Сефарадските евреи на Балканите по време на Първата световна война през погледа на един военен равин

от -
695
Паул Лацарус - военен равин

Паул Лацарус (Paul Lazarus) е един от около 45 духовници в състава на Германската имперска армия, които по време на Първата световна война оказват духовна подкрепа на 96 000 еврейски войници в нейните редове.Още със започването на войната през август 1914 г. Лацарус, който към този момент е кандидат равин, се записва като доброволец и е зачислен като редник към сухопътната артилерия. От декември 1916 г. до август 1918 г. Лацарус е военен равин при сражаващата се на Балканите 11-та германска армия, в чийто редове сe включват и български военни части.

През 1919 г. Лацарус публикува статията, която предлагаме по-долу на читателите, в едно от големите еврейски периодични издания в Германия. С нея той не само представя на преобладаващо асимилираната еврейска публика в родината си малко познатите й сефарадски евреи в Македония, България и Сърбия, но и запечатва в моментен кадър една еврейска общност, която само четвърт век по-късно вече няма да съществува: унищожена по време на Холокоста или – в случая на България – стопена вследствие на масовата емиграция след Втората световна война.

 

Сузана Хазан

…шпаньолите все още гледат на себе си като на едно голямо семейство.“

Паул Лацарус е роден на 30 октомври 1888 г. в град Дуисбург в семейството на учителя Рафаел Лацарус (1829–1906) и съпругата му Бети Лезериц (1844–1891). Той е най-младият от четирима сина. След ранната смърт на майка си е отгледан от бащата и братята си; отрасва в Кьолн, Гьотинген и Касел, където завършва средното си образование. 1907 г. Лацарус се записва в Еврейския богословски семинар в Бреслау (днешен Вроцлав), един от общо три висши института за обучението на равини в рамките на тогавашната Германска империя. Основан през 1854 г., семинарът в Бреслау е най-старият от трите института и заема умерена позиция между привържениците на радикални религиозни реформи и традиционалистите. Докато последните продължават да настояват за божествения произход на Тората (Петокнижието), семинарът в Бреслау поощрява модерния и критичен прочит на свещените книги и традиционното религиозно право.[1] Това се оказва правилният избор за Лацарус, който първоначално иска да следва право, но се отказва, защото като стажант трябва да работи в събота и съответно би нарушавал Шабат.[2] Паралелно с богословското образование, той следва история и философия в Бреслау, Марбург и Ерланген. През 1912 г. Лацарус защитава докторат по исторически науки в Ерланген, а през януари 1915 г. получава дипломата си за равин. Още през септември 1914 г. той заема първата си служба като помощник равин и учител по религия към Еврейската конгрегация в Есен като едновременно с това постъпва като доброволец в Германската имперска армия. Същия ентусиазъм и патриотизъм по това време споделят десетки хиляди германски евреи, които с готовност се включват в редиците на войската. С това те дават израз на чувството си за принадлежност към германския народ и стремежа си да бъдат третирани като равноправни граждани.[3]

Още при избухването на войната еврейски организации полагат усилия да институционализират службата на военните равини по подобие на католическите и протестантски военни свещеници. Съвместно с Военното министерство на Прусия в Берлин са изработени правила за провеждане на конкурс, избор и екипировка на военни равини. Издръжката на духовниците следва да бъде поета от еврейските конгрегации, които ги делегират. Лацарус е сред първите кандидати, но не бива избран, защото не отговаря на условието да има многогодишен опит като духовен наставник. В последствие изборът му се забавя и от факта, че вече служи като артилерист на фронта. Дълго желаната служба му е предложена едва през ноември 1916 г. Месец по късно Паул Лацарус пристига в Юскюп (Скопие).

Като военен равин Лацарус има задачата да провежда богослужения за еврейските войници, да посещава ранените в лазаретите, да отслужва погребения и да поддържа връзка със семействата на ранените и падналите. Той се грижи и за това войниците да бъдат снабдявани с религиозно четиво, с вестници, цигари, шоколад и алкохол, организира чествания на еврейските празници и други развлечения и чете лекции.

В задълженията на военните равини влиза и контактът с местното еврейско население. Често той се явява необходим за изпълнение на работата им, но също така обхваща и хуманитарна помощ и бива поощряван от щаба на войската като част от политиката за подчиняване на местното население.

Сблъсъкът лице в лице с еврейски общности, коренно различни от асимилираните германски евреи, провокира както у военните равини, така и у войниците евреи противоречиви чувства и въпроси към собствената им идентичност. Те проличават и в по-долу предложената статия. Лацарус е впечатлен от историята на сефардските евреи, от съхранените шпаньолски език и фолклор, от силното еврейско самосъзнание.[4] Същевременно той критикува липсата на модерно еврейско образование и религиозни реформи. Тук в него можем да разпознаем представителя на едно ново поколение евреи в Германия, което се стреми да постигне хармония между еврейската идентичност и съвремеността. За разлика от предшествениците си, които през 19-ти век до голяма степен заменят еврейската идентичност със светската култура, съвремениците на Лацарус искат да засилят еврейското самосъзнание и да поощрят еврейското участие в модерната култура.[5]

