Румен Петров: „Възродителният процес“- травмирана и травмираща идентичност. Част трета

от -
748
Културно-историческо наследство - брошура за международен туризъм

продължение от миналия брой

 

„А ние искаме да изгоним Турция от Европа, да си отиде в Азия…“

Георги Димитров[1]

 

„…една изолирана, закостеняла и националистически ориентирана историография, като българската[2].“

Стефан Дечев

 

„Половината да ги изселим в Западна Германия“

Иван Башев[3]

Очертават се няколко взаимно-свързани процеса, които водят до специфичното потисническо отношение на новата българска държава и общество (в политически режим на монархия, тоталитаризъм, пост-тоталитарна либерална демокрация) към мюсюлманите:

  • Европейските (имперски и пост-имперски) антиосмански политики, апетити, идеологии,
  • Дългата криза на Османската империя, в контекста на дългата културна, политическа, военна и икономическа, ерозия, на която е подложена от т.нар. Велики сили,
  • Българската несигурна национална идентичност.
  • Обвързаността на академията и академичната история и хуманитаристика с т.нар. „национален“ проект, който е аномичен по произход и националистически (насилнически) по форма и съдържание.

 

Някои от предубежденията на историографията

През 1994 г., във вихъра на промените излиза нова (свободна) История на България[4]. Интересни са заглавията на главите. В първа част[5] („България в епохата на Средновековието“) има смели и еманципиращи формулировки като: „България 681-864: държава от „варварски“ тип и „България 864-1018: от „варварската“ държава до „царството“.  Тези две части заемат 52 страници[6]. На 74 страница започва глава, наречена „Второ българско царство (1186-1393/1396)“. Първата част се нарича „Под властта на Византия: 1018-1186). Тя заема две страници и половина[7]. 168 години на две страници и половина?! Историята, разказана в книгата приключва на 9.9.44 г. и на 727 стр. Хиляда и триста без малко години. Грубо – почти половин страница на година. Защо 168 години са разказани така набързо? Защо са така сбити, унищожени, замазани, заличени от паметта? Отговорът е очевиден, според мен – защото тези години не са „наши“. Но нали „ние“ сме живели все пак тогава? Това са 7-8 поколения? Животът не е спрял. Не е паднала бомба. Защо не сме ценни за историците? И какви са тези историци, за които не сме ценни, когато управлението на държавата, в която сме живели не е било „наше“? Според мен това са историци, които гледат на себе си не като на част от групата на хората, а като на част от държавния апарат, който организира хората в институционални, регулирани с държавна власт, принадлежности. Т. е. „Историята“ не е история на хората и техните отношения а история на държавите, с техните лидерства и властните белези на тяхната власт – политика, войни, факти и артефакти от живота на управлението. Историята на тези историци е история на Управлението, и на хората от управлението, но не точно на всички хора – и управлявани и управляващи. Това е стара болест на историята. Марк Блох е сред историците, които възразяват срещу това стародавно предубеждение на историческата наука – склонността ѝ да обслужва властта. Историкът като държавен служител, не само, но и като автор на властта. Ваятел на властта. Но властта не изчерпва социалния, човешкия живот и смисъла от него. Дали? „Кой си ти, гдето се шляеш посред исторически събития[8]?“ възкликва Вера Мутафчиева на добре поддържания ѝ уеб сайт, авторска собственост на НБУ? Това не е същото като „човекът във времето“ на Блох. Даже мисля, че никак не е същото. Мисля, че става въпрос за парадигми. При Мутафчиева историческите събития са отделно от хората. Историята, включително и тази изучавана от историците разчита много на знанието повече отколкото на въображението (морално), на писмеността и на артефактите, повече отколкото на съпричастността, които също са свързани с властта и способността ѝ да са кодифицира и да съхранява знаците за нея Шляещият се-в-историята човек, изглежда е упрекнат в липса на отговорност и съзнание за голямото, което ако е отговорен (и начетен, вероятно) ще разбере, умозре и уважи. Вероятно този човек, дори да е историк (и то професионален) е много повече средство, отколкото цел на историята. Блоховият човек е доста по-човешки, незнаещ и трагичен. Той има повече достойнство, той е повече цел отколкото средство[9]. Човекът-в-историята при Блох  е повече жертва на стихии, включително и човешки. Много по-емоционален. За да го разберем трябва да се опитаме да се поставим на негово място – работа на емпатията[10], за която е нужно въображение, водено от определено усилие и принцип – този да зачетем уважение и достойнство на всеки от участниците и сложността на човешките мотиви. Задачата на историка в разбирането на Блох е да разбере, не да осъди. Добрата, тази, която не обезобразява, не променя до неузнаваемост човека (вярната) история се интересува от човека в неговата цялост – с тялото, с чувствителността му, манталитета, а не само от идеите и делата и по този начин историята не е наука за миналото[11] а за това кое е добро и как (и дали) да се отнасяме към хората с уважение. Традиционната парадигма на историята, т. нар. политическа (и военна) история, по формулата „лидер=държава=народ“ води до тъжното (пак по Блох) заключение, че когато лидерството не е разпознато, не е признато, то и живота и достойнството на хората, които продължават живота си става по-малко ценен. Накратко – няма държава, следователно няма история. Няма и хора. Отричайки легитимността на определено управление историците в традиционната (етатистка) парадигма решават проблема с хората, които живеят живота на това време като ги дисквалифицират. Тази дисквалификация, това отнемане на интерес и на  достойнство се случва когато се обяви животът във условия на принадлежност към Византийската (1018-1186 г.) и Османската (1396-1878 г.) за недостоен за внимание.  Или за робство. За съществуване асоциално, затова – засрамващо и лишено от човешко достойнство. За робства. Поради тази вътрешно-присъща дисквалификация от страна на  историческата наука спрямо човешкия опит и свръх-валоризиране на държавността опитите да се смени робството с „владичество“ и „съжителство“ изглеждат неубедителни.

