Стефан Дечев: Две държави, две истории, много „истини“и една клета наука – 2

от -
769
Стефан Дечев, снимка: БНТ, История.бг

Вече са ни известни съставите от македонска и българска страна на съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси съгласно Договора за добросъседство. Какво можем да кажем за българския и македонския екип в нея? Казва ли ни нещо съставът на двата „отбора“ за намеренията и очакванията на София и Скопие от бъдещите срещи и разговори? Какво се крие зад първите изявления на някои от българските участници и мълчанието на македонските? Как можем да тълкуваме изявленията по исторически въпроси на официални лица в София и Скопие от последната година? Какви изводи можем да си направим вече за стратегиите на българския и македонския екип? Кои са трите ключови македонски, но и трите ключови български отстъпки, които трябва да бъдат направени? Може ли науката да реши българо-македонския исторически спор или ще сме свидетели на едно по същество политическо противопоставяне? Тези и редица други въпроси в три последователни текста ще разгледа историкът Стефан Дечев в познатата на читателите ни негова редовна рубрика в „Маргиналия“ „Скритата История“. Днес публикуваме втората част.    

Линк към първата статияhttp://www.marginalia.bg/analizi/stefan-dechev-dve-darzhavi-dve-istorii-mnogo-istini-i-edna-kleta-nauka-vtori-nishan-kam-multidistsiplinarnata-ekspertna-komisiya/

 

Предварителни нагласи на българската комисия – Да живее историографията на националкомунизма!

Както вече беше обърнато внимание в македонския печат, за разлика от смълчалите се членове на тяхната група от мултидисциплинарната експертна комисия,[1] тези от българската, и особено председателят й, са напоследък твърде, и по не най-добрия начин, словоохотливи. Затова са налице позиции, становища и предварителни нагласи, които далеч по-ясно се очертават от българска страна. Веднага се набива на очи, че българската част на комисията – поне в публичните си изявления досега – демонстрира обяснима само на пръв поглед самоувереност, че от едната страна на Беласица имало само „наука“, а от другата единствено „идеология“. При това изтеклата информация демонстрира открито твърдо стъпване върху „историческия разказ“ изграден приблизително по времето на Людмила Живкова, т.е. формиран от края на 60-те до началото на 80-те. Той беше и „донапомпан“ след „реабилитирането“ от началото на 90-те на крайната националистическа българска междувоенна десница. Този разказ съществува вече дълги години, ала в последните дни в интервюта неговите основни тези бяха заявени и препотвърдени още веднъж. Заедно с това, той никога не е имал толкова ярко изразено политическо представителство в самото правителство, както е сега с „Обединени патриоти“ (ВМРО, „Атака“, НФСБ)

От изказванията на Ангел Димитров например стана очевидно, че българската страна на комисията ще настоява за промени в македонския разказ. Някои от тях са смислени. Ще се иска да бъде отразена в македонските учебници българската национална принадлежност на Гоце Делчев и участието на македонци в българската армия по време на войните; релативизиране на ясния разказ за „окупацията“ на Македония от България и сложните отношения с населението; наличието на представители на местното население в редовете на българската армия и администрация. Да забележа веднага, че донякъде проблематично се слага сякаш знак за равенство между ситуацията и нагласите през Първата и Втората световна война, като се губят определено различните им в редица отношения контексти.

Други обаче предложения на Ан. Димитров видимо ще са още по-проблематични. Например твърдението, че до 1944 г. не са съществували никакви следи от македонска идентичност и не е бил налице какъвто и да било конфликт между България и населението на бившата „Вардарска бановина“. На дебат се поставя и възгледът, че Македония сама е стигнала до държавносттта след съпротива, като се подчертава помощта на българската армия. За тази цел се уточнява и бройката на партизаните, които са за Ан. Димитров едва 1000-1500 човека (Все пак най-новата македонска историография говори за 3 000 през лятото на 1944 г., което е едновременно доста по-малко от югославските комунистически данни от миналото, но и като съотношение към това време определено надвишава партизанската съпротива в „стара България“.) Най-важното – явно ще продължава да се твърди от българска страна, че македонската нация се създава изцяло след 1944 г. по чужди директиви. Чудя се само дали си дават сметка какво говорят онези, които упорито призовават последните седмици историците да напуснат „пропагандните клишета“ и да се говори с „научни аргументи“.[2]

