Робърт Пакстън: Специфика в преследването на евреите във Франция през 1942 г.*

от -
190

Когато се появява изследването на Робърт Пакстън, във френската историография и обществена памет господства представата, че през 1940-1944 г. страната е обхваната едва ли не от всеобща съпротива срещу окупатора. Тази теза дори реабилитира правителството във Виши. Смята се, че то тихо е противостояло на германците и е  правило всичко възможно да спаси Франция, включително нейните евреи. Сред многообразието от форми в завладяната от нацистка Германия Европа, френският и българският епизод от Холокоста са най-близки един на друг.

Текстовете на Пакстън предизвикват шок във Франция. Идеите му засягат болезнено колективната памет и тревожи гузни съвести. Някога Шарл  де Гол отсякъл, че „Франция няма нужда от истини; Франция има нужда от надежди“. Въпреки трупащото се ново знание за участта на евреите от „старите“ и „новите“ земи, българското общество все още се придържа към подобна, психологически и политически обяснима, но морално неприемлива позиция.

Публикуването на статията в Маргиналия,  е по идея на Надя Данова и  Румен Аврамов, чиито предговор прочетохте вчера http://www.marginalia.bg/aktsent/mnogolikiyat-holokost-klasifikatsiyata-na-robart-pakstan/ .  Това стана възможно и с изричното съгласие на Робърт Пакстън, както и на редакцията на списание Annales. Économies, Sociétés, Civilisations. 

 

За да бъде разбран специфичния характер на политиката на режима във ВишиI към евреите от 1940 до 1944 г. се налага изследването на три последователни пласта. Първият е свързан със зараждането през 1789 г. на концепцията за гражданствоII , основано на договора и с все още нерешения през 1940 г. конфликт между това понятие – господстващо в правото – и неговата противоположност за гражданство основано на произхода. На второ равнище следва да анализираме съвършено уникалната позиция на Франция през 1940 г., която единствена в доминираната от нацистите Европа се намира в режим на примирие. Ще се запитаме накрая относно същността на германската политика към евреите през 1940 – 1941 г. – в онзи момент, когато във взаимодействие с нея, се формира автономната политика на Виши.

Гражданство и “френскост“ или сблъсъкът на две концепции

От 1789 г. във Франция се сблъскват две концепции за гражданството. Използвам въведените от Жерар Ноариел[1] термини „гражданство по договор” („citoyenneté par contrat“) и „гражданство по произход” („citoyenneté par les origines“). Големите фигури на Френската революция, така както и техните съвременници- автори на Американската конституция, разбират гражданството като договор по смисъла на който човек доброволно споделя правата и задълженията на един демократичен режим и на едно гражданско общество. Именно тази нова концепция надделява във френското право през 19-ти век, което води до съществени последствия. От нея произтича, че натурализацията във Франция се превръща в нещо относително лесно и че френската държава става една от най-отворените в Европа за бежанците и търсещите закрила.[2]

По отношение на евреите, гражданството по договор изисква те да напуснат своята традиционна общност и да станат граждани в лично качество, така както всеки друг. По този начин различните еврейски общности във Франция са първите в Европа, които се „еманципират” през 1790 – 1791 г. Носталгията, с която едни евреи виждат своята общностна идентичност да изчезва през 90-те години на 18-ти век, в началото на 19-ти отстъпва място на известно презрение у други към стария „илотизъм”III и на чувство на привързаност към Франция – новата избрана нация, „призвана от онзи, който ръководи съдбините на човечеството да работи за еманципацията на всички потиснати, да разпространи в света величествените и прекрасни идеи на справедливостта, равенството и братството, които някога  са били притежание на [библейския] Израел”.[3]

Противоположната представа за „френскост“ (francité) по рождение и по силата на вкорененост във френска почва обаче не губи своята сила. Истината е, че във Франция се сблъскват две концепции: докато, както твърди Морас, гражданството по договор владее правния мир, представата за френска принадлежност по произход натежава в „реалния свят”.  Тя упражнява влиянието си на няколко нива. Старата народна ксенофобия (която не е присъща само на Франция) винаги е съществувала и се е чувствала в критични моменти на икономическа криза или на демографски конфликт: показват го народните движения срещу чужденците и евреите през 1848 г., или насилието в Ег-Морт срещу италианците през 1893 г. IV [4] Сред образованите слоеве се намират консерватори, които нито за миг не са изоставяли традиционната идея за една наследствена френска общност. Подобни идеи се споделят от някои интелектуалци и теоретици на расизма, като граф дьо Гобино и Ваше дьо Лапуж, които ги преформулират в научния език на биологията на 19-ти век. Това, според мене, по никакъв начин не означава, че антисемитизмът е отличителна френска черта. Да се твърди, че Франция е „открила” модерния антисемитизъм или в нея той е по-изразен, отколкото в останалите западни държави, ми изглежда идея, съвършено неподатлива на сериозно сравнително изследване, защото не съществува подходящ инструмент за измерване, оценяващ относителната сила на един предразсъдък. Заслужава същевременно да се отбележи, че антисемитизмът във Франция е исторически свързан с анти-републиканизма, което не важи за повечето страни в западна Европа (с изключение на Германия) и че така съдбата му е свързана с тази на Републиката.[5]

Периодите на икономическа или демографска криза, както и социалните конфликти подсилват убеждението, че френската принадлежност е наследство, застрашено от чуждестранния дух. На фона на силната имиграция във Франция от края на 19-ти и началото на 20-ти век, говоренето за „френскостта“ по произход устоява и се обновява.[6] През тези години Франция се превръща в една от основните територии на имиграция, от една страна поради своето гостоприемство и притегателността и високия си жизнен стандарт, а от друга заради съзнателния избор на земеделските предприемачи и индустриалците, търсещи  активно чужда работна ръка. При спокойна обстановка имигрантите са приети без много търкания. Но реакциите към тях стават негативни, когато икономическа криза съвпадне с присъствието на голям брой имигранти, които вече не са транзитни пътници, а  стават постоянно пребиваващи, заплашващи с екзотичното си присъствие да променят приемащата ги френска общност. През тези кризисни периоди (80-те години на 19-ти век, 30-те или 80-те години на 20-ти век) концепцията за гражданство по произход се възражда с голяма сила.

Икономическата криза през 30-те години на 20-ти век е особено сериозна, тъй като стопанският срив съвпада с установяването на голям брой бежанци от чужбина. Реакцията на Франция в този момент е напълно специфична по две причини. Първо, републиканското гостоприемство се проявява по-щедро отколкото в САЩ – другата родина на гражданството по договор. Вярна на преобладаващото разбиране за гражданство, достъпно за всички и еднакво за всеки (вярна също така на своите икономически и военни интереси), през 30-те години на 20-ти век Франция става (в относително изражение) най-голямата територия в света, предоставяща убежище. Към този момент на всеки 100 000 жители се падат 515 чужденци срещу 492 в САЩ.[7] В навечерието на Втората световна война Франция е западната държава, приютяваща най-многобройно еврейско население – около 350 000 души.