 

Румен Петров е преподавател в НБУ

И дразнят всички. Патриотите и националистите, като особено уязвими от дисквалифициращите исторически дискурси, отхвърлят новите политически коректни (безконфликтни) понятия като фалшиви. Имат право, защото нито „съжителството“ нито „владичеството“ им предлагат някакво  възстановяване на достойнството.

Турското е лошо

През 1978 г., три години преди обезумителните „1300 години България“, националистическата оргия, в условията на която се ражда и идеята за породен изблик на насилствено „побългаряване“, издателството на Отечествения фронт издава една книга. На младите или пък на сенилните читатели ще напомня, че издателството на ОФ публикуваше много от пропагандната литература през „студената война“. „Румелийски делници и празници от XVIII век“ са изписани със златни букви върху върху томително червена платнена твърда корица. Авторите[12] настояват, че книгата представлява

„мозайка от документални откъси из османските архиви, както и от чужди пътеписи, дипломатически доклади и български фолклор. Свързани с авторския текст на Вера Мутафчиева, те пресъздават картината на всекидневния бит и на нравите в нашите земи преди две столетия.“

Че не пресъздават никаква картина, това не става веднага ясно. През 1978 г. никакво друго понятие, освен „робство“ не описва османския период от живота на днешните жители на днешна България. Картината е организирана в определени панели:

  1. За Румелия: … която е красива и природно изобилна, изконно „наша[13]“ от памтивека, където уседналият „народ“, завладян от номади – обирници, паразити (не орат и не жънат, защото обират чужд[14] труд). Същият, вече – „българин“, обаче, не падал духом, дори при невъобразимо тежките условия на робията[15], когато хората (българите) лишени от училища, „насила влачени да рият тор в султановите конюшни[16]“, но с „любов към музиката и танца“, въпреки всичко „доживяващи до дълбока старост[17]“. Излишно е да уточнявам, че цитираните „истини“ са подкрепени с откъси от пътеписи и народни песни. Има и контекст: Вече сме във века на Просвещението и европеецът, каквито „ние“ не сме(!?) „започвал да разглежда без снизхождение османската действителност[18]“, в която „Цялото управление било изградено така, че да изземе сетното зърно и сетната пара от работния народ[19].“
  2. За Цариград, който изразява „паразитната същност на една власт, която си поставя за цел не да изгражда, разширява, развива…, а да изстисква[20]…“, където „за да предотврати вълнения сред столичната беднота, султанът держел върху Цариград да се изсипва без прекъсване рогът на изобилието[21]“, а „Портата … подкрепяла ония провинциални насилници, които прибирали на безценица селската жътва и добитък, за да се хранел по-евтино Цариград[22].“ Султаните, разбира се, са болнаво извратени[23]. „Народът нямал никаква работа в сарая[24].“ Изобщо „империята на османците … вече представлявала пълен анахронизъм в Европа“, „мнозинството от нейните управляващи били неграмотни[25].“

