение на Македония. Игнатиевата България имала живот само до края на Втората световна война, след което си останала „в домена на историческата наука, но не и на реалната политика.“ Преди Коритаров „никой не се бе сещал за нея“ и как днес тя просто „се е свряла в страниците на учебниците по история.“

Последното ме кара да обърна внимание и на неточности у Илчев с оглед проследяването и на самата полемика. Тя съвсем не започва с Коритаров и той не е единственият, който е привидял картата на „Санстефанска България“ върху щита на Лъва. Дебатът вървеше поне още от лятото на 2017 г. На 14 юли Жана Цонева и Живка Валявичарска обърнаха внимание как изправен на задните си лапи „лъвът държи карта на Санстефанска България (или на една от проекциите на Велика България)“, която стои в основата на „опасната експанзионистична политика на националистическата държавност и военните ѝ авантюри, чиито резултати са познати в историята под името „национални катастрофи“. Това авторките виждат като част от по-общия проблем как – поради реториката на антикомунизма – един „либерално-демократичен режим“ (очевидно под това трябва да се има предвид разпознатото като такова и в Европейския съюз управление на ГЕРБ) днес се съешава с „монархо-авторитаризъм“, или реабилитира „фигури с явни антисемитски, диктаторски, фашистки и антидемократични възгледи“, (имайки видимо предвид постепенно наложилия се режим след 1934-35 г., плюс елементи от цялостната политическа атмосфера в страната тогава).[5]

Неизненадващо, скоро последва отговор в дясната „Мисъл“. Журналистът Теодор Караколев наблегна на факта, че на щита не е изобразена „Санстефанска България“. Тя нито включва Северна Добруджа, нито нейната южна граница изглежда по този начин. Поради това авторът смяташе, че цялата аргументация за послание свързано с „исторически военен иредентизъм“ рухвала[6] (спестявайки обстоятелството, че авторките все пак допускат и това да е просто „една от проекциите на Велика България“). На това дали наистина е „Санстефанска България“ (въпрос, който Илчев не поставя) и дали наистина има особено значение ще се върна след малко.

Ала статията в „Мисъл“ беше първата, която обърна внимание на обстоятелството, че картата все пак не е на Санстефанска България. Когато през ноември, около „завръщането на Лъва“, спорът бе отново възобновен се появиха и разни други версии. Едни твърдяха, че това е просто „Велика България“ или „българското етническо землище“. Други смятаха, че са изобразени пределите на Българската екзархия. От Националния военно-исторически музей пък смятаха, че това е карта на земи където са загинали български войници през разните войни. Това всъщност има връзка и с поставените дотук въпроси, сред които и този „чужденец“ ли създаде българската национална програма и коя е тя?

Санстефанска България ли е на картата или „Велика България“?

Не можем да твърдим отговорно, че преди в Сан Стефано да са очертани граници на България не е имало идеи и представи за тях. В немалка степен самият граф Н. П. Игнатиев в продължение дълги години е ангажиран с българо-гръцката църковна разпра, като се почне от 1864 г. та до 15 януари 1877 г. Макар и в най-общи линии руският дипломат следва въобразените граници на България по време на тази борба за самостоятелна църква. Още през 60-те Петко Р. Славейков, редактор на най-популярния тогава български в. „Македония“, говори за българите (за него и Васил Левски те са 5 млн., за Любен Каравелов са 6 млн.) като населяващи „северна България, Тракия и Македония“. Сред „най-славните градове на България“ Славейков поставя и Одрин, Солун и Ниш, които упорито не слизат от неговото „картографиране“ на българското пространство. Всъщност, през 1869 г. сам Славейков твърди как „средоточието на България“ е Цариград. И как неслучайно „постоянното стремление на нашите деди е било да се установят в този град.“ През 1871 г. той застъпва възгледа, че освен „собствена България“ в България се включват още и „Епир и Албания, които са прошарени от български селения …“. „Околностите на Цариград до самите му стени са населени от българи …“ – продължава той. А тези граници не заемат само Славейковото въображение. Друго българско печатно издание, в. „Турция”, отбелязва с увереност как българи живеят в „България, Тракия и Македония, и Албания донегде.” Всъщност най-максималистичните български искания виждат в очертанията на Екзархията едновременно присъствие на Солун, Одрин, Кюстенджа, Ниш, но и още Прищина и Призрен.