От друга страна – и това е втората точка – отхвърлянето, предизвикано от този наплив на бежанци е по-силна. Не е учудващо, че масата от имигранти и търсещи убежище там през 30-те години е провокирала толкова силен откат във Франция, доколкото същото се случва навсякъде. През този период в света повсеместно се наблюдава засилване на антисемитизма и ако САЩ и Великобритания се колебаят да отворят по-широко вратите си за бежанци в края на десетилетието, то причината е, че населението им няма желание да приема още евреи.[8] Привържениците на „френскостта“ по произход твърдят, че френската цивилизация е под обсада и посочват Републиката с нейните либерална имиграционна политика и закони за натурализация като отговорна за злините, от които страда Франция. Непосредствено преди Втората световна война характера на гражданството във Франция се превръща в проблем, застрашаващ целия режим.

Впрочем самите републикански ценности са белязани от известна двусмисленост. Абат Грегоар, страстният радетел за еманципацията на евреите през 1789 г., желае тяхното „облагородяване” и в крайна сметка покръстването им с последващо разтваряне във френското гражданско общество. Той ясно развива идеите си в увенчано с успех есе, написано за Академията в Мец през 1787 г. Произведението („Физическото, моралното и политическо възраждане на евреите”) обяснява как може „да направим евреите по-полезни и щастливи”. Иронията е, че асимилационната схема, в която е мислена еманципацията отваря друга врата за антисемитизма. Достатъчно е евреите да бъдат – основателно или не – възприемани като лица, които са слабо предразположени (или изобщо неспособни) да се асимилират изцяло във френското общество, за да бъдат обвинени , че нарушават договора, скрепящ гражданството, към което се стремят.

Така, преди избухването на Втората световна война почвата е готова за едно радикално преразглеждане на републиканското понятие за гражданство. От една страна се усилва и подновява говоренето за застрашено от чужда заплаха наследство на „френскостта“. От друга, тенденцията републиканската концепция за гражданството да бъде сведена до пълен асимилационизъм се разпространява като ерес, рушаща самите републикански ценности.

Спецификата на Примирието

На 25 юни 1940 г. Франция получава уникален статут в окупираната от нацистите Европа: режимът на примирие е единствен в цялата система. Седмица по-рано белгийският кабинет, който се е оттеглил във Франция опитва да постигне подобни условия за Белгия, но Хитлер отказва.[9] Въпросният, често забравян, неуспех ни припомня, че Хитлер е този, който взима крайните решения относно всяко примирие и че причините да сключи такова с Франция са както лични, така и в разбирането му за изгодите на Германия. Днес познаваме подробно неговия план, защото притежаваме стенограмата от разговора му на 22 юни с Мусолини, пред когото развива аргументите си. Мусолини не одобрява подобно решение, но според Хитлер примирието с Франция би възпрепятствало част от френската армия да продължи войната от своите отвъдморски бази и да сформира мощна военноморска коалиция с британската империя. Освен това, най-икономичният начин френските ресурси да останат недосегаеми за Съюзниците е на Франция да се даде един неутрален режим с относителна автономия.[10]

В логиката на този статут на квази независимост правителството на Виши си поставя за цел да установи контрол върху всички администрации на френска територия – както е гарантирано от член 3 на Примирието – и дори да го разшири колкото е възможно повече. Френското административно присъствие обслужва краткосрочните интереси на правителството във Виши, което по този начин утвърждава собствената си автономия и легитимност. Но то отговаря и на намеренията на Хитлер да покаже, че легитимността на Виши надхвърля тази на де Гол, без да се брои факта, че германците няма да пилеят силите си за дребни бюрократични задачи. Този споделен интерес – основа на „държавната колаборация” – предполага не само действителна автономия на властите във Виши в областта на вътрешната политика (най-вече в началото; преди хода на войната да принуди окупационните сили да стават все по-агресивни), но и постоянно ги подтиква към противопоставяне на набезите на германската администрация. През 1943 г. правителството на Виши все още продължава опитите си да разшири отговорностите на своята полиция чрез договореностите Оберг –Буске, постигнати през юли. Тази непрестанно защитавана политика на административно присъствие прераства в антиеврейски активизъм. Няколко дни след Примирието, германците назначават временни администратори, които да управляват изоставените еврейски фирми в Париж. Френската администрация веднага възприема превантивна стратегия. За да се заеме с тази задача на мястото на германците, Виши създава собствена система от временни администратори на еврейското имущество.[11] Когато на 17 юли 1942 г. Ксавие Вала заявява на есесовския офицер Теодор ДанекерV „аз съм антисемит много по-отдавна от вас”[12], той изразява твърдото намерение на Виши да измести германската администрация навсякъде, където това е възможно (без дори да споменава собствената си воля  да намали ролята на евреите във Франция).

Отказвайки да се задоволи само с една семпла превантивна политика, Виши използва ситуацията, създадена от Примирието, за да изпревари събитията. За да трансформира радикално институциите и ценностите на Франция, новият режим решава да отиде отвъд задълженията, наложени от Примирието. Улавяйки момента, в който Републиката е дискредитиранаVI той  предприема, пред очите на окупатора, „Националната революция”. Виши е можел да бъде просто един режим на стопанисване. Нека направим усилието да си спомним, че Примирието от 1940 г. по никакъв начин не изисква от Франция да променя вътрешните си принципи на управление. И че Хитлер никога не е имал намерението да преправя Франция по нацистки модел, дори посланикът Абец и няколко други нацисти-франкофили, губещи влияние сред нацисткия елит, да са хранели  тази надежда.[13] Буквата на Примирието разрешава на една „Френска държава” да ограничи дейностите си до посрещане на административните нужди и да предоставя само необходимите за общите цели на окупирания и окупатора услуги. Възможността за евентуално преустройство на конституцията или на режима е запазена за след войната. Крайното дискредитиране на Републиката и на ценностите й след разгрома от 1940 г. и шансът, който то предоставя за „реванш на малцинствата”[14] VII – а не волята на нацистите да наложат ценностите си във Франция – са мотивите Виши да лансира своите „Национална революция” и антиеврейска програма.