По-общи са засега приказките на зам.-председателя Наум Кайчев.[3] Ала и от тях би могло да се изведе нещичко. Можем дори да заявим, че в тях е заключена на практика общата философия за историческия разказ, който ще се преследва в разговорите. Всъщност, още от миналогодишната „Панорама“ излъчена на 27 юли  2017 г., в навечерието на сключването на договора със Скопие, разбрахме, че ще се настоява задето Самуил е български цар, но заедно с това видимо ще се подминава някак въпроса за евентуалната идентичност на поданиците в царството му. Ще се настоява също, че формирането на македонската нация започва едва през 30-те-40-те години на 20 в., но явно с неизказан намек за основната инициатива на Коминтерна в това отношение. Ще се иска Македония да приеме „фактите“ от миналото, без очевидно някаква идея, че българската страна трябва да приеме нещо, което пък го няма в българския разказ за миналото.[4] Отново от изявления направени на 21 юли 2017 г. в предаването на БНТ „Денят започва“, както и съвсем наскоро в интервю по БНР, бившият консул Кайчев изложи своето виждане за „обща история“ и дори „единна история“, чието приемане той разглежда като „европеизиране“ на Македония. Видно е, че в случая се разбира общото ни минало от заселването на славяните на Балканския полуостров (неподозиращите „славяни от българската група“) през 6-7 в. до 1944 г.[5] Напоследък подобно разбиране за „общото минало“ лансира в интервю пред bTV и Ан. Димитров.[6] Следователно, имайки предвид, че двама-трима ще са изработващите решенията на българската част от комисията очевидно това ще е бъдещата обща, макар и трудно защитима, позиция.

Към това се прибавя естествено и едно разбиране на Кайчев, а от там неизбежно и на цялата комисия, за свързване на българо-македонския случай с възгледите за националната идентичност на британския социолог Антъни Смит и неговите последователи, които да се вземат като аргумент за „общата история“, „единна история“ до средата на 20 в. И всичко това без да се проникне в особеностите на онези примери, които Смит и негови последователи изрично дават. За съжаление, Кайчев определено не е преценил след прочитането на Смит, до каква степен неговите възгледи отговарят на ситуацията в „българо-македонския случай“ или просто се е подвел по политическата целесъобразност от възможна тяхна употреба. Защото при добро желание биха могли да се намерят примери в подкрепа, ала и примери против подобно разбиране. Като допълнително доказателство за такова бъдещо настояване от българската страна ни служи и едно изявление по време на пресконференцията при посещението на премиера З. Заев в София от юни 2017 г. Тогава премиерът Б. Борисов заяви, че нямало как да сме имали обща история с Македония след 1991 г., когато тя си е вече независима държава („но от 1991 г. Република Македония има своя история, тя не е обща с България“).[7] Видимо впоследствие тогавашните преговарящи експерти от Външно и сега вече членове на българската част от комисията са се спрели на „общо минало“ от към 6-7 век до 1944 г. В този смисъл не е ясен отговорът на въпроса дали се очаква в Скопие просто да приемат българските учебници с всичко написано там до 1944 г., и едва после вече да си пишат историята?

Не е много ясно и защо членовете на българската комисия виждат бъдещите отстъпки да бъдат правени само от македонска страна. В интервю с Н. Кайчев по БНР журналистът Деян Йотов му зададе резонния въпрос кое българите няма да можем да приемем от прочита на миналото, в резултат от работата на тази съвместна българо-македонска комисия. Твърде самоуверено бившият консул в Битоля определи като трудни за българската страна и широка общественост у нас единствено събития случили се от средата и втората половина на 20 в., свързани с Народна република Македония и Социалистическа Република Македония в рамките на Титова Югославия. Но нищо друго.[8] Като имам предвид разликата между експертните постижения в сериозната наука и масовите исторически представи, това е най-малкото едно твърде самоуверено изказване.

Заедно с това българската част от комисията видимо смята да продължава да „замита под килима“ редица неудобни за София теми. Сред тях са – за вътрешните дейци като, макар и етнически българи, но автори и на потенциален различен политически проект; ранните елементи на политически македонизъм от началото на 20 в., макар и лишен все още от етнонационално съдържание; проявите на македонски етнически манифестации, различни от коминтерновските; целият спектър от отношения между българската власт и местното население във Вардарска Македония през периода 1941-44 г.

