Социалната травма: Бедността – 3

от -
508

В две поредни глави /http://www.marginalia.bg/aktsent/sotsialnata-travma-bednostta/,  http://www.marginalia.bg/aktsent/sotsialnata-travma-bednostta-2// ви представихме размишления за бедността. В известна степен бедността е архетип на социалната травма. В нейно име са извършени невъобразими жестокости, самата бедност се преживява като жестокост. Как да се изучава бедността във времето на универсалния базов доход? Изучаването на травматичната природа на бедността ( т.нар. poverty studies) изисква интердисциплинарна солидарност и морално въображение, примери за което имаме. Вярвам, че в хода на подобно емоционално, морално и интелектуално отваряне надеждата за социална справедливост, въплътена и постигана в социалните политики ще се появи.   

Публикуваме последната част.

 

В главата, наречена „Институционализиране на грижите за бедните – xenodochium[1]’’ професор Чавдарова разказва, как

„През IV в. настава повсеместна бедност и нищета, християните и църквата не могат да задоволят всички нуждаещи се и изпаднали в беда чрез индивидуалния начин на помагане и разпределяне на доброволно отдадените средства. Броят на бедните е внушителен.“ Думите на епископ Григорий от Цезарея, стават „емблематични за същността на социалната работа през ранното християнство[2]…“

Какво точно е казал епископът не е важно, защото можем да се досетим.

Две са важните неща за мен в този поглед към социалната работа. Първо – ранното християнство не е отделна епоха, рязко отделена от времето на Римската империя. То не се случва извън съществуването и управлението, елитите, властта, икономиката на една определена държава и тази държава е именно Римската империя в процеса на своята постепенна християнизация (която нито е бърза, нито е завършена), но и преобразуване, преход, разпад, възникване на нови държави, империи, царства и т.н.

Втората специфична аконтекстуалност на текста засяга смисъла на политиката, наречена тук, но и в следващите близо две хиляди години „институционализиране на грижите за бедни“. По-точно е да кажем, че този смисъл липсва, не е даден. Вместо него остава лозунга, етикета, повърхността, без да сме наясно с процесите, интересите, засегнатите, резултатите и т.н.  Сигурен, за мен поне, белег на клиширано, безкритично мислене за социална работа, или апология на институционалния контрол, е изводът, който Чавдарова предлага на студентите по социални дейности :

„…християнското милосърдие и помощ трябва да се концентрират, за да  станат по-ефективни и целенасочени[3].“

Да сравним с това на Браун :

„ Подвижността на низшите класи тревожела императорите. През 382 г. император Валентиниан II издал указ срещу скитничеството в Рим. Традиционното разрешение, подкрепяно от гражданите от висшите класи, било всички физически годни просяци да станат роби или крепостни (в зависимост от предишния си статус) на онези, които ги издадат на властите[4].“

Християнската църква, продължава Браун, предлага нещо различно, нещо не толкова драстично, но което постига същата цел. Бедните са вписвани в специална ведомост, в инвентарен списък matricula. Този списък се е водел от епископа и духовенството. В новото си качество на „бедните на църквата“ бедните били обвързвани с определено населено място: те не можели да се местят в други градове. Просията дори станала зависима от подписа на епископа. По времето на император Константин се определили запаси от храна и облекло за бедните към църквите, които да бъдат управлявани единствено от епископа. Империята прехвърля политиките на милостиня другиму, водена от ясен политически интерес.

Според колегата Чавдарова това е форма на социална работа. Ако е така имаме сериозен проблем със социалната работа, който, мисля, продължава и до днес. Какво е социална работа? Система от мерки за контролиране в социално приемливи граници на определени социални неравенства, които носят специфично, често пъти продължително, индивидуално, семейно, общностно човешко страдание или система от дейности, които оценяват своята полезност по степента и обхвата на преодоляване на тези социални неравенства? Втората дефиниция е много по-предизвикателна и всеки „социален работник“ би възразил, че не е работа на социалната работа да променя обществото. Дали е така?

Епископът на Кесария Василий, който точно преди избора си изиграва важна роля в организирането на помощ за жертвите от глада  през 368 г. при заемането на длъжността си основава голяма болница за прокажени край Кесария. Както отбелязва Браун „Това била импозантна авантюра, за която можело да се говори с превзети фрази.“ На практика това представлявало нов град извън града. Приютната дейност на Василий се експонира като изцяло лишена от политическа амбиция. Писмата му, обаче, разкриват желание да разшири политическото си влияние сред управляващите до Константинопол. Постепенно епископите, които спечелват огромно политическо влияние на местна почва, създават своеобразни собствени местни милиции от персонал, ангажиран със „социални“ дейности (гробари-fossores, „санитари“-parabalani и др.) като с помощта на  подобни политики стават истински местни конкурентни на местната власт, като някои от тях успявали да използват тази своя гвардия в кървави стълкновения със свои съперници за поста или в жестокото публично убийство на александрийската философка Хипатия с участието на личната гвардия „социални“ работници на епископ Кирил и фанатизирани християнски монаси през 405 г. Внимателният анализ на първите[5] страноприемници, приюти, болници-приюти и др. разкрива сложните, противоречиви и преплетени мотиви зад тези процеси. Къде започва и къде свършва социалната работа? Според Чавдарова болницата на Василий е прогрес в социалната работа. В смислоопределящия учебник за социалните работници нищо от историята, която описах не се подсказва. Убеден съм, че авторът на учебника не знае за нея. Също така съм убеден, че ако узнаеше, пак нямаше да я включи в своя исторически преглед. Защото тя изисква да се постави конкретната практика в контекста на събития и процеси, оценки на резултати и цялостна картина, които придават много по-сложен смисъл на явленията. Този сложен смисъл е редуциран до безсмислени клишета в обучението на социалните работници, а вероятно – и в мисленето им, доколкото съдя от моя опит със социална работа в контекста на държавните институции в България. Вероятно това може да обясни и продължителната липса на професионална организация на социалните работници у нас[6].