Един от отключващите моменти тук е разочарованието от непреодоления антисемитизъм, който противно на надеждите се засилва през войната. Очакванията на германските евреи да бъдат най-сетне третирани като равноправна част от германското общество не се оправдават. През 1916 г. Пруското военно министерство поръчва преброяване на евреите във войската. То уж трябва да прекрати слуховете, че евреите странят от служба на фронта. Резултатите обаче не са официално оповестени и така акцията само спомага за унижението на еврейските войници и засилване на предразсъдъците спрямо тях.[6]

Мимоходом темата за антисемитизма е засегната и в по-долу предложената статия на Лацарус. Така например той споделя опасенията си, провокирани от разговори с български войници, че антиеврейските настроения могат да се засилят след войната. До каква степен това е продиктувано от дискриминационни практики в Българската армия – например недопускането на евреи до високи военни постове – не става ясно.[7] Действително през 1919 г. достояние на обществеността става тайна заповед на началник-щаба на Българската армия[8] от началото на 1917 г., която предвижда отстраняването на всички евреи от Генералния щаб и изпращането на фронта на еврейските войници, които до този момент служат в тила.[9] Същевременно някои български вестници излизат с публикации, които сочат евреите като виновни за „националната катастрофа“.[10] За съжаление от статията на Лацарус не научаваме нищо за това, дали съюзническата българска армия е допускала еврейски свещенници в редовете си и доколко Лацарус е имал контакт с войници евреи от България.

Темата за еврейското самосъзнание, включително борбата с антисемитизма, остава водеща за Лацарус и след края на войната. Службата му като военен равин в Македония завършва през лятото на 1918 г., когато по здравословни причини той пожелава да бъде преместен и Еврейската конгрегация в Есен го възвръща на позицията му. Малко по-късно Лацарус става равин на Висбаден, който по това време е окупиран от френски войски. Там остава на служба до преждевременното си пенсиониране поради тежък диабет през 1938 г. През 20-те години във Висбаден той основава Eврейски свободен университет по примера на своя приятел, философа Франц Розенцвайг (1886–1929) от Франкфурт на Майн, с когото се познават от военната служба в Македония.[11] Целта на университета е да покаже на асимилираните германски евреи, че еврейската традиция и идентичност са съвместими с модерния начин на живот. По същото време Лацарус се присъединява към Ционистическото движение. Това го различава от мнозинството либерални равини в междувоенна Германия, които виждат германските евреи като част от немската нация и бъдещето им съответно там.

Малко след Ноемврийските погроми 1938 г., при които е разрушена и синагогата във Висбаден, Лацарус емигрира със семейството си в Палестина. До смъртта си 1951 г. той работи като педагог за възрастни и равин към синагогата Бет Исраел на германските евреи в Хайфа.[12]

Макар и кратка и на места съпроводена с известни предубеждения спрямо сефарадските евреи, статията на Паул Лацарус представя рядък поглед към една до скоро трансгранична общност на кръстопът между традицията и модерността, между самосъхранението и асимилирането в контекста на младите национални държави на Балканите. Четвърт век по-късно тази общност на практика вече не съществува. В Гърция, Македония и Сърбия тя е почти напълно унищожена по време на Холокоста, от части със съучастието на българската власти.[13] В България, където евреите оцеляват благодарение на множество фактори, сефарадската култура изчезва вследствие на масовата емиграция за Израел края на 40-те години.

Някои сведения за шпаньолските евреи в Сърбия, Македония и България[14]

От военен равин д-р Паул Лацарус (Есен)

Когато преди няколко години испанският лекар и сенатор Дон Анхел Пулидо[15] пътувал през отпуската си по долното течение на Дунава, той с учудване забелязал в салона на парахода група мъже, жени и деца, които разговаряли на испански помежду си. Въпреки че очевидно ставало дума за кастилски диалект, испанският им не звучал както в Мадрид, Толедо или Андалусия; в него имало много чужди изрази и произношението било необичайно, подобно на диалекта, който се говори в испанските републики на Южна Америка. Някои от групата напускали кораба, други се качвали и така по протежение на сръбския и български бряг на Дунава оттатък Русчук [Русе]. Изглеждало, че хората се познавали добре, били част от една компания, а говорът им бил така гладък и непринуден, както е възможно само на майчиния език. На наблюдаващия ги с нестихващ интерес испански лекар не убягнало, че в жестовете, мимиките и дори в чертите на спътниците му прозирало нещо от исконната испанска същност. Дон Пулидо се поинтересувал и научил за свое не по-малко удивление, че това били сефарадски евреи, наричани още шпаньоли[16], или потомци на онези евреи, които в края на 15 и през 16 век били изгонени от Испания и Португалия.[17]

От 200 000 евреи, прогонени от Испания,[18] по-голямата част се заселили по покана на султан Баязид II в земите на Турция, други отишли в Мароко, Тунис и Алжир.[19] Някои по-късно напуснали Северна Африка и се запътили към презокеанската част на света. Шпаньолски колонии има в Северна и Южна Америка и дори в Китай и Япония, шпаньоли са се заселили също и в Холандия, Италия, Франция, Англия, Германия и Австрия, т.е. подобно на евреите от неиспански произход (ашкеназките евреи), днес те са разпръснати по целия свят. В следващите редове по покана на редакцията на списанието ще опишем живота и бита на шпаньолските евреи в Сърбия, Македония и България. Кратката статия не претендира за научна изчерпателност, а само описва преживяванията на автора сред шпаньолските му братя по вяра по време на войната.

