Румен Петров: „Възродителният процес“ – травмирана и травмираща идентичност. Част първа.

от -
475
Златю Бояджиев, "Ул. Отечество"

 

„Не виждам друг плод за християните от  кръстоносните походи освен пренесената от тях кайсия.“

Жак Льо Гоф[1]

 

А какво е държава?!

Държавата е институцията на нацията.

А какво нацията?   

Населението на дадена територия, което преценява, че може да поеме самò отговорността да легитимира силите, които формират неговата държава.“

Петко Симеонов[2]

 

„Смяната на имената трябва да се превърне в празник на освобождението на това население от турско робство”

Тодор Живков[3]

 

 

Рано, рано тази година (на 18-ти февруари) имах късмета (турска дума) и честта (българска дума) да участвам в една малка, стегната и много интересна конференция. Тя беше посветена на един от последните, май-последният, акт на организирано като политика, видимо и документирано социално насилие в тоталитарна България. Става въпрос за последната (дано!) от кампаниите на насилствената смяна на имената на български турци и помаци, започнала през 1984 г. Поканен бях целево – да разкажа за психологическите последици върху жертвите. За мое съжаление не познавам хора, които са преживели това насилие, нито съм говорил с хора, които са упражнили насилието. Затова се подготвих да говоря за друго – за причините за толерантността към насилието на принудителната смяна на имената на българските турци и помаци и за възможните последици от тази дълго изграждана толерантност към това (и не само това) насилие върху тези хора. Да припомня и езика на времето (езикът е важен, със сигурност, в настоящите теми): процесът се наричаше Възродителен процес. Ето какво имам предвид за езика: „Аз се чувствам турчин, защото още от малък са ме изучавали на турски език и чак след първи клас съм се научил на български език“, обяснява в обяснение преименуваният в Сабин Христов, намерено от Михаил Иванов в архива на Милко Балев, в ролята му на ръководител на „Официалната работна група по възродителния процес” към Политбюро на ЦК на БКП. Другото име на събитието е „националното осъзнаване и патриотичното възпитание на потомците на насилствено помохамеданчените в миналото българи“. Тук вече няма метафори и алегории – тук е формулирана цяла политическа програма. Цитирам полковник Атанас Кадирев – началник на Окръжно управление на МВР – Кърджали от 4-ти януари 1985 г. По това време аз пък бях войник[4]. Другарят полковник (лесно ми е сега, много ми е лесно) цитира „Решение на Секретариата на ЦК на БКП от 27.07.1970 г.“ пред „служебно съвещание с ръководния състав, провело се на 04.01.1985 г. в сградата на НТУ (Научно-техническо управление)[5]“. И днес това събитие се нарича Възродителен процес, но му се поставят кавички, с идеята, че това е обратното на Възраждане, така сякаш възраждането (кое?) е добро, а пък тук някой е злоупотребил с доброто име. С тази мисъл започва своя материал и Михаил Иванов, между другото. Според него да Винчи, Шекспир и Хилендарски биха се обърнали в гроба от извратеното, според Иванов, използване на понятието „възраждане“. За обръщането в гроба се съмнявам, особено за Хилендарски, а пък другите двама нямат вид да са знаели, че нещо възраждат, за разлика, вече, от Хилендарски, да. Другата причина за продължаващата употреба на понятието „Възродителен процес“ е за краткост. Странно, при положение, че историята, феноменологично погледната, на практика, е безкрайна. Или пък поради това се търси краткостта? Кога започва „Възродителния процес“? През 1984 г.? Съмнявам се? Защо не с т.нар. Българско възраждане? А кога свършва? Още по-неясно, според мен.