…Ясно е, че тонът в „За селото“, „За града“, „За данъците и ангарията“, „За еничарите“, „За спахиите“, „За исляма“, „За полицията“, „За местната власт в Румелия“, „За кърджалиите“, „За Пазвантоглу“, „За празниците“, „За болестите и здравеопазването“, За жените и семейството“, „За лихварите и търговците“, „За чужденците“, „За Борбата“, „За духовния живот на българите“ не е по-различен от този, който създава отблъскваща картина, предизвиква погнуса, срам и (справедлив) яд. У читателите от 1978 г.

Книгата е голяма – всяка от  отровните (преобладаващо дисквалифициращи) „позиции“ е подкрепена, илюстрирана с цитат от източник. Исторически източник. Точно рефериран. Отровата е написана и поднесена академично от академици. Мутафчиева беше академик на „всички времена“ и най-простото обяснение за бляскавата й, безкритична кариера, е че национализмът на българската историография и общество не признава социално-политически граници. Но защо „отровен“? Фактологически, изглежда повечето от нещата са верни. Емоциите, емоциите обаче, както и контекстите са истинско чудо. Те определят отношението на читателя. То е (то трябва да бъде) на дълбоко отхвърляне на лидерството и управлението на Османската империя, преживяването му като на нещо отблъскващо, срамно, увреждащо, чуждо. Няма такава държава „Османска империя“, на която е морално да бъда лоялен. Това е посланието на историографията Мутафчиев-Мутафчиева-Тодорова-Даскалов…Проблемът, както вече става ясно, е че тази постановка лишава от достойнство и прави лишаването от достойнство морално приемливо. Защо тази доктрина е така силна обаче? Предлагам отговор: защото е социално-травматична по своята природа.

Да, Мутафчиева чете историята както дяволът чете Евангелието, но това изобщо не е нейна собствена слабост или специфика. По-скоро – талант. Тя е връх в една традиция на отчуждение, която започва, според мен именно в началото на същия този век, който именитата интелектуалка описва със замах, който се родее с други шедьоври на тоталитарния национализъм като например филма „Хан Аспарух“, чийто сценарист е тя[26]. С академичността си, с литературния си талант и страстната си анти-османска реторика. На други места отчуждеността от османското се постига и се налага по по-софистициран начин от ерудитския агит-проп на „Румелийските делници…“. В трудовете по османска икономическа история се използват обилно понятия на непознат, отдавна вече чужд, и приет за символ на опасност и срам, за българския читател, език – турския. Отчуждението от турския език от страна на наследниците на някогашните билингви и трилингви е вече прието за естествено, още повече, че по времето на тоталитаризма самото изучаване на турски и академични изследвания особено тези, свързани с „чуждото“ е било „естествено“ под контрола на национално-държавната ДС. Турците вече са и враждебния „Запад“ (дали е ирония?).  Чуждото османско е отчуждено отново с обилното използване на епитета „експлоататорски“, „абсолютно паразитен“, стр. 369 (за характера на османските феодални класи) , особено в контекста на емоционално силно обраната, иначе безепитетна и неемоцинална икономическа проза на този (по думите на Румен Даскалов, на гърба) – „признат авторитет“ в международната наука. Читателят (става въпрос за читателя от комунистическа България), трябва да мрази всеки експлоататор – класов враг (например чорбаджиите-кръвопийци, капиталистическата класа, империалистите и др.). Върху антикапиталистическия и тоталитарен дискурс се наслагва и антиосманския, който е институционализиран като наука с иначе привлекателното име „османистика“. Каква е задачата на османистиката – да изучава османския свят, от който сме част, да спомага за себеизучаването и установяване на множество „слаби“ връзки  – такива, върху които се крепи цивилизацията и културата[27] или да архивира османското като списък от опасни вируси и бактерии, срещу които да предлага санитарни мерки? Второто поражда постоянно напрежение и несигурност, познати ни както от медийната и друга среда на социализма, така и от днешните фейк-нюз.