Изглежда, че липсват или поне oще не са издирени точни сведения за заселването на шпаньолските евреи в сръбските, македонските и българските градове. Във всички случаите са дошли от Турция и са се разпръснали из целия Балкански полуостров. По официални данни през 1904 г. в Сърбия от общо 2 492  882 жители, евреите наброяват 5729 души, като 3557 от тях населяват Белград. Разбира се, това число включва и ашкеназките евреи, които обаче са малцинство. Същото важи и за Македония и България. Понеже точни сведения за числеността на населението на Балканите почти няма, а данните за онези територии като Македония, които до скоро бяха турски, се разминават със 100 и повече процента, се отказваме да публикуваме статистика за македонските евреи. В България по официални данни през 1900 г. живеят 33 663 евреи, от които към 10 000 само в София.

В първите години след прогонването им от Испания шпаньолите запазили испанския си език чист. В писмените им свидетелства от 16 в. липсват турски или други чужди заемки; само в религиозната литература се намират някои изрази от староеврейския, а испанските преводи на Еврейската библия[20] са толкова близко до оригинала, че едва ли могат да бъдат разбрани без познания по староеврейски. Все пак под влиянието на различната езикова среда, в която шпаньолите живеели, испанският постепенно бил примесен с турски, гръцки, староеврейски, сръбски и български елементи. Така оформеният шпаньолски език, наричан също ладино, се превърнал през следващите четири века в официалния еврейски език на Ориента (вж. относно езика на испанските евреи отличната статия на M. L. Wagner: Los Judios de Levante, Брюксел 1909). Дори и днес този език все още бива наричан „еврейски език“ и авторът никога няма да забрави учуденото лице на една шпаньолка от Ниш, която не можеше да спре да се възмущава, че той не знае шпаньолски, при все че служи като равин: „Искате да бъдете равин, а дори не разбирате еврейски!“ Между впрочем, подобно преживяване описва и Макс Нордау,[21] който учудено попитал една продавачка-еврейка в Белград: „Вие говорите испански?“ На което тя непоколебимо отвърнала: „Не, говоря еврейски“, ще рече: езика на евреите. Шпаньолските евреи вече не поддържат никаква връзка с Испания, провалиха се и усилията те да се върнат там, предприети в последните години по инициатива на вече споменатия сенатор Пулидо Фернандес. Въпреки това, оставайки верни на езика си, шпаньолите несъменено доказват своята привързаност към някогашната родина, макар че по време на християнското управление тя се е отнесла зле към тях. За езикознанието би било интересно да проучи постепенния упадък, възникването на нови и приемането на чужди думи в испанския на шпаньолите.

Фолклорното творчество на шпаньолските евреи се състои от романси, фрагменти от романси, поговорки и житейски правила. Да бъдат проучени изворите на тези поговорки, някои от които са познати от староиспанската литература, други се срещат в сборниците с испански пословици и поговорки, безспорно би било благодатна задача за езиковеда. Избрани поговорки са публикувани от M. Grunwald в бр. 8 на Mitteilungen zur jüdischen Volkskunde, и по-специално от M. Kayserlingk и Саломон А. Розанес в планираната от последния шесттомна „История на евреите в Турция“ на иврит, от която до сега са излезли четири тома (Husiatyn 1907 и т.н.).[22] През 60-те години на миналия век на шпаньолски са печатат множество вестници, особено в Солун, Белград и Виена.[23] По време на войната излизането им в Сърбия, Македония и България беше преустановено. Днес шпаньолският все още е първи език на цялото по-възрастно поколение в трите територии, но по-нови данни от Сърбия (1904 г.) показват, че той губи с голяма скорост първенството си. Така например, ако през 1895 г. 80 процента от евреите сочат шпаньолския за свой майчин език, то днес подрастващото поколение говори на първо място сръбски. Но понеже децата са обградени от баби и дядовци, родители и роднини, които постоянно разговарят на шпаньолски, то те още в най-ранна възраст научават между другото и шпаньолски. Същото може да се каже и за еврейските младежи в България, които първо научават български, а после и шпаньолски.[24] Единствено в Македония нещата стоят другояче. Тук, в Юскюб [Скопие], в Щип майчин език на евреите все още е шпаньолският и както старите, така и младите, говорят помежду си единствено на този „еврейски език“. Според Walder (в една статия относно евреите в Сърбия в Zeitschrift für Demographie und Statistik der Juden, 2-ра година, бр. 11) обратът в Сърбия настъпва точно през 1895 г. До този момент „можем да установим, че шпаньолският преобладава сред евреите“, смята той, без да успее да изясни причините за рязката промяна, настъпила в следващите години. Възможно е „славянизирането“ на сръбските евреи да има икономически и национално-политически причини. Безспорно е обаче, че шпаньолският почти навсякъде постепенно бива изместен от съответния националния език.