„Националната революция” замества гражданството по договор, по принцип доминиращо след 1789 г., с гражданство по произход. Опирайки се на враждебната реакция от 30-те години към имигранти и чужденци, едва дошъл на власт режимът на Виши замества републиканските традиции за лека натурализация и за прием на чужденци с възстановяването на концепцията за органична наследствена френска принадлежност, произтичаща от връзката със земята. Едва седем дни след вота, предоставящ цялата власт на маршал Петен, законът от 17 юли 1940 г. резервира достъпа до държавна служба единствено за лица, родени от баща французин. Законът от 22 юли постановява преразглеждане на натурализациите, разрешени след 1927 г. Законите от 6 август и 10 септември ограничават упражняването на медицина и право само до лицата родени от баща французин. Успоредно с тези ограничения, пропагандата на Виши противопоставя добродетелите на дълбоко свързаното със земята селячество на пороците на скитащия евреин без корени.[15]

Волята на Виши да ограничи мястото на евреите в живота на французите се опира на множество специфични тенденции: враждебността от 30-те години към чужденците и имигрантите; „Националната революция” с връщането й към гражданството, предавано по наследство и чрез връзката със земята; накрая, мотивите, произтичащи от логиката на Примирието – желанието да се действа изпреварващо и дори да се покаже на германците, че Франция на Виши може не по-зле от тях да постигне толкова важни цели като тази да пречупи еврейското влияние. Антисемитизмът на Виши се подхранва не само от възраждането на анти-републиканските ценности, но и от едно еретично тълкуване на републиканските, толериращо асимилацията само на онези, които са способни на нея (подразбирайки, че евреите не са от тях). Генералният комисариат по еврейските въпроси на Виши отразява тези две течения: Ксавие Вала, първият комисар, въплъщава еретичната тенденция, твърдяща, че по-голямата част от евреите не подлежат на културна асимилация; Даркие дьо Пелпоа, вторият комисар, пък смята, че всички евреи са вековен враг, чиито расови характеристики поставят Франция в опасност.

Аферата ТувиеVIII налага днес ясно да заявим, че антиеврейската политика на Виши е елемент от цялостна ценностна система, която режимът възнамерява да наложи на френското общество с всички културни инструменти, с които разполага: пропаганда, цензура, медиен контрол, запушване устата на парламента, прочистване чиновничеството и образованието от евреи. Дори да не успява да упражнява властта си по толкова радикален начин колкото нацистка Германия (истината е, че Германия така и не успява да изгради една напълно хомогенна тоталитарна система), Виши се опитва да го постигне с всички достъпни му средства.

Виши и нацистката политика за прогонване на евреите

Нацистките мерки срещу евреите се променят значително във времето и пространството; ето защо трябва внимателно да разграничим етапите им.[16] Официалният нацистки антисемитизъм първо приема формата на юридическа дискриминация, която превръща евреите в граждани втора ръка; този първи етап достига кулминацията си с Нюрмбергските закони от 1935 г., които забраняват смесените бракове. От 1938 г. процесът бързо се втвърдява, за да маргинализира напълно евреите и да ги принуди да емигрират. Това е вторият етап. Веднага след анексирането на Австрия през март 1938 г. младият есесовски офицер Адолф Айхман е изпратен във Виена с мисията да организира първите систематични експулсирания на евреи извън германската територия. След „Кристалната нощ“ през ноември 1938 г. еврейските деца са отпратени от държавните училища – първа стъпка към една юридическа сегрегация. Тя приема завършеност със задължителното носене на жълтата звезда, наложено в окупирана Полша през есента на 1939 г., а после и в целия Райх през септември 1941 г. Третата и последна крачка е направена през есента на 1941 г., когато нацисткият режим се сблъсква с още милиони евреи, попаднали в ръцете му при нахлуването на германските войски в Съветския съюз. Слепите и стихийни, съпътствали нашествието са систематизирани през зимата на 1941 – 1942 г., за да приемат формата на „Окончателното решение”, т.е. на поголовното изтребление на евреите в Европа.

При тази еволюция е важно да се знае какво точно правят нацистите с евреите в момента, когато режимът на Виши изработва собствената си политика. Тя е формулирана по време на втория от изложените по-горе етапи. През 1940 г. нацистка Германия не е стигнала до финалния стадий на изтреблението; тя все още е в режим на експулсиране на евреите от страната. Правителството на Виши се противопоставя на идването на тези нежелани хора на френска територия още през 1940 г. От самото начало антиеврейската му политика е замислена отчасти, за да неутрализира проекта на германците да отправят своите евреи във Франция – проект, който продължава и задълбочава бежанската криза от 30-те години.

Нацистките власти експулсират против волята им евреите от Германия от 1938 г. Така, през октомври 1938 г. от Полша са прогонени евреите, родени поляци, пребиваващи отдавна в Германия. Отказът на полското правителство да ги приеме, последван от драмата на тези несретници, изоставени в ничията земя между двете граници е в основата на серията от събития, довели до „Кристалната нощ“.[17]

Към момента на Примирието от 1940 г. Германия не се стреми да направи от Франция „държава без евреи“ (Judenrein) по свое подобие. Тъкмо напротив. През този период нацистките лидери я смятат за непоправимо невъзприемчива за каквато и да било расистка идея и съответно се готвят да превърнат неокупираната зона на „ретроградна” Франция в „склад за германски евреи”. Отначало германците забраняват на евреите, намерили убежище в южна Франция да прекосяват Демаркационната линия. Виши живее в постоянен страх да не би всички евреи от северната зона да влязат в неокупираната зона.IX След подписването на Примирието този страх се изостря поради възприетата от нацистите линия, които изглежда искат да превърнат неокупираната зона в предпочитана дестинация за прогонените от Германия евреи.

През юли 1940 г. около 3000 евреи са експулсирани от Елзас към Франция на Виши. На 8 август  1400 германски евреи, бежанци в Бордо, са експулсирани от града от новоустановените германски власти и изпратени в неокупираната зона. Най-известният случай е този на 6504 евреи от областите Баден и Саар-Пфалц, изпратени от нацистите на 22 октомври с влак към Лион без френските власти да са информирани за това.[18]

Виши енергично протестира и иска да принуди германците да си вземат обратно  тези „нежелани”. Клетниците в крайна сметка стигат до френските концентрационни лагери в Лангдок и Прованс. Виши обаче така и не се отказва от намерението да ги отпрати обратно в Германия. Експулсирането им все още е на дневен ред през юли 1942 г., когато внезапно и за първи път се разбира, че нацистите са склонни да ги приемат. Ясно е следователно, че възприетата през 1940 г. политика на Виши е връща германските евреи, избягали във Франция. По-късно, когато нацистите преминават към етапа на изстреблението, Виши продължава опитите да им ги връща.

Няколко сравнения

За спецификата на едно явление не можем да съдим без сравнения. А за да сравним по адекватен начин обратите, които взима „Окончателното решение” в различните държави, трябва най-напред да припомним, че мерките срещу евреите значително варират във времето и пространството. Това се дължи първо на обстоятелството, че нацистката политика преминава през трите, описани по-горе фази. Райхът, от друга страна, се сблъсква с все по-многобройни кризи, разполагайки с ограничени ресурси, което обяснява защо нацистите не успяват в един и същ момент да се съсредоточат в еднаква степен върху евреите от всички региони. Нацистите например волю-неволю приемат, че Мусолини не заплашва евреите в Италия до 1943 г. и че правителството на Калай отказва да депортира унгарските евреи между 1942 и 1944 г. Но през март 1944 г., когато съветската армия доближава унгарската граница и адмирал Хорти тайно влиза в контакт със Съюзниците, нацистите бързо концентрират енергията си върху Унгария. Германската армия окупира страната, а Адолф Айхман пристига в Будапеща, където рекордно бързо успява да организира най-големите конвои, които изобщо познава „Окончателното решение”.