 

Противник турци![6]

„Кръстоносният поход поставя въпрос, който присъства в човешкото съзнание: този за легитимността на войната“, споделя Жан Ришар[7], няколко страници след язвителния хумор на Жак Льо Гоф. Понеже нашата тема е за едно насилие аз си позволявам да припомня, че въпросът за моралната оценка на насилието в историята, и не само, изобщо не е решен. Това, убеден съм, създава проблеми, включително и на онези, които се интересуваме от темата за насилието над българските турци и помаци от страна на българската (национална) държава, откакто тя възниква в края на 19-ти век. Насилието е вълнуваща тема за историята като система от знание. От една страна то е навсякъде в „Историята“. От друга страна етиката му е оставяна удобно настрана, когато това е нужно. Обикновено победителите (всъщност това са по-силните насилници!) имат и тази сила – да пишат история – версия за събитията и да я налагат със своята сила:

„Когато войните завършат, победителите налагат не само условията на мира, но и необходимото разбиране за историята[8].

От друга страна победителите – силните – стават добри кандидати за следване от страна на т.нар. маси. Това, освен че е вековечна, биологична, био-психо-социална човешка реалност е прошнуровано и пронумеровано от социалната психология още от Льо Бон, Фройд, Библията или … от който момент Ви е нужно да се позовете на нея като на наука.  Зад всичко това стоят емоции. Историята (не само всяка история) произвежда емоции и историците са ангажирани с тези емоции. Емоциите на Историята (емоциите на хората, чиито съдби, надежди, радости, трагедии, достойнство, объркване, привързаности, лоялности и скърби тя си мисли, че е оторизирана да представлява или да пренебрегва) съставляват лепилото на колективните идентичности, строители на които са историците. На челния фронт на строителството, както казваха едно време заместник-командирите по политическата част в армията. Къде ли е институтът на професор Знеполски за да хербаризира и тази травма – ЗКПЧ-тата? А може ли тя да се определи като травма, ако продължаваме да смятаме войната за приемлив начин на решаване на човешките конфликти, включително и тези довели до насилие?

 

Войната е добра

През 19-ти век в Европа тече трескав процес на производство на национални идентичности. Ан-Мари Тиес[9], но особено Ойген Уебър[10] преди нея, и цяла една традиция на критическо изучаване на историческите факти, показват, (по-скоро припомнят) програмата, чийто пакет от дейности съставлява прехода от мултинационална империя в съвкупност от настръхнали национални държави. Важен момент е кризата на централните имперски авторитет и власт. Те са решени, по някакъв (със сигурност и с доста насилие) начин, от Американската и Френската революции, които, от своя страна, са мобилизирали   енергия, настроение и ресурси за война (какъв друг начин за уреждане на конфликтите са познавали хората?) със слабите централизираните и тежки имперски управления в Европа и извън нея. Започват Наполеоновите войни. Тези войни, знаем вече (дали всички обаче?) показват (но и са причинени от) слабостта на политическия ред и елити да осигурява достатъчно приемлив социален мир на много от обществата в Европа. Империите се разпадат и са заместени от, никнещи като гъби национални държави в Европа. Процесът има нов пик след първата Световна война, когато изникват нови отровни „гъби“, и  се разпознава дори в края на 20-век в страните след разпада на Югославия и СССР.[11] Скоро след тях дойде „войната срещу тероризма“ (още една метафора на силните) и така до днес.

 

Националната държава   

Ойген  Уебър (Йожен Вебер) не е „кореняк“ и това е важно за всеки, който се отнася  сериозно към историята на идеите. Те имат контексти. Роден е в Румъния, расте и работи във Франция а след това в САЩ. Непопулярното си в националистическите историографии[12] изследване/припомняне започва с един отделен случай – този на т.нар. Франция. Монолитната единна Франция, която стои чудесно хомогенно едноцветна на картите от атласите по политическа география и обезсърчава „чужденците“ с чуруликащото си произношение е продукт на развитие, представете си? До такава степен, че разбирането и преживяването на всеки един от нейните членове за това каква точно е групата, на която се оказва че принадлежи и която носи името Франция е различно и еволюира както във времето, така и в пространството, но и в социалните слоеве и етажите на властта но и на авторитета[13].