Освен в езика си, шпаньолските евреи са запазили някои стари обичаи и в облеклото. Днес в Ниш и Юскюб все още могат да се видят еврейки, които към европейския тоалет носят Tokado, вид покривало за глава, подобно на лента с ширината на длан, покритo в долната си част с малки пендари. От испански произход вероятно е и една детска игра, която се играе с орехи и се нарича el castillo. Някои от имената, които сефарадските евреи носят, също идват от Испания. Повечето от тях имат традиционни еврейски имена, които са „шпаньолизирани“, например Сарина = Сара или Шели = Рахел. Други женски имена като Оро (злато), Фортуне и Плата очевидно са с испански корен. В Сърбия и България едно от големите и многоуважавани семейства носи името Алкалай, произхождащо [произлизащо] от испанския град Catalayud; разпространени фамилии са също Албала, Алваре, Костро, Фархи, Леон, Морено, Пардо, Пинто, Енрикез, Силва, Толедо, Русо, Азриел, Медина; имената Ардити, Канети, Венициани, Романо и т. н. пък са от италиански произход. Шпаньолският език е създал здрава връзка между сефарадските евреи и е допринесъл за тяхното бързо налаганенад останалите, далеч по-многочислените еврейски общности, обитаващи Турция и Балканите от древни времена. В крайна сметка те дори са успели напълно да претопят заварените евреи, така че в рамките само на едно столетие милиони евреи в Турция, Палестина, Египет и Северна Африка букавлно са били погълнати от испанския елемент.[25] Подобна съдба имат и португалските евреи и днес само някои запазени думи в шпаньолския напомнят за някогашните еврейски общности в Португалия.

Причината за „шпаньолизирането“ е превъзходството на шпаньолските евреи във всяко едно отношение. При това тяхната гордост и надменност са имали известно основание. Те са обръщали голямо внимание на външния си вид, държали са се като господари и са били уважавани от останалите евреи. „Във вековете след прогонването си те са автори на историческите събития“ (Graetz IX/14).[26] Благодарение на присъствието им във всички търговски центрове в Италия, Леванта и други страни, търговията им процъфтявала, като немалък принос за това имал испанският език. На Балканите те са донесли най-разнообразни занаяти: в златарството и обработката на сребро, в изработката на сечива и оръжия постиженията им били значителни, търсени били и като лекари. По настоящем влиянието им продължава да е чувствително и голяма част от търговията все още е в техни ръце. Почти всеки шпаньолски евреин, когото срещах, беше или търговец или занаятчия, такива с академично образование обаче са рядкост. Днес шпаньолските евреи живеят предимно в градовете, в Сърбия това са 99 процента от всички евреи, а числото на онези, които живеят на село, постоянно намалява и в момента то се свежда буквално до трима, с които имах честта да се запозная лично. В Македония и България шпаньолските евреи също са основно градски елемент; ако съм осведомен правилно, в България едва около 1500 евреи живеят в селата, и то предимно в Кюстендилско и Дупнишко.

Фактът, че шпаньолските евреи владеят различни езици, благоприятства широката им търговска дейност. Освен майчиния език, шпаньолският евреин владее, -както впрочем всеки ориенталски евреин, – още 6 – 7 езика. От чуждите езици в Сърбия шпаньолите открай време предпочитат немския; в Македония и България – френския. От това обаче не следва автоматично, че те са високообразовани; срещал съм такива сред тях, които владеят по 5 езика, без да са особено начетени. Като цяло шпаньолските евреи рядко се радват на по-добро образование от своите съграждани неевреи, въпреки че от най-ранна възраст говорят 3 – 4 езика. Преди войната влиянието най-вече на френския било голямо благодарение на училищата на Алианса.[27] С голямо задоволство можем да отбележим, че по настоящем немското присъствие взема преднина. От войната насам търговските отношения с Австро-Унгария и предимно с Германия не са прекъсвали и дори се разрастват. Даже чувам, че в някои градове като Ниш и Юскюб през военните години дейността на шпаньолските търговци не е била особено засегната, а напротив. Тук трябва да отбележа, че мнозинството шпаньолски евреи, които познавам, цени материалните придобивки повече, отколкото е добре за него. Затова, когато Албрехт Вирт пише в своя известен труд за Балканите (стр. 315), че шпаньолите „стоят над своите сънародници [неиспански] евреи, както луната над звездите“ или на друго място – че те ги „превъзхождат многократно по образование и хигиена“, то той, стува ми се, е най-малко компетентен да даде обективна оценка за евреите.[28]

Шпаньолите възприемат себе си като добри евреи и участват активно в еврейския живот. Така например сред тях почти няма покръствания или смесени бракове. На това място ще направим едно малко отклонение, за да споменем сектата на „дьонметата“ или „конвертитите“ (от турски „dönmek“, преобръщам се, сменям вярата си). Наричани още „мамини“ (от иврит „вярващи“), това са са шпаньоли, които са последователи на приелия Исляма лъжeмесия Сабатай Цви (1626–1676) от Смирна [Измир].[29] Някога те са говорили юдео-испански, но днес разговорният им език е турски. В Юскюб се запознах с някои дьонмета, които живеят там отделно от евреите, имат турско самосъзнание, но се женят единствено помежду си и ходят на джамия само на определени турски празници. Дьонметата се делят на няколко различни подсекти, които враждуват една с друга; техни представители има сред най-големите предприемачи и земевладелци в Солун, а в Турция по настоящем някои дьонмета играят важна политическа роля.

Скоро след като бях пристигнал на Балканите, запитах едно момче еврейче, от каква националност се смята. Учуден от въпроса, той съвсем естествено ми отговори: „Аз съм Ibré, евреин.“ Действително, чрез общия си език, шпаньолските евреи са така здраво свързани помежду си, че по националност те се чувстват единствено евреи. Това намира израз и в социалния им живот, така например и в Македония, и в България шпаньолите се движат изцяло в еврейска среда, а в Юскюб повечето от тях живеят заедно в доброволни „гета“. Друга е ситуацията в Сърбия, където от десетилетия не съществува никакъв антисемитизъм и шпаньолите не ограничават общуването си с техните съграждани неевреи само в деловата сфера, а поддържат и приятелски отношения. Преди избухването на Световната война в България също не се забелязваше силен антисемитизъм. Да се надяваме, че това ще остане така, въпреки че някои разговори, които имах с другари християни, ме карат да се съмнявам.[30]

Като добри евреи, шпаньолите практикуват юдаизма. За съжаление, обаче, напълно им лиспва по-дълбоко разбиране за неговата същност, а невежеството им по множество еврейски въпроси е направо смайващо. Например, докато мъжете в Ниш и Юскюб, където общностите се смятат за традиционни, могат да четат иврит, то само единици сред жените и момичетата – и това важи за Сърбия, България и Македония като цяло – са в състояние да прочетат дори и един ред в молитвеника. Познанията на мъжете по еврейска история са минимални, а при жените изобщо липсват, без разлика, дали се числят към т.н. образовани кръгове, или не. Едва в последно време се забелязва някакво подобрение в това отношение, както успях да се уверя при едно посещение на Еврейското училище в Юскюб. Необходимо е след края на войната да се вземат мерки и за вероучението, което е на много лошо ниво, особено в Сърбия и Македония. Вероятно за това ще се погрижат онези равини, които имат академично образование – главният равин на Сърбия, д-р Алкалай, който от началото на войната се намира в Швейцария, неговият заместник в Монастир [Битоля], равинът д-р Бенцион, когото немските другари описват като изключително любезен и отзивчив, както и бъдещият главен равин на Голяма България. Това са единствените равини, които са официално признати от държавните органи и получават финансова подкрепа от държавата. В останалите градове действат т.н. хахами, които се носят като попове, но не са особено начетени.

Сред най-хубавите ми спомени от престоя на Балканите е една вечерна петъчна молитва в препълнената шпаньолска синагога в София –великолепен храм, построен по виенски модел.[31] Отличният многогласов хор – не видях орган в никоя синагога в Сърбия, Македония и България[32] –допринася съществено за празничната атмосфера на службата. В останалите градове, които посетих, богослужението няма да въодушеви особено чуждестранния гост. С изключение още на Белград, където шпаньолската общност неотдавна построи хубава синагога,[33] дори външността на синагогите в тази част на Европа не е гостоприемна, а протичането на службата по никой начин не ви създава празнично настроение. Вижда се, как по балконите жените – в Ниш и Юскюб млади момичета не стъпват в синагогата – стоят безучастно. Понеже не разбират нито дума от молитвите, които хахамът[34] набързо произнася, на тях даже не им е необходим молитвеник. Изобщо цялото богослужение като че ли е направено само за мъжете, което е видно и от доста скромното и ограничено пространство, отредено за жени зад малка дървена преградка.[35] Grünwald (Sitten und Bräuche der Juden im Orient) вижда тук влиянието на Исляма, който отделя жените в харема. (Единствено в София и Белград службата протича така празнично, както при нас.) Както и при нас, спазването на Шабат и празниците е различно в разните градове. Почти навсякъде, обаче, по празник се срещат мъже, които се разхождат по улицата с броеница в ръце. Вероятно няма да сгрешим, ако предположим, че броеницата е възприета от мохамеданския тесбих, носен неизменно както от мюсюлманите, така и от християните в Ориента. Премятането на броеницата, по време на което зърнатай се прехвърлят от едната в другата ръка, служи за разсейване на скуката.

Доколкото ми е известно, еврейски общини съществуват в Сърбия само в Белград, Шабац, Семендрия (Смедерево), Ниш, Пирот и Лесковац, в Македония (Нова Сърбия) – в Юскюб, Щип, Струмица, Монастир [Битоля], Драма и Кавала. Към момента е невъзможно да се дадат точни данни за числеността на тези общини, защото в началото на войната по-заможната част от евреите е избягала в Монастир, Солун или в Швейцария. В България сравнително големи еврейски общности има в София, Филипопол [Пловдив], Русчук, Кюстендил, Видин и др. Интересно е да се отбележи, че голямата шпаньолска общност в София всъщност води началото си от заселването на германски евреи, които по времето на Капистран[36] са напуснали своите родни земи,  най-вече Бавария (Нюрнберг!) и по Дунава са стигнали до тези земи – факт, който научих от любезния Розанес. Едва след пристигането на евреите от Испания е започнал онзи процес на шпаньолизиране,описан по-горе, довел до пълното претопяване на немските евреи. Днес споменът за тях се е запазил само в някои фамилни имена като например Таджер (Дойчер – Немски), Ешкенази, Варнизано (Вормс), Аламан и т.н. Розанес твърди, че в шпаньолския говор на потомците на тези немски евреи още може да се долови слаб чужд акцент.