В крайна сметка нямаме никаква възможност да четем тази история като своя и то така, че тя да ни помага да се чувстваме спокойни, свързани  и заобиколени от добронамерени хора (също османци – сърби, гърци, албанци, турци, помаци и т.н.). Историята няма шанс да ни направи по-добри хора, в каквото вярва Блох. В призмата на много от продукта на османските проучвания на миналото историята ни представлява своеобразна перверзия на историческото познание и логика по Блох. Османските проучвания очертават една история на България, която обаче не е България и с която не трябва да имаме нищо общо. И се пораждат абсолютни алогизми като „чиста“ България, която се била свила по планините, а в низините и градовете се ширели „лошите“ и „мръсните“. Никаква логика от света, в който живеем и познаваме не подкрепят такава „социална“ реалност. Всъщност именно тоталитаризмът постига в най-голяма степен този идеал за абсолютно отделно съществуващи социални групи, които си общуват само с бой. Защо тоталитарната османистика да не може да си представи (да проектира) такъв свят и другаде? Ако можем да одерем, да изтръгнем, да изрежем „османското“ и да завием останалата кървяща, болезнена и безформена маса в каквато и да е амбалажна хартия, с подписа на всеки самодоволен и охранен националист ще направим чудесна услуга. Да, но на властта. На авторитарната (и тоталитарна) власт. Такава е и била публичната власт през цялото ни познато време, поне до 1989 г. Обратно на колапса в познанието за Византийския период („робство“) тук имаме взрив от „познание“, с характера на полуистини, поднесени за да предизвикат срам, страх, отвращение, скръб и необходимостта от „здрава ръка“, за да преодолеем дистреса. Причината за тази злощастна динамика – колкото по-лоша е Османската империя – толкова по-силно ще обичам чистата и свята Родина – може да се търси (и да се открие дори) в периода на възникване на модерната ни държава. Така се раждат националните идеали, между другото.

Става въпрос за аномията на 19 век, както и за необходимостта на националната държава от постоянна аномия, идоктриниране (с патриотично, унифициращо масово училище) и мобилизиране чрез армия (с войни, разбира се). Тази държава (Османската империя) вече окончателно не може да бъда наша, моя. С нея не мога да се идентифицирам, не трябва. Ние не сме османци и Османската империя не е била наша държава. Чужда е била. На някой друг. Тя е лоша, отблъскваща и вредна. Не може и не трябва да сме били поданици. Да сме били лоялни. Да сме били добри. Ако сме били такива, това е било тежък компромис, принуда. Това не сме ние. На „нас“ ни е разрешено да обитаваме това пространство но само ако се чувстваме неуютно, зле в него. 500 години робство (владичество, съжителство) – 500 години дискомфорт и непринадлежност. Затова концептът за робството е вреден. Освен, че е неверен, и логически несъстоятелен той инвалидизира, ограничава, скъсява хоризонти. Корумпира. Мутафчиева е сред водещите пропагандисти на държавния ни анти-османизъм. Ако е първа жрица в храма на анти-османизма, което за много хора означава „българизъм“ възниква въпросът дали самият институт по османистика (всъщност секция по османистика в института по балканистика[28]?) не е пропагандистки храм на държавно-индуцираната аномия и как се прави разлика между академично и идеологично. И между моралната и неморалната историография (Блох). Ами не се прави. Естествено, че Мутафчиева е член на Научно-координационния съвет към ЦК на БКП по „Възродителния процес[29]“. След 7 години „Книга за българските хаджии[30]“ на Светла Гюрова и Надя Данова е доста по-умерена и богата на нормалност картина на интегриран и достоен живот в Османската империя. 15 години след „Румелийските празници“ доктрината „Мутафчиева“ не е така уверена в себе си, въпреки силната институционална подкрепа и (като нищо – ренесанс). В по-новата продукция на османистите „Контрасти и конфликти „зад къдър“ в българското общество през XV- XVIII век[31]“ има и хуманизъм и еманципиране[32] (в текстовете на Олга Тодорова, от една страна) и лоялност[33] към академичния национализъм (като е при Йоанна Д. Списаревска, от друга).