Да добавим как в своя дописка до Каравеловия в. „Свобода”, Левски също говори за „ … там дето живее българинът: България, Тракия и Македония …” Или пък Ботевото „от Цариграда до Сръбско“ (което тогава е северно от Ниш) и „от Бяло море до Дунав“. Можем да дадем и още примери, но както виждаме колективното въображение на различни политически течения от тогавашния български елит очертава тези – макар и приблизителни – граници доста ясно. Колкото и те да са най-общи, не по-малко общо са запечатани в съзнанието и санстефанските. Видно е още, че и в българския случай, подобно на тези с поляци, унгарци, албанци и други, народи докато са все още под чужда власт търсят обединение за сметка и на включване в държавата си и на инородно население.

Не по-малко мъгляви в главите на българите са и „двете автономни Българии“ съгласно решения на Цариградската посланическа конференция (дек. 1876-ян. 1877 г.). Източната, със столица Велико Търново, включва и Тулча и Кюстенджа, които по-късно се оказват извън границите на Санстефанска. На юг пък извън очертанията й остават Василико (Царево), Малко Търново и  Люлебургас, които после са в границите на Игнатиевата България. Тук е и Лозенград, който е и в автономната област, и в санстефанското творение. Одрин пък не е отново нито тук, нито в България от Сан-Стефано. Не влизат в автономната източна област и Драма, Кавала, Ксанти, Кърджали, които иначе до един след това ще се окажат вътре в санстефанските граници. Няма да открием в източния автономен вилает и Гюмюрджина, Дедеагач и Димотика, които не се промъкват също и в Санстефанска България.

От друга страна западната автономна област с център София включва градовете Ниш, Прокупле, Лесковац, Пирот и Враня, от които само последните два влизат после в България от Сан Стефано. И тук, и в Игнатиевата България не попада обаче Призрен, дълги години и след това споменаван като българска териториална претенция. Ала в тази автономия се оказва по-голямата част на Македония чак до Лерин и Костур, които влизат след това и в очертанията на България от Сан Стефано. Не попада Солун, който не е част и от Игнатиевата България. Градът специално е отстъпен от графа по искане на държавния канцлер и министър на външните работи на Русия княз Александър Горчаков на 28 февруари 1878 г. Няма да открием в западния автономен вилает Кукуш и Серес, попаднали след това в Санстефанска България. Сигурен съм в едно – трудно е на читателя дори да ми следи описанието и сравненията.

 

Карта на българската Екзархия
Карта на двете автономни Българии, съгласно решенията на Цариградската конференция
Карта на Санстефанска България

 

Ако се абстрахираме от детайлите, можем да кажем, че в българските представи са налице определени очертания на картата на една „Велика България“. В тях се преплитат, от една страна, амбициите да бъдат вкарани всички считани от образованите българи за „българи“ на Балканския полуостров в рамките на една държава, с историческите представи за българското величие и могъщество през Средновековието, от друга. Тази визия за голяма България същестува и без Игнатиев да направи заготовката за българския мит, както ни уверява Илчев. Заедно с това, неясните и объркващи граници на всичките проекти за „Велика България“ се отразяват и на припознаването на разположените върху щита на Лъва пред НДК различни проекти – за едни Българска екзархия, за други Санстефанска България. Преобладаващите погрешни мнения, че това е „Санстефанска България“ пък само потвърждават колко малък брой хора са наистина запознати с границите й.

Творение единствено на Игнатиев ли е „Санстефанска България“?