Третата причина е, че реакциите на местните власти, на населението или на жертвите значително се различават. Често се случва шепа нацисти да постигат целите си, опирайки се на съдействието на местната администрация.[19] Ако Айхман депортира хиляди евреи от Унгария между март и юли 1944 г. само с екип от 10-12 души, то е защото той се ползва от пълното сътрудничество на гражданската и военна администрация на страната. От друга страна, очакванията на нацистите остават напразни в държавите, където правителството и местната администрация не сътрудничат на антиеврейските мерки, например в Дания, или в БългарияX, въпреки че там се случва забележително събитие, което ще отбележим  по-нататък. След тези уточнения бихме могли по-добре да сравним онова, което подлежи на сравнение.

Преди всичко следва да подчертаем, че самостоятелната антиеврейска програма на Виши е изключение поради самата автономия на режима. Нито една друга окупирана държава в Западна ЕвропаXI не взима по собствена инициатива антисемитски мерки, въпреки че някои от тези страни осъществяват не по-малко радикална колаборация. Случаят с Дания е особено интересен заради прочутото прехвърляне на 98 % от малката й еврейска общност ( 8500 евреи), евакуирани в Швеция през октомври 1943 г. Този смел акт не бива да се приписва на някаква обща политика за независимост на датското правителство. Всъщност Дания се ангажира най-малкото толкова всеобхватно колкото Виши (ако не и повече) в държавна колаборация. Датчаните са не само големите доставчици на храни за германската военна икономика, но и правителството на Скавениус се присъединява към Анти-Коминтерновския пакт от ноември 1941 г., нещо, което Виши така и не предприема. Това добре показва, че не е необходимо да се ползваш от голяма политическа или икономическа автономия, за да може едно решително малцинство да осуети „Окончателното решение”. Достатъчно се оказва да бъдат налице условията в Дания – малобройна еврейска общност; близост на неутрална територия; наличие на неколцина германски чиновници с не особено страстни нацистки убеждения; закъснели мерки във време, когато победата на Съюзниците изглежда възможна и когато съдбата на депортираните евреи вече практически не подлежи на особено съмнение.[20]

От всички неокупирани западноевропейски държави Италия е единствената, която провежда самостоятелна антисемитска политика. Вярно – със закъснение (от 1938 г.) и прилагана без убеждение. Що се отнася до Източна Европа, единствено в сателитните държави – Унгария, Румъния, Хърватия и Словакия – е налице расистка дискриминационна програма, сравними с тази на Виши. През 1920 г. Унгария е първата страна, приела антисемитски закон, ограничаващ броя на евреите допуснати в университета до 6 %.[21] Впоследствие (първо през 1939 г., после през 1941 г.) Унгария засилва антисемитските мерки, така че в крайна сметка законодателството й заприличва на нацисткото – една прилика, която Виши никога не постига. Така например унгарският закон от 1941 г. забранява смесените бракове, което не се случва при Виши. Колкото до Румъния, макар тя да не приема антиеврейски закони преди 1937 г., населението й се отдава на агресивен антисемитизъм през целия период между двете световни войни. При тези обстоятелства е още по-забележително, че Унгария и дори Румъния спират депортирането на своите евреи в последните дни на „Окончателното решение”XII по-открито отколкото го е правило когато и да било правителството на Виши. Европейската държава, която при нацисткото господство се противопоставя най-ефективно на „Окончателното решение” е фашистка Италия. Вместо първо да принесе в жертва чуждите евреи, каквато е обичайната практика, тя ги защитава в окупираните от нея зони във Франция, Хърватия и Гърция.[22] Виждаме следователно, че желанието за автономия не води непременно съюзниците и сателитите на нацистка Германия към изпреварващи политики каквито Виши следва от 1940 до 1942 г.

Каквито и да са различията между сателитите от Източна Европа и Виши –  а те са многобройни – всички без изключение споделят една изключително важна структурна характеристика: нито една нацистка мярка срещу евреите не е можела да бъде ефективна ако не е получавала одобрението на местните правителства, сътрудничеството на държавните им служби и съгласието на голяма част от населението. Една сателитна държава е можела да остане съвсем настрана от преследването на евреите.XIII Испания например дава подслон на множество еврейски бежанци. Стриктното сравнение в случая изисква все-пак да се посочи, че географската й отдалеченост я прави по-скоро съюзник, отколкото сателит. Освен това, Хитлер очаква от сателитите си не толкова да прегърнат идеологията на Judenrein, колкото геополитическата и икономическата им подкрепа. Не вярвам също, че неговата цел в окупираните или сателитни държави (поне до започването на „Окончателното решение” в началото на 1942 г.) е била разпространението на антисемитизма, въпреки че ръководителите на тези страни са могли да предполагат обратното. Натискът идва най-вече отвътре, от местни нацистки симпатизанти, особено в началото.

През пролетта на 1942 г. нацистките органи, натоварени с „Окончателното решение” – най-вече Judenreferat на Reichssicherheitshauptamt (RHSA), но не само[23] – започват мащабна депортация към източните територииXIV на евреите от земите под германски контрол извън Райха. Именно тогава степента на съучастие на местните власти в окупираните, съюзни или сателити държави се превръща в изключително важен параметър. В Западна Европа пропорцията на изчезналите евреи е особено висока в изцяло окупираните страни, чиито административен апарат колаборира напълно, както в Холандия.[24] Във Франция възможностите за маневриране на нацистите са потенциално ограничени от четири фактора: историческата разпокъсаност на еврейското присъствие; съществуването на неокупирана зона; автономията на френската администрация, предоставена с член 3 от Примирието дори в окупираната зона; накрая, съвършено прагматичното обстоятелство, че нацистите разполагат там с ограничен персонал.[25] Ето защо сътрудничеството, осигурено от френската администрация при депортациите от лятото и есента на 1942 г. – приело най-различни форми като се започне от знаменитата централна картотекаXVI и се стигне до определящата роля, изиграна от полицията – се оказва особено ценна помощ за RSHA. Още повече като припомним, че през същите тези юли, август и септември 1942 г. нацистите са твърде заети с прехвърлянето на 275000 евреи от Варшавското гето в лагера Треблинка.

Синхронността на събитията и тяхното географско местонахождение са важни за всяка сериозна интерпретация на спецификата в случая с Виши. Да се направи  например болезненото сравнение между съпротивата на адмирал Хорти в Унгария или дори на маршал Антонеску в Румъния срещу депортациите от 1944 г.XII с даденото съгласие на маршал Петен за тези от 1942 г. Франция е една от първите страни извън Райха – заедно със Словакия, Полша и Холандия – които са засегнати от „Окончателното решение”. Унгария обаче става обект на интензивен натиск едва две години по-късно, тогава когато победата на Съюзниците изглежда почти сигурна и предназначението на влаковете е все по-ясно.