Неспирен прогрес към национално самоозъзнаване и аномия

Емил Дюркхайм става известен с аномията[34], въпреки че думата не е предложена за първи път от него. Между другото, и това не е случайно, той изучава същия период, който разглежда Уебър в своите преходи от селяни към французи. На практика това са аномични процеси! Христоматийно става неговото откриване на корелация между нивата на самоубийствата с една специфична, изплъзваща се от добро дефиниране характеристика на социалната среда – аномията[35]. Тя се разбира като отслабване на доверието в способността на публичното лидерство да поддържа правила и ред както и в  отслабване на доверието в по-малко познатите членове на обществото, промяна в сатусните разпределения и елити, както и в правилата за социално придвижване.  Случва се когато държавните управления са в сериозна управленска криза, социален упадък. Дюркхайм не изследва как аномията влияе на отделния човек и защо увеличава натиска (или намалява защитата) към самоубийство. Само отбелязва, че става въпрос за свързаност, за очакване на сигурност, ред, законност, приетост, принадлежност. И че това усещане на несигурност в обществените норми се споделя от много, от всички членове. В тези условия се отчита нарастване на авторитарно мислене (решаване на спорове и конфликти от позиция на силата – по-големия контрол върху отношенията) както и своеобразно „оттегляне“ от т.нар. „слаби социални връзки“ – оттегляне от социалната шарения и множественост на културите (хетерогенност) търсене на идентичност и подкрепа в по-тесни, нормативно и културово по-хомогенни и вероятно – по-сплотени  социални групи (трибализъм). Имаме дерегулация и  дезинтеграция. Резултатът е „контрахиране на социалния селф[36]“. Страдат потребността от смислен живот, себеуважението, нуждата от принадлежност към другите, чувството за колективен контрол и сигурност. Виждаме тези неща пред очите ни днес. Чели сме за тях, когато се опитваме да разберем възходът на Хитлер. Всички историци отчитат упадъка на империите, предхождащ националистичните изблици и националните държави с техните бесове. Никой, обаче, доколкото знам, не разглежда Софроний Врачански и Паисий Хилендарски като хора в условия на социална криза, която ги разтърсва дълбоко. Дву-вековната, поне, криза на Османската държава води до аномични психо-социални състояния на милионите нейни поданици. Защо тогава да е грях да разглеждаме национализма като механизъм за справяне. Или го разглеждаме като такъв само когато се отнася за брекзитъри от различни породи, но не и за нас? Отговорът е ясен – защото аномията подхранва властта на определени институции (дискурси), агресии, власт, престиж, елити които имат интерес от разказ и отношения, в които те да са там, където са. А тя е тук, въпреки че нито психиатърът Кръстников, нито Анатас Илиев, нито пък Румен Даскалов и Иван Еленков[37] мислят за това:

„…в това отношение българският народ стои (по долуи от народи, които иначе, по обща култура, стоят много пониско от него например турците: през турско време е имало много чешми за обществено ползване и по пътищата много плодовити дървета, след Освобождението обаче почти всички чешми биват разрушени, а обществените гори изсечени.

Иван Еленков дори смята (или избира да не оспори) че,

„Понятията „традиционно общество“, „патриархално общество“, „традиционна култура“, „народна култура“ в българската историческа и етнографска книжнина преди всичко са свързани с мисълта[38] за съществуването на българското общество при липсата на държавата[39] като организираща институция[40].“  

Ето какво прави естаблишмънт-историята с перо в ръката на Румен Даскалов, с аномията:

„За времето след Освобождението националното ни самочувствие се възпламенява най-вече от победите на българското оръжие (нито едно пленено българско знаме, както обичат да повтарят не само военните) и от успешното Съединение – май единственото нещо, което сме извършили сами на своя глава. Обратно, двете национални катастрофи и загубата на Македония са нанесли непоправима травма[41] върху националното ни самочувствие[42].