Но границите от Сан Стефано не са дело само на Игнатиев – както твърди Илчев – не само поради неговата запознатост с „картографирането“ на България, сторено от българския политически елит през 60-те и 70-те. Той не е единственият й автор и в един друг смисъл. Предшестващите Руско-турската война от 1877-78 г. Райхщадско споразумение (26 юни/8 юли 1876 г.) и Будапещенска конвенция (3/15 януари 1877, допълнена 18 март 1877 г.) наистина предвиждат да не се създава след края на евентуален конфликт „голяма компактна държава“, която да включва и територия на юг от Балкана. Ето защо и първоначалният руски план е свързан с осъществяване на ограничена военна демонстрация до Стара планина. Ала привържениците на подобен план в руските управляващи среди и най-вече Александър II и канцлера Горчаков, преобладават само до края на май 1877 г. С възторжената предвоенна кампания на пресата настроенията и позициите постепенно се променят. На изключително важния Военен съвет проведен в Плоещ на 6 юни 1877 г. вече и военният министър Дмитрий Милютин и панслависта Владимир Черкаски подкрепят Игнатиев след войната да не се дели България по Балкана. По този начин и царят, и Горчаков застават зад идеята за една голяма България до Егея.

И ако преди началото на военните действия промените са резултат от еуфорията, то в края й дума си казват постигнатите успехи на фронта и обстоятелството, че руската армия се намира до османската столица. Самият Александър II и канцлерът Ал. Горчаков преди Сан-Стефано също са за модифициране на предварителните договорки и единна автономна България, но с безсрочна руска окупация. Следователно, в много голяма степен не можем да разглеждаме договорът единствено като творение на Игнатиев и не само той е нарушилият Будапещенската конвенция. Едва от април 1878 г. насетне у Александър II, Горчаков и Милютин надделява мнението за продължаване на преговорите, компромиси, свикване на конгрес и избягване на война. Заедно с това повлияването на Игнатиев от границите на България от Екзархията и Посланическата конференция, е не само български исторически наратив, както твърди Илчев, но го има и у други политици, дипломати и историци.

„Сан-Стефанска България“ – начинът, по който започва да се нарича Нещото

Любопитно е да съпоставим в детайли определени разминавания между претенциите за българско пространство от църковните борби, от една страна, границите на Екзархията, от втора, очертанията на двете автономни османски области, от трета, обхвата на Санстефанска България, от четвърта, както и по-сетнешните наново издигнати след Берлин и след Съединението от 6 септември 1885 г. български териториални претенции в публичната сфера, от пета. Те съвсем ясно демонстрират, че не строгите граници на „Санстефанска България“ се превръщат в български национален идеал. Тя става оттук насетне името, с което започва вече да се нарича Нещото – голяма и силна „Велика България“ или „Обединена България“, очертала се през 60-те и 70-те години на 19 в. във въображението на българската политическа класа. Същата, видяхме, е била наричана по различен начин при „картографирането“ й в миналото. В този смисъл ако използваме термините на Фердинанд дьо Сосюр „Санстефанска България“ става „означаващо“ за едновремешната „Голяма“, „Велика България“, „България, Тракия и Македония“. Става дума в общи линии за контрол над необятни територии включващи едновременните български претенции за Солун, Одрин, Кюстенджа, Ниш, но и още Прищина и Призрен. И ако „Санстефанска България“ оттук насетне е по-подходяща като означаващо, то е само защото става дума за „международен договор“, па макар и предварителен. Както се изрази при разразяването на скандала за евентуалните гръцки възражения и вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов.

Иначе твърде често, още през 80-те години на 19 в., се появяват в публичното пространство претенции, които видимо надхвърлят санстефанските граници. Ето защо е проблематично и другото твърдение на Ив. Илчев – как българската политическа класа се идентифицира трайно с очертанията на Сан Стефано, не допуска отстъпления, подялба на Македония или проявява незаинтересованост спрямо Одринска Тракия. Веднага трябва да се каже – не, българските претенции се менят. Те и включват, и не включват границите на Санстефанска България. Публично се изразяват многократно искания за Одрин и Солун сякаш и те са били в нея. Освен за санстефанските Пирот и Враня, претенции се отправят през  десетилетията и за Ниш, Лесковац, Зайчар, Алексинац, дори Призрен и селата в Белградски окръг. Северна Добруджа може и да не е била в Игнатиевата България, но не пречи в определен момент да се включи и тя в списъка. Вярно е, че много от тези претенции често излизат от несериозни фактори и да речем 1911-1912 г. никой и не мисли за тях. Ала стереотипът се възражда в контекстите на 1915, 1916 и 1941 г. и това, което изглежда само налудничави приказки се превръща в реалност.