Поради географското си разположение Франция на Виши се намира извън зоната, в която евреите са подложени на най-голямо насилие преди началото на „Окончателното решение”. Германско-съветският сблъсък през 1941 г. превръща границите на военните действия  в кланица. Унгария и Румъния участват в нахлуването в СССР с готовност. Техните войски и граждански власти се отдават на мащабни жестокости срещу евреите (и други групи) в завладените територии. Унгарската армия също вече е подпомогнала германците при завладяването на Югославия през април 1941 г. и още тогава се е отличила със зверствата срещу евреи и други в Нови Сад, преди да ги повтори на съветска земя през есента. Следва да се отбележи (тъй като не се случва нищо подобно във Франция на Виши), че правителството на Калай дава на съд и осъжда унгарските офицери участвали в убийствата в Нови Сад.[26] Колкото до Румъния, „никоя друга страна, освен Германия, не е така ангажирана в избиването на евреи”.[27] Хаосът на румънските погроми и тяхната отблъскващата жестокост надхвърлят прага на толерантност дори на германските наблюдатели, според които елиминирането на евреите изисква методичност.[28] Що се отнася до шепата френски доброволци на руския фронт, доколкото ни е известно те нямат повод да участват в подобни акции. Следователно, през 1941 г. Франция на Виши остава встрани и е защитена от операциите, довели до първите големи избивания на евреи; тя е все още на етапа на антиеврейските законодателни мерки каквито са законите за „аризиране“XVII или за гражданско изключване от 2 юни и 22 юли 1941г.

Когато през 1942 г. започват масовите депортации, Виши съзнателно им предоставя своя първи контингент от депортирани, докато ръководената от  по-умереното правителство на Миклош Калай Унгария започва да се отдръпва от всички тези изстъпления. Макар Унгария да се е отнесла нечовешки към чуждите евреи, тя отказва унижението да откаже защита на своите. Самата Румъния, въпреки по-раншното си още по-голямо насилие, на свой ред също отстъпва и защитава евреите в рамките на старите си национални граници. Когато Унгария е окупирана от Германия през март 1944 г. и започват мащабните депортации, на 9 юли 1944 г. адмирал Хорти поема забележителната инициатива да ги спре – акт на национална независимост, който далеч надхвърля всички опити на Франция на Петен по този въпрос. Няколко месеца по-късно Хорти е свален от власт и бихме могли да се запитаме дали предприетото от него е имало дори краткотраен ефект: на Унгария не й липсват по-радикални лидери, готови да го сменят, което позволява на германците много бързо да подновят прекъснатите депортации. Действията на Хорти показват обаче, че едно правителство, което утвърждава своята национална независимост е можело, поне за известно време, да се съпротиви на депортирането дори в условията на всеобщ антисемитизъм.

Население, което се противопоставя на антиеврейските мерки също може да компрометира успеха на „Окончателното решение”, макар и ангажирането му в повечето случаи да не  е толкова ефикасно колкото на Държавата. В Холандия, например, през февруари 1941 г. жителите на Амстердам организират публична демонстрация срещу първите антиеврейски мерки – уникален случай в цяла окупирана Западна Европа. Но въпреки това след лятото на 1942 г. холандската администрация подпомага съществено нацистките депортации и Холандия става една от страните извън Райха, където пропорцията на еврейските жертви е най-висока. На другия полюс е Румъния, добре известна със силата на  народния си антисемитизъм. Но нежеланието на маршал Антонеску да види погазен суверенитета на държавата си позволява да бъде спасен значителен брой евреи от РегатXVIII, в сърцето на Румъния. Франция на Виши не прилича нито на Холандия, нито на Румъния. От една страна, първите антиеврейски мерки на Виши и особено отнасящите се до чужденците, се одобряват (или поне са  приети) от голяма част от населението, дори впоследствие, както показват някои документи, много французи да не са съгласни с депортациите от лятото на 1942 г.[29] От друга страна, френската администрация изглежда не влага същата енергия като Унгария, или даже Румъния, за да прегради пътя на депортациите през 1944 г.XII, засягащи техните евреи. Френската официална власт все-пак налага известни задръжки след средата на 1943 г. ЛавалXIX отказва да наложи носенето на жълти звезди в неокупираната зона и сътрудничеството на френската полиция значително отслабва. Сигурно е, че в болшинството си френското обществено мнение би подкрепило маршал Петен ако той бе предприел мерки поне сравними с тези на адмирал Хорти или на маршал Антонеску от 1944 г.

Вярно е, че много французи по различни поводи се съпротивляват на държавния антисемитизъм, но това става винаги индивидуално и, доколкото ни е известно, никакъв съгласуван саботаж на „Окончателното решение” не е организиран във Франция – както и другаде в Европа –  от силите на Съпротивата или на съюзническите войски.[30]

Последното сравнение се отнася до еврейските организации в засегнатите територии. Каква е тяхната сила? Какви са възможностите им да се защитават? Този фактор изглежда е изиграл най-малка роля, съпоставен със смазващата тежест на всички останали. В окупираната държава, в която голямата част от евреите са спасени (Дания) практически няма еврейски организации, докато в Полша, където те са силни, героичната им съпротива не допринася за почти нищо.[31] След войната съпротивата на еврейските организации във Франция на Виши поражда особено мъчителна полемика, дължаща се донякъде на погрешна преценка за възможностите им в сблъсъка с една откровено враждебна местна администрация, с отчасти недоброжелателното обществено мнение и със съгласуваното усилие на германците.

Насилия срещу евреи в неокупираните територии

Бих искал да завърша с подробно разглеждане на един тип ситуации, които следва да се смятат за най-тежките: случилото се в останалите неокупирани от германските войски територии, където именно поради това обстоятелство отговорността на местните правителства е пълна. В четири известни случаи – Франция на Виши, Словакия, Унгария и България – евреите са вдигнати в неокупираниXX територии, за да бъдат предадени на нацистките палачи.

Трябва да се подчертае изключителния характер на тази ситуация. Франция на Виши е единственият пример в Западна Европа. През май 1942 г. властите на Виши поемат инициативата да изпратят с първите заминаващи за лагерите на смъртта в Полша германски конвои, евреи, които са интернирани в лагери в южна Франция. Действително, началникът на полицията към Министерството на вътрешните работи Рене БускеXXI използва преминаването през Париж на Хайдрих (помощникът на Химлер), за да му предложи да включи във влаковите композиции с депортирани, започващи да напускат окупираната зона и евреите избягали в неокупираната.[32] Германците първо се колебаят, но после се съгласяват. Отначало Виши се опитва (без да получи съгласие от германците) да ограничи депортирането до апатридитеXXII. По-късно идва редът на евреите-чужденци. На 4 юли 1942 г. Буске уведомява Данекер, че Виши е съгласно да пристъпи към „депортация, като начало, на всички евреи-апатриди от окупираната и неокупираната зони”.[33] Изглежда, че властите на Виши проявяват постоянство в усилието си да върнат обратно бежанците, които са били принудени да приемат през 1940 г., по време на фазата на експулсиране.