Какво е бедност? Как тя зависи от социалния контекст, от сравнението с „богатството“, от нормите и ценностите (експлицитни и имплицитни) на обществата. Доколко тези норми и ценности са справедливи и кого обслужват по-добре и защо? Ако често „историята се пише от победителите“ не се ли пише и социалната политика от богатите? И каква, тогава, е целта и задачата на социалната работа? Квази-санитарна, минимизираща последиците от неизкореними несправедливости? Скрит, и не толкова, сътрудник на властта и на статуквото, на властта на тези, които са на власт? Това са въпроси, които могат да подпалят въображението на младите, но са напълно забранени от старите във всички възможни университети у нас. Може би и те не смеят да си ги задават, не знам.

Чавдарова продължава прегледа на „социалната работа“ в Европа без да се занимава с тези въпроси. Нищо интересно не се случва в страниците, посветени на историята на социалната работа до края на книгата. Обезземляване, обедняване, високо предлагане на евтин труд, управление на милостинята и на мизерията, „болници“, приюти, манастири, списъци на бедни…Не разбирам какво означава „пролетаризиране[7]“. Да не би да станат непослушни и бунтовни? Не става ясно. „Те предлагат своята свободна работна сила като единственото лично качество и достойнство[8]“. Пролетариатът[9] се появява отново, когато Чавдарова описва наемните работници в големите средновековни градове (стр. 41)[10]. „Тази все още неоформена социална група ще играе в бъдеще съществена роля при социалното подпомагане[11]“ предупреждава авторът. Пролетариатът, работещите бедни, хората „без право на сдружаване и колективна защита на интереси, но и без право на милостиня се появява на историческата сцена на историята на социалната работа, но изглежда, понеже не са обект на социална работа, вниманието бързо се премества от тях и вниманието на студентите по социална работа е съсредоточено върху „социалната защита на градската беднота[12]“, правилници за просията[13] в град Нюрнберг (1370 г.), Линдау (1497 г.), Фрайбург (1498), Аусбург (1500 г.), известни както с това, че въвеждат трудова повинност за „трудоспособните бедни“ и за просещите деца, така и с провала си. Страшно интересна тема, но както всичко, което може да размисли социалния работник и тя остава само маркирана и се отдаваме на преглед на градските приюти, сиропиталища и „болници“ в Кьолн, Бремен, Страсбург, Трир, Залцбург, Бон, Милано и Венеция.  Мартин Лутер не проявява особено социално въображение по въпроса за бедните, с неговото име  авторът свързва разделянето на „достойни“ и безделничещи бедни, трудовата повинност, изключване на безделниците и скитниците от обхвата на помощта за бедни, сиропиталища за децата-просяци и др. мерки, които го родеят с всеки днешен ръководител на АСП… и така до голямото английско изобретение  – „трудовия дом“ (poorhouse) в помещенията на бившия замък на Едуард VI  – Брайдуел – между Темза и Флийт стрийт в Лондон.

Чавдарова, чрез която говори елита на страната ни, изглежда възторжен почитател на това ТВУ[14]:

„Перфектната организация на дома, съчетаването на труд и образование, дисциплина и наказания, довеждат до големия успех на това заведение, което скоро се превръща в образец на трудов дом. Така борбата с просията, бедността и престъпността довеждат до икономически резултати чрез създаваната в дома продукция[15].“

Въпреки, че обича да цитира Бронислав Геремек (бившият известен дисидент и външен министър на Полша е социален историк) той не е така възторжен от тези политики в иначе предпазливото си изследване, писано във Франция по времето на полския тоталитаризъм. Той цитира източници от епохата, които без да поставят под съмнение репресивния характер на институцията, отчитат и незадоволителните крайни резултати, разбирани като преориентиране на младите проституиращи и джебчии към некриминално поприще. Със същото одобрение Чавдарова описва и относително децентрализираният (чрез система от домашни работилници) експеримент в Норуич от 1571 г., чийто опит тя оценява като безспорно положителен, „тъй като възпитава в труд и дисциплина[16].“ Въпреки че Геремек си позволява да постави под съмнение етиката на тази политика, на „война с просенето“ с цената на сурови наказания, предвидени от закони и мобилизирането на специални надзиратели (социални работници?), нашата школа в социалната работа не прави това. Тя си остава дълбоко репресивна и почти цялата практическа и научна продукция в областта на социалната работа в България доказва това. Ученето на дисциплина е върховна добродетел на „социалните грижи“ в смислоопределящия учебник по социална работа в България.

Как стои въпроса с относителното обедняване и „абсолютното“ обедняване – когато човек не може да оцелее сред другите хора в режим на свързаност, полезност, смисъл? Да води достоен човешки живот сред другите хора. Как да разбираме липсата на материални ресурси за поддържане на основни жизнени функции? Къде минава границата между „материални“ и не-„материални“ ресурси? Кой е минимумът от нематериални потребности и кой го определя? Например – потребността от докосване, от контакт? От какво зависи наличието на тези ресурси и когато един „изпадне“ разбираме ли нещо за обществото и връзките между хората, които са допринесли до това, дори и пътят до това състояние да отнема поколения и да е сложен и неясен?

