В огледалото за обратно виждане – 3

от -
302

Била съм ученичка в гимназията, когато три момчета от историческия факултет през 1968 г. измиват срама от лицето на България. Протестират с позиви срещу нахлуването на военните сили от Варшавския договор в Чехословакия. Арестуват ги, осъждат ги и на 20-22 годишна възраст ги тикват в затвора. Имам пространен разказ от колегата и приятеля Александър Димитров, за да разбера мотивите, храбростта и страха да си политически затворник на 21. В България почти не се говори за Александър, Едуард и Валентин. Сашо Димитров получи държавен орден преди няколко години от чешкото правителство по този повод, но медиите в България го отразиха под черта или никак.

 

Тези колеги историци-затворници не са повода на днешния текст (ще има такъв), а само обяснението, че след жестокото смазване на въстанието в Чехословакия със съучастието на България и след драстичните репресии за няколко души в България, които постъпиха, както им диктува съвестта, през 70-те и 80-те години окончателно потънахме в безвремие. Беше някак си почти сигурно, че ще живеем под този похлупак завинаги. В страната не изобилстваше от смелчаци наивни идеалисти, още по-малко от благодетели, които да обмислят как с опасни добри дела да печелят дивиденти за някога след това, защото ничия фантазия не се простираше до там.

През лятото и есента на 1977 г. бях командирована за няколко месеца, за да повиша знанията си и да натрупам опит (наскоро започнала работа) в турското село М., Шуменски окръг. Сама и на 24 години. Заселих се в къщата на Ахмед и неговото семейство. Започнах работа, за да събирам топоними и патроними в този край на Делиормана. В селото имаше само три-четири български семейства от край време. Старците, които се събираха на раздумка сутрин и надвечер и които станаха най-безценните ми респонденти по-късно, ме изумяваха с факта, че българските дядовци говореха на турски, а турските на български: „Защото се уважаваме, защото винаги сме делили общи кахъри и сме се подкрепяли, и на войната бяхме заедно”, беше отговорът.

teren1977-1

Снимки: личен архив – Работа на терен в Шуменско – 1977

Водачът ми по следите на топонимията беше местният горски (грижеше се за няколко села и горите им). Груб едър възрастен мъж, с видимо разположен пистолет на десния хълбок и с вечно преметната през лявото рамо пушка (заредена). Беше същинската власт в селото. Бродехме по планините и горите, записвах местните названия, достигахме до съседните села и слушах изповеди и разкази. А село М. беше на края на света. Крайна спирка на автобуса и след това – горски пътеки. Научихме се да се разбираме с горския, въпреки ужаса ми от оръжието. Той ми разказа, че когато разпоредили жените в селото да махнат шалварите си, скръцнал със зъби на кмета и на партийния секретар и отсякъл като се пипнал за десния хълбок: „Аз отговарям за тези жени, които разчистват гората в планината, за да я превърнат в ниви, а след това работят от тъмно до тъмно на тези ниви. Трънаци, змии, порове, опасности, ще работят както е по-сигурно и удобно за тях! Няма вие с папките, хартиите и телефоните да нареждате дали да с шалвари или не…”.  Негласно беше героят на жените в селото, но и на мъжете, защото е защитил жените им. Не го правеше като благодеяние, нито за да укрепи безспорния си (въоръжен) авторитет, а защото беше рационален, човечен и мразеше глупостите на властта.

teren1977-2

Снимки: личен архив – терен в Шуменско, 1977

Трудно спечелих доверието на хората в селото и все се чудех откъде идва напрежението. Хазяйката ми до края на моето пребиваване не ми каза нито дума на български. Питах Ахмед дали изобщо знае езика. Засмя се: „Знае го перфектно, завърши осми клас. Но последните години жените са ядосани и дума няма да чуеш от нея и от другите на български.”  Очевидно беше дошло времето да пазят езика.

teren1977-3Снимки: личен архив – „Раздумка“ , Шуменско, 1977

След две-три седмици, когато вече бях част от пейзажа на селото и „своя” ми признаха, че първоначално са били убедени, че съм агент на властта от „центъра”. Дори се питали „това момиче дали носи пистолет или – не?” Поръчали на Х. от селото, който ме закара най-пръв с кола до Преслав на баня, да ми провери чантата – няма пистолет… В един момент започнаха да оставят пред вратата ми грозде, орехи, мед, баница. Сетих се, че вече са ме приели, пък съм само момиче в далечното село и затова ме обгрижват.