Вече имаме абсолютно несъстоятелно от социологична, историческа и психологическа гледна точка използване на първо лице множествено число в текст, претендиращ за академичност. Вероятно и затова травмата върху самочувствието не може да бъде приета за оздравителна – защото националното самочувствие е върху глинените крака на аномията, отречена, отричана, увеличавана, използвана за установяване на власт и насилие. Причината, според мен, е тук, макар, че никой не вижда проблем в това:

„ …Радикалното отхвърляне на тази[43] идентичност обаче не изключва реалното и вероятно дълбоко въздействие на турско-ориенталската култура върху българската, напр. на битово и манталитетно равнище, колкото и да не желаем да видим и признаем това и каквото и отношение да заемем по този въпрос[44].“ 

Става въпрос за допускането, че има две отделни, обособими култури, които си въздействат една на друга. Второто допускане е, че това въздействие е негативно. Третото допускане е че това въздействие е едностранно.

 

Алеко Константинов критикува това 19-ти вековно разбиране за културата. Става въпрос за вътрешни конфликти, предизвикани от:

А) конфликтни лоялности (към Османска империя, към антиосманска „Европа“, към езикови, религиозни и други общности и т.н.

и

Б) от аномията на живот в нестабилни общества, трудностите от който самият Константинов проектира в това свое алтер-его (сянка) – Бай Ганьо.

Всичко това се случва в условия на културов конфликт – среща, сблъсък с културата на напредналата индустриална и колониална Европа и Америка в която османските мъже, дори и образовани, или именно поради това (новобългари, новогърци, новосърби и т.н.) се чувстват безпомощни и объркани. Културата не е като дреха, въпреки, че дрехата е култура:

Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантияи всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец[45].

Почти от всичко имаме тук:

  • И селско-градският (традиционно-модерното) социален разлом
  • И ориенталско-европейският социален разлом,
  • И зависимостта и социалното инженерство в определелянето на идентичността,
  • И вътрепоколенческите разломи…
  • И срамът като водеща емоция на неадекватността.

Едуард Саид би оценил, макар и с горчивина. Да, странно е че, Боян Пенев счита Бай Ганьо за ориенталец[46] и по този начин (дали?) – Алеко Константинов – за европеец. Много по-точно и честно, според мен, е да разглеждаме Алеко Константинов като обикновен човек с неясна, спорна, кризисна и вътрешно-конфликтна идентичност. Каквато е идентичността на т.нар. българи от времето на първите кризи на Османското общество. По-точно е да ги наричаме османски българи или просто и честно – османски поданици в период на дълга (вътрешна и външна) социо-културна криза[47]… Иначе аномията е силна и комай непрекъсваща, ако съдим по изключително насилническия, дезорганизиран социално-политически живот на новата държава, хаосът и насилието, в която спират чак през втората половина на 40-те години на 20-ти век, с цената, разбира се, на още по-голямо насилие. Това, между другото, рядко се има предвид, когато се обсъжда тоталитаризма у нас. И не само. Антон Страшимиров формулира проблема за градско-селския и социо-икономическия разлом (макар и от национално-патриотична позиция):

Същността на възродителния период е търсене, ловене и даване себе като племе и като народ. В този процес истинското градско население по нас – турцизирано и гърцизирано – е представлявало изключително отрицателен елемент[48].

И за криза:

„Освобождението се последва от дълбоко културно, имуществено и общо стопанско пресъздаване. Затвориха ни се обширните пазари на Турция и нашите еснафски центрове почти изведнаж се разориха: опрося целият слой, от който ние имахме – и още имаме – своята интелигенция. Разориха се няколко от цветущите търговски центрове, приспособени към предишния стопанствен живот (Шумен, Свищов, Търново). Турската поземлена аристокрация прехвърли имотите си предимно на своите чифлигари и се изсели. Изселиха се цели околии турци и изпразнените земи се заеха от безимотни наши колибари.“

която ще се задълбочава:

„Най-дълбоко беше преустройството на живота обаче в ръководните големи центрове. Тяхното гърцизирано и турцизирано население, което по-преди държеше предимно с турската власт, сега потърси да играе пак господствующа роля. А то беше останало чуждо на освободителните борби, и, значи, чуждо на племенните импулси. И интелигенцията отрече изцяло тези домогвания: тя се хвърли в широките селски народни маси, привлече ги в политическия живот и издигна в градовете досущ нов слой, като го засили с нови вълни население от разорените еснафски паланки. По този ред трябваше един процес от няколко десетки години за оформянето на новите ни центрове (столицата, Пловдив, Варна, Плевен, Стара Загора, че даже Русе и Сливен, в които турският елемент беше преодолящ).