Макар че, социалната работа (говореща през Чавдарова) не определя причините за бедността, ние можем да се опитаме да изградим картина за картината-в-ума за тези причини с които работи тази социалната работа, която пише този учебник:

  • Липсата на земя и други средства за производство (т.нар. обезземляване, във времето, когато земята е основно средство на труда и източник на прехрана),
  • Липсата на работа, поради липса на търсене на уменията, които човекът притежава (т.нар. безработица),
  • Липса на възможност за участие в процеса на производство (физическо увреждане, вродено или придобито.) Уврежданията, инвалидността – като универсален модел за причините за бедността – индивидът трябва да се адаптира, но не обкръжението?
  • Липса на гореизброените поради социално действие. Например наказание (присъда, която води до тези липси) и др.

Но зад тези липси, разбира се, стоят причини и процеси, политики и власт. Заниманието с тези причини и процеси зависи от нагласите на хората в определена култура. Нагласите, идеите за нещата, зависят от условията, в които хората живеят. Така се създават вярвания за причините за човешките страдания и за начините, по които да се отговори на тях, както и за водещите интереси, които тези картини (дискурси) обслужват повече отколкото други. Преподаването на социална работа не може да си позволи да не отчита нагласите към бедността и условията, в които тези нагласи се формират; обществата, културите и степента, до която те толерират социална несправедливост и социални неравенства – създават ги, подържат ги, използват ги, преодоляват ги и т.н. Какво общество е античното? Какво – средновековното[17] и модерното[18] (пост-модерното)? Въпросът е достатъчно общ но когато го отнесем към социалната работа лесно ще стигнем до въпроса за природата на справедливостта? И за това кой точно пише и прави социалната работа?

Повтарящо се (може би с намаляваща сила) е отчетливото право на силата през тази човешки епохи. Правото на по-силния съответства, според мен, на лесното прибягване до насилието при решаване на спорове, включително и при тези, свързани с разпределяне на ресурси. Все пак хората в т.нар. Западен свят се отказват да водят войни едва преди има-няма и 70 години и то след като се изплашиха от разрушенията, на които са способни (дали?). За съжаление човешките групи лесно усвояват насилието като „естествено“ състояние на мобилизация пред лицето на враг, който, ако се окаже „смъртен“[19] ще мобилизира мощно групата но и ще разреши убийството. Колкото повече смъртни врагове толкова повече войни. Самата идея за войната, за допускането на насилието при решаване на конфликтите с другите хора, за премахването на Другия като средство за решаване на спора е важно допускане, от което следват много други допускания, които поддържат несправедливости и спорове около тях в сегашното състояние. Цялата история на Европа до създаването на т.нар. държава на благополучието е белязана от брутално насилие между хората. Причиняването на болка етично, приемливо ли е? Ако не е следва ли причиняването на болка да е изобщо допустимо? Ако се случи, какъв да бъде отговорът на това? Нанасяне на друга болка, на травма, която по механизма на травмата да е „обеца на ухото“, знак, сигнал за причинителя но и за околните, „мрачен наказателен празник“[20]?

Текстове като този на Кутси има много. Колко от тях обаче са предмет на интерес от социалните работници? На техните преподаватели? Имат ли морално и социално въображение социалните работници и ако не – какво да правим по въпроса? Бедността върви с войната от времето откакто хората са приели войната за естествена. Първите бедни в резултат на войната – вдовиците и сираците, инвалидите-ветерани заемат „полагаемото им се място“ на очакващи помощ. Помощта идва отгоре, просещият е в ниското, властта е ясна, зависимостта – също. Взаимодействието е кратко: всичко отнема три крачки. Актът на просията, приключва с акта на милостинята. Бедният прави всичко възможно да смути и да успокои едновременно. Да предизвика срам със своя срам и да ни даде възможност да се предпазим от срама с акта на дарение. Да подчертаe откъснатостта си от света на хората и възможността тази връзка да се поддържа от милостивия даващ. Целта на просията не е да се премахне невидимото нещо, което определя просията като „падение“. Ритуалът на просията прави падението факт, но и приемливо, търпимо но все пак – падение (изключване от социалното)[21]. А това e травматично (оставящо белег, който ограничава и сетне). Социално-психологическата динамика на просията е с човечеството откакто и войната и двете изглеждат странно нормализирани. Войната – поне до 1945 г.?

Отсъствието на смислен исторически контекст за разбирането на сложното и трагично явление, което наричаме с измамно простото име „бедност“ в мисленето на българските социални работници не е случайно. Това отсъствие се уплътнява от липсата на каквато и да е интердисциплинарна нагласа в обучението, в пълната власт на институционалната картина на света на бедността (институцията „Социална работа” преподава сама себе си), в липсата на каквато и да критическа нагласа към практиката, историята, резултатите на социалната работа, социалната педагогика, социалните неравенства, социалната справедливост и много други.

И днес много често бедността е разглеждана като лична характеристика на хората, които се оценяват като бедни. Бедните се разглеждат като по-малко способни, по-слабо мотивирани, свръх-плодовити, твърде стари или твърде болни или увредени по друг начин. Подсказва се, че повечето от тях са отговорни за обедняването им. Това е така наречения „дефектен характер[22]“ модел[23] за бедността. Той е въплътен и в начините, по които се събира и анализира информацията включително и считаните за емблема на обективното знание статистически данни.