 

След това ми разказаха всичките си страхове. Внимателно следели, по хора разбира се, защото официална информация нямаше, как са протичали насилията за смяна на имената при помаците. Когато през 1975 г. започвала или приключвала акцията за мачкане на помаците в селата от Тетевенския балкан, а по същото време имало случаи да сменят и имената на турци в Смолянско с аргумента, че били във или от смесени бракове с помаци, изпаднали в паника. Посред лятото и есента напуснали нивите, градините, добитъка и избягали (цялото село), за да се укрият в горите. Цялата реколта била погубена, изгоряла на слънцето. Убеждаваха ме: „ Ние сме наред, хей сега ще ни почнат и нас…Ти си окумуш, проучи, ако можеш, когато се прибереш”. Твърде неопитна бях и се опитвах с цялата си наивност да ги убеждавам, че няма това да се случи с тях, турците и въобще в техните села. А те си знаеха какво ще стане седем-осем години преди да ги сполети през 1985 г., бяха сигурни. Жадуваха за съпричастие, за информация, за успокоение. Идваше от Шуменския музей един стар учен теренист, когото познаваха. И той беше в някакъв смисъл номенклатура или сътрудник на властта, но му вярваха, обичаха се взаимно. Той също винаги им носеше ободряващи новини – „не и при вас, не и тук, следя, подпитвам, ще ви кажа…”.

 

Като рядко изключение за човек извън регионите на насилие, знаех как са протекли издевателствата в Западните Родопи. Имах състудент от село в тази част на Родопите. През 1973 г. бяха прекъснати телефонните връзки и той разтревожен тръгна, за да провери какво става с родителите му. Когато вижда милиционерската и военната блокада, по познати пътеки стига до селото и до дома си. Баща му казал: „Бягай, сине, обратно в София, напразно си дошъл тука, ние вече сме погубени. И гледай там да опазиш името.” Отново пеша през планината беше вървял денонощие до Гоце Делчев, за да хване автобуса и да се върне в София. В общежитието портиерката веднага го предупредила: търси те милицията няколко пъти заради името, бягай. Портиерката, която по тогавашните трудови характеристики трябва да е била волнонаемен сътрудник на милицията, грабнала пакета си със обяд и му го пъхнала в ръцете. Изчезнал. Видях го в Университета изпосталял и не на себе си. Не знаех как да му помогна. Предложих пари, храна, подслон в къщи. Той обаче трябваше да реши съдбата си, а тя беше една – да се предаде, да сменят името му, въпреки заръките на баща му, за да завърши образованието си. След време ми каза: „ В целия Университет, в цяла София, в България само двама души разбраха веднага злощастието ни и се опитаха да ми помогнат – портиерката и ти.” Макар всъщност с нищо, освен със съчувствие  не му помогнах.

 

Старите спомени и снимките, които съм правила тогава ми напомнят, че в онези страшни за помаците и турците, а и за нас години, всеки жест на съпричастност, без значение дали е ефективен или не, удържаше целостта на етнически и религиозно пъстрата социална тъкан на обществото в България. Това общо пространство не се разкъса, не се превърна в бойно поле тогава и то се доказа от факта, че в съпротивата си нито помаците, нито турците посегнаха на съседите си българи. Отчуждиха се, но не се намразиха. Всеки жест на съпричастие и всяка дребна помощ се ценеше дълбоко, покъртително и се разпространяваше сред малцинствата със скоростта на светлината в смисъла на „не сме сами”. Не беше възможно да се вдигнат маси от хора, които да защитят помаците и турците от насилията и перверзния замисъл поради обсебващия страх или поради предразсъдъците, но беше възможно да подпомогнеш поне морално един или двама приятели, няколко колеги или подчинени, съселяни, съграждани, съседите си. Не съм склонна да подценявам ничий жест от онези времена през 70-те и през 80-те, независимо дали е бил извършен от горския, от учения от регионалния музей, от съседа, от колегата, от номенклатурния директор на института или от професора, който ръководи секция с турци в института. Дори да е имало скрита корист за бъдещ дивидент, което е твърде съмнително, пак си струва да се оцени позитивно.

 

Доверявам се на оценката на покойния приятел Салих, който имаше дълбоко фолклорно мислене може би поради факта, че цял живот събираше и съпоставяше турските и българските пословици и поговорки. Той не се чувстваше задължен някому, или, че е получил благодеяние чрез подкрепата за себе си. Салих оценяваше това като почти кръвно скрепяване на приятелството. Без да говори много по темата, той, както и моят състудент помак от Университета бяха дълбоко убедени, че ние сме се побратимили завинаги. И така си беше. От един момент нататък Бакладжъ , макар да беше на годините на баща ми, се обръщаше към мен със „сестро”, а на проф.Димитров (поне с 10 години по-млад) казваше „батко”. Когато се включи в Клуба за гласност и преустройство, още хора станаха за него „братко и сестро”.

Нашите изселници , с които се срещах на терена в Турция години по-късно, задължително ми казваха почтителното „абла – како”. Суетата ми страдаше, когато рояци мъже от млади до стари около мен викаха „абла, абла, саа ол! (како, како, бъди здрава!)”, но това е положението с братството между етносите и религиите. Както и със съпричастието, а не с благодеянието срещу дивиденти.