Мога да посоча само три подобни случая, когато евреите намиращи се в неокупираните територииXXIII на приети за независими държави са предадени на нацистите. Всички те са в Източна Европа, огнище на антисемитизма, на анти-болшевизма и на етническите и националистически вендети. Унгария през лятото на 1941 г. експулсира около 20 000 евреи с чужда националност в Източна Галиция, където са избити от германските Einsatzgruppen. Но този епизод се отнася по-скоро до трескавата политика на експулсиране, отколкото до самото „Окончателно решение”. То обаче вече е задействано когато отскоро независима Словакия приема през лятото на 1942 г. да депортира евреите в „трудовите лагери” на Изток, очаквайки по този начин да спести на словашкия народ Службата за задължителен труд. Тази операция, която е първата и една от най-добре организираните от държава извън Райха, е прекратена от юли 1942 г. до септември 1944 г., вероятно чрез корупция.[34] Противно на всяко очакване последният пример е този с България, страната от Източна Европа, където антисемитизмът е най-слабо активен.[35] България е неентусиазиран съюзник на нацистка Германия, в нея евреите не предизвикват особени страсти и срещу тях не са взети мерки. XXIV Тя не взима участие във войната срещу СССР, превърнала се в арена на най-крайните жестокости срещу евреите, извършени от другите нацисти съюзници. Въпреки това, пред настойчивото искане на нациститеXXV да достави евреи за конвоите с депортирани, през февруари 1943 г. правителството избира да жертва 11 000 евреи от Македония и Тракия, които са наскоро придобити чужди територииXXIII. И в четирите споменати случая (включително Франция на Виши) засегнатите евреи са или апатриди или с чужда националност. Тези страни се опитват да третират собствените си евреи по-благосклонно, но Виши не осигурява по-добра – дава дори по-лоша – защита на своите евреи отколкото другите три сателитни държави.

Трябва накрая да бъдат споменати множеството погроми, извършени без пряко присъствие на германците, при изключителната отговорност на сателитните или съюзни на нацистите държави. Във Франция подобни редки акции са дело на малки екстремистки групи и на Милицията, действащи безредно и локално.[36] Но погромите, осъществени от румънците и унгарците на съветска територия, както и от Хърватия (отскоро независима държава) на нейна собствена земя са върхът в надпреварата за жестокости в сателитните страни. Франция на Виши не е стигала до подобни крайности.

Така или иначе, уникалната за Западна Европа антиеврейска програма на Виши позволява на нацистка Германия да доведе своя унищожителен проект до точка, която иначе не би достигнал предвид естествените препятствия във Франция – разпръснато еврейско население; традиция на асимилация както у евреите, така и при французите; накрая, значителната вътрешна автономия на Държавата. Понякога се твърди, че властта във Виши сигурно е направила нещо добро, след като са загинали само една четвърт от евреите във Франция. Но скрупульозното сравнение показва обратното. Виши е утежнил нещата по един безсмислен начин, като много евреи са можели да оцелеят при положение, че Франция е била в състояние да предостави най-неблагоприятния терен за „Окончателното решение” в Западна Европа извън Дания, Италия, Испания и Португалия.

 

Превод от френски на Марта Методиева

 

* Paxton Robert O. La spécificité de la persécution des Juifs en France en 1942. Annales. Économies, Sociétés, Civilisations. 48ᵉ année, N. 3, 1993. pp. 605-619. Превод на френски на Lyotard-May Andrée. Публикуването на статията в Маргиналия става с изричното съгласие на Робърт Пакстън и на редакцията на списание Annales. Économies, Sociétés, Civilisations. Бележките, номерирани с арабски цифри са на автора, а тези номерирани с римски цифри са на Румен Аврамов и Надя Данова.

[1] Gérard NOIRIEL, Le creuset français, Paris ; Seuil ; 1988 pp 33-34.

[2] Patrick WEIL, La France et ses étrangers, Paris, Calmann-Lévy, 1991, pp. 23-24. Както Patrick WEIL, така и Gérard NOIRIEL, La tyrannie du national, Paris, Calmann-Lévy, 1991, обаче ясно показват, че Републиката се насочва към едно все по-ограничително разбиране за правата на бежанците и имигрантите.

[3] Patrick GIRARD, Les Juifs de France de 1789 1860, Paris, Calmann-Lévy, 1976. Пейоративният термин „илотизъм”, който квалифицира традиционните еврейски общини идва от Archives Israélites за 1840 г., цитирани в: ibid., p. 242; Относно дълбоката идентификация на повечето френски евреи с Републиката в края на 19-ти век вж. цитирания по-долу BIRNBAUM.

[4] Pierre MILZA, « Le racisme anti-italien en France: la tuerie d’Aigues Mortes (1893) », L’Histoire, No 10 , mars 1979.

[5] Pierre BIRNBAUM, Un mythe politique: la « République Juive », Paris, Fayard 1988, представя особено плодотворен анализ на френския антисемитизъм и връзките му с анти-републиканизма, поставяйки ги в политическа и социологическа перспектива.

[6] Според Gérard NOIRIEL, op. cit., p. 10, един от всеки трима французи има предци с чужд произход ако се върнем до три поколения назад.

[7] Ibid., p. 21.

[8] David WYMAN, The Abandonment of the Jews: America and the Holocaust, 1941-45, New York, Pantheon, 1984; Bernard WASSERSTEIN, Britain and the Jews of Europe, Oxford ,1979.

[9] Rudolf BINION. « Repeat Performance : Leopold III and Belgian Neutrality », History and Theory, VIII, 2, 1969, pp 215-216.

[10] Documents on German Foreign Policy, Series D, Vol. IX, No 479, p. 608.

[11] Относно превантивната стратегия, конкретизирана със създаването на Службата за контрол на временните администратори (SCAP) вж.: Michael R. MARRUS et Robert PAXTON, Vichy et les Juifs, Paris, Calmann-Lévy, 1981, p. 22 traduction française Marguerite Delmotte

[12] Aktennotiz, 17 février 1942, La Haute Cour de Justice, procédure suivie contre Xavier Vallat. Archives Nationales W III 213-1, No 6.

[13] За нацистката политика към окупирана Франция вж. значимия труд на Eberhard JAECKEL, La France dans l’Europe de Hitler, Paris, Fayard, 1966.