А и за какво неглижиране на Одринска Тракия поради Сан Стефано можем да говорим – както твърди Илчев – след като освен многото скъпи жертви от началото на Балканската война, тук са и санстефанските Малко Търново, Лозенград и Люлебургас? А и дълги години от време на време се напомня как при самите стени на Цариград живеят българи в селата из Силиврийско, Родостенско и Чорленско. Дори и границите на България нерядко се описват «от Дунав до Черното море и от Българска Морава до Цариград»

Що се отнася до самата османска столица, тя освен, че влиза в руските планове и няма кой да я даде в Сан Стефано на България, не значи, че историческото въображение не се подхранва наново. Тук образованието по история държи паметта жива и из печата могат да се срещнат твърдения, че системно преследваната цел от царете Симеон и Калоян остава задача, която «още до сега стои висяща и неразрешена.» Нещо повече. Изказват се тук-там и мнения как Цариград щял да бъде «може би бъдещий столичен град на българските царе.» Да кажем веднага – не става дума за писания на много отговорни политически фактори. Но говорим за мании, за събуждане на митовете учени по история за царете, на които не са чужди от ученика в училище до монарха (той после добавя и островите Тасос и Самотраки). Затова и контекстът на първите месеци на Балканската война ги съживява преди злополучната Чаталджа. В началото на октомври 2017 г. дори станахме свидетели и как се вдъхновяват историците в „История.BG“ когато обсъждат българските победи в Балканската война и устрема към Цариград.[7]

Всичко това стига за да се разбере, че става дума не точно и не конкретно за „Санстефанска“, а за  „Голяма“, „Велика“, „Обединена“, „Симеонова“ България.

Паметта за Санстефанска България от 1878 г. насам.

В най-общи линии като че ли в десетилетията след 1878 г. е налице консенсус сред немалка част от политическия спектър за „Сантефанска България“ като идеал за бъдещето (подозрителни нерядко са стамболовистите и други русофобски фракции, радикалдемократи, земеделци, разните социалисти, както и ВМОРО, но за това после). Русофилските партии поставят особено ударение върху представата за Русия като единствен съюзник на страната с оглед на осъществяването на този идеал. Други изказват съжаление, че Русия вече му е изменила с поведението си след провъзгласяването на Съединението и нейната съпротива срещу акта. По-крайните открито изтъкват, че предпочитат „самостоятелността“ на страната и освобождаването от руската опека, вместо някаква „руска Санстефанска България, която щеше и до днес да се управлява от руски комисар“. Ала като цяло към „Освобождението“  и „Санстефанска България“ дори и стамболовисти и други русофобски партии се стремят да запазят позитивно отношение. Срещат се и възмущения, че русофилите цанковисти са присвоили датата 19 февруари за свой собствен партиен празник.

Прави впечатление, че през междувоенния период с особена възторженост идеалът за „Санстефанска България“ се приема от новопоявяващите се крайно националистически, а някои и имитиращи италианския фашизъм и германския националсоциализъм политически организации. В този смисъл наскоро докторант от Историческия факултет на Софийския университет се чудеше във Фейсбук какво е общото между фашизма и „Санстефанска България“? Да речем, като начало би могъл да разгърне страниците на фашистките и антисемитски „Родна защита“ или „Прелом“ и ще има възможността да се убеди къде е общото.

Илчев може и да е прав, че след края на Втората световна война „Санстефанска България“ остава само в науката и в учебниците, но не и в реалната политика. Постепенно обаче учебникарската „България на три морета“ ще заеме своето място в националкомунизма на 70-те и 80-те. Тази „Санстефанска България“ ще заживее нов живот и при вече официално обявения след края на режима през 1989 г. с декрет на председателя на Държавния съвет Петър Младенов национален празник.