Всичко това не може да скрие и езика на старшинство и сякаш бащинство спрямо македонската част на комисията в различните изявления, особено при Ан. Димитров и Ив. Илчев. В цялостното впечатление от изявленията им остава сякаш едно внушение, че ще се срещнат едва ли не със седем душевно болни, и поради това трябва да има търпение и разбиране. Заедно с това, незнайно защо сякаш високомерие се проявява спрямо цялата комисия, въпреки че това е напълно неоправдано. Има и някои ясни индикации за готвено предстоящо „извиване на ръце“ от позициите на по-силния и позиционирания в Европейския съюз и НАТО. Това личи от думите на Ан. Димитров пред „Дневник“, когато казва следното: „Ако въобще не вървят разговорите, защото те са в политически контекст, ще намерим начин освен да говорим за миналото, да говорим и за бъдещето. И те трябва да бъдат наясно, че без този самокритичен анализ, който очакваме от тях и който е напълно оправдан – това не е желание за някаква безусловна капитулация на нашите колеги, а самокритичен анализ – европейският път на Република Македония остава несигурен. Тя няма да получи нашето одобрение, ако блокират тези разговори.

Ала чл. 8, ал. 2 и 3 е създаден за да може преди всичко думата да си каже науката – за Македония, за балканската история, за нациите, за национализмите, за идентичностите, за езиците, за историческите наративи и историографията. При това всичко да бъде „експертно“ и „обективно“, с „научно тълкуване“ на „изворите“. Следователно, договорът е заложил да не важи при разговорите онази наука, която има значение единствено от Харманли до Калотина, или от Гевгелия до Куманово. Мисля върху предварително огласените от българска страна позиции, резултат от разказа изграден между края на 60-те и началото на 80-те и се питам: „Не е ли имало научни развития в историографията, в социалните и хуманитарни науки като цяло? (Да не забравяме, че комисията е все пак „мултидисциплинарна“).

Македонската предварителна стратегия – между възможните неясни изненади за самоуверената българска комисия и трудното югославско наследство

Какво можем да кажем за стоящите насреща представители на македонската комисия? За разлика от българския случай където общо-взето е налице като че ли консенсус сред основните политически сили около комисията и нейната дейност, то в Република Македония самата комисия като резултат от Договора за добросъседство продължава да бъде тема на разгорещени и твърде острастени дебати. Ето защо ще разгледаме отделно и последователно нагласите на управляващи и опозиция.

Тук веднага можем да кажем, че мълчанието на участниците в мултидициплинарната експертна комисия от македонска страна се компенсира от изявления на държавници от Република Македония и приближени до тях обществени фигури. Например в някои случаи, засега поне, премиерът З. Заев ясно демонстрира, че той съвсем не тълкува „общата история“ по начина, по който я схваща още от лятото на 2017 г. Н. Кайчев, а след това и Ан. Димитров т.е. като единен поток от ранното средновековие та чак до средата на 20 век. Внушението на македонския премиер, че всички народи си имали „обща история“, ала и всеки си имал своята си,[9] би могло да се тълкува и като отнасяне на „общата история“ единствено до определени моменти от Средновековието, както и до известни отрязъци от по-късното историческо време. Но фактът дето всеки си имал и своята си история може да се интерпретира и като заявка, че разказът ще продължава да се организира по начин, при който формирането на македонската нация да изглежда като някаква крайна точка, която да дава смисъл на цялото. Следователно, предвижда се видимо и в двата случая – и в македонския, и в българския, – този исторически разказ да запази своя идеологически характер. Всички минали усилия са били заради това да има един ден в крайна сметка съответно българска и македонска нация. Ала точно на това обърнах внимание преди около година, случването на двете нации, – но особено по разбираеми причини в по-голяма степен на македонската, но не само на нея – е и случайност.

Едновременно с това не можем да не отбележим, че някои изявления и жестове на премиера З. Заев вече дадоха определени индикации за възможни македонски отстъпки от крайния национализъм и това, което българската страна разглежда като „кражба на история“. Сред тях са поднасянето на цветя на паметника на цар Самуил като „цар на България“; обявяването на пресконференция в София, че Самуил принадлежи на „сите балкански држави“ (дали не му е и подсказано от някой историк, който е запознат със сравнително по-малко известните у нас и в Македония румънски претенции); обявяването на този средновековен владетел после в интервю по bTV пред Антон Хекимян на 17 ноември 2017 г. за „син на Господ“.[10] В една от редовните си колонки, близкият до културната политика на сегашното скопско правителство Мирослав Гърчев (архитект, автор на дизайна на македонското знаме от 1995 г., бивш кмет на скопската община „Център“ и изявен критик на политиката на ДПМНЕ за антиквизация, координатор на групата в Министерство на културата по ревизия на проекта „Скопие 2014“) също сподели за версията сред историците за евентуалния арменски произход на комитопулите и цар Самуил. Нещо повече. Когато говорим за отваряне на подхода от македонска страна Заев дори категорично и открито представи,  в споменатото вече интервю пред Хекимян, Гоце Делчев и Яне Сандански като част от „общата ни история“.[11]