Ориенталци, изоставяни от своя Ориент, османци, изоставяни от своята империя, дезориентирани и от Европейското попечителство, власт и хищнически подход към същата тази империя (т.нар. „болен човек“), с която се търгува, воюва, печели, отнемат се части и се използва за междинен обект и пространство за създаване на коалиции, и за индиректни, пак така хищнически борби, помежду си. Ориентът е зъл и порочен[49] в очите на Запада, който образова своите агенти на разрушение и демонтаж на „старото“ и на „прогрес“ и ново „строителство“ в университетите си, далечни и отчуждени от Османската империя, нито един от които няма милост към „Леванта“, както уморено-презрително нарича Константин Иречек[50] нещата, които вижда, чува, помирисва и чувства от Лом на юг.

Има ли алтернативи на антиосманския дискурс, който, оказва се, е мощен, безпощаден, политически толкова властен и затова така объркващ мисленето на новите пост-османци за самите тях и за другите, подобни на тях?

Следва продължение и край.

[1] Указания на Георги Димитров от Москва, прочетени на заседание на ЦК на БРП(к), 6 февруари, 1945. В: Аврамов, Р. Икономика на „Възродителния процес“. ЦАИ. София, 2016. Стр. 35.

[2] Дечев, Ст. Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история? „Маргиналия“. 29/03/2018  https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-koj-se-strahuva-ot-meri-nyubargar-i-tyutyunevata-istoriya/

[3] Из „Обсъждане на въпроса за изселване на турското население от България, 29 октомври 1964“. В: Аврамов, Р. Икономика на „Възродителния процес“. ЦАИ. София, 2016. Стр. 59.

[4] Божилов, И., Мутафчиева, В., Косев, К., Пантев, А., Грънчаров, Ст. История на България. ИК „Христо Ботев“. София, 1994 г.

[5] Автор е Иван Божилов.

[6] От 21 до 74.

[7] От 74 до 76.

[8] https://veramutafchieva.net/

[9] Nussbaum, M. (2008) Human Dignity and Political Entitlements. https://bioethicsarchive.georgetown.edu/pcbe/reports/human_dignity/chapter14.html

[10]  R. G. Collingwood. „The Historical Imagination.“ Pp. 232-249  in The Idea of History. Oxford: Oxford University Press (1946). https://brocku.ca/MeadProject/Collingwood/1946_2.html

[11] Bloch, M. 2018. Стр. 49.

[12]Авторството не е много ясно. На първата страница има колона от имена (ВЕРА МУТАФЧИЕВА (шрифтът е в оригинала), Елена Грозданова, Людмила Генова, Мария Калицин, Мария Киселинчева, Мария Тодорова, Марта Бур-Марковска, Михаила Стайнова, Надя Данова, Румяна Анг. Михнева, Славка Драганова, Снежа Панова, Стефан Андреев). Шрифтът е оригинален. На края на книгата Има списък от инициали и имена (В.М. – Вера Мутафчиева, Е.Г. – Елена Грозданова, М.С. – Михаела Стайкова, М.К. – Мария Калицин, С.Д. – Славка Драганова, С.А. – Стефан Андреев). Вероятно това са авторите, не става ясно.  И редактор и рецензент (съвместно с Н. Драгова) е сладкодумният националист Николай Хайтов.

[13] „И тази благословена земя, която орели и засявали вече единайсет века трудолюбивите българи, попадала непрестанно под бича на нови и нови вълни от насилие.“ Мутафчиева, В. и др., 1978. Стр. 9.

[14] Курсив мой, Р.П.

[15] Пак там, стр. 11.

[16] Пак там.

[17] Стр. 12.

[18] Стр. 13.

[19] Стр. 16.

[20] Стр. 19.

[21] Пак там.

[22] Стр. 20.

[23] Стр. 29.

[24] Стр. 32.

[25] Стр. 37.

[26] Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. Избрани съчинения, т. 5. ИК „Жанет 45“. Пловдив, 2008. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D0%BD_%D0%90%D1%81%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%83%D1%85_(%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BC)

[27] От социална гледна точка „силните“ са семейните връзки: между майка и дете и в рамките на семейството като цяло.

