Смъртта на Алеко – възможност за прошка

от -
813
Боян Папазов работи около 10 години над пиесата „Рицар на Светия дух“ . Той казва - В цял свят пищещите люде нямат търпение да поумрат. Търсят изпреварваща информация за пребиваването си във Великото нищо, както Стефан Цвайг нарича вечността. Като поумрат, след време ще се разбере кой колко струва. И каква диря е оставил в паметта на своя народ

В пиесата си Боян Папазов предлага поглед към българското, който включва всички негови измерения: без пропаганда, безпощадно, с горчивина, болка, обвинение, прошка, но и с любов. Зрителят вижда как един човек на духа, словото и правото е убит от неговите съотечественици – поредната история, в която българи убиват българин. В тази обаче жертвата заема мястото не на обвинителя, омаскарителя и съдника, а на адвоката. Във въображаемия процес на Алеко Константинов срещу отнелите живота му той не търси възмездие и справедливост, а основание за прошка. Не го намира, но въпреки това я дава. Защото посланието на този пореден трагичен разказ за братоубийствените наклонности на младата, следосвобожденска българска политика е, че без да прости, духът на убития може непрекъснато да изживява смъртта на тялото си

През октомври мой ученик, син на известна българска актриса, ме покани да се присъединя към училищното посещение на постановка в Народния театър. Отидох без да знам много за нея, защото в последните години не ми остава много време за театър. Бяхме всички заедно – целият девети клас и класните му ръководители. Напълнихме камерната зала с деца и учители. Преди започването на спектакъла във въздуха се носеше познатото ученическо жужене и бучене, но в приемливи граници. Проблемът с поведението и дисциплината на подрастващите явно е най-голям в училищната сграда – извън нея, когато се намираме в църква, университет или театър, децата усещат кога да спрат с тийнейджърските прояви и как да се държат като възрастни. Светлините угаснаха. Разговорите постепенно съвсем затихнаха. Спектакълът „Рицар на Светия Дух”, започна.

 

Час и половина по-късно свърши. Но не и мълчанието, което беше завладяло младите зрители. Шумът, на който са способни само учениците, не се възобнови. Почти никой не обелваше дума, някои деца тихо плачеха. Смаяни от пиесата, с колегите призовахме и класните на осми клас да заведат учениците на представлението, което щеше да се играе месец и половина по-късно. Въпреки притеснението, че сме с още по-малки и по-буйни тийнейджъри, ситуацията от предишния път се повтори: приличен шум преди представлението, пълно мълчание по време на спектакъла и почти гробна тишина след края му. Не видях сълзи в ничии очи, но защото не ги търсех: гледах постановката за втори път и след като тя свърши, погледът ми беше обърнат само към мен самата и болката, която усещах. За втори път станах свидетел на убийството на Алеко Константинов от сънародниците  му, които заради насъщния са готови на всичко.

 

За втори път вкусих делириумната горчивина на най-добрия приятел на Щастливеца, който не може да разбере как е възможно не само да защитаваш убийците си, но и да им простиш. Още веднъж видях как всичките ни ученици, въпреки възрастта и различните им идеи и възгледи, които в момента бушуват със заплашителна сила в главите им, разбраха и възприеха посланието на пиесата по един и същи начин: с тиха болка, ясно съзнание за реалността и със смирение пред факта, че това е разказ за тях самите; за техните родители; за техните предци. За тяхната страна.

 

И тук, ако разказът ми беше представен с езика на киното, щеше да има стоп кадър. А после да се чуят разгорещени спорове и надвикване, и действието да се пренесе в класната стая на някои от притихналите млади зрители от предишния театрален кадър.

Освен смайването ми на обикновен зрител от текста на Боян Папазов, режисурата на Маргарита Младенова и актьорската интерпретация на Иван Бърнев, Ани Пападопулу, Валентин Ганев, Теодор Елмазов, Васил Дуев, Петко Венелинов, Валентин Танев и Станислав Ганчев, двукратно преживях въображаемия процес срещу убийците на Алеко в качеството си на учител: човекът, който може да види и чуе реакциите на децата и в училище, и в театъра.

 

По новините редовно чуваме за увеличаващата се физическа агресия между учениците, защото тя е с най-видими и безспорни прояви. Най-много ни плаши заради фаталния и необратим край до който може да стигне. Но това не е единствената форма на агресия, която набира сила. В момента е на ход и тази на идеите, на противопоставянето на различни ценности и екзистенциални избори. В сравнение с времето, когато след училище ходехме по барикадите, бягахме от скорошния спомен за един тоталитарен режим и просто искахме да сме свободни граждани, сега децата са крайно идеологизирани и видимо изпитват дефицит от идеали, в които да вярват. Сякаш безграничната свобода, на която се радват, не им е достатъчна, а ги поглъща и търсят нещо извън нея. Някакъв авторитет, блестящ пример или кауза, в която да вярват. Най-често сляпо, без достатъчна информация и критично мислене, напълно фриволно и избирателно по отношение на фактите и миналото, без да се проблематизира тенденцията за лесно подаване на пропаганда.