[14] Изразът е на Stanley Hoffmann

[15] Множество проекти за “облагородяване на евреите“, някои от които са още от 30-те години, предвиждат тяхното установяване в земеделието.

[16] Най-меродавното произведението по въпроса е: Uwe DIETRICH ADAM, Judenpolitik in Dritten Reich, Dusseldorf, 1972.

[17] Синът на едно от тези експулсирани семейства (юноша на име Хершел Гринспан), когато научава в Париж съдбата на роднините си, убива германски дипломат. Този отчаян акт служи за претекст на нацистите да извършат в една нощ  – „Кристалната нощ” – масови погроми срещу еврейските общности в Германия.

[18] Вж. MARRUS et  R.O.PAXTON,  op cit., p. 24.

[19] Bela VAGO, « The Hungarians and the Destruction of the Hungarian Jews », In: Randolph L. BRAHAM et Bela VAGO eds., The Holocaust in Hungary Forty Years Later, New York, University of New York, East European Monographs and Institute for Holocaust Studies, 1985, p. 97.

[20] Leni YAHIL, The Rescue of Danish Jewry, Philadelphia, 1969. За интересни сравнения вж. от същия автор: « The Uniqueness of the Rescue of Danish Jewry », In: Yisrael GUTMAN et Efraim ZOROFF, eds. Rescue Attempts During the Holocaust, Jerusalem, Yâd Vashem, 1977, pp. 617-625.

[21] За антиеврейските мерки в Унгария вж. фундаменталния труд на Randolph L. BRAHAM, The Politics of Genocide , New York, Columbia University Press, 1981.

[22] Meir MICHAELIS, Mussolini and the Jews: German-Italian Relations and the Jewish Question in Italy, Oxford, 1978.

[23] За отговорността на германските дипломати вж.: Christopher BROWNING, Thé Final Solution and the German Foreign Office, New York, Holmes and Meier, 1978.

[24] Leni YAHIL, The Holocaust, New York, Oxford, 1990, р. 354.

[25] През есента на 1941 г. германският персонал, ангажиран в окупацията на Франция наброява само около 2900 души, т.е. по-малко, отколкото в Холандия. Dr Werner BEST, Die deutscher Aufsichts verwaltungen, août-septembre 1941, U.S National Archives microfilm T-501, bobine 101, référence 1367. Числеността на окупационните войски намалява след инвазията в СССР през лятото на 1941 г.XV

[26] Nicholas М. NAGY-TALA VERAS, The Green Shirts and the Others, Stanford (Ca.), Hoover Institution Press, 1970, p. 332.

[27] Raul HiLBERG, The Destruction of the European Jews, New York, Holmes and Meier, 1985, Vol II, p. 759.(traduction française par Marie-France de Palomera et André Charpentier, La destruction des Juifs Europe, Paris, Gallimard, Folio, 1991.)

[28] Ibid. pp 131-132.

[29] Asher COHEN, «  Le “peuple aryen“ vu par le Commissariat Général aux Questions Juives », Revue d’histoire moderne et contemporaine, tome XXXV, septembre-octobre 1986.

[30] Вж. обвиненията срещу англичаните и американците, че не са бомбардирали Аушвиц, формулирани от: Martin GILBERT, Auschwitz and the Allies, New York, 1981.

[31] Leni YAHIL, « The Uniqueness… », pp. 622-624.

[32] R. MARRUS et R.O.PAXTON , op. cit., 217.

[33] Ibid., 218.

[34] Leni YAHIL, The Holocaust, pp. 352-355, 401-402.

[35] Frederick B. CHARY, The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944, Pittsburgh, 1972.

[36] Например убийството на 29 септември 1944 г. на седмина евреи в Рилйьо от Милицията в Лион като репресия за екзекуцията от Съпротивата на Филип Енрио (пропагандист в радиото на Виши). René REMOND et alii ,Touvier et l’Église, Paris, Fayard, 1992, р. 261.

Редакционни бележки:

(I) Режимът на/във Виши („Виши“) е политически режим, ръководен от маршал Петен, управлявал Франция (със столица в гр. Виши) от 10 юли 1940 до 20 август 1944 г., по време на германската окупация на страната. В текста „Виши“ се използва заменяемо с „правителство на/във Виши“ и „режим на/във Виши“. [Бел. Р. Аврамов.]

(II) Тук и по-нататък „гражданство“ се употребява като еквивалентно понятие на „поданство“. [Бел. Р. Аврамов.]

(III) Робство, зависимост (в древна Спарта). [Бел. Р. Аврамов.]

(IV) Авторът има предвид антисемитския погром в Дюрменак, Елзас, извършен на 29 февруари 1848 г. Другият пример е с трагичните събития от  16 и 18 август 1983 г. в Ег Морт, Юго-източна Франция, където френски селяни и работници избиват множество италиански работници-имигранти. [Бел. Надя Данова]

(V) Теодор Данекер (1913-1945) е есесовски офицер, организирал депортирането на хиляди евреи съвместно с френските (юли 1942 г.), българските (март 1943 г.), италианските (1943-1944) и унгарските (1944) власти. Подписал споразумението от 22 февруари 1943 г. с Комисаря по еврейските въпроси Александър Белев за депортиране на 20 000 евреи от „новите земи“ и „стара България“. [Бел. Р. Аврамов.]

(VI) Има се предвид военния, политически и морален крах на Третата френска република след поражението на Франция от нацистка Германия и подписването на Примирие между двете на 22 юни 1940 г. [Бел. Р. Аврамов.]

(VII) „Малцинствата“, според Стенли Хофман са онези слоеве, които Третата френска република и особено лявото управление на Народния фронт през 1936-1938 г. маргинализират в една или друга степен. Става дума за консервативни обществени групи като рентиери, поземлени собственици, предприемачи, занаятчии, чиновници,  някои либерални професии и др. Именно на тях се опира режимът на Виши, който със своята подчертано консервативна идеология им дава възможност за „реванш“. (Вж.:Stanley HOFFMANN, Aspects du régime de Vichy, Revue Française de Science politique, No 1, 1956.) [Бел. Н. Данова]

(VIII) Пол Тувие (1915-1996) е колаборационист, френски държавен служител в режима на Виши. Осъден на смърт през 1946 и 1947 г. в качеството си на началник на Милицията в Лион по време на окупацията.  Успява да избяга и е помилван през 1971 г. от президента Жорж Помпиду. След нови обвинения бяга отново от правосъдието и е задържан през 1989 г. Осъден през 1994 г. на доживотен затвор, той е първият и единствен французин, поучил присъда за престъпления срещу човечеството.   [Бел. Р. Аврамов.]

(IX) След подписването на Примирието между Германия и Франция на 22 ноември 1940 г. страната е разделена на „окупирана зона“ (обхваща северната, западната и югозападната й част) и „свободна зона“ под властта на режима във Виши (обхващаща централната и южната част на Франция). След дебаркирането на Съюзниците в северна Африка „свободната зона“ на свой ред е окупирана от германците на 11 ноември 1942 г. и Франция остава разделена на „северна“ и „южна“ зона.  [Бел. Р. Аврамов.]

