В какво се състои фашизма и откъде се взема?

от -
...

Думата „фашизъм“ в днешния свят най-вече се стоварва като страшно обвинение към политическите врагове. В Русия, например, с това обвинение властите замерят несистемната опозиция и тези западни страни, които не им се нравят. А опозицията, на свой ред, го насочва към самата власт (в отговор на пребиването на демонстранти от полицията, на създаването на младежки активистки организации и на агресивно националистическата реторика). Ултраконсервативната опозиция смята и едните, и другите за „фашисти“, защото, според нея и властта, и несистемната опозиция са „врагове на руския народ“ и „продължават делото на Хитлер“. Подобна инфлация в употребата на това понятие наблюдаваме и на Запад. Значи ли това, че терминът „фашизъм“  съвсем се е изпразнил от съдържание и служи просто за демонизация на опонента и още, за да му припишем като „фашистки“ всички качества, които не приемаме у него?

Но все пак не е такова положението. Трябва да кажем, че историческият фашизъм (разбиран относително широко, т.е. като включващ не само италианския фашизъм, но и немския нацизъм, но не и десните диктатури от типа на тези, установени от Пилсудски[1] или от Хорти[2]) предразполага към своеволно разчитане, в което могат да се проектират най-различни съставки, защото беше противоречиво, в много отношения компромисно движение. В него можем да намерим различни неща – и мобилизация на масите, и репресии към опозицията, и империалистическа агресия към други страни, и масови убийства на хора по национален признак, и още много други.

Можем да избираме „по вкуса си“ (както веднъж е казал Ортега-и-Гасет, „фашизмът винаги ще бъде едновременно и А, и не-А“). Освен това фашизмът беше реактивен феномен – той се самоопределяше като реакция на други съществуващи сили. Германският десен историк Ернст Нолте даже предложи определение на фашизма като три „анти“: антимарксизъм, антилиберализъм и антиконсерватизъм (добавяйки още „принципът на вождизма“, наличието на партийна армия и някакви неясно определени „тоталитарни цели“).

Но въпреки това фашизмът и днес е едно осмислено понятие, което нито има някакво абстрактно и извънвремево (като например „птица“ или „течност“) значение, нито пък притежава едно чисто историческо значение, което се отнася само към миналото и би се употребявало днес само като метафора (както сега говорим за „боляри“ или „болярски размирици“). Понятието „фашизъм“ принадлежи към класа на т.нар. „исторически понятия“ (в смисъла, в който историци като О. Брунер и Р. Козелек  си служат с този термин), които в дадения случай ни препращат към определен исторически хоризонт (в нашия случай – към началото на ХХ век, когато се заражда и до днес), но които в същото време могат повече или по-малко ясно да се определят, макар да става дума не за видове от един род (както напр. врабче и гълъб, които са видове птици), а по-скоро за семейство, членовете на което имат прилика един с друг по отделни черти, но родството им става напълно ясно едва след като се проследи общият им произход.

Съществува ли фашизмът сега? Според мен, отговорът на този въпрос е очевиден. Разбира се, да! Но това не е всяко антилиберално течение, не е всяко мобилизационно течение, не е всяко политическо течение, което призовава да се убиват хора. Нито пък всяко антисемитско и всяко дясноконсервативно течение в политиката трябва да бъдат наричани фашистки. По-скоро фашизмът е течение, което отговаря на всички тези критерии заедно (макар и да не е задължително да са наистина всички без изключение). И в този смисъл то рязко ще се откроява в нашата привична политическа палитра. Работата съвсем не е само в политическата програма, която при фашизма носи популистки и поради това еклектичен характер. Не по-малко важен за фашизма е неговият специфичен стил на изразяване и разпространяване. Той даже е особено важен именно за този тип политически сили.

Първо, защото фашистките движения (особено нацистите в Германия) дойдоха на власт в резултат на една високоефективна пропаганда, на гъвкаво използване на популистки лозунги, тотална мобилизация на медиите (вестници и особено радиото), на талантлива реторика на водачите.

Второ, защото според гледната точка на критиците на фашизма, например, на немския ляв философ Валтер Бенямин, това политическо движение е било революционно само на думи, защото не е правило радикални изменения в структурата на обществото. С други думи, в този случай революционната експресия е подменяла революцията. И, освен това, като правило, фашистката експресия е прибягвала към агресия, към пропаганда на войната и на героичната смърт, смятайки ги за най-ефективни (бързи и масови), но в същото време те в действителност са най-неконструктивните видове дейности.

