Проектът за партия на Слави – знак за деградацията на партийната ни система

от -
1 106
Те проправиха пътя на Слави

Миналата година, когато за броени седмици успя да събере повече от 700 000 подписа под предложението си за референдум, маса хора се питаха дали Слави Трифонов ще прави партия.  Когато станаха ясни резултатите от проведеното заедно с президентските избори на 6 ноември миналата година допитване и хората разбраха, че около 2 и половина милиона души са гласували с „да“ на предложените от „Шоуто на Слави“ въпроси, хиляди се питаха дали не е крайно време шоуменът да направи партия. Много бяха и тези, които бленуваха тази партия да вземе мнозинство в парламента, а водачът ѝ – след парламентарния триумф – да заеме и президентския пост. Но Слави многозначително мълчеше, а темата – затрупвана всеки ден с купища новини, една от друга по-тревожни или скандални – утихна.

Междувременно Парламентът  упорито „бави топката“ и съвсем не бърза да се произнесе със законово решение за изменение на избирателната система, за въвеждане на наистина задължително гласуване  (задължителното гласуване, чрез което се проведоха парламентарните избори на 26 март, беше, както всички знаем, „менте марка“) и за драстично намаляване на субсидията на партиите – от 11 лв. за получен глас, на 1 лв. Очевидно опасността идеите и предложенията на Трифонов да бъдат натикани в най-тъмното мазе на нашата политика, от което да не могат да видят повече бял свят, расте главоломно. Очевидно е също, че макар разполагането със собствено телевизионна предаване, гледано от голяма аудитория, да е мощно конкурентно предимство в битката за общественото мнение, само то не стига.

И така се стигна до писмото на Слави до българския народ, публикувано на 15 септември, от което става ясно, че той търси хора, с които „съвместно“ да „измъкнат България от 27-годишната политическа каша“. Както правилно разтълкуваха доста витиеватото му послание медиите, с това писмо шоуменът слага началото на създаване на своя партия.

Как да преценяваме този, още нероден, политически проект?

Наистина все още няма преки данни, по които да съдим. Но затова пък косвените са в изобилие. И като ги претеглим, можем смело да заявим, че началото на новата партия всъщност бележи нов, вероятно заключителен етап от разложението на българската партийна  система.

Нека се запитаме какво все пак е една партия? Най-просто казано, тя е съвкупност от хора, но не хаотична, а основана на определени правила, т.е. организация. Но за разлика от едно читалище, или от едно певческо дружество, които също са организации, партията иска да управлява държавата. В страни като България, където поне на думи, господства либералната демокрация, тя се явява на избори и ако се представи добре, влиза в НС, ако се представи много добре – прави по-голяма или по-малка парламентарна група, ако се представи отлично – сама или в коалиция с други, прави мнозинство и образува правителство. Предполага се също, че партиите се различават една от друга по идеологиите си, защото освен че защитават специфични интереси на определени прослойки в обществото, те – по дефиниция – предлагат и общ модел за управление на държавата. И ако едни намират разковничето на постигането на всеобщо добруване в, да речем, идеите на социалдемокрацията, други го търсят в идейния корпус на либерализма, на консерватизма, на национализма и т.н.

Така е на теория. Но ако хвърлим поглед към недалечното наше минало, ще видим, че у нас така беше и на практика. Нямам предвид времето преди преврата от 9 септември 1944 г., а това след новия преврат, този от 10 ноември 1989 г. На изборите на 10 и 17 юни 1990 г. за Велико народно събрание наистина имаше два основни конкурента – току-що пребоядисалата се като социалистическа партия БКП и опозиционният блок Съюз на демократичните сили (СДС). Но вероятно мнозина са забравили, че тогава СДС беше коалиция, в която членуваха 17 политически сили! Между тях имаше социалдемократи, традиционни народняци, или казано на сегашен жаргон, християндемократи, еколози, либерали, монархисти, земеделци… С други думи, обединени от общата кауза да махнат комунистите от властта, съюзените опозиционери бяха конгломерат от много различни по идейната си нагласа организации.

