Прочетено за вас: Ярка картина на паралелния живот на рок-енд-рол поколението в София е разказан в новия роман на Стефан Коспартов

от -
318

 

Лора Йосифова

                                                    Романът предлага отговори на                                                              натрупаните въпроси за                                                                           Прехода и много преди това.

                                                    Дойде ли времето?

 

Странно е усещането за време и преходност когато замислени затваряме последната страница от новоизлезлия роман на Стефан Коспартов „Когато капят кестените”*. Авторът е повече известен като успешен сценарист на знакови български филми и преподавател по английска литература. Някои го помнят и като част от елитната столична бохема, която, за да не се задуши в наложените рамки на униформеното мислене по време на соца, намираше вдъхновение в безкрайните разговори на чаша водка, в споделените копнежи по световните културни столици, познати от ненаситното поглъщане на книги и идеи на личностите на 20-ти век. И ето, в края на 2018, приблизително една календарна година от предстоящото отбелязване на 30-та годишнина от „избухването на демокрацията”, Стефан Коспартов сякаш ни кара да подложим на преосмисляне преживяното за един съвсем не малък отрязък от време в рамките на човешкия живот. Време, напълно достатъчно за изграждането на достатъчно зряла личност с куража да погледне действителността и себе си с трезв и критичен поглед.

Узря ли  наистина нашето общество, научи ли се на обективна оценка, отърси ли се от наивността и еуфорията от първите митинги? Честно казано, равносметката на автора е по-скоро песимистична. Романът „Когато капят кестените” прави дисекция на един малко по-дълъг период – от 1946 до перестройката  и събитията след нея. Подтискащо е да си дадем сметка как за едно сравнително кратко историческо време от 45 години репресиите, страхът, конформизмът за чисто физическото оцеляване, а също и наглият кариеризъм с цената на всякакви низости и предателства, успяват да подменят ценностната система на едно полупатриархално общество. И подмяната е толкова устойчива, че се е превърнала в непреодолима пречка да посрещнем собствената си свобода, да прегърнем така мечтаната демокрация, за да я преживяваме вече трийсетина години като водевил и сатира на собствените ни заблуди.

Романът на Стефан Коспартов завладява с искреното усилие да предложи своята версия на въпросите: КАКВО причини на повечето хора преломът на границата между Царство България и наследилата го Народна Република?; КАК се отрази този прелом на следващите поколения ? и най-сетне ЗАЩО бяха пропилени години в надеждите ни да преодолеем бързо изоставането от развитите общества отвъд желязната завеса.

Стефан Коспартов

Твърде е възможно романът да се прочете на различни нива на възприемане от връстниците на автора и от по-младите читатели. Последните биха пропуснали така ясните за някогашната четяща публика алюзии и препратки към върховете на световната литература на 20-ти век. Без снизхождение към пропуските в културата на читателя, Стефан Коспартов не му поднася обяснения и бележки под линия когато сякаш небрежно подхвърля цитати и сцени вдъхновени от Булгаков ( „Анушка вече е разляла олиото”, сънищата на персонажите, напомнящи прословутата сцена със съня, в който се провежда търга с бижутата на вдовицата Грицацуева ), кошмарните превъплъщения на фамилията говорещи хлебарки, напомнящи силно Кафка,  почитта към колосите на руската дисидентска литература като Валам Шаламов и Солженицин когато се описва адът на лагерите в Белене, Персин, откровеният поклон пред гения на Андрей Платонов и неговият роман  „Чевенгур”. Все пак, по-младите читатели биха разпознали двустишията от шекспировите сонети и елегантната поезия на френските „прокълнати поети” – нали сме част от европейската култура и нейните жалонни знаци са белязали трайно колективното ни съзнание. Няма съмнение, че използването на похватите на магическия реализъм в заличената граница между живи, мъртви, диалозите с духове, отварянето на пространства като в „Алиса в страната на чудесата”  ще се възприемат от по-разкрепостеното читателско съзнание, което в последните години охотно поглъща литературни явления като „Хари Потър” и „Властелинът на пръстените”.