Специфичният стил на нацистката пропаганда се заключава в това, че е много театрална. Хитлер в речите си (например в тези, които са показани в известния филм на  Лени Рифенщал „Триумф на волята“) редува истерични припадъци с фази на пълно спокойствие, когато даже се усмихва, наслаждавайки  се на собствения си ораторски талант. В „Майн Кампф“ той например, пише: „Всяка пропаганда трябва да е достъпна за масите; нивото ѝ трябва да се съобрази с начина на разбиране на най-изостаналите индивиди от числото на тези, на които искаме да въздействаме. Към колкото повече хора се обръщаме, толкова по-елементарно трябва да е идейното ѝ ниво. А ако става дума за пропаганда във време на война, в която е въвлечен буквално целия народ, то е ясно, че пропагандата трябва да е максимално проста.“ При това самата тази фраза е обърната към масите и даже трикратното повторение на казаното служи за по-голяма разбираемост на изразената от Хитлер мисъл. Т.е. фашисткият идеолог не скрива, че е именно такъв и че ако не лъже направо, то във всеки случай говори това, което иска да внуши на масите.

Как въобще едно такова нещо може да работи?

Работата е в това, че обектът на тази пропаганда, немският лумпен, разореният дребен буржоа, разочарованият от профсъюзите работник, или дори опасяващият се от комунистите едър предприемач, дори и да не вярват в съдържанието на тази реторика, се впечатляват от силата ѝ. Разочарованието от идеологическото „съдържание“, от политиката въобще, се утаява в идеологията за всесилния субект като такъв. С други думи, човекът, който вече не вярва в нищо, продължава да вярва във волята на пропагандистите (или просто журналисти), които могат убедително да докажат нещо, които утвърждават някакви ценности и със силата на своето убеждение придава смисъл на техните твърдения.  Тогава, следвайки образеца на реторически надарения и фанатично предан на идеята си фюрер, всеки малък човек утвърждава с волята си ценности, които нямат никаква обективна основа. Както и фюрера, той смята, че нищо в света по същество не трябва да се промени, и че остава единствено самоизразяването. Естествено е, че агресивното самоизразяване  тогава става, независимо от мнимия отказ от влагане на съдържание, единственото истинско съдържание на такава идеология и при това всяко цинично егоистично „винтче“ мисли, че е причастно към цинично егоистичната „воля“  на всесилния колективен субект. Обратната страна на този нихилизъм е възторгът от технологията на силата и затова Хитлер самият обяснява на читателите  реторичните си прийоми.

Това описание звучи вече съвсем съвременно, и даже може да ни се стори твърде обобщено. Но това не е просто описание, а по-скоро очертаване на ядрото на фашизма, което никъде няма да изчезне, докато не изчезнат социално-историческите условия за неговото пораждане. Това са капитализмът, който разкъсва връзките между хората и ги отчуждава от материята и от историята по такъв начин, че обществените закони започват да изглеждат като задгробна мистика, изменението им – като подвластно само на митична магия, а за единствена реалност смятат колективния субект или еквивалента му в изолирания индивид. И това е политика, която се осъществява чрез едностранна пропаганда в медиите.

Разбира се, историческият фашизъм не се изчерпва само с това. Някои негови черти, например масовата мобилизация, патриархално-авторитарната идеология и дори биологическият расизъм, са свързани с коренящи се в миналото черти на обществото (господство на крупната промишленост от фордистки тип, традиционно семейство, относителна моноетничност) и едва ли могат сега да породят масово движение.

Докато други негови особености, като революционността в авторитарна форма, реваншисткия милитаризъм, насилието против едно или друго малцинство, ирационализмът и легитимацията на мистични и окултни учения, сублимацията на реалните обществени проблеми, напротив, остават популярни и могат, при определено стечение на обстоятелствата, да  бъдат отново „нанизани“ на ядрото на експресивното самоутвърждаване на отчаялия се субект.

Въобще съдържанието на фашистката идеология много често се строи като опозиция на господстващия либерален дискурс. Нацизмът (а също и италианският фашизъм с неговата тема за „открадната победа“) бяха реваншистки движения и много неща в техните програми и действия като например унищожението на евреите и на циганите, поробването на славяните, черните униформи, изглеждат като преднамерена игра на „дявол“ или на „лошото момче“. Понеже няма независим източник на ценности, то нацизмът ги заимства от просветителския либерализъм, но с обратен знак. Германия, сблъскала се с моралистичното и просветителско осъждане на нейната „агресия“ от страна на победилите в Първата световна война държави, избра демонстративна реторика и практика, огледално противоположна на либерализма като просветителски идеализъм. И това е особено вярно в днешния свят, където, след Втората световна война, фашизмът и неговите прояви се подлагат на особено моралистично, „политически коректно“ осъждане.