Ала минаха години. Сега няма да се занимаваме с икономическите и социални промени, настъпили за тези 27 години. Това е тема за други анализи. Какво обаче стана с партийната система?

Тя – стъпка по стъпка – се промени до неузнаваемост. Три главни промени трябва да се отбележат.

Първо, почти изчезнаха идеологическите ориентации на партиите. Днес с отчетливо идеологическо говорене се отличават само партии, чието място е в периферията на политическия спектър, това са най-вече националистическите партии. На периферията, а сега и вън от парламента, са и партиите, които условно бихме могли да наречем „либерални“, т.е. ДСБ, СДС, ДБГ, „Да, България“. ДПС се кичи с либерално говорене, но спецификата на опита на нейния електорат е такава, че той би гласувал за „своята“ партия почти независимо от идеологическия речник, който тя употребява. От двете големи партии БСП от време на време изрича сакрални идеологически фрази, но практическата ѝ политика е почти неразличима от тази на ГЕРБ. А при партията на премиера за идеология въобще не може да се говори.

Второ, лицата замениха програмите и идеологиите. Това не е ново. Но с проекта на Слави нещата стигат в тази насока до крайност. Първата лястовичка беше Жорж Ганчев. Спомняте ли си, че този посредствен шоумен беше трети на президентските избори през 1992  г. и получи на тях 854 000 гласа и 17%? След това се появи Симеон Сакскобурготски, който с утопичното си обещание за осемстотинте дни, спечели изборите през 2001 г. А какво да кажем за Бойко Борисов? За всички е ясно, че ГЕРБ е равен на Бойко Борисов и че ако го няма премиерът, няма да я има и партията. Впрочем това важи с пълна сила за Симеон Втори: когато той се оттегли от активната политика, с него си отиде и могъщото някога НДСВ. После видяхме възхода и падението на телевизионния журналист Николай Бареков.

Трето. Неимоверно нарасна ролята на медията за завоюването на политическа популярност. Ако не си лице, което всекидневно го показват по телевизиите, не се и надявай да направиш политическа кариера в днешна България. Друг е въпросът с какви средства си осигуряваш постоянно телевизионно присъствие. Нараства ролята на социалните медии в политическата пропаганда, не е случайно, че всички водещи политици се обзаведоха с ФБ профили. Но ФБ и Туитър все още не могат да се сравняват с телевизиите по политическото си влияние.

Всичко това, според мен, са отчетливи белези на разрушаването на партийната система у нас.

Тя престана да бъде транслатор и рупор на идеи. Те бяха заменени от популистка кашица, лесно смилаем микс от „грижа за народа“, гарниран с шепа (все по-увеличаваща се) национализъм, с добавена чаена лъжичка „европейски ценности“ и натовска солидарност. Цялата тази смес плува в русофилски бульон и е покрита отгоре с напъни да станем „енергиен център на Балканите“. Поднася се върху маса, на която е изобразена карта на магистралите и оградата по границата с Турция.

Тя престана да бъде агент на организацията на гражданското общество. Преди партиите бяха организации и зависеха – повече или по-малко – от волята на членовете си. Днес в повечето случаи можем да говорим само за платен партиен апарат и хаотична маса от клиентела и симпатизанти.

В нея почти изчезнаха идейните разграничения. Народът много правилно усети това, описвайки го с безсмъртната поговорка „всички са маскари“.

Повечето политически субекти вече дори и не крият, че единствената им цел е властта заради самата власт. А властта е нужна, за да може да се раздават платени от бюджета длъжности на партийния апарат и на най-вярната клиентела. Властта като средство за осъществяване на цялостен политически проект  вече е нещо, което звучи архаично.

И целият този процес – засега – намира кулминацията си в проекта на Слави.

Той, първо, е основан не на идеи, а на примитивната представа, че цялата политическа класа е прогнила и трябва да бъде тотално сменена. Слави, разбира се, удобно забравя, че той самият е част от обществения и финансов елит на държавата и като такъв, според собствената му логика, също подлежи на смяна.