Пътят на Вебер към текста му започва през 1948 когато открива книгата на Роже Табо (Roger Thabault) „Моето село[14]“. Селата, в общественото мислене на Франция (това „мислене“ са всъщност разсъжденията изложени в текстове, писани от грамотните и които се четат от грамотните, които имат определени власт, интереси и позиции в обществото) са онази част от Франция (кое точно е Фанция?) на която липсва „цивилизация“. Тя трябва да се цивилизова. Всячески. Цивилизацията е нещо, което пропагира от центъра към периферията, като живителна влага, която напоява?, като вълна с начало и край както във времето така и в пространството. Съществуват групи от хора и области, които не са „цивилизовани“. Т.е. не са интегрирани, не са асимилирани във Френската цивилизация. Разпознават се по това че са бедни, изостанали, неуки, диви, варварски, живеещи като животни с животните си. Те трябва да бъдат научени на обноски, морал, грамотност, да владеят френски (той вече е единствен, официален, измислен, утвърден в академии и институти) и всички останали френски езици са долнопоставени диалекти. „Нецивилизованите“ селяни ще станат „цивилизовани“ „французи“ и като усвоят историята. Историята на Франция. „Франция“ вече е система от структури и институции извън тяхната непосредствена общност, техния непосредствен свят. Може и да им е чужд, но пък каква по-благородна задача за Центъра от преодоляването на тази чуждост и отчужденост? От центъра.

„В тези села трябва да се изпращат зрели, опитни учители „с пълно разбиране на мисията си…, такива културтрегери, които да повдигнат моралния престиж на България пред помаците, та покрай училището, след една упорита, систематична работа да възлюбят своето отечество и своя род[15].

Това не е от Уебър и Франция през втората половина на 19-ти век. Това е текст на Никола Запрянов, „големият инспектор на малкия кон“, училищен инспектор, роден в „рупчоското“ село Малево, „посветил живота си на просветата на братята мохамедани“, който „в пек  и студ кръстосва дьовленските и рупчоските чукари, възседнал малкото си алесто конче Алчо[16].“

„Учителите, доколкото ги има, го боготворят заради педагогическите му умения и опората, която им дава; ходжите му правят метани само и само да го отдалечат от селата си; родителите го гледат с подозрение, но той не се уморява да им доказва, че религията им повече няма да бъде накърнена, че нищо няма да загубят, ако децата им се учат да четат и пишат на български.

Никола Запрянов е честен представител на модернизацията. Той е патриот, както са възпитани всички в хода на процеси, които малко объркано наричаме „модернизация“ и „просвета“(родее се с Просвещение), въпреки, че приятелят на професор Антонина Желязкова – Зигмунт Бауман (и не само той) – открива доста зловещи потенциали и резултати в разказа за безусловния морален прогрес на свободната индустрия, свободното слово и свободата на политическото сдружаване  – т.нар. модерност[17]. Българската хуманитаристика и историографията в частност, според мен е, в голямата си част, очарована и в плен на постиженията на модерността – с нейните железници, ваксини, електричество, телефон, просветата, войната, концлагерите и др. Колко да се е променило разбирането за задачата на публичното образование от 1919 г.:

„Хитрите помаци се боят да предадат в ръцете на български учител малкото дете, незакалено и незатвърдено още в мохамеданството и чиято душа е още табулараса[18], на която първият възпитател може да напише каквото си иска.[19]

Арденски може и да не е част от нашата конференция (между другото на неговите страници същият инспектор Запрянов – апостол на прогреса – обявява „Кръстилката[20]“ от 1912/13 г. за „насилнически акт“, „дело на безумци, което напакости на родната кауза“; „акт, който лепна петно на челото на България“[21].

Обратно във Франция от 19-ти век: селският човек не е французин, той не знае за Франция, не подозира, че принадлежи на нещо толкова голямо, че чак е необозримо. Чужбината е близка и реална – тя започва оттам, откъдето се говори другият диалект. Познат, но различен. По него хората се разпознават. И не се казва диалект, между другото. Модернизирането означава стандартизиране и доминиране – на диалