Възможни чудеса

от -
475

 

Имало едно време едно малко момче. То мечтаело да бъде супер герой. Да има свръх сили. Да прелита пространства. Да е голям и силен, ама много силен, така че онези, които имат всичката власт на света, да се съобразяват с него. Да го чуват. Да бъде супер герой било важно за него, много важно. Само свръх силите и магичните способности му давали надежда, че някога ще намери родителите си. Малкото момче имало и други, малки мечти. Да има топъл дом, където да мирише понякога на прясно изпечен хляб. Да има топли дрехи в студените дни. И да има коледна елха. Особено коледната елха. Малкото момче знаело за тези неща, знаело, че ги има, как изглеждат, как миришат. Как се усещат. Веднъж един възпитател от дома, в който живеел го взел за Нова година в къщата си. Малкото момче омагьосано гледало елхата, светлините, попивало мириса на хляб и още нещо, съвсем непознато, мириса на чисто, мекотата на килима. На добрите ръце на домакинята. Докосвало с копнеж книгите и бързо дръпвало ръката си, да не би да бъде изгонено задето си е позволило този лукс.

След празника било върнато в дома. В студеното, празното, гладното за любов, а понякога и за хляб битие на дома. Но момчето знаело, че това, което то познава като „дом“ е съвсем различно от онова, което онези, които живеят отвъд оградата, където обикновено свършвал света му, наричат с тази дума. Тогава момчето се заклело да избяга. Да избяга, да поживее отвъд оградата и да се върне един ден, за да освободи другите.

Така започнало неговото

БЯГСТВО КЪМ СВОБОДАТА.

Историята на Георги може да бъде разказана и така. Може да бъде разказана и банално. Роден е през 1979 г. и когато е бил на 3 дни, е бил изоставен в дом. Защо? Никога не е разбрал. Може би заради малкия сърдечен проблем, с който е роден? Може би родителите му са имали някакви трудности? Не знае. По-късно е бил диагностициран като дете с умствени затруднения. Дали на 3 дневна възраст е можело да се разбере това? Едва ли. Дали изобщо тогава е имал такава диагноза? Едва ли.

Знае само, че през годините на своето израстване е бил преместван от едно място на друго много пъти. Като пакет. Като вещ. Обикновено без да знае нито къде отива, нито какво ще го очаква там, нито пък дали някога ще види хората, с които е делил стая, хляб, болка и радост. Нито пък знаел къде точно е попада. Минавали дни, понякога месеци, преди да разбере къде е.

На 11 години започнал да бяга.

Да търси родителите си. Да търси хора, към които се бил привързал. Или места. Или спомени. Нещо, което да му напомня за света отвъд оградата, а защо не и самия свят?

Още на 11 години той открива, че

бягството не е безопасно начинание.

Първия му опит трае два дни. На втория ден е хванат. Арестуван. Наказан. Георги трудно разказва за това. Но следите от побоя тогава още личат. По тялото му и в душата му. Както и от унизителните и болезнени наказания. Това обаче не го спира да бяга.

Като се обърне назад вижда много загуби.

Места, приятели. Хора. Училището… Възможността да учи.

Георги харесвал училището. Книгите. Тетрадките. Химикалките. Всичко било вълшебно и създаващо възможности. Но имал възможност да е истински ученик много малко.

Съвсем малко след началото на образованието му, то му било отнето.

 

 

DSC_2428 (1)

Снимка /личен архив/ : Георги в Будапеща

 

Поставен му бил етикет „умствено изостанал“

и бил изпратен в помощно училище. Там нямало нищо, което да се учи наистина. Никога не получил диплома.

За това пък, още дете, бил изпратен да работи. Директорът на един от домовете, в които живеел му уредил работа. Георги още вярва, че това е било законно. Както е било законно, според него, директорът да взема парите, които са му плащали и да му дава съвсем малка част. Когато му казвам, че това е

експлоатация,

Георги не се съгласява с мен и спори. Той обича да работи. Доволен е, че е получавал някакви пари. А най-вече- че се е чувствал полезен.

Когато станал на 21 години, Георги бил преместен отново. Сега в Дом за слепи хора. Георги протестирал, бягал, търсил алтернативи. Отчаяно. Накрая бил изпратен в психиатрия. На задължително лечение. Не знаел какво му се случва там. Мислел си, че сигурно лекарствата, които му дават са с изтекъл срок на годност. Инак, защо имало толкова лошо въздействие върху него? Защо ръцете и краката му започвали да треперят? Защо се свличал на пода без никаква сила?

Когато съдът прекратил настаняването му в психиатрията, той научил, че в живота му са се случили няколко неща.

Вече бил поставен под запрещение.

Как? Защо? Нямал никаква представа. Освен това вече бил настанен в Дом за възрастни с умствена изостаналост с. Подгумер. Когато попаднал там разбрал, че

има места много по-лоши от „домовете“ за деца.

Много по-студени, гладни и жестоки.

Домовете за възрастни с умствена изостаналост.

Там, както му обяснили, се отива за да умреш.

Друг изход няма.

Освен че бил затворен зад решетки, той вече бил лишен от всичките си права. Поставен под запрещение, той не можел повече да взема никакви решения за себе си. Не можел да подава никакви документи никъде, не можел да постигне никаква промяна. Нищо законно.

Но можел да бяга.

И бягал. Хващали го. Наказвали го. Наказанията не били особено разнообразни: изолация в тясно, тъмно помещение или порутена сграда, лекарства, понякога психиатрия. Понякога бой, но повече изолация. Глад и студ. После той пак бягал. И пак го хващали. И пак го наказвали. Докато успее да избяга. И цикълът да се завърти отново.