Да се върнем на водещия текст. Средните векове, които последват в щателния, но изпразнен от смисъл исторически преглед не носят нищо освен разказ за институционализирана принуда (различни видове превъзпитателни колонии), откровена и безпощадна репресия над просяците. Очевидно просията, която съществува и до днес е ясна на социалната работа. Това поведение, за късмет на социалните работници, е инкриминирано от поне 500 години (т.е., всъщност не е формален проблем на социалната работа, освен ако тя не се родее с полицейската работа?). Устойчивостта, с която то присъства в градските общности по целия свят поставя много въпроси[24] (психологически, икономически, правни, политически, социални и др.) но социалните работници в България не бива да се интересуват от тях. Това, което трябва да интересува „социалните работници“, на практика, е дори по-малко от това, което интересува полицаите (те, поне, изучават дисциплина, която се опитва да разбере поведението при нарушаването на закона – криминология.) Сиибом Роунтри  и Чарлс Буут, ги няма тук. Буут го намирам в годишника[25], в статия, където Б. Господинов смесва науката и бедността и държавата по начин, който циментира държавния бюрократизъм като водещо социално начало и върховна обществена добродетел така естествено и аморално както Чавдарова може да съзерцава Третия Райх и СССР без да повърне. Без дори да ѝ се догади. Дори напротив.

Тази жестока убеденост в правото на по-силния в лицето на държавата прави отсъствието на автори като Паоло Фрейре[26] или Иван Илич естествено както и всеки разговор за структурни несправедливости и ролята на гражданите в тяхното преодоляване – безпредметен. Травматичността на социалното изключване е забелязана от пионерите на социологията[27], които са, уви и апостоли или поне безпомощни свидетели на модерните, технократски, основани на доказателства трагедии на 20-ти век.

Все пак продължаваме да знаем (дали?), че бедността е лишение и страдание[28]. Както че връзката между лишенията и смъртността е достатъчно добре установена и че за повечето от честите болести смъртността е доказано по-висока сред хората с по-нисък социално-икономически статус. Смъртността е също така по-висока сред популациите, които живеят в бедни райони, независимо от социално-икономическия статус.Лишенията водят и до социалното фрагментиране (разпад на социалните връзки и на принадлежността на хората към надежден социален кръг); и до намален интерес към живота на местната и по-широката общност (например гласуване на избори[29]); и се свързват с по-висок процент на самоубийствата в обособени географски райони (P. Townsend[30]). Не само бедността, но и социалните неравенства сами по себе си вече се асоциират с определено по-високи нива на социално значими заболявания и антисоциално поведение[31], както и че затворите се пълнят от бедняци[32]. Бедността, особено, бедността, определена и така белязана като бедност от социалните практики на обществата и властите предизвиква срам[33], а срамът освен че е знак за застрашена социална свързаност е и токсичен, той отравя, прави социалната връзка още по-слаба. Защитата срещу този срам може да вземе различни форми (култура на бедността, разрушителна агресия и т.н.) – все прояви на себеподдържащи се цикли на социално изключване, страдание и ново социално изключване. Разделянето на бедните на „заслужаващи“ и „незаслужаващи“[34] е само една от проявите на постоянно провалящият се проект да се справим с бедността без да се разделим с основополагащи допускания за природата на обществото. Като за морално оправданото насилие, например.

Да, бедността е много сложно нещо. Но като прочетем учебника и дори след като си вземем изпита дали разбираме, че:

  • Бедността е криза (Как отговаряме на нея? Как отговаря семейството? Как – общността? Кое е първо – психичният срив или бедността?)
  • Бедността е травма (Проблемът със сравнението с другите и срама, срамът, застрашената социална връзка и травмата. От колко време съм беден? Каква е връзката между продължителността и възстановяването? Кога травмата е токсична? Кое е токсичното? От какво зависи устойчивостта (resilience) ? Кога бедността става необратима?
  • Бедността е несправедливост (по Аристотел, по Ролс или по Сен?)
  • Бедността е израз и повод за експлоатация (Карл Маркс, П. Фрейре)
  • Бедността е предпоставка за насилие (В. Ленин, Л. Троцки и др.)
  • Дали бедността не е провал на общността и дали държавата на Чавдарова не е онази, която е в постоянна война с общността на хората?

Кой, тогава, е „социалният въпрос“[35], за който Чавдарова пише като за евфемизъм, като за нещо, което зле прикрива друго нещо, което ако не се назове може да се надяваме и да спре да  съществува. Студентите така и не могат да разберат кога и защо проблемът с бедните преминава в осигурителната система? В резултат на какви процеси, борби, сблъсъци? Как и защо еволюират солидарността и справедливостта?  Каква е връзката между държавата на благополучието за всички от 1942/1945 г. (welfare state) с Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. и Втората световна война?

Опасното на книги като тази на Чавдарова е, че са израз не на индивидуална академична слабост, а на цялостна култура на дехуманизация и власт[36] над всеки, който влезе в нейния обхват (студент или потребител на социални услуги). Опасното на подобна социална работа (а друго в момента в България няма) е че,

  1. Не обявяват разбирането си за бедността като социално явление с хилядолетна история на уязвимост, предателства, страдания, безпомощност, несправедливости и трагедии – причини, последствия, конфликти, емоции, отношения, вплетености и динамики.
  2. Не свързват онова, което разбират като социални политики с това сложно разбиране за бедността и когато се анализират политиките като намерения и цели и когато се търсят резултатите. Т.е. не гледат да политиките като на винаги полу-сполучливи опити да се подобри съвместния живот на хората.
  3. Не обявяват какво и защо е добро. Не че е просто, но когото изобщо се оттеглим от въпроса за доброто, постигането на добро за едни, едновременно с причиняването на зло за други се превръща в мамещ проект. В резултат на това е отнето нещо съществено – моралът – разбирането за това какво е добро, кое е добро и кое – зло и как се прави разлика помежду им.

Пример за това е описанието на „социалната политика в Германия по време на Третия Райх (1933 – 1945). Авторът извежда шест „положителни характеристики“ и „шест негативни измерения[37]“ на „социалната работа“ (кавичките са от мен ,Р.П.) тогава:

„ 1. Подчиненост и зависимост на социалната политика от икономическите условия и силна ангажираност на държавата по отношение на нейното провеждане и ефективност.

  1. Насочване на социалните дейности към най-ощетените социални групи (безработните) и хората с ниски доходи с цел формиране на средна класа, което се явява съществен компонент в „държавата на благоденствието“.

3.Обхващане със социални мероприятия и инициативи на всички групи от населението, независимо от статуса на отделните индивиди – работници и работодатели; деца, младежи и семейства; пенсионери и стари хора. Като приоритет е изведено подпомагането на тези, които до този момент са изключени от системата.

4.Разширяване на осигурителните рискове и обхват при пенсионното и здравно осигуряване  от О. Бисмарк принцип на солидарност между поколенията , от една страна, и между ниско- и високодоходните професии, от друга.

5.Развиване на трудовия пазар по отношение на квалификация и преквалификация на работната сила, на масова трудова заетост, на подобряване условията на труд (хигиена, хранене) и почивка (отпуски, свободно време).

6.Широка ангажираност на доброволен принцип на всички граждани в осъществяването и финансирането на социалните грижи и услуги, което от една страна снижава себестойността на предлаганите дейности, а от друга, насърчава личната активност и инициатива на всеки. По този начин държавата е подпомогната активно и тя може да акумулира финансови средства за други програми.

Независимо от посочените положителни страни на социалната политика в Третия Райх е необходимо да се очертаят и нейните негативни измерения:

1.Използване на социалната политика с пропагандна цел за постигане на политически дивиденти, поради което голяма част от посочените мероприятия имат популистки характер и реално не спомагат за решаване на социалните проблеми.

2.Чрез установяване на пълната власт на националсоциалистическата партия над държавата и обществото силно се ограничават действията и функциите на редица държавни, обществени, професионални и др. организации и институции, които осъществяват  и ръководят социалните дейности. Те поставят под строг партиен контрол и надзор, което ги превръща в марионетки на  НСГРП.

3.Двойствен и противоречив характер на голяма част от социалните мероприятия, което лишава социалната политика от предвидимост и я поставя в зависимост от конюнктурни интереси и дадености.

4.Връзката между социалната политика и формулирана цел на НСГРП за изграждане на единна, народна, но расова общност допринася за постигане на голяма част от целите с нехуманни и недемократични средства.

5.В резултат от принудителния характер (отпуски, майчинство, избор на работа, настаняване в заведение и др.) на голяма част от предлаганите  социални дейност се нарушават правата и свободите на хората и се поставя под съмнение демократичния характер на водената социална политика.

6.Провеждане на дискриминационна и изолационна социална политика на основата на полови (жени и хомосексуалисти), етнически (евреи и цигани), религиозна (ислям, свидетели на Йехова), биологически (раса, наследство) и физически (хора с увреждания) различия.“

….

Толкова.

От това обобщение на описание на социалната политики на Райха, което протича на цели 12 страници оставаме с впечатлението, че Холокостът, целенасоченото физическото унищожаване на хора с увреждания или други отлики е социална политика, която е просто „изолационна и дискриминационна.“ Че демократичният характер на политиките в Третия райх е налице, но е поставен под съмнение от нещо. Че целите на социалната политика са постигнати, но с нехуманни средства, въпреки, че „реално не спомагат за решаване на социалните проблеми.“

Да не говорим за повсеместното насилие, страха, инквизициите, ужасната война и разрушения. В текста, който може да бъде подписан и от Адолф Айхман, чудовищните прояви на тоталитарния режим в нацистка Германия отсъстват напълно. Нещо по-лошо – думата изтребване е употребена веднъж[38]. Убийство – също, в частта Трудова политика[39]. Смърт – също, в частта Младежка политика[40].

Критика? Отвращение? Скръб? Страх? Античовешкост? Права на човека? Разпад на човешкостта? Забравете за тези неща! Няма такива неща. Тук не сме за да вземем позиция или да възпитаваме в ценности. Това не са категории на мисленето на социалните работници в България.

Главата за социалната политика на Третия райх е последвана, разбира се, от Социална политика в СССР от 1917 до 1945 г. 11 страници (219-230). Нито дума за страх, смърт, насилие, глад, трудови лагери, затвори, разстрели и ГУЛАГ. Завършваме отново със силни (5) и  слаби (4) страни. Петата най-силна страна на социалната политика на СССР завършва с определението за нея, че е „…най-щедрата и най-стабилна социална политика в Европа[41].“

От „негативните констатации“ ще си позволя да цитирам т. 2:

„Липсата на диференциация при разпределяне на социалните услуги съобразно конкретни професионални критерии води до зависимост на лицата от политическия и профсъюзния апарат (напр. получаване на карти за почивка и др.).“

Толкова за обществата унищожили десетки милиони души, самостоятелно и заедно. Или „лица“ – по бюрократичната номенклатура на социалното подпомагане днес в България Дотук ни води мислене, което смята, че социалната работа е една универсална практика, която е неподвластна на човешката социална слабост и падения, че в нея не се оглеждат слабостите и нечовешкостите на всяко историческо време, че историята на социалната работа не е част от история на човешките (полу-)провали да се справим с човешката слабост, безпомощност и уязвимост.

Може би защото е икономист, не знам, но Фернан Бродел е много по-честен по въпроса за възможността жестокостта да е приета за норма и въплътена в държавна политика:

„Жестокостта на гражданите нараства безмерно в края на XVI и още повече през XVII век. Проблемът: да не позволят на бедняците да нанасят вреди. В Париж болни и сакати открай време са предоставени под командването на болниците, годните, оковани по двойки, се използват за тежкия и отблъскващ труд по нескончаемото почистване на градските крепостни ровове. В Англия още в края на царуването на Елизабет се появяват така наречените poor laws (закони за бедните) по същество закони срещу бедните. Полека-лека из целия западен свят се множат домовете за бедни и нежелани, а въдвореният там е осъден на насилствен труд в workhouses или в Zuchthaüser, или в „изправителни домове“ като например множеството полузатвори, обединени под управлението на Голямата болница на Париж, основана през 1656 година. Това „мащабно затваряне“ на бедни, луди, престъпници и поставени от родителите им под опека наследници е едно от психологическите измерения на разумното и неумолимото в разума си общество на XVII век. Може би проявеният разум е почти неизбежно противодействие срещу настъплението на мизерията през това трудно  столетие[42].“

Не знам дали Стефан Хесел[43] би подкрепил идеята, че социалният работник трябва да има капацитет за възмущение, за отстояването на моралната истина, но книги като този учебник с нищо не помагат това да стане. Напротив, текстове като този, както и цялото настоящо обучение по социална работа възпитават в овчедушие и бюрократична стерилност хора, които влизат в пряк досег с травмата на бедността. Те са овластени да се намесват в ситуации и отношения, които водят до тежко компрометирано доверие[44] в основните институти на социално участие като гласоподаване на избори и участие в политически борби, без да имат какъвто и да е усет и морално въображение за по-справедлива уредба на света. Без да са граждани.

В крайна сметка учебникът е етически стерилен, както и настоящата социална работа. Това предопределя социалната работа по такъв учебник да е травматична – да поддържа срама, изключването и разрушителните защити срещу тях. Въпросът „Кой може да влезе в контакт с преживяването на бедността и да възстанови връзката?“ остава, за пореден път, без отговор, освен ако някой не вярва, че това е чиновникът от АСП. Ето неговото верую, така както е въплътено в този рядък, важен и опасен текст:

  1. Държавата винаги има право.
  2. Държавата се грижи най-добре.
  3. Бедността е неясна и трудна за осмисляне страна на човешката цивилизация и човешката ситуация.
  4. Преживяванията на хората в ролята на бедни не са част от знанието и разбирането на бедността.
  5. Бедността се „лекува“ чрез контрол, дисциплина и тренировка.
  6. Структурните връзки, взаимозависимости и конфликти между „бедни“ и „богати“, между власт и подвластни, социална включеност и изключеност, общност и общество не са част от проблема „бедност“.
  7. Социалните науки на 19-ти век предлагат достатъчна методология за разбиране и справяне с бедността.
  8. Войната и организираното насилие не са морален и социален срив на обществото, дори са основа на държавността. Бедността – също, още повече, че създава повод за съществуването на държавно-регулираната репресивна милостиня (социална работа).

 

Разбира се, че Чавдарова не трябваше да пише сама тази книга, която, написана по този начин се превръща в проява на двойната социална травма, бедност и нейният социален отговор в лицето на социалната работа. Защото така социалната работа не е друго освен система за поддържане на остри социални разделения и болезнени социални роли, репресии и политическо господство на богатството в обществото. Разбира се, че това е тема за многообхватно, интердисциплинарно[45] сътрудничество, за спор, но и за солидарност. Разбира се, че в тесните коридори на който и да е департамент човешка гледна точка за този почти нечовешки сложен проблем[46] на хората, няма как да се роди. Въпросът е не само какво е бедност и какво е социална работа, но и кой задава въпроса и кой отговаря, както и от какво знание и морал се нуждаем за да гледаме на бедността като на травма и в какви отношения (академични, граждански и др.) да успеем да влезем за да можем да удържаме тази позиция?

Преди време, във вихъра на поредния публичен скандал около едно изоставено дете, в който и бедността и „социалните“ (същите, които са се изучили с книгата на Чавдарова) бяха пак трагично оплетени една колега припомни един прост автобиографичен разказ[47] на Мария Касимова-Моасе за нейната баба, която в един момент от живота си се е почувствала принудена да изостави (за известно време) едното от децата си (бащата на авторката). От безпомощност и срам. От емоции-в-бедността, за които учебникът на „необходимата“ социална принуда няма сетива и нужда. И затова е ненужен.

 

Случай втори (и последен):

 

Един от първите романи на Достоевски е романът в писма „Бедни хора“ от 1845 г. Макар Девушкин, в писмо до Варвара Алексеевна, разказва за живота в едно, подобно на приют,[48] общежитие в Санкт Петербург:

„То аз вече посвикнах, но все се чудя как живеят в такъв Содом семейните хора. Цяло семейство, някакви бедняци, живее под наем у нашата хазяйка, само че не до другите стаи, ами отсреща, в дъното, настрана. Тихи хорица! Нито ги виждаме, нито ги чуваме. Живеят в една стаичка и са си я преградили с параванче. Той е някакъв чиновник без работа, уволнили го преди около седем години за нещо си. Името му е Горшков; дребничък един, побелял, дрехите му са толкова износени и протрити, че ти се свива сърцето, като го гледаш: къде по-лоши от моите! Жалък човечец, хилав (срещаме се понякога в коридора); коленете му треперят, ръцете му треперят, главата му трепери, дали не е от някаква болест, не знам; много е плах, от всички се страхува и все покрай стената върви; то и аз съм понякога свит, ама той и от мене повече. Има жена и три деца. Най-голямото, момченце, се е метнало на баща си, и то е едно мършавко. Жена му трябва да е била на времето доста хубавка, и сега ѝ личи, а се облича в дрипи, клетата. Чувам, че са задлъжнели на хазайката; тя не е май твърде любезна с тях. Чух също, че Горшков си имал някакви неприятности, заради които са го уволнили … процес ли е имало, или са го съдили, следствие ли някакво, не мога точно да кажа.  А пък са бедни, бедни, до не немай-къде! В стаята им винаги е мирно и тихо, като да няма никой. Даже децата не се чуват. Никога не е било да се разлудуват, да си поиграят като деца, а това е вече лош признак. Една вечер минавам край тяхната врата; по това време в къщата беше станало необичайно тихо; чувам хлипане, после шепот, после пак някой изхлипа, като да изплачеше, но толкоз тихо, толкоз жалостно, че на мене сърцето ми се скъса, а после през цялата нощ мисълта за тези бедняци не ме оставяше, та не можах и да спя добре[49].“

 

[1] Чавдарова 2007, с. 26.

[2] Пак там, с. 27.

[3] Пак там, с. 27.

[4] Браун 2004, с. 150.

[5] Прототипи възникват и съществуват много преди xenodocheion-a на Василий Кападокийски. При него практиките на институционализиране на контрола върху бедността се превръща в аналог на онова, което днес можем да наречем държавна политика – стават повсеместни със всичките позитивни и негативни последици от това.

[6] В началото на 90-те години на миналия век, ентусиасти на новото знание за помагащите професии в областта на психичното здраве, работата с малцинствата и др. подобни проблеми основахме (бяхме посъветвани да основем) Българска Асоциация на Социалните Работници. Първите ентусиасти се деентуисиазираха, когато започнаха да придобиват психотерапевтични компетенции и академични кариери. Организацията така и не успа да привлече традиционни социални работници, попадна в ръцете на обикновени печалбари от т.нар. НПО-сектор и угасна. Скоро намерих в архива си една мила брошура от началото на 90-те, която носи гръмкото заглавие „Етичен кодекс на БАСР.“ Прекрасен текст, преведен от някъде и нямащ нищо общо с реалността на професията и тогава и днес.

[7] „Тези, които успяват да се преборят с мизерията са под постоянна заплаха от пролетаризиране“ (Чавдарова 2007, с. 33.

[8] Пак там, с. 41.

[9] Тези, чиято единствена собственост са децата им (proli). Термин, създаден от подредените чиновници на Римската империя.

[10] Пак там, с. 41.

[11] Пак там, с. 41.

[12] Пак там, с. 43.

[13] Пак там, с. 45.

[14] Geremek, B. (1997) Poverty – A History. Blackwell, Oxford, UK.

[15] Чавдарова 2007, с. 71.

[16] Чавадрова 2007 с. 72.

[17] „Авторитетът [на ранно-средновековните управници] им се гради на постоянните войни, на непрекъснатия устрем към завоевания. Предците на Карл Велики тръгват от Австразия  начело на малка група от роднини, приятели и верни слуги, които ги следват и им е подчиняват, защото се победоносци, защото при всеки поход разделят плячката и ги оставят да грабят на воля из завладените области. Всяка пролет, щом започне да никне трева и конните походи са вече възможни, те събират около себе си всичките си приятели – графове, епископи, абати на големи манастири. В този момент за събраната войска започва ежегодният празник, свързан с разрушения, убийства, изнасилвания и грабежи.“ (Дюби, Ж. Времето на катедралите. Изкуство и общество, 980 – 1420. АГАТА-А, София, 2004. с. 53.)

[18] Знаем как Бауман вижда в масовите изтребления на 20-ти век „естествено“ проявление на модерността. (Бауман, З. Модерност и Холокост. „ЛИК“, София, 2002.

[19] В глава 6 („Социална работа през 19-ти век“) няма да намерим и следа от бурната история на века, Френската революция, Наполеоновите войни, икономическите експанзии, индустриализацията, февруарската революция от 1848 г. и вълната от бунтове из Европа, политическите организации на работниците, на началото на работническото движение, …това е векът на Дикенс, Зола, на Маркс и Енгелс, на Бисмарк, на Френско-Пруската война, на Парижката Комуна от 1871 г., на социалистическия Интернационал,  все пак, но „историята“ на „социалната работа“, или поне българската й версия може и без тези контексти. Важен е прогресивният хода на закони, които продължават репресивните (възпитателни) нагласи на 18-ти и предходните векове, Елбелдферски и Страсбургски системи (пълни глупости, извадени от контекста на бурните политически процеси, които подготвят хората за Голямото Клане на първата половина на 20-ти век, едва след които има нещо като смислена (не, непременно успешна) промяна на модерните общества в посока на социална справедливост.

[20] Фуко, М. Надзор и наказание. Раждането на затвора. УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1998 г. с. 13.

[21] Dean, H. (Ed.) (1999) Bеgging Questions. Street-level economic activity and social policy failure. The Policy Press, Bristol.

[22] Schiller, B. (1995) The Economics of Poverty аnd Discrimination. Prentice-Hall, New Jersey, с. 299.

[23] Оскар Люис говори за култура на бедността след изследванията си на и с жители на бедни гета в Карибието (Five Families, 1959; The Children of Sanchez 1963; La Vida 1965).

[24] Stones, C. R. (2012). A psycho-social exploration of street begging: A qualitative study, South African Journal of Psychology, Volume: 43 issue: 2, page(s): 157-166;  Segrave, К. (2011). Begging in America, 1850-1940: The Needy, the Frauds, the Charities and the Law. McFarland, Jefferson, NC, USA.

[25] Господинов, Б. Социална работа, наука и научни изследване. Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Факултет по педагогика. Книга „Социални дейности“. Том 103, с. 75-90. 2010 г.

[26] Freire, P. (1996) Pedagogy of the Oppressed. Penguin Books, London.

[27] Дюркем, Е. Самоубийството. Социологическо изследване. „Женифер-Хикс“, София, 1999.

[28] Whitley, E., Gunnell, D., Dorling, D., & Smith, G. D. (1999). Ecological study of social fragmentation, poverty, and suicide. BMJ : British Medical Journal319(7216), 1034–1037.

[29] Townsend, P., Phillimore, P. and Beattie, A. (1988) Health and Deprivation: Inequality and the North. Routledge, London.

[30] Индексът на депривация на Таунсенд се изчислява на основата на информация за притежанието на личен автомобил, лично жилище, свръхнаселеност на жилището, безработица.

[31] Уилкинсън, Р., Пикет, К. Патология на неравенството. „Изток-Запад“, София, 2014.

[32] Вакан, Л. Затворите на нищетата. „ЛИК“. София, 2004.

[33] https://www.theguardian.com/society/2010/aug/24/research-poverty-shame-links (последно посетен на 26.08.2017 г.)

[34] Murray, P. (2006) Poverty and Welfare 1815 – 1950. Hodder Muray, London.

[35] Чавдарова 2007, с. 142.

[36] За съжаление, по привидно други причини, обучението по социална работа в НБУ угасна по същите причини – непреодоляна нагласа към власт и контрол от страна на организацията, която се провъзгласи за единствен и недостижим експерт в областта на социалната работа и клиничната психоанализа едновременно. Единственото, което постигна, обаче е един малък култ, който управляващите култа използват за лично облагодетелстване.

[37] Чавдарова 2007, с. 218-2.

[38] „По този начин „народната общност“ се реализира като расова общност  и за нейното формиране се използват всякакви средства и прийоми (преследване, прогонване, изтребване).“ (Чавдарова 2007, с. 208.)

[39] „Става въпрос за хората, които не могат да работят. … За тях принудата и невъзможна, поради което си картотекират и разпределят в три групи: първа група…за които не се осъществяват никакви мероприятия; втора – … лица, които се настаняват в специализирани завадения и третата – лица, които се подготвят за „лечение“, т.е. убиват се. В болничните заведения се прилага и евтаназията, която е особено разпространена във военните лазарети.“ (Чавдарова 2007, с. 2007.)  Толкова. Веднага след това се говори Германския трудов фронт и членския внос в него.

[40] „Характерна особеност на цялостната програма за справяне с младежката престъпност е, че тя се разработва и е в контекста на расовата хигиена. В този смисъл се приема т.нар. Закон за предпазване от наследствено болни младежи, чрез който се обясняват престъпните наклонности и прояви. Обикновено те се стерилизират или подготвят за „специални интервенции“, което означава смърт (пак там). Чавдарова 2007, с. 217. Веднага след това следва частта Обществена благотворителност. Без коментар.

[41] Чавдарова 2007, с. 230.

[42] Бродел, Ф. с. 87.

[43] Хесел, Ст. Възмутете се! „Колибри“. София, 2011.

[44] Ferragina, E., Tomlinson, M. and Walker, R. (2013) Poverty, Participation And Choice. The Legacy Of Peter Townsend, Joseph Rowntree Foundation, www.jrf.org.uk

[45] Сещам се поне за: Етика, Философия, Социология, Икономика, Икономическа история, Политика, История, Социална история, Психология (емоции, групи и др.), Градска история, Градски изследвания, Изкуства, Политология …

[46] По всички тези причини и концепцията за универсалния базов доход (universal basic income), която разбунва много духове отсъства.

[47] Касимова, М. Майката, изоставеното дете и ние, перфектните. Медиен портал „Площад „Славейков“. http://www.ploshtadslaveikov.com/majkata-izostavenoto-dete-i-nie-perfektnite/ (последно посетен на 26/08/2017 г.)

[48] Тези приюти, които, близо половин век по-късно приютяват и героите на Максим Горки от „На дъното“ или разкази като „Бивши хора“ (Горки, М. Избрани произведения в пет тома. „Народна Култура“, София, 1967.)

[49] Достоевски, Ф. Бедни хора. (в Събрани съчинения, т.1.) „Народна Култура“, София, 1981. с.12