[28] Основан е през 1964 г. като част от „Отделението за исторически и педагогически науки на Академията (БАН). Историята и педагогиката са неразделни в инженирането на модерната национална държава. https://balkanstudies.bg/images/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%20%D0%B2%D0%B5%D0%BA%20%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D1%83%D1%82%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0.pdf

[29] М. Иванов в „За травмата, мълчанията и вината от „Възродителния процес“. Сп. „Маргиналия“, 2017:  http://www.marginalia.bg/aktsent/za-travmata-malchaniyata-i-vinite-porodeni-ot-vazroditelniya-protses/

[30] Гюрова, Св., Данова, Н. Книга за българските хаджии. „Български писател“. София, 1985 г.

[31] Грозданова, Е., Тодорова, О., Първева, Ст., Списаревска, Й., Андреев, Ст., Венедикова, К. „Контрасти и конфликти „зад къдър“ в българското общество през XV- XVIII век“. ИК „Гутенберг“. София, 2003.

[32] Сравнете например хуманизма на Олга Тодорава в: Тодорова, О. „Мъжки времена“? (Жената в публичното пространство през първите столетия на османското владичество“ с аналогичната глава в „Румелийски дневници и празници“?, както и в: Тодорова, О. „Детето в света на възрастните през XV – XVII  (по материал от българските земи)“ или умерения тон на Стефка Първева в:  Първева, Ст. „Овладяване и организация на аграрното пространство в града през XVII век“.

[33] Йоанна Д. Списаревска можеше да публикува статията си „Български политици и дипломати без българска държавност (Дейността на А.Стефанов и Ст. Кнежевич през 80-те – 90-те години на XVII век)“ с еднакъв (голям) успех и през 1938 и през 1968 г.

[34] Дюркем, Е. Самоубийството. „Женифер-Хикс“. София: 1999.

[35] Teymoori, A., Bastian, B. and Jetten, J. (2017), Towards a Psychological Analysis of Anomie. Political Psychology, 38: 1009-1023.

[36] Teymoori и сътр., 2107. Стр. 8.

[37]Еленков, Ив., Даскалов, Р. (съст.) Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. „Просвета“. София, 1994. Стр. 327.

[38] Курсив мой, Р.П.

[39] Румен Даскалов (пак там, стр. 27) също допуска наличието на „нация“ и на „племенно общество“. Даскалов критикува понятието за народ, но не предлага друго на негово място.

[40] Пак там, стр. 6.

[41] Курсив мой, Р.П.

[42] Пак там, стр. 33.

[43] турска, ориенталска, мюсюлманска? (Р.П.)

[44] Еленков и Даскалов, 1994. Стр. 46.

[45] Констанинов, А. Бай Ганьо. http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&WorkID=4673&Level=3

[46] Еленков и Даскалов, 1994. Стр. 326:  „У Бай Ганьо могат да се посочат много прояви, които съвсем не са специфично български; в много отношения той е ориенталец изобщо.“

[47] Изместена в търговия от Англия и Холандия, губеща в десетки войни, съпроводени със свиване на територия, обща деморализация, икономическа криза, технологично изоставане и др. Класическа, само че дълга аномия или дори социо-културна агония. Със сигурност не и робство.

[48] Страшимиров, А. Град и село. https://liternet.bg/publish5/astrashimirov/grad.htm

[49] Западният образ на Турците е идентифициран с две отчетливи стереотипа – този на  „страшния Турчин“ и този на „сластния Турчин“ – образи, дълбоко вкоренени в историята на Османската империя и нейните срещи с християнска Европа. … Европейските християни дефинират турците като злият и порочен друг в контраст със собствения безукорен селф. В: Tiryakioglu, N.O. (2015) THE WESTERN IMAGE OF TURKS FROM THE MIDDLE AGES TO THE 21STCENTURY:THE MYTH OF ‘TERRIBLE TURK’ AND ‘LUSTFUL TURK’. A PhD thesis, Nottingham Trent University. December 2015. Стр. ii.

[50] Иречек, К. Български дневник Т.1 и 2. ИК „Св. Георги Победоносец“. София, 2016.