Българи срещу санстефанизма

И все пак, усещането за пълен консенсус около „Санстефанска България“ като национален идеал от 1878 до 1944 г. е илюзорно и подвеждащо. Към вече споменатата по-горе резервираност на дейците на Съединението от 6 септември 1885 г., на стамболовисти и другите русофобски партии, земеделци, радикалдемократи, можем да притурим и позицията на среди свързани с ВМОРО, на левите и социалистическите кръгове. В това отношение са представителни думите на Янко Сакъзов: „Русия искаше С. Стефанска България до тогава, докато мислеше, че създаденото от нея Княжество ще й служи за оръдие в нейните планове на изток. Една самостойна независима България, която преследва свои национални цели и задачи, не можеше да намери благоволение в Русия.“

Тук всъщност опираме до още един момент от претоплената манджа на Илчев. Идеята за издигнатия лозунг за „автономия на Македония“ като допълнителен мит, попречил да се договори реалистичен дележ със Сърбия и Гърция и така да се постигне максималното възможно от Санстефанска България. По-завоалирано тази теза беше развита седмици преди дебата за Лъва и щита като отглас от подписания договор с Република Македония на 1 август 2017 г.[8] Макар и увита в научна лексика тезата на Илчев е ясна, цинична и искрена – трябвало е българите още в началото да се разберат със сърби и гърци и да си разделят Македония. По този начин никога е нямало да има такава държава  („Е, искахме „свободна и независима Македония“ – имаме я.“).

Но в този текст има и още една проблематична интерпретация на ВМОРО и по-точно на Гоце Делчев. Ето цитат:  “За автономия се обявяваше и Гоце Делчев, но по-скоро като тактическо оръжие.“ Ала можем ли да го твърдим с категоричност? Без да навлизам в задълбочен спор ще посоча само някои възгледи изказвани на страниците на в. „Дело“, който е „независим македоно-одрински лист“ с главен редактор П. К. Яворов. В края на 1901 г. вестникът говори негативно за „създадените от Санстефанския договор сънища“, за това как „Русия не „благодеяния“ върши, а като всяка държава гони свои държавни сметки“, а „населението в Македония все позабравя панбългарските идеи пред своята непосилна притиснатост.“ Тези позиции стават още по-ясни при коментарите през април 1902 г. по т. нар. Фирмилиянов въпрос (назначаването на сръбски епископ на овакантения пост на скопски митрополит в Цариградската патриаршия). „Борбата между България и Сърбия е борба между двама еднакво опасни врагове за Македония, които в освободжението й виждат нейното завоювание.“ Или: „Неоспорим факт е, че се намират интелигентни сили среди македонските дейци, които се възхищават от чисто българския шовинизъм и съзнателно тикат македонското население в неговите обятия…. Ако Македония и частно Скопско са населени от едно чисто българско население; ако това население е тъй компактно обединено чрез национално самосъзнание, а не се възбужда от една заинтересована шовинистическа пропаганда макар и българска, – то защо е тоя страх от чуждите пропаганди, защо е тоя див рев против един сръбски владика?“ Или пък казаното през 1905 г. от органа на ВМОРО „Революционен лист“: „Автономна Македония се схваща от Организацията като самостойна държавица, която ще влезе като отделен член във федерацията на другите държавици на полуострова; а върховистите я схващат като преходна форма към „С.-Стефанска България“, която е осъществима само за оние, които не виждат по-далече от носа си.

Както виждаме натъкваме се на реалност, която се изплъзва както на все още югославския днешен разказ в Република Македония (македонци, от едната страна, българи, от другата), така и на българския санстефански, подхванат и от Илчев (тактически прийом за излъгване на съседите и осъществяване на „Санстефанска България“). И съвсем наскоро Иван Гранитски в „История.BG“ ни убеждаваше как видиш ли Яворов се самоубил най-вече защото не могъл да преживее провала на националното обединение 1912-13 г. Дори и предсмъртното писмо на поета беше леко цензурирано в подготвения материал.[9]