Не така стои, обаче, въпросът  със смразяващият разказ за времето  след 9-ти Септември 1944 година. Младият читател може да научи много за потъпкването на многопартийната система, унищожаването на парламентаризма, изпразването от съдържание на политическия плурализъм и налагането на диктатурата на посредствеността. Чрез съдбата на няколко основни персонажа като възпитаникът на Сорбоната юристът Димо Костурков и неговият събрат по съдба Минко Илиев, взели съдбоносното решение да се завърнат в родината си, за да участват в нейното възстановяване след войната, Стефан Коспартов възкресява атмосферата на пълзящото настъпление срещу всякаква проява на свободомислие. Макар че не е съвременник на онези мрачни времена, авторът показва много добро познаване на детайли, публични персонажи и действителни факти, като например побоищата в дирекцията на полицията на Лъвов мост и прословутият балтон на жестоко пребития Райко Алексиев, навлечен от неговият мъчител. С безпощаден натурализъм е описана борбата за оцеляване в лагерите за неблагонадеждни, през които минават Димо Костурков и други затворници, попаднали там заради принадлежността към политическата опозиция. Авторът си е позволил да изгради леко героичен ореол около Димо Костурков и Минко Илиев (зад криптонима лесно се разпознава фигурата на Илия Минев, който става известен в годините около Прехода като основателя на  Дружеството за защита на човешките права)  с идеята да покаже с каква цена се заплаща съхраняването на личното достойнство. Димо Костурков не доживява падането на социалистическия режим, а Минко Илиев понася съкрушителен удар от предателството на внедрени от Държавна сигурност съмишленици. Образите на двамата съратници биха били по-разбираеми, ако авторът би придал повече плътност на разказа за тяхната дейност в родината през годините непосредствено преди и около Втората световна война, което би обяснило яростното им преследване от Народната власт след завръщането им от емиграция.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    Демоничната сянка на вездесъщата Държавна сигурност определя съдбата и на сина на Димо Костурков – Никола.  Типичен интелигент от 70-те и 80-те години, понесъл последствията от буржоазния си произход, синът на Димо Костурков наследява бащиния си идеализъм и джентълменското отстояване на честта и принципите, което прави още по-нелек житейския му път. Стефан Коспартов е във вихъра си когато дава ярка картина на паралелния живот на рок-енд-рол поколението от централните улици на София. Тук разказът наподобява с нещо романа „По пътя”на Джак Керуак, ритъмът и музиката на езика създават асоциацията с джаз-клуб, в чиято задимена атмосфера изплуват лицата на компанията младежи, които следващите събития ще събират и разделят по собствения избор на всеки от тях. Тук изборът не е въпрос на принуда, физическо насилие или психологически натиск. Стремежът към лъскави вещи, добре платена работа с командировки в чужбина и постепенната умора от липсата на перспектива пречупват бунтарството на онези от тях, склонни да го заменят за материални облаги. Стефан Коспартов много убедително ни показва генезиса на новоизлюпените богаташи, получили солидна парична подкрепа в началото на прехода. Някои от тях се превръщат в новите олигарси, други не играят по правилата и биват отстреляни. Цялата тази трансформация на пари и власт става на фона на масовите митинги и студентските стачки. Малко е неприятно за повечето от нас да осъзнаят, че са изглеждали доста наивно и смешно когато оглушени от скандиране и слепи за очевидната подмяна не са усетили, че сме били преметнати и изиграни от предварително планирано и добре организирано превземане на икономическата власт. И така да е, Коспартов с нескрита носталгия ни уверява, че годините на голямата илюзия са били по своему щастливи и изпълнени с надежда. Преди да осъзнае крахът на своите въжделения Никола Костурков преживява и краят на красивата си любов. Какво му остава освен да премахне причинителят на всички беди на семейството му. Персонажът на въплъщението на злото в романа е Людмил Тасев, страховитият копой на Държавна сигурност, започнал като бияч през 40-те години, за да се превърне в перфиден рекетьор, който сломява душите на жертвите и ги заробва със зависимости.

Замислен като контрапункт на светлите персонажи в романа, образът му е представен малко схематично в своята абсолютна антрацитна чернота. Авторът решава да го отстрани ритуално като в антична трагедия. Възмездието се възлага на романтичния млад писател Никола Костурков, който изживява драмата на един съвременен Расколников.

Краят на романа „Когато капят кестените” е  мистичен и сякаш утешителен за героите му и за самите читатели. Защото,както ни внушава авторът, има път отвъд страданието и опрощение за чистите по сърце.

Появата на този значителен по обем ( 550 страници) „опус на живота” на Стефан Коспартов отговаря на спорния въпрос какво отстояние от време е необходимо, за да се даде обективна оценка на значими за обществото промени и събития.  Вероятно никой не може да назове определен брой години. Само онзи,който е пристъпил към летописа на своето време би могъл да каже : „Направих го когато се почувствах узрял и това за мен беше времето когато капят кестените”.

*“Когато капят кестените”*, издание на Сиела 2018