Освен големите шпаньолски общности, в София и в Белград има и по-малки, ашкеназки общности.[37] Двете общини обаче нямат почти нищо общо, а управителните им тела са отделни. Социалните контакти между шпаньолските и ашкеназки евреи са ограничени до срещите в разните еврейски клубове. Еврейски ложи[38] например има в Белгад, София и Филипопол, но по време на войната те бяха прекъснали дейността си. В София действат две малдежки организации, едната е на шпаньолската ционистическа младеж, другата – по-малобройна и незначителна – на младежите ашкеназим. Дружество „Гидеон“ в Белград също се е ориентирало към младите ционисти. Дейността на всички тези организации бе преустановена през войната. Освен това, разбира се, към всяка община има и дружество за подкрепа на бедните и т.н. Накрая искам да спомена и Еврейският дом за сираци в София. Основан благодарение на пожертвованията на шпаньолските и ашкеназки евреи, той е открит преди няколко години с покровителството на междувременно починалата царица Елеонора[39] и обслужва цялата страна.[40] Авторът никога няма да забрави, как в един прекрасен пролетен ден,прекрачвайки прага на дома в компанията на настоящата председателка на комисията, съпруга на известния на всички еврейски приятели с гостоприемството си председател на Немската-израелтянска община в София[41] – господин Фербер, той бе поздравен от около 60 деца – повечето от тях шпаньолчета и до едно облечени в безупречно чисти дрехи – с немската песен „Ich hatte einen deutschen Kameraden“.

Шпаньолите биват упреквани, че са горди и надменни спрямо ашкеназките евреи. Не бих могъл да се съглася с това твърдение, макар да трябва да призная, че все още не съм преодолял чувството на отчуждение спрямо тях, като изключим няколко шпаньолски семейства в Белград, Юскюб, София и Русчук. При все това не трябва да забравяме, че шпаньолите все още гледат на себе си като на едно голямо семейство, обединено от общото минало и общия език. Сега, когато на тях им се удаде възможност да се опознаят със своите германски братя по вяра, нека се надяваме, че в най-скоро време ще изчезне и последната следа от недоверие, което те несъмнено изпитват към нас, и че ашкеназим и шпаньоли ще намерят взаимно съгласие в работата в полза на еврейството.

 

[1] Avraham Barkai/Paul Mendes-Flohr, Deutsch-jüdische Geschichte in der Neuzeit, Bd. IV: Aufbruch und Zerstörung 1918–1945, München 2000, S. 109–111.

[2] Шабат е седмият ден от еврейската седмица, който се пада в събота. На този ден евреите отбелязват последния ден от Сътворението, на който Бог си починал от делото си. Според Юдаизма на този ден не трябва да се върши никаква работа. Спазването на Шабат, който започва още петък вечер, е едно от основните задължения на религиозния евреин.

[3] С основаването на Германската империя през 1871 г. евреите получават граждански права. Въпреки това до Ваймарската република те де факто не биват допускани до високи позиции в държавния апарат, в армията или в университетите. При избухването на Първата световна война германските евреи вярват, че общата борба на фронта ще спомогне за това антисемитизмът да бъде преодолян напълно.

[4] Тук Лацарус показва, как сравнително младите национални държави на Балканите тепърва променят съзнанието за обща сефарадска общност в рамките на някогашната Османска империя. Факт, който следва да си припомним когато разглеждаме участта на евреите в „новите“ и „старите“ земи на България. Същите са обвързани не само в далечен исторически план, а и благодарение на многовековни тесни родствени, културни и институционални връзки, продължили на практика до началото на 20-ти век.

[5] През 1900 г. еврейският философ Мартин Бубер изковава термина „Еврейски ренесанс“, който в последствие ще характеризира стремежа на това ново поколение германски евреи за духовно възраждане.

[6] Jacob Rosenthal, Die Ehre des jüdischen Soldaten. Die Judenzählung im Ersten Weltkrieg und ihre Folgen, Frankfurt 2007.

[7] Мобилизираните през Първата световна война български евреи наброяват 7300 души. 722 от тях падат на фронта; вж. Йосиф Илел, Българските евреи във войните на България, в: La Estreya. Списание за еврейска история, изкуство и култура, април 2012, стр. 33-41, тук стр. 40.

[8] Вероятно става въпрос за полковник Иван Луков (1871–1926).

[9] Например в-к Еврейски работник, бр. 1 от 15.02.1919 г.; вж. също дневника на еврейския педагог Габриел Арие: Esther Benbassa/Aron Rodrigue (със.), A Sephardi Life in Southeastern Europe. The Autobiography and Journal of Gabriel Arié, 1863–1939, Seattle 1998, стр. 284.

[10] Вж. Л. Хезкия, „Подстрекателствата на вестник Заря“, в: сп. Еврейски глас, бр. 1 от 1918 г., стр. 37-39, цитирано по Stefan Troebst, „Antisemitismus im ‚Land ohne Antisemitismus‘: Staat, Titularnation und jüdische Minderheit in Bulgarien 1878–1993“, in: Südosteuropa-Mitteilungen 34,3 (1994), стр. 187-201, тук стр. 194. В тази връзка явяването на представители на българското еврейство в защита на българската кауза в рамките на Парижката мирната конференция 1919 г. може да бъде разглеждано и като израз на надеждите, че следвоенна България ще (о)стане проводник на една толерантна малцинствена политика.