Горните изявления около цар Самуил съчетани със стабилното вкарване на сериозни специалисти по Античност, Средновековие и османски период в македонската част на комисията дават ярки индикации, че Скопие видимо ще се опита на базата на най-новите достижения на социалните и хуманитарни науки, включително и историята, едновременно да отстъпи от нереалистичния македонски национален исторически разказ наложен след 1944 г., но и да релативизира самонадеяните видимо претенции на българската страна, недаваща си сметка за различната природа на средновековните държави и общества, както и на предмодерните идентичности. Що литература се появи по тези въпроси в последните 20-30 години, която със сигурност част от македонската комисия познава добре, а самоуверените изявления на българската съвсем не ни карат да направим подобно заключение.

В известно съгласие с тези посочени по-горе позиции бяха някои публични изявления на споменатия вече М. Гърчев, че македонската нация е „измислена“ в Югославия след края на Втората световна война.[12] (Те бяха бързо и възторжено разпространени в България от медии незапознати с македонския политически контекст, противоборствата там и залозите в тях). Нещо повече. Струва ми се неслучайно, че Гърчев настоява и публично на няколко пъти оповестява недвусмислено: „Сите нации са плод на човешката имагинациja“. Такова радикално твърдение (следвайки Бенедикт Андерсън за нациите като „въобразени общности“) досега не сме чули от нито един член на българската част на комисията, нито пък на близък до властите в София представител. Едва в шестата си година, преди броени дни, и то най-вече благодарение участието на неисторик в него, телевизионното предаване „История.БГ“ го постави по този професионален начин, в съзвучие с достиженията на съвременната историография по света.[13] Иначе, съгласно изрични изявления на консул Кайчев този възглед просто бил „моден“. Ами като е „моден“ защо се потвърждава и от „историческите извори“, когато работим „експертно“, „обективно“, и тълкувайки „научно“ историческите събития? С две думи – както го изисква договорът.

И точно тук са налице редица неадекватни реакции и очаквания сред обществеността в България, която не е запозната с македонския политически и културен контекст. Не е случайно, че най-критичните изказвания по този повод идват именно от среди на опозиционното ДПМНЕ, което отказва македонската нация да е измислена от Коминтерна и Тито (каквато на практика продължава да бъде българската позиция, включително и сред членовете на комисията). Самият Гърчев, също неслучайно, ясно демонстрира своите анти-ДПМНЕ възгледи в съвременен план, но и анти-ВМРО в исторически. В позициите си, подобно на среди от управляващия СДСМ, той разграничава категорично ВМРО от преди 1920 г. (тачената в Титова Югославия организация, представена от пропагандата като дело на върли антибългари) и тази след нея. С това Гърчев видимо цели да удари по авторитета на ДПМНЕ, описвайки я като наследник на организация, воювала заедно с „фашистичката бугарска држава“ срещу тези, които се борели тогава за Македония, както комунисти, така и други. Ударът срещу ДПМНЕ в исторически план минава и през отхвърляне на антиквизацията, както и на междувоенното ВМРО на Тодор Александров и Иван Михайлов, и оттам сякаш логичното представяне (в македонския контекст и насаденото през десетилетията мислене) на ДПМНЕ и проектът „Скопие 2014“ просто като „фашистички“. Събитията след 1941 г. пък се описват съответно като победи на самата ВМРО постигнати заедно с „фашистичките бугарски армии“.[14] Давайки известен заден ход по въпроса за измислената през 1944 г. държава и нация, Гърчев все пак настоява в по-късни свои изявления, че именно в югославския държавен проект е създадена македонската държава, в която се еманципира после нацията, езика и „идентитета“, т.е. културата на македонците. С важната и съществена тук добавка, че те (македонците) са били „освободени“ преди това от „фашистичкото ВМРО“ и „бугарската армиja“.[15] Следователно, видно е, че в кръгове близки до правителството на Заев, както и на СДСМ, негативното представяне на междувоенното ВМРО, както и на периода на българската окупация представлява видим и сякаш основополагащ историографски приоритет. В него са налице явно и някои залози свързани със съвременните политически битки в Република Македония, а не се отнасят само и единствено до отношенията с България. Казвам това доколкото беше видимо, че с реакциите си срещу първоначалното изявление на Гърчев, претендиращото за наследник на историческото ВМРО днешно опозиционно и до скоро управлявало ДПМНЕ всъщност се застъпваше най-вече за тезата, че не Коминтерна, ЮКП и Титова Югославия са измислили македонската нация.

Очевидно темите за междувоенното ВМРО и „българската окупация“ от 1941–44 г. ще разделят по интересен начин двете части на комисията. Нека да припомня, че в споменатото вече интервю пред Ан. Хекимян Заев изтъкна специално как още преди години като кмет на Струмица сменил надпис върху плоча посветена на герой загинал от „бугарски фашистички куршум“, като оставил единствено израза „фашистички куршум“.[16] Македонският премиер изрази също увереност, че формулировката „фашистичкиот бугарски окупатор“ е вече премахната от учебниците, но ако някъде все още тя присъства, съответно ще се поправи само на „фашизмот“.[17]

Наскоро, видимо неслучайно, припомняйки за въпросното изявление на македонския премиер, журналистът и специалист по комуникации и „говор на омразата“ Ненад Живановски, обърна внимание, че прекомерната употреба на израза „бугарски фашистички окупатор“ може да формира сред македонската аудитория, и то от младите генерации, трайно убеждение, че „придавката бугарско е нешто негативно, бидејќи оди слеано со фашисти и окупатори.“ Затова Живановски предложи изразът „бугарски фашистички окупатор“ да бъде оттук нататък заменен с нов израз, който да гласи „окупација од фашистичка Бугарија“.[18] Имайки предвид периодът 1941-1944 г., видимо в съгласие и с вътрешното убеждение на Заев и преобладаващата част на историческата гилдия в Република Македония (ала не и с тази в България), Живановски намира аргумент във факта, че страната е била тогава „фашистичка држава“. Както виждаме, на практика тезата на Живановски е и повик към българската историография да се завърне към възгледа от преди 1989 г. за наложена „монархо-фашистката диктатура“ в България през времето, за което говорим. Тук обаче проблемът е, че самата релативизация на авторитарния безпартиен режим в страната започна още от 70-те години, включително и в значими изследвания на „фашизмите“, дело на Ернст Нолте, Хуан Линц, Стенли Пейн и т.н. И те няма как да не бъдат също взети под внимание, ако разглеждаме строго чл. 8.

По-долу в материала на Живановски се съдържат други твърдения, които видимо ще се отстояват и от македонската страна на комисията, и от ръководството на сега управляващото СДСМ. Заставайки на позицията, че през 1941 г. Македония не е съществувала като държава и е създадена едва през 1945 г., Живановски настоява, че е бил оформен вече „македонски народ“, тъй като мнозинството от населението на Вардарската бановина в кралска Югославия в деня на „окупацијата од фашистичка Бугарија“ се е чувствувало като „македонци“. Затова македонският медиен специалист предлага като политически коректна и за Македония, и за България формулировката „поробеноста (или ропството) на Македонците од фашистичка Бугарија“.[19] Както е видно, освен, че към деликатния и твърде колеблив период между 1941 и 1944 г. се тръгва в случая от югославската македонска гледна точка, търсят се и начини ревизионистката българска позиция, наложила се след промените от 1989 г. да се представи като „историска релативизација на фашизмот во Бугарија и негова афирмација како период со ослободителен карактер за Македонците“. Изтъква се, че подобна преоценка била противна на европейската цивилизация, основана върху антифашизма. Обръщайки внимание на случая със судетските немци, Живановски смята, че радушното посрещане на окупационната нацистка армия не давало основание „окупацията“ да се нарече „освобождение“.

Очевидно малцинство в Република Македония днес са хора като журналиста Виктор Канзуров, които смятат, подобно на българската историография, че отсъстват обособена  македонска народност и език преди средата на 20 век, мнение което не се споделя нито от огромната част симпатизанти на двете основни политически партии СДСМ и ДПМНЕ, както и от мнозинството жители на Република Македония днес.

Ала всъщност донякъде и изявленията на премиера Заев пред Хекимян, както и тезата на Живановски ми се виждат проблематични както от гледна точка на научната историография, така и на фактите. Ето защо тези позиции и становища представляват,  – ако не както в случая със Захариева и „националните интереси“, то поне чрез дадени разбирания за „духа на европейските ценности“ и „политическа коректност“, – друга форма на предефиниране на чл. 8 на договора за добросъседство от 1 август 2017 г. Този международноправен документ наистина се сключи в името и „духа на европейските ценности“. Ето защо той е израз и на стремежа да се предотврати в бъдеще говора на омраза. Но заедно с това договорът между София и Скопие от миналото лято, и то именно с оглед на мултидисциплинарната комисия, твърде ясно и настойчиво изисква „експертност“, както и настоява за „обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития.“ В този смисъл един исторически разказ трябва да представи тази сложна, многообразна, противоречива и не на последно място колеблива картина в Македония през периода 1941-1944 г., различните опции и нагласи сред македонците, както и нюансите вътре в тях, а едновременно с това и цялостната политическа динамика с оглед на националните и политически предпочитания и развитието на идентичностите във Вардарска Македония през тези години.

Защото пък от друга страна, не толкова махането на „български“, на „фашистки“, или на „окупатор“ може да премахне негативното асоцииране на „България“ и „български“. Ако се каже на македонската аудитория ясно, че за разлика от по-късно, както и днес, „преродбениците“/възрожденците и лидерите на ВМОРО от края на 19 и началото на 20 в. са се смятали просто за „българи“ и не са делили българи от македонци, това би могло да премахне от само себе си всяка омраза. Освен това, днешна Европа осъжда неслучайно всички форми на тоталитаризъм и политически репресии, както свързаните с фашизма, така и тези с комунизма, включително и югославския комунизъм и неговия „Голи оток“. А това е и най-бързо превърналия се в тоталитарна власт комунизъм, бързо разправил се след 1944 г. с всякакви политически противници. И всъщност именно в неговите репресивни условия е било осъществено „преговарянето“, „договарянето“ и в крайна сметка дефинирането на македонската нация и нейната идентичност (азбука, език, история), с всички произтичащи от това последици.

Ала видимо е от редица досегашни изявления, че именно националната идентичност на „преродбениците“/възрождениците и ВМОРО/ВМРО са изглежда нежелани и трудни за преглъщане от македонските власти, от опозицията, а и от струва ми се широката общественост в Република Македония днес. Това твърде ясно засвидетелства и министърката на образованието Рената Дескоска, която в интервю за Радио „Свободна Европа“ на 8 април 2018 г. изтъкна недвусмислено: „Няма да променяме учебниците по история и география. Не сме започвали такива процеси, нито някой официално ни е попитал.

Индикации за това получаваме и в нервната реакция в македонското „Дойче веле“  на журналиста Любчо Поповски, който вече коментира първите изявления на шефа на българската част от комисията Ан. Димитров по БНТ и в „Дневник“. Поповски видимо недоволства, и то остро, от твърденията на Димитров, според които, Гоце Делчев е българин; Македония не се е освободила сама от Вермахта, а с помощта на българската армия; съвременната македонска нация е формирана под натиск на Тито и Москва; България не е окупатор през Втората световна война и няма никакъв конфликт с населението на Вардарска Македония; партизаните в областта са били незначителни. Поповски е против представянето на „окупацията“ като някаква „хармония“ доколкото имало 26 000 убити за 4 години. Той не се съгласява и с изнесените от Димитров факти за наличие в Македония на не повече от 1 000–1 500 лица партизани. За него македонски партизански части са участвали в освобождението на Скопие, а не решителните усилия на българската войска, както предлага шефът на българската страна от комисията. Правейки тези възражения и свои твърдения Л. Поповски твърдо настоява за проява на „храброст“ и за решително изхвърляне на „идеологијата“ и „националните митови“, отстраняването им от „историските факти“, като изрично отбелязва, че това се отнася и до „македонската историографија“.[20] Само че и тук текстът на Л. Поповски съдържа една митологизирана представа от югославската комунистическа историография. Ако не до размерите на съпротивата, особено към лятото на 1944 г., то поне до броя на убитите. Според най-нови изследвания те са по-малко, като към жервтите винаги са включвани в миналото и загиналите по-късно на Сремския фронт, което създава крайно погрешна представа за българската окупация.  Всъщност, жертвите през тези години във Вардарска Македония са наистина доста скромни на фона на тези в другите части от Югославия.

На фона на сдържаното изявление на премиера Заев пред Хекимян през есента на 2017 г. за пореден път виждаме как човек видимо близък до управляващия СДСМ настоява особено на „фашистката окупация“ 1941-1944 г., както и на значителната македонска съпротива, и огромния брой жертви дадени срещу българските окупатори. Прави също веднага впечатление, че като че ли Поповски не спори конкретно по твърдението на Димитров, че Гоце е българин (Заев също каза открито, че Гоце и Яне са „общи“). Той видимо обръща повече внимание на начина, по който българският историк вкарва темата за тази знаменита личност от двата национални пантеона. Имам предвид, че Димитров описва Делчев като „българин по произход“, който е „работил за свободата на българите, които са живели в някогашната географска територия Македония“. В случая обаче е видим опит за неглижиране неговото авторство на определен македонски политически проект (!), към който Гоце изисква дадена степен на лоялност и към който се стреми да привлече и небългари.

Само преди дни пред канал „Радио 77“ юристът и историк Владо Поповски описа – и то с оглед на българските претенции за обща история – Илинденското въстание от 1903 г. като „дело на македонските селани и на македонските кадри“. В същото време четите дошли от България и българските ръководители бяха представени като „не повеке от 2 до 3%  во однос на скупниот боречки и войводски состав на Илинденското востание во Македониja”.[21] В същата емисия журналистът Зоран Иванов изтъкна символа „Илинден“ в новото предложение за име на републиката като добър вариант за обединение на „комити плюс партизани“. Коментирайки първите изявления на Димитров и мнението на водещия (задето „ке бидат тежки преговорите“), Иванов сподели мнение, че „мислам дека нема да почнат“, ако Ан. Димитров продължавал да „инсистира“ дето „нема македонци“, и те са „вештачка нациjа“ (изкуствена. Б.ред.).[22]

Македонската опозиция – наследници на исторически българи станали антибългари

Дотук бяха разгледани нагласите на средите около управляващото СДСМ. Нека да се обърнем сега и към опозицията от ДПМНЕ. Близо до тях са повечето от онези 26 историци („македонски интелектуалци, историчари, универзитетски професори“), които миналото лято, в навечерието на подписването на договора в Скопие, изпратиха обръщението към парламента, президента и правителството срещу този акт на македонското правителство. Те изтъкнаха техните опасения за „редефиниране, промяна и фалшификация на македонската история“.[23] Тези дни пък, въпреки въздържането на членовете на комисията от македонска страна, както и на гореразгледаните правителствени играчи, македонският опозиционен печат свързан с ДПМНЕ вече започна да брани югославския и постюгославски исторически разказ, употребявайки за Ан. Димитров, след първите му изявления, подигравателното определение „чистач“.[24]

Като цяло можем да кажем, че и опозицията от ДПМНЕ притежава един изцяло югославски комунистически разказ по отношение на „преродбеници“/възрожденци и ВМОРО/ВМРО. Тя, подобно на този югославски разказ почита много и Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански и гемиджиите, но единствено като етнически македонци. Тази партия представя и борбата на Илинден 1903 г., както и тази след Първата световна война по линия на новата ВМРО, като борба за днешната независима Македония. Заедно с това обаче, за разлика от управляващия СДСМ, тази политическа сила продължава да държи още и на антиквизацията и на проекта Скопие 2014. Или както каза преди месеци в едно телевизионно предаване по отношение на Филип Македонски и Александър Велики бившият шеф на архивите в Република Македония Филип Петровски: „нека си имаме верувания, пък нека са и лажни“.

За разлика от СДСМ обаче, ДПМНЕ поставя силно ударение върху еднопартийната диктатура на югославските комунисти от 1945 до 1990 г., която ликвидира Методия Андонов-Ченто и другите, които „не са бугарски соработници“, а люде, които искат обединена и независима Македония. На атаките от страна на СДСМ срещу някакво сътрудничество на „вемереовци“ с „фашистичка Бугариja“, обикновено се отговаря, че единствено някои фракции може да са били с „фашистичките бугарски окупатори“ (възприет израз и от антикомунистическата ДПМНЕ). Този по същината си отново югославски комунистически разказ – без времето 1920-1991 – особено личи от стремежа на новия лидер на ДПМНЕ Християн Мицкоски (машинен инженер по професия, и за разлика от едновремешния лидер Любчо Георгиевски, видимо не много запознат с историческите факти) да злепостави политиката на премиера Заев за сближение със София и изграждане на мултидисциплинарната експертна комисия като се позове на вече направеното изявление на Ан. Димитров, че Гоце Делчев е българин.[25]

Като цяло обаче, редица от споменатите по-горе изявления на политици и общественици, както и съставът на комисията от македонска страна, би могъл да ни доведе до заключението, че Скопие вероятно ще се „абонира“ за модернистките теории за нацията и националната идентичност и по този начин ще се опита да се справи с на пръв поглед по-плътния откъм факти и наситен исторически разказ на България и българската историография за средновековния и османския период. Но това ще е далеч по-трудно с оглед на фактите и истината когато стане дума за „преродбениците“/възрожденците, ВМОРО, а и ВМРО.  Какво ли ни предстои?