 

Резултатът е меко казано плашещ. Отличните зрители на „Рицар на Светия Дух” в театъра, в училище са разделени на върли националисти, почитатели на Хитлер и генерал Луков от една страна и отдадени поклонници на СССР и Сталин, от друга. Случва се да почитат и превъзнасят едновременно и двете идеологии заради общите им черти, въпреки очевидните различия. Детайли като милионите избити хора от двамата мракобесни водачи не са на дневен ред пред учениците. Защо? Не искам да научавам отговора. Същевременно, съвсем невинно от различни училища се сформират общи клубове по „Родолюбие” и военна история, където, докато терористът от Крайстчърч избива ислямските врагове, многозначително се отбелязва годишнина от падането на Константинопол под османска власт. А във фейсбук се пускат постове под надслов „България над всичко”. Кое всичко? Хората, историята, фактите, живота?!

 

Споделям всичко това, не защото съм се подала на някакво отчаяние, страх или примирение. Или защото ми харесва звукът на вайкането и обобщението „колко е зле положението сега” и „колко объркани са младите хора”. Ни най-малко. Съвсем нормално е младежите в подрастваща възраст да търсят отдушник на терзанията, търсенията и тревогите си. Независимо дали ще го намират в музиката и текстовете на Пинк Флойд, Еминем или дори Ицо Хазарта, или в четенето на „Капиталът” или „Моята борба”. Животът е тежък и болезнен за всички, особено за децата и всяко от тях гледа да се справи с него както може. Възрастните са тези, които могат да предложат смислени възможности за успешно справяне. А ако не го правят, носят отговорността за провала.

И, все пак, започнах с решението на проблема.

В пиесата си Боян Папазов предлага поглед към българското, който включва всички негови измерения: без пропаганда, безпощадно, с горчивина, болка, обвинение, прошка, но и с любов. Зрителят вижда как един човек на духа, словото и правото е убит от неговите съотечественици – поредната история, в която българи убиват българин. В тази обаче жертвата заема мястото не на обвинителя, омаскарителя и съдника, а на адвоката. Във въображаемия процес на Алеко Константинов срещу отнелите живота му той не търси възмездие и справедливост, а основание за прошка. Не го намира, но въпреки това я дава. Защото посланието на този пореден трагичен разказ за братоубийствените наклонности на младата, следосвобожденска българска политика е, че без да прости, духът на убития може непрекъснато да изживява смъртта на тялото си. Да се закотви в нея, да потъне в нея и никога да не намери божествения покой на вечността. А, ако има нещо над всичко, то е именно тя.

Играната от седем години постановка „Рицар на Светия Дух” ми дава нужното слово, с което, като учител, да се опитам да се противопоставя на идеологическото объркване и крайности на моите ученици. Да им предложа един по-критичен и широк поглед към българската им идентичност, която не е задължително да е единствената и най-добрата. Да им напомня, че, когато шумно заявяват „България над всичко”, вероятно изключват греховете на страната и сънародниците си и имат предвид само най-добрата, най-чистата и свята тяхна извадка. Но този селективен подход е нечестен, безплоден и ненужен, защото изгражда илюзорна представа за една велика нация, която не убива своите най-скъпи синове, братя, съратници, учители и писатели. Но истината е съвсем противоположна и точно детският поглед на запленения от различни идеали млад човек може и трябва най-добре да я открои и разобличи. Когато това не се случва, а напротив, младите хора изпадат във все по-големи крайности, чиито послания са смъртта, насилието и противопоставянето, явно има крещяща нужда от повече примери, текстове, разкази и пиеси като тази за прошката на Щастливеца.

За съжаление, не разполагаме с много такива. В рамките на една седмица бъдещите български граждани и избиратели станаха свидетели на предизборно поведение, в което всички съперници и техни поддръжници от различни сфери на обществения живот се държаха еднакво недостойно, подкупно, непрофесионално и безнаказано. Повече като поръчителите и извършителите на убийството на Алеко, а не като него самия: човекът, за когото България не е политическа, националистическа или етническа идея, а място, където той може да съзерцава до безкрай божествената красота на природата.

Проблемът е, че, поради липса на зрители, постановката „Рицар на Светия Дух” скоро ще бъде свалена от сцената и въпреки опитите на учителския колегиум да води повече и повече деца да я гледат, представлението на 19.04 може да е последно. И тогава какво? Каква алтернатива да предложим на нашите разтърсвани от различни емоции и мисли тийнейджъри и бъдещи гражданин, когато България все повече затъва в проблемите и посредствеността си, а на политическия хоризонт няма изгледи Бойко Борисов или опонентите му да бъдат заменени от българската Ерин Брокович, която да стане първият президент на България обърнал се към сънародниците си от различен етнически произход на майчиния им език и спечелил властта след години битки срещу един безнаказан бизнесмен…?