[11] Сред публикуваните писма на Франц Розенцвайг се намират и няколко изпратени от Македония. От тях проличава, че Розенцвайг споделя интереса на Лацарус към сефарадските евреи; вж. Franz Rosenzweig, Der Mensch und sein Werk. Gesammelte Schriften I-IV, т. I, 1: Briefe und Tagebücher (1900–1918), Den Haag 1976, № 383 от 06.04.1917 г., № 384 от 10.04.1917 г., № 385 от 11.04.1917 г., № 388 от 13.04.1917 г.

[12] Вж. биографичните очерци в: Paul Lazarus: Gedenkbuch. Beiträge zur Würdigung der letzten Rabbinergeneration in Deutschland, Jerusalem 1961.

[13] Вж. Надя Данова/Румен Аврамов (съст.), Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г. Документи от българските архиви, том I и II, София 2013.

[14] Статията излиза под заглавие „Einiges über die Spaniolen in Serbien, Mazedonien, Bulgarien“ в сп. Im Deutschen Reich. Zeitschrift des Zentralvereins der Bürger jüdischen Glaubens, бр. 1 от 1919 г., стр. 22–30. Издател на списанието е Централната организация на немските граждани от еврейско изповедание, Central-Verein deutscher Staatsbürger jüdischen Glaubens, която до забраната си през 1938 г. представлява мнозинството евреи в Германия с либерални религиозни възгледи.

[15] Ángel Pulido Fernández (1852–1932) e испански политик. След едно пътешествие през Балканския полуостров 1903 г., по време на което за първи път влиза в допир с местните сефарадски евреи, Фернандес става един от вдъхновителите на т. н. филосефарадизъм, движение, което се застъпва за културното приобщаване на сефарадските еврейски общности към Испания.

[16] Думата „Spaniole” употребявана в този текст като съществително е превеждана в по-старите немско-български речници като „шпаньол”. В съвременния български език се среща производното прилагателно „шпаньолски” (испано-еврейски), а вместо излязлото от употреба съществително „шпаньол” се използват синонимите „сефарадски евреин” или „испански евреин”. Вж. Немско-български речник, съст. Ян. Арнаудов/Анг. Димова/Г. Минкова и др., т. 2, София1971 г., с. 387 и Български тълковен речник, съст. Л. Андрейчин/Л. Георгиев/Ст. Илчеви др., София 1973 г., с. 1121.

[17] Непосредствено след завършването на испанската Реконкиста срещу мюсюлманските владения на Пиринейския полуостров, кралица Исабела I Кастилска и съпругът й Фернандо II Арагонски прогонват от владенията на испанската корона всички евреи, които не са приели християнството. 1497 г. eвреите са изгонени и от Кралство Португалия. През 16 в. конвертитите и техните потомци, наричани в Испания и Португалия „нови християни“, са подложени на преследвания, които принуждават много от тях да напуснат полуострова.

[18] Точният брой на изгонените и избягали от Пиринейския полуостров евреи е неизвестен. По преценка на историци само от Испания са прогонени между 130 000 и 300 000 души.

[19] Отн. заселването на сефарадските евреи в Османската империя и тяхната последвала история на Балканския полуостров вж. Естер Бенбаса/Арон Родриг, История на сефарадските евреи от Толедо до Солун, София 2003.

[20] В канона на Еврейската библия, на иврит Танах, влизат 24 книги, които са разделени на три части: Тора („закон“, също „петокнижие“), Невиим („пророци“) и Кетубим („писания“). В християнския канон същите книги представляват основната част от Стария завет, към която Римокатолицизмът и Православието включват и някои апокрифни книги.

[21] Max Nordau (1849–1923) е австрийски лекар, публицист и ционистически деец; през 1897 г. той е сред основателите на Световната ционистическа организация, World Zionist Organization.

[22] Трудът на родения в Русе Соломон А. Розанес (1862–1938) не е превеждан на български език.

[23] Множество периодични издания на шпаньолски излизат в България от 90-години на 19 в. до началото на Първата световна война. Първият шпаньолски вестник е El Tresoro (1893–1896) в Русе. Между 1919 г. и 1925 г. поради напредналата езикова асимилация както и наложената цензура на печата, в еврейската преса българският език измества шпаньолския; вж. Салватор Израел, Еврейският периодичен печат на ладино и иврит в България, в: Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в НР България, II, 1967, стр. 139–168.

[24] Езиковата асимилация на евреите в България е ускорена след въвеждането на задължително преподаване на български език в еврейските училища със Закона за народното просвещение от 1891 г.

[25] На Балканския полуостров еврейските общности датират от античността, а най-ранните свидетелства за присъствието на евреи по днешните български земи са един надгробен камък от 2 в. сл. н.е.,открит при с. Гиген край Никопол, и останките от синагога от 3 в. сл. н.е. в античния Филипопол. До пристигането на сефарадските евреи преобладаващото еврейско население на Балканите са романиотите, които говорят гръцки.

