Сблъсъците в Асеновград отнеха много от човечността на българското общество

от -
...

Протестите в Асеновград спряха за 2 седмици. Вицепремиерът Валери Симеонов е обещал мерки за сигурността на гражданите и лично пое ангажимент да следи за изпълнението им. В града ще има засилено полицейско присъствие, в самата ромска махала – подучастък на местното РПУ. Трениращите деца ще са под постоянна охрана, а сигналите за нередности ще се подават директно в кабинета на вицепремиера в Министерския съвет.Остава загадка защо управляващите смятат за застрашени децата, които спортуват, а останалите – не. Не стана ясно и как ще се осигури охрана на всяко от спортуващите деца. /бгнес/

Етническите конфликти в България като че ли добиха закономерност. След влизането на патриотичните формации във властта те зачестиха и вече не е изненадващо за никого, че някъде в страната се организира протест, бдение или марш „против циганските беззакония“. Бяла черква, Катуница, Орландовци, Гърмен, а сега Асеновград и Смолян, са само малка част от случаите, които окупираха медийното и общественото внимание. За щастие, сблъсъците до момента не успяха да отнемат човешки жертви. Отнеха, обаче много от човечността, с която българското общество, заслужено или не, се гордее неимоверно.

Не винаги сблъсъците преминават без жертви и нашия случай е по-скоро изключение. Конфликтът между Китай и Тибет например, отнема около 100 000 човешки живота, над 2 000 000 загиват в сблъсъците между игбо и нигерииците, над 350 000 са жертвите в сблъсъците между сомалийските кланове, над 50 000 са жертвите във Филипините, жертви има и в конфликта между баските и испанците, а в Руанда са почти 1 000 000. Жертви има в конфликтът, продължил 35 години в Северна Ирландия, а загубите от конфликтът в бивша Югославия са неизброими и невъзстановими.

Етнически конфликти се случват навсякъде по света, което разбира се, не ги прави нормални за човечеството. Те не са природно явление и като създадени от хора, трябва да бъдат разрешени от хора. Обикновено тяхното потушаване се осъществява след намесата на външни страни като най-често това е ООН. В нашия случай обаче нито ромите, нито българите имат териториални претенции, каквито спорове ООН най-често се налага да урежда. Сблъсъците нямат политически оттенък, доколкото ромите, участващи в тях нямат и политически искания. Ако има нещо от което ромите са недоволни, това е отношението, което получават от мнозинството, (и с право), а различно отношение от страна на голяма част от етническите българи (в момента) може да има само в още по-негативен план. И ромите, и българите смятат, че са онеправдани, за което разбира се, има причини.

Ако бъдат разгледани медийните публикации, отразяващи престъпността, лесно ще бъде забелязана тенденция на нейното етнизиране. Медийните източници експлицитно споменават и фокусират престъплението върху етническия произход на извършителя, но само ако той е от ромски произход. Получава се безсмислие, което нормализира престъпления, неизвършени от роми. Т.е. могат да бъдат извършвани престъпления от всички останали, но не и от роми. В случай, че бъде извършено престъпление от представител на ромската общност, моментално цялата общност бива стигматизирана и набутвана още по-надолу в дупката, от която не й е позволено да излиза. Така се случва и през последните седмици, които бяха (по някаква причина) изпълнени с престъпления, извършени от етнически българи, а в същото време останаха без отзвук от обществото, включително и ситуация, която повтаря напълно случая от Асеновград, но без участието на роми.asenovgrad

Тази избирателна пропускливост на толерантност е проблемът, върху който всички трябва да се съсредоточим, ако искаме да живеем заедно що-годе добре. Едва ли има рецепта за мигновеното му разрешаване и той със сигурност ще отнеме дълго време. В най-добрия случай можем да се надяваме, че нашите деца биха могли да живеят по-добре от нас, но само ако днес ние предприемем мерки.

Ето защо политиците трябва да променят начина, по който говорят за различията. Публичният имидж и подкрепата, която патриотичните формации имат се дължи на езика, който използват, а той е изключително зловреден за обществото, давайки основание за противопоставянето  на различните етнически групи. Тези истински българи, ако са такива, трябва да жертват лесния начин за поддържане на интерес сред електората си и да започнат да правят истинска политика, която да сплотява обществото. Предизвикването на етнически конфликти в никакъв случай не допринася за това. Говореното трябва да измести етническия си фокус и да бъде насочено към приобщаване на членовете на българското общество към общи принципи и общи ценности. В крайна сметка, това няма да е особено трудно, въпреки закостенелите стереотипи, при положение че живеем заедно от хилядолетия. Ако обществото позволи на няколко човека от Народното събрание, Европейския парламент или Министерски съвет да разрушат изгражданите с векове мостове по между ни, то е крайно време да се саморазпусне като такова.

Медиите, предоставящи лесен достъп на политиците до многобройна аудитория, трябва най-накрая да осъзнаят и да разберат, че свободата на словото е отговорност, и в никакъв случай не трябва да толерират език на омразата и насърчаване на насилие и разделяне. Те трябва да изградят умения и да положат усилия, за да се наричат заслужено „свободни медии“. „Свободна медия“ не означава само „независимост“. Означава и „отговорна медия“. Това няма да е лесно, имайки предвид медийното поведение като цяло и високата им чувствителност към критиката.

Три са факторите, които са определящи за разрешаването на етнически конфликти, към които отношение имаме всички. Те са и общите характеристики на подходите, използвани за потушаване на етническите конфликти споменати по-горе.

На първо място, това са силните и свободни личности: такива, които могат да водят хората след себе си и да ги обединяват около общи каузи. Такива политици в България няма към настоящия момент и е необходимо обществото само да си възпита и отгледа ново поколение от лидери. И българи, и роми, които да работят заедно, и които да реагират адекватно при индикации от обществото.

На второ място, има нужда от институции. Истински институции, които да работят и да постигат ясни резултати, осезаеми от цялото ни общество; институции, които да са отворени към хората и да работят в тяхна полза, без оглед на техния етнически произход, социален или икономически статус.

asenov

На трето място, ние като българска общност и като европейско общество, трябва да положим усилия и да започнем да се срещаме с различията и да ги приемаме, ако не искаме да повторим сценариите на разделение от съседни на България държави. Тогава всъщност, ще разберем, че приликите по между ни са много, и че разликите са незначителни. Това би дало основание за единомислие и целеполагане за общи постижения, право за наблюдение на работата на институциите и действията на политиците и за изразяване на непоносимост към опитите за разделение на обществото.

Няма гаранция, че тези подходи ще бъдат успешни и в България, но няма и причина да не са. Там където има повече заедност от колкото противопоставяне е по-вероятно да има повече просперитет. За всички.