Той внушава представата, че промяната на избирателната система е ключовото условие за преминаване от стагнация към възход на държавата. В хода на подготовката на референдума многократно беше показвано и доказвано, че предлаганата от него мажоритарна система с абсолютно мнозинство в два тура може само да задълбочи до крайност недъзите на сегашното политическо представителство. Но тези гласове не бяха чути.

Освен това, при такава, с извинение казано, платформа, е ясно, че ако, да речем, спечели избори, партията на Слави няма да направи никакви истински реформи. Те изискват не „глобална промяна“ на системата, а упорита и фина, първо аналитична, а после практическа, дейност, снабдена с много детайлни програма и план за изпълнение. Някой да е усетил нещо подобно в идеите на Трифонов? Впрочем истински програми и планове нямат и другите политически субекти. Но това не може да бъде извинение за шоумена, нали?

„Разваленият“ електорат е най-големият провал на т.нар. „преход“.

Решаващото условие за наличието на онези два и половина милиона гласа на референдума, част от които вероятно ще гласуват за новата партия на Слави, е това, че критиките към неговите предложения не бяха чути от голямото мнозинство от гражданите. Напротив, те се вслушаха единствено в леещите се от екрана призиви и заклинания.

Появата, укрепването и нарастването на електората, който вече не се вълнува от идеи, който смята голяма част от политиците за „маскари“, който охотно консумира описаната по-горе популистка кашица, е най-големият политически провал на т.нар. „преход“.  А основният отговорен за този провал е политическият ни елит – независимо от това кои части от него кога са били управляващи или в опозиция.

Нашият „елит“ не успя да създаде политическа публика. Това беше неговата историческа роля, а неуспехът му е също така исторически. Този елит, когато що-годе овладя манипулативните техники и когато различните му части усетиха сладостта, най-вече финансова, но не само, от властта, така да се каже, му „пусна края“. Разбира се, Симеон Втори беше големият майстор на манипулацията. Но тя едва ли щеше да е толкова успешна, ако управленческата върхушка на СДС, която бившият цар смени със своя, не беше демонстрирал толкова рязка разлика между думи и дела, ако корупцията в правителството на СДС, дошло на власт след големия провал на Виденов през 1997 г., не беше така крещяща, ако Костов не беше наложил идеята, че „Командирът решава всичко“.

Бойко Борисов, верен ученик на Живков и на Симеон Втори, достигна до нови висоти в манипулацията и саморекламата. Този човек е наистина талант в изкуството да се рекламира, мисля, че у нас сега няма кой да му е конкурент. И така пътят до поредния „спасител на Отечеството“, сега въплътил се в тялото на Слави Трифонов, бе утъпкан. Не е малка съблазънта да тръгнеш по него, особено ако вече почти четвъртвековното ти шоу започва да се задъхва от умора и изчерпване.

Ако си позволим да направим една опираща се на миналия опит прогноза, то тя би звучала горе-долу така: ще се появи партия, тя най-вероятно ще има успех. Но понеже тя със сигурност няма да има какво да предложи на публиката, освен популистки илюзии и манипулации, ще бъде сполетяна от съдбата на НДСВ. При цялата деградация на партийната система, все пак дълъг живот (това не означава непременно дълъг успех) могат да имат единствено партиите, които имат свързана идеология.

Боя се обаче, че със страшна сила наближава времето, когато някой, който сега не познаваме и не виждаме, някой с огромни амбиции и жажда и власт, съчетани с манипулативни способности, по-големи от тези на Бойко Борисов и на Слави, ще основе политическо движение, чийто основен лозунг ще е, че възможно най-силната държава, възглавявана от несменяем вожд, е единственото лекарство за болестите на обществото. С което ще дойде на власт. Дали един такъв човек ще управлява както Тодор Живков цели 33 години или ще бъде на власт по-малко, сега не може да се предскаже. И тогава, след не знам колко години, ще дойде нов „десети ноември“. Към такъв финал са се устремили държавите с толкова дефектна партийна система като нашата.

Емил Коен