[26] Авторът цитира Heinrich Graetz, Geschichte der Juden von den ältesten Zeiten bis auf die Gegenwart („История на евреите от най-ранни времена до наши дни“), т. IX: Von der Verbannung der Juden aus Spanien und Portugal 1494 bis zur dauernden Ansiedelung der Marranen in Holland 1618 („От прогонването на евреите от Испания и Португалия 1494 г. до заселването на крипто-евреите в Холандия 1618 г.“), Leipzig 1866.

[27] Става дума за международната еврейска културно-просветна организация Alliance Israélite Universelle със седалище в Париж, която през втората полувина на 19 в. основава множество модерни еврейски училища на Балканите. Първото училище на Алианса в България отваря врати 1870 г. в Шумен. До 1900 г. организацията открива още 13 еврейски училища в страната, но след това прекратява дейността си тук заради конфликт с местните ционисти.

[28] Albrecht Wirth (1866–1936) е немски историк и представител на националистичeското народностно движение. 1914 г. издава книгата Der Balkan. Seine Länder und Völker in Geschichte, Kultur, Politik, Volkswirtschaft und Weltverkehr („Балканският полуостров. Неговите страни в историческо, културно, икономическо и търговско отношение“).

[29] Става дума за крипто-еврейска мистична секта, чиито последователи в края на 17 в. външно приемат исляма, но запазват редица еврейски традиции, които практикуват в рамките на групата. Центърът им е в Солун. Името „дьонме“ е отхвърляно от представителите на сектата като обидно, заради което сред изследователите се е наложил терминът „сабатяни“ по името на основателя на сектата. Още преди Първата световна война множество сабатяни в Солун се включват в младотурския Комитет за единство и прогрес. След войната повечето от тях напускат Гърция и се заселват в Турция. Младотурският политик и финансов министър Мехмед Джавит-бей (1875–1926) произхожда от семейство на сабатяни.

[30] Въпреки, че в България до началото на 30-те годинина 20 в. няма организирано антисемитско движение, прояви на антисемитизъм не липсват. Те са с особена честота в периода 1891 до 1904 г., когато в страната излизат множество антисемитски памфлети, а в няколко града, между които Кюстендил и Лом, се стига до изстъпления срещу евреи; вж. Nikolaj Poppetrov, Bulgaria, A Country Devoid of Antisemitism? Historical Perspectives, в: Nadège Ragaru (съст.), La Shoah en Europe du Sud-Est: les Juifs en Bulgarie et dans les terres sous administration bulgare (1941–1944). Actes du colloque des 9 et 10 juin 2013, éditions du Mémorial de la Shoah, стр. 52–63.

[31] Построената от австрийския архитект Фридрих Грюнангер (1856–1929) Централна софийска синагога е открита през септември 1909 г. Еклектичната архитектура на сградата с преобладаващи ориентализиращи елементи е характерна за множество синагоги, построени през втората полувина на 19 в. в Централна Европа. Една от тях е „Турския храм“ на сефарадската еврейска общност във Виена, който е разрушен по време на Ноемврийския погром 1938 г.

[32] В знак на траур след разрушаването на Йерусалимския храм през 1 в. сл. н. е. инструменталната музика не се допуска в синагогите. През 19 в. либералното Реформистко движение в юдаизма въвежда органа в синагогите като част от реформите за модернизиране на еврейското богослужение.

[33] Сефарадската синагога в Белград е открита 1908 г. При бомбардировките на града по време на германското нападение през април 1941 г. сградата е разрушена.

[34] Хахам (иврит: мъдрец) е при сефарадските евреи названието за местен равин, учител, религиозен водач.

[35] Традиционно в синагогите мъжете и жените седят отделно.

[36] Йоан Капистран или Giovanni da Capistrano (1386–1456) e францискански монах и инквизитор, който проповядва срещу евреите и предизвиква множество погроми.

[37] Ашкеназки и сефарадски евреи са двете основни еврейски семейства в Европа. В Средновековието ашкеназките евреи населяват основно Италия, Северна Франция и Германия, но след погроми и прогонвания от градовете много от тях се заселват в източна Европа. Техният майчин език е идиш, който се основава на средновековния немски език, обогатен с думи от страроеврейския и славянските езици.

[38] Еврейските ложи са светски организации с просветителски и социални цели, които възникват през 19 в. по подобие на масонските ложи. Най-старата еврейска ложа е основаният през 1843 г. в Ню Йорк независим орден Б’ней Б’рит. В Европа някои еврейски ложи възникват заради недопускането на евреи в масонските и сродни организации, други като реакция на нарастващия към края на 19 в. антисемитизъм както и в търсене на модерна еврейска идентичност отвъд религията. В България първата ложа Б’ней Б’рит е основана около 1898 г.

[39] Царица Елеонора (1860–1917) – втората съпруга на българския цар Фердинанд І.

[40] Еврейското сиропиталище е основано през 1916 г. от Еврейско благотворително дружество „Царица Елеонора“ за да приюти децата на падналите през Балканските войни евреи. То се издържа от субсидии на Софийската еврейска община, членски внос, дарения и благотворителни мероприятия: http://daritelite.bg/evreysko-druzhestvo-tsaritsa-eleonora/.

[41] Става дума за ашканазката еврейска общност в София; самостоятелни ашкеназки синагоги по това време в България има в София, Варна и Русе.