Докато бягал, Георги правел няколко неща: работел, създавал контакти, протестирал. Срещнал се с президента (или човек от канцеларията му). Ходил в Министерски съвет. Писал на Кмета. Навсякъде. Докато накрая директорът на дома не „вдигнал ръце от него“ и не се съгласил да започне дело.

Нататък историята вече е разказвана.[1] Георги спечели делото си, но преди това

избяга за последен път от дома и никога повече не се върна там.

Получи помощ от различни хора, в различни градове. На някои места помощта беше навременна и безкористна. На други – не съвсем. Но Георги е благодарен за всичко. Може би малко разочарован от това, че не е напълно разбрана историята му, болката му, травмата.

Днес Георги води дела, за да докаже, че държавата му дължи компенсация за преживяното. Битката е трудна, процесът е бавен. Но Георги има

търпение и кураж.

Днес той знае, че някои мечти се сбъдват, ако имаш кураж, решителност и хора наблизо, които да те разберат, да ти повярват и да те подкрепят.

Знае, защото някои мечти се сбъдват.

Само седмица преди Коледа той за първи път в живота си се качи на самолет. За първи път видя София от високо. После видя Будапеща от високо, слезе от самолета, прекоси границата.  После видя мостовете. Видя коледната украса. Видя „Окото на Будапеща“. Но не само. Той беше поканен да разкаже опита си, преживяното от него пред хора, които са приели за своя мисия прекратяването на насилието в институции и услуги, насочени към деца с ментални проблеми (психо-социални и умствени затруднения). Георги направи презентация (с помощ за техническата част и превода, както и емоционална подкрепа от цялата българска група). Разказа на хората в залата за бягството си към свободата, за борбата си за един различен живот.

И се случи нещо ново. Беше чут. Беше Разбран.

Два дни прекара в залата, в която се обсъждаха правни казуси, абстрактни идеи, предизвикателства, сложни понятия свързани с международните инструменти за защита правата на човека. Георги беше там. Без значение, че не разбираше всичко, с малкото помощ, която получи, той намери начин да участва в дискусията, да предложи идеи и концепции.

Онова, за дълго ще остане във фокуса на вниманието ми е рязката смяна в начина по който мисля за социалните и образователните услуги. Не „защитени“ жилища ни трябват – каза Георги (по неговия си начин, който може да не бъде разбран, ако човек не е внимателен за смисъла на думите му).

Трябва ни безопасно място за живеене.

Най-напред – безопасно. След това всичко останало.

Замислих се над дълбочината на това, което каза.

В България няма нито един дом за деца вече. България докладва изумителен напредък в де-институализацията на деца.

Но зад хартията, цифрите и празните фрази, съществуват реални деца, които не живеят в безопасна среда.

 

На много места институционалната култура е пренесена без промяна. Само е може би малко по-добре скрита, защото новите центрове от семеен тип могат да са много затворени места, като черни кутии. В много от тях насилие от различен порядък все още съществува. Като започнем от директната агресия и достигнем до неглижирането – от неглижирането на базисни потребности до неглижиране на потребността от любов и разбиране, на потребността да имаш избор. С други думи, те не са безопасна среда за децата.

Не са безопасна среда и училищата.

Особено когато говорим за децата с ментални проблеми (психо-социални и умствени). Те все още са изключвани, а когато са формално включени, средата е всичко друго, но не и приятелска, не е дори безопасна на базисно ниво. Как да ги защитим? Като ги изключим? Не. Не отново.

Като създадем свободна от насилие среда за всички деца.

 

И накрая, от това пътуване ще си отнеса спомена за грейналото лице на Георги. Не само в офиса, на Validity – организацията, която организира тренинга. Но и на улицата докато се радваше на грейналите навсякъде светлини. Докато снимаше огромната елха в средата на коледния базар. И най-много – когато се качихме на виенското колело – Окото на Будапеща. Няма как да пресъздам тази радост. Детска, неподправена. Голяма. И докато гледахме светлините на града от високо (а аз честно казано малко се страхувах), докато се извисявахме  над покривите на сградите и после се спускахме надолу, някак си усетих, че онова малко момче, което преди много години за първи път е разбрало, че отвъд решетките има един друг свят, топъл и светъл, където може да бъдеш разбран, което въпреки наказанията и униженията не е спряло да бяга към него, най-после е постигнало мечтата си.

Пристигнало е в този свят и е добре дошло в него.

Искам да вярвам, че ще бъде все така добре дошъл. Все така добре разбран. Все така оценен.

И понеже е Коледа, а по Коледа, казват, се случват чудеса, може би въпреки всичките безумия на света в който живеем, той става едно по-човечно място, по-добро, по-приемащо. По-разбиращо.

Едни различни хора с трудни съдби понякога правят тази промяна възможна. И не защото имат супер сили, а защото са имали кураж, търпение, упоритост, защото не са се отказали. И въпреки тежестта на преживяното, са носили в себе си светлината на вярата в човечността на света, на хората, които срещат, вярата, че някъде там, след тъмното, страшното, след болката, има един приветлив свят, отворен и достъпен за всекиго.

[1] Повече за поставянето на Георги Ценов под запрещение и делото за отмяната му може да се прочете тук: http://www.equalrights.bcnl.org/uploadfiles/documents/georgi_cenov_.pdf

Текстът е написан  с любезното съгласие и съдействие на Георги Ценов – А.Г.

Снимка: Възпитаниците  от СУПЦ „Княз Борис І”, както и деца от ДД „Асен Златаров” в столицата, участници в Ателие „Прегърни ме“