Бел. Ред. В следващата, трета и заключителна част Стефан Дечев ще разгледа трите ключови български и трите ключови македонски отстъпки, които се налага да бъдат направени по време на преговорите. Заедно с това, той ще се опита и да отговори на въпроса възможно ли е професионалната наука да помогне експертно за решаването на един дълголетен политически българо- македонски спор.

 

[1][1] https://ako.mk/%d0%b1%d1%83%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d0%be%d1%82-%d1%87%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b0%d1%87-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d0%ba%d0%b5%d0%b4%d0%be%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0/

 

[2] http://bnr.bg/horizont/post/100973043/angel-dimitrov

 

https://btvnovinite.bg/predavania/prof-angel-dimitrov-goce-delchev-mozhe-da-e-geroj-i-na-balgarija-i-na-makedonija.html

 

https://www.dnevnik.bg/intervju/2018/05/17/3179617_prof_angel_dimitrov_s_kolegite_istorici_ot_makedoniia/

 

 

[3]https://www.bnt.bg/bg/a/sofiya-skopie-po-liniyata-na-dobrossedstvo-komentar-na-dots-naum-kaychev

 

[4] https://www.bnt.bg/bg/a/za-makedoniya-predi-ilinden-dots-d-r-naum-kaychev

 

[5]https://www.bnt.bg/bg/a/shche-se-provali-li-sporazumenieto-mezhdu-blgariya-i-makedoniya

 

http://bnr.bg/post/100967397/doc-naum-kaichev-po-vajno-e-da-se-postignat-traini-a-ne-barzi-reshenia

 

[6] https://btvnovinite.bg/predavania/prof-angel-dimitrov-goce-delchev-mozhe-da-e-geroj-i-na-balgarija-i-na-makedonija.html

 

 

[7] https://www.youtube.com/watch?v=NSzCp-B6C6A

 

[8] http://bnr.bg/post/100967397/doc-naum-kaichev-po-vajno-e-da-se-postignat-traini-a-ne-barzi-reshenia

 

[9] https://www.youtube.com/watch?v=4BElCOfWKe8

 

[10] https://www.youtube.com/watch?v=j68dGF8W0-w

 

[11] https://www.youtube.com/watch?v=qZyQ9tANK98

 

[12] https://sitel.com.mk/miroslav-grchev-makedonskata-drzhava-nacija-i-kultura-se-izmisleni-vo-ramkite-na-poraneshna

https://skopjeinfo.mk/glavniot-strateg-za-rushenje-na-spomenicite-veli-deka-makedonskata-nacija-e-izmislena-vo-ramkite-na

 

[13] https://bnt1.bnt.bg/bg/a/ptyat-na-blgarskiya-natsionalizm-04062018

 

[14] https://www.youtube.com/watch?v=ekRf3-KCpgM

 

[15] Пак там.

 

[16] https://www.youtube.com/watch?v=GkOYHPghcB8

 

[17] https://www.youtube.com/watch?v=qNwIplLxv-E

 

[18] http://respublica.edu.mk/blog/2018-04-10-10-22-38

 

[19] Пак там.

[20] http://www.dw.com/mk/%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B1%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D0%BE%D0%B4-%D0%B1%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%98%D0%B0/a-43928685?maca=maz-rss-maz-pol_makedonija_timemk-4727-xml-mrss

 

[21] https://www.youtube.com/watch?v=bIBs9H7zrfc

 

[22] https://www.youtube.com/watch?v=bIBs9H7zrfc

 

[23] https://www.mkd.mk/makedonija/politika/26-istorichari-vo-odbrana-na-imeto-i-protiv-promena-na-makedonskata-istorija

 

[24] https://ako.mk/%d0%b1%d1%83%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d0%be%d1%82-%d1%87%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b0%d1%87-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d0%ba%d0%b5%d0%b4%d0%be%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0/

 

[25] https://www.youtube.com/watch?v=4BElCOfWKe8