Идеята за Македония като друга, отделна, макар и близка държава се очертава ясно още през 20-те години на миналия век. В този смисъл възможността за горната манипулация на Илчев за „свободна и независима Македония“ не е свързана само със свикването на днешния българин. Той има проблем с възприемането на тази държава заради наложилият се след 1963 г. постепенно историографски наратив, който се разминава с реалните исторически факти не по-малко от предходния коминтерновски. Така че няма защо да драматизираме, че днешният българин трябва да свиква с идеята, че Македония ще е друга държава, а от там и неминуемо друга нация. Тази идея – пак казвам – е доминираща поне от 20-те години на миналия век в България. Станалото после за малко е само стечение на обстоятелствата. Защото България наистина получи за администриране Македония през 1941-1944 г. Ала през април 1941 г., дори за част от българското правителство, влизането на българските войски в Македония е трудно решение и то се взема по-скоро под натиска и страха от италианското завземане на все по-големи части. Резервиран е и военния министър ген. Теодоси Даскалов. На посещение в Скопие през октомври 1942 г. и сам цар Борис III оправдава съществуващото в момента положение на пряк български контрол с военновременните условия, изтъквайки как окончателната съдба на Македония ще се реши след войната.

„Санстефанска България“ и „Пражката пролет“

Подвеждащо е и внушението на Илчев за приключилата живота си с края на Втората световна война Санстефанска България, „свряла“ се  после единствено в учебниците по история и в „домена на историческата наука, но не и на реалната политика.“ Нея сякаш единствено болният мозък на Коритаров превръщал в призрак. Да, проектът „Санстефанска България“ не е отправен за българската външна политика през тези десетилетия. Но дали оставането му в „домена на историческата наука“, особено от 70-те и 80-те, остава безпроблемен и не ни помага да си обясним редица случващи се неща в българското общество и политика след 1989 г.?

Не можем да разберем напълно развитията без да анализираме времето на завоя към национализма от 60-те години и придвижването към националкомунизъм. Тази година ще се навършат 50 години от смазването на „Пражката пролет“, протеста, ареста, изключването от университета и вкарването в затвора на тримата студенти историци от Софийския университет –  Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. В едно интервю, дадено малко преди неговата кончина, Ед. Генов разказва, че акцията им е била предшествана на 3 март 1968 г. от протест пред югославското посолство в София, с демонстративно изгаряне на вестници с карикатури на „Санстефанска България“. Видимо последици за това не е имало. Но позивите против смазването на „Пражката пролет“ довеждат до ареста от 29 октомври 1968 г. и съсипване на три човешки съдби. Историята на тримата студенти историци ясно демонстрира за какво в България по това време наистина наказват и с кое можеш просто да се направиш на интересен и патриот.

Младостта обаче наистина иска да е интересна, а младите момчета обичат да са „пичове“. Ето защо национализмът излизащ отвъд рамките на официалната държавна политика, се оказва подходящо безопасно поле да се изявяваш, без да рискуваш като тримата историци оказали се в затвора. И днес са живи спомените на възпитаници на Историческия факултет от 70-те, как заедно с тогавашния комсомолски секретар Иван Илчев студентите обикалят по 3 март и 8 декември чуждите съседни посолства, за да искат отнетите земи от „Санстефанска България“. Докато аз бях студент през 80-те вече никой не говореше за срамната есен на 1968 г., но виж за тези демонстрации на „опозиционност“, през вече вървящата по пътя на национализма историческа гилдия, все още се говореше с гордост и без никакъв свян. И макар по мое време това да бе изчезнало като практика, още помня отгласите му. На една от първите бригади в Ловеч през късното лято и ранната есен на 1984 г. батковците пееха „Съюзници, разбойници“. Спомням си и едно празнуване на 3 март 1985 г. пред Докторския паметник, когато аспирант от Георги Първановия курс, обясняваше как се надява един ден „националното обединение“ от „Санстефанска България“ да се осъществи.

Всъщност, между образованието на студентите по история и разпространяваните там знания (включително и тези за „Санстефанска България“), от една страна, и  реалната политика след време, от друга, има връзка. Тя е очебийна, колкото и Илчев да я отрича. Тази историческа култура по време на прехода се изля във всичките възможни националистически формации – ОКЗНИ, БНДП, БНРП, ВМРО-СМД, след години „Атака“ и т.н. – все организации, зад които не е трудно да се привиди и комунистическата Държавна сигурност. В момента същата тази култура разполага със силно присъствие в изпълнителната и законодателна власт, както и в медиите. Те пък преобладаващо разглеждат възгледите й като напълно легитимни. Наскоро появилият се документален филм на Адела Пеева „Да живее България!“ показва красноречиво, че те са част от точно този тип исторически разказ, който и досега господства и се ползва с легитимност сред армията учители по история.[10]

Това цялостно развитие на историческата наука през 70-те и 80-те години на 20 в. остави България без професионално експертно знание по проблема за Македония в началото на 90-те. Затова и страната посрещна разпадането на Югославия с неадекватни идеи дошли от книгите по история за „Санстефанска България“ и за „Мизия, Тракия, Македония“. Появи се и някакво ВМРО, което подобно и на сегашното скопско ДПМНЕ, няма нищо общо с историческата организация. От там и недомислията в позицията на президента Желю Желев през 1992 г.: „Признаваме държавата (т.е. конституцията), но не признаваме нацията.“ Разбира се, признаването на държавата е признание и на нейната конституция, но видиш ли не признаваме нацията, която пряко произтича от тази конституция. Официалната държавна позиция бе единствено отражение на ниското равнище на историческата наука в страната, неспособна да даде адекватни експертни съвети. Причината за това се крие в изкривеното и неадекватно знание по въпроси, като ВМОРО на Гоце Делчев и П.К. Яворов и нейния политически проект; междувоенната българска политика и нейните приоритети; ВМРО-тата от 20-те и 30-те и вкореняването на идеята за „независима Македония“, включително и сред български държавни кръгове.

Ето защо аз също не бих говорил, както казва Илчев, за привидяно „завръщане към българския национализъм“. Той откакто се е завърнал, изобщо не си е тръгвал. Свирането на картата в учебниците само не е аргумент. Защото логиката на тази карта изцяло пронизва учебното съдържание. И още нещо. Не знам дали комунизмът е влязъл или тепърва ще влиза в учебниците и кой как си го представя, но по-важното е, че една история на именно „Санстефанска България“ от палеолита до днес, се изучва и ще се изучава в 10-ти клас бродеща именно като призрак през вековете, че и хилядолетията.

Тук отговорът се крие и в национализма проникнал в „кръвоносната система“ на българската историография, която непрекъснато ражда национализъм и националистически интерпретации. И ако за „Санстефанска България“ не наказват, а за протест срещу смазването на „Пражката пролет“ го правят, то е защото националното достойнство го няма в „Санстефанска България“. Тя всъщност е именно с ограничен суверенитет, като руски протекторат. Точно такава каквато я виждаха хората на движението за Съединение от 1885 г., стамболовистите, социалистите на Янко Сакъзов и Димитър Благоев, дейците на истинската Гоце Делчева ВМОРО и тази на П. К. Яворов. Ето защо опасна за режима през 1968 г. и след нея е не „Санстефанска България“, а позивите и апелът за национално достойнство на патриотите Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев.

 

[1] http://www.segabg.com/article.php?id=884947

 

[2] https://frognews.bg/glasat-na-jabata/glasat/balgariia-moje-izchezne-pod-ruinite-politicheskoto-nevejestvo.html

Вж. още https://www.bitelevision.com/lavat-na-razdora-georgi-koritarov-za-provokatsiyata-kam-gartsiya/

 

[3] Илчев, Ив.  Митът за Санстефанска България като “свещана крава” на българския патриотизъм. – История, 1995, 6, с. 55-60.

 

[4] Вж. например http://www.segabg.com/article.php?id=172190

 

[5]  http://novilevi.org/publications/309-1934

 

[6] https://misal.bg/ndk-voinishkia-pametnik-istoria/

 

[7] https://www.bnt.bg/bg/a/istoriyabg-slavnite-blgarski-pobedi-v-balkanskata-voyna-02102017

 

[8] http://pogled.info/bulgarski/kak-balgariya-sama-si-izdalba-dalbokata-yama-v-koyato-ripna-s-vaztorg.88176

[9] https://www.bnt.bg/bg/a/140-godini-ot-rozhdenieto-na-yavorov-15012017

 

[10] https://www.youtube.com/watch?v=4pKakLZ9MJo

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
detchev@izmislen.eu'
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за ьизследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.