(x) Неточно твърдение на автора. В България е прието и прилагано цялостно антиеврейско законодателство. Това става със Закона за защита на нацията, влязъл в сила през януари 1941 г. и с последвалите многобройни закони и наредби. В края на август 1942 г. е създадено Комисарството по еврейските въпроси, натоварено с прилагането на всички антисемитски мерки в страна, включително с подготовката  и осъществяването на плановете за депортиране на евреите от България и от „новите земи“. [Бел. Р. Аврамов.]

(XI) В случая Пакстън очевидно причислява цяла Франция към окупираните държави, независимо че до 11 ноември 1942 г. част от страната (под управлението на режима във Виши) има формално статут на „свободна зона“. [Бел. Р. Аврамов.]

 (XII) Р. Пакстън (или преводачът на френски) грешат с датите на депортациите в Унгария и Румъния. Унгарските евреи са депортирани едва след март 1944 г., когато страната е окупирана от Германия. Румъния не депортира евреи от старите си предели. Тя депортира евреи от редица части на страната (основно Бесарабия и северна Буковина) в лагери, организирани на територии (по-специално Транснистрия), които тя контролира след нахлуването в СССР. След ноември 1942 г. румънските власти прекратяват масовите депортации.  [Бел. Р. Аврамов.]

(XIII) Има се предвид депортирането на евреите, а не приемането на антисемитско законодателство, което става във всички сателити на Германия, включително в България. [Бел. Р. Аврамов.]

(XIV) Анексираните или управлявани от Германия територии на Полша, където са разположени основните лагери на смъртта.  [Бел. Р. Аврамов.]

(XV) Според френския историк Пиер Лабори числеността на германския персонал, ангажиран в окупацията на Франция  е значително по-голяма, като броят на германските сили за поддържане на реда нараства от 100 000 д. в края на 1942 г. на 200 000 през 1943 г., а оперативните сили се увеличават от 400 000 д. през 1942-1943 на около 1 млн. в началото на 1944 г. (вж. https://fr.wikipedia.org/wiki/Robert_Paxton). [Бел. Р. Аврамов.]

 (XVI) По силата на германско разпореждане от 27 септември 1940 г. всички френски и чуждестранни евреи са длъжни да се регистрират в полицейските управления в Париж и в провинцията. На тази основа френската полиция съставя огромна („централна“) картотека, съдържаща над 600000 фиша (за около 170000 евреи), подредени по азбучен ред, адреси, националност и професия.  [Бел. Р. Аврамов.]

(XVII) Политика за прехвърляне собствеността и активите на евреите към „арийското“ население. Тази политика се провежда от германците, но и от другите държави, приели антиеврейско законодателство. Така, в България еврейско имущество е „побългарено“, преминавайки задължително в ръцете на етнически българи по силата на Закона за защита на нацията (влязъл в сила през януари 1941 г.) и на редица други нормативни актове. Вж: Румен Аврамов. „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. С. 2012. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. [Бел. Р. Аврамов.]

(XVIII) Територията на първата независима румънска държава, включваща Молдова и Влашко. [Бел. Р. Аврамов.]

(XIX) Пиер Лавал (1883-1945) е двукратно министър-председател на Франция преди войната. Основна фигура и премиер (април 1942-август 1944) в режима на Виши. Осъден на смърт и екзекутиран след войната. [Бел. Р. Аврамов.]

(XX) Включването на България в тази група държави показва, че тук (както и на други места в текста) Р. Пакстън разглежда „новите земи“ като на практика присъединени към Царството. [Бел. Р. Аврамов.]

(XXI) Рене Бускe (1909-1993) е главен секретар на полицията на режима във Виши. В това си качество е организатор на „вдигането“ през юли 1942 г. на над 13000 евреи, които в Париж са предадени на германските окупационно власти и депортирани в лагерите на смъртта. През януари 1943 г. сътрудничи на германците при подобна акция в Марсилия. След войната е оправдан по един от най-късните (1948 г.) процеси срещу колаборационисти, получавайки единствено  присъда на „морално порицание“ за работата си в администрацията на правителството на П. Лавал. Впоследствие прави успешна кариера в бизнеса и в пресата, като междувременно през 1957 г. му е върнат ордена на Почетния Легион, а през 1958 г. е амнистиран. Безметежната следвоенна биография на Буске се свързва поне отчасти с близостта му с Франсоа Митеран, с когото поддържа приятелски отношения в течение на десетилетия, дори когато Митеран е вече президент на Франция.  През 1989 г. правозащитни организации завеждат иск срещу Буске за престъпления срещу човечеството, но през 1993 г., преди края на разследването, той е убит от психически неуравновесен мъж. [Бел. Р. Аврамов.]

(XXII) Лица без гражданство. [Бел. Р. Аврамов.]

(XXIII) Тук и на други места в текста Р. Пакстън очевидно приема, че „новите земи“ са де факто присъединени към България. Това виждане отговаря на действителните ситуация и форми на присъствие на българската държава, които далече надхвърлят обичайната чисто военна окупация. През 1941-1944 г. България изцяло третира тези територии като новопридобити. Вж.: Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов. т. I-II. С. 2013. Обединени издатели. (достъпно на: http://www.marginalia.bg/knigi/biblioteka-marginaliya-deportiraneto-na-evreite-ot-vardarska-makedoniya-belomorska-trakiya-i-pirot-mart-1943/) Подробен анализ на правния статут на „новите земи“ и на гражданството в тях е направен от Здравка Кръстева – „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.)“ В: Албена Танева (ред.) . Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. С. 2015. Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“. [Бел. Р. Аврамов.]

 (XXIV) Неточна формулировка. България е верен, бил той и специфичен, съюзник на Германия. От края на 1940 г. българското правителство приема всеобхватен набор от антисемитски закони, които – макар да не ги депортират – поставят евреите в страната в същите дискриминационни и безправни условия както в останалите съюзници и сателити на нацистка Германия. [Бел. Р. Аврамов.]

(XXV) Германия поставя въпроса за депортирането на евреите от България и от „новите земи“ през юни 1942 г. Без диктат отвън, през следващите месеци проблемът е интензивно обсъждан с българското правителство, което сувурунно участва в преговорите, лансира собствени инициативи и доброволно поема ангажименти. Крайният резултат е отлагането (впоследствие и отказът) от депортиране на евреите от  старите предели на България и депортирането на всички (над 11 000) евреи от „новите земи“ (Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот). Вж.: Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов. т. I-II. С. 2013. Обединени издатели. (достъпно на: http://www.marginalia.bg/knigi/biblioteka-marginaliya-deportiraneto-na-evreite-ot-vardarska-makedoniya-belomorska-trakiya-i-pirot-mart-1943/) [Бел. Р. Аврамов.]