В този смисъл марксистите от 20-те и 30-те години на миналия век бяха прави, когато твърдяха, че фашизмът е симптом на либерализма. Но те не разбраха диалектическия характер на тяхната връзка. Фашизмът е разиграване на същата тази роля (на бунтовника срещу Просвещението), която демонизира либерализма, това е разиграване в същата демонична форма. Поради това фашизмът напълно зависи от либерализма, поражда се от либералното устройство на света и със самото това компрометира тези различни гледни точки, например леворадикалните, които водят с либерализма полемика по съдържателни въпроси.

Но либерализмът е свързан с фашизма и в един друг, противоположен смисъл. Когато либерализмът престане да се бори със световното зло и се увери в своя монопол, то той може да породи фашизма поради чисто формални съображения – за да демонстрира „плурализъм“, доказвайки със самото това крехкостта  на политиката и неутрализирайки лявата опозиция. Неотдавнашното връчване на премията „Кандински“ на откровено фашизоидния (по форма и съдържание) художник А Беляев –Гинтовт добре илюстрира тази логика, добре известна от политиката на италианските десни по отношение на Мусолини. На този човек му дадоха премията не поради симпатии към възгледите му, а от желание да се дистанцират от тенденциите в изкуството и в този смисъл да изравнят левите и десните художници. Но един такъв опустошителен формализъм прекрасно съответства на природата на самия фашизъм – именно подчертаването на своя неопасен характер, твърдението, че е доктрина, способна да поеме най-различно съдържание, претенцията, че характерът му е едва ли не полуигрови, позволява на фашизма да завоюва сърцата. И точно затова той си остава опасност за Запада сега. Именно десните групи там често са измежду най-политизираните, най-бойките, тези, които излизат вън от рамките на консенсуса. А леволибералните теоретици като например Ернесто Лаклау и Шантал Муф, реабилитират тези десни групи, виждат в тях надежда за „либералната демокрация“, твърдят, че между лявата и дясната хегемония няма никаква съществена разлика. Този формализъм е следствие от отказа на Лаклау и Муф да следват марксистката политическа програма. Но той влече след себе си опасна апатия и слепота пред лицето на сериозното одесняване на западното общество.

В днешна Русия фашизмът не е, слава Богу, доминираща идеология или политическа сила. Такава сила е консервативно осмисленият либерализъм.[3] Но в нашата страна фашизмът е на дневен ред – властимащите от една страна, се боят от него, а от друга – плашат с настъплението му либералната опозиция. А в същото време се заиграват с него.

Първо, в днешна Русия има не само малки дяснорадикални младежки групировки, които убиват тези, които не приличат на тях, но и популярни фашистки интелектуалци като например Александър Дугин и Г. Джемал. Те не се самоназовават фашисти (впрочем, Дугин веднъж описа себе си с помощта на тази дума, това беше през 90-те години). Но текстовете, които те пишат, типологично принадлежат към фашисткото „семейство“. Това е преднамерено високопарна и не издържаща никаква рационална критика реторика, чието съдържание, при цялата му еклектичност, има някои инварианти: мистични, есхатологични сценарии, империалистическа пропаганда на война, която според тях ще почнат да водят подчинени сега групи и страни („Евразия“ или ислямския пролетариат) и т.н. И двамата съвместяват призивите към „бедните и нещастните“ с пропаганда на авторитарно подчинение. До преди известно време тези текстове оставаха популярно четиво, което не предизвикваше нито морална, нито политическа „цензура“ в една страна, в която последствията от Втората световна война не бяха осмислени в морален дух и където общественият консенсус е идеологически десен. Но днес идеите на Дугин намират практическа реализация във възглавяваното от него „Международно евразийско движение“ и в други дяснорадикални групи. Те се ползват за оправдаване на прякото насилие над „чуждите“ (при това не върху въобще неруските хора, а над определени групи, които не се вписват в „Евразия“). Освен това Дугин беше съветник на председателя на Държавната дума, а неотдавна (2008) стана професор в социологическия факултет на Московския университет[4]. Често го канят да изнася доклади и в Петербургския университет и в този смисъл той е почти изцяло легитимиран.

Второ, около откровения фашизъм на Дугин или Джемал има голяма зона, която можем да назовем фашизоидна. Тя създава климат, в който текстовете и жестовете на споменатите автори се възприемат като проява на „добър тон“.

Още от втората половина на 90-те години в руското общество стана господстващо едно манипулативно отношение към политическите текстове и идеи (те са смятани само за „политтехнология“), появи се особен циничен стил на агресивна реторика, която не скрива, че е чисто демонстративна и черпи от това популярност. Жириновски беше първият, който „измисли“ този стил. След това той широко се ползваше, например, във „войната“, която беше в ход в руските телеканали през 1999 г. (това, което се наричаше „стилът на журналиста Доренко“), а днес е характерен за крайно агресивната националистична реторика на известния телеводещ М. Леонтиев. При това и в двата случая става дума за журналисти, които по-рано бяха либерални и разсъдителни по стила си. Войната в Чечня, която е в ход, както и противоречията в международните отношения на Русия предоставиха възможност за легитимно отдаване на реториката на насилието. В същото време тя обслужва „освободения“ от идеология, но фундаментално пасивен субект, който не е готов да се откаже от малкото неща, които осигуряват неговата субективност (квартира, образование, признаване на своята класа), но иска по някакъв начин да изрази и своето „аз“, и своята фрустрация от господстващата пустота.

Естетизацията на насилието беше характерна и за масовото култура на 90-те години. Освен това, още от „времето на застоя“[5] в обществото, в това число и сред интелигенцията, възникна огромен интерес към мистичното, към окултните теории и практики от всякакъв вид. Той изригна по време на „перестройката“, като съвпадна по популярност с търговския успех на „Ню ейдж“ движението в западните медии.

Ако през 90-те и реториката на насилието, и национализма, както и окултизма, носеха най-вече игрови, естетизиращ и в същото време манипулативен характер, то след идването на В. Путин на власт през 2000 г., те започнаха да се приемат все по-сериозно  и макар степента на насилие в обществото да намаля, то разпространеността на подобна реторика сред публичните фигури се увеличи. Тази реторика често е експлоатирана и от самия Путин, който все по-често преднамерено разрушава официалния си стил на говорене в полза на един направо просташки израз, унижавайки публично свои подчинени. Освен това, от началото на 21 век в Русия, де факто официално стана идеологията на агресивния национализъм. Наистина той не носи етнически характер и рядко води към пряка милитаризация, но въпреки това представлява един от централните реторически жанрове (историите за интригите на врага и за скучната глупост на политически коректните американци).

И така, в днешна Русия съществува един фашизоиден фон, на който, в условията на рязък социално-икономически спад и при положение, че бъде неудачно пробвана и поради това се провали поредната либералнодемократична  реформа, е възможно да видим усилване на фашистките движения и съюз между тях и властта. Този фон може да бъде описан като комплекс от популярни и най-малкото легитимни, търпими за обществото нагласи, сред които са манипулативно и цинично отношение към всякакви идеи, търсенето на „митове“, които изглежда трябва съзнателно да се създават (и едното, и другото са неща, характерни и за много либерално настроени интелектуалци), естетизация на насилието и на насилническата реторика, националистическа ксенофобия, мотивирана от комплекс за национално унижение и накрая, наличие на полулегални боеви младежки групи. Ако с деснорадикалните групировки е длъжна да се бори полицията (което тя не прави), то с фона трябва да се бори всеки гражданин и особено – интелектуалците на своите работни места. Нужно е да създадем ситуация, в която фашизмът или полуфашизмът да престанат да бъдат възприемани като част от „добрия тон“. Но това не се постига  с обикновена политическа коректност, с либерално морализаторство, които са част от проблема, а не част от решението му. Вредно е също така и прекомерното обобщаване на понятието „фашизъм“, разпростирането му като етикет за всяка нелиберална тенденция, демонизацията на опонентите. Единствено въвличането на хората в конкретна демократична дискусия за съдбата на страната, демонстрацията на ограничеността на цинизма и егоизма, критиката на капитализма, разкриването на корените и на безперспективността на историческия фашизъм, сериозното просвещение на масите във философско научен смисъл (а не в смисъла на позитивизма, който поражда мистика в качеството на свое необходимо допълнение), с една дума – само това просвещение „отляво“, заедно с практическата борба за демократизация на политиката и икономиката може да лиши фашизма от неговото вулгарно обаяние.

 

 

[1] Полски авторитарен управник през 20-те и 30-години на миналия век, бел. прев.

[2] Унгарски диктатор през 30-те и 40-те години на миналия век, бел. прев.

[3] Под „консервативно осмислен либерализъм“ аз разбирам една смес  между либерализъм и консерватизъм, където консерватизмът има последната дума, но при което той не се признава за истински консерватизъм: либералният индивидуализъм, икономизма, рационализма се възприемат чрез първенството на „естествените семейни ценности“ и на частния живот, на предпочитанието към авторитарния модел на модернизация и към „стабилното икономическо развитие“, чрез нежеланието за каквито и да са „сътресения“ и чрез превъзходството на образования елит над непросветената тълпа.

[4] Дугин беше уволнен със скандал от този университет през 2014 г., бел. прев.

[5] Така в Русия и в бившия СССР наричат годините на управлението на Л.И. Брежнев (1964 – 1981).

Статията, чийто превод публикуваме, е писана през 2006 г. и има първа публикация през 2010 г. в сайта на петербургската група интелектуалци „Что делать“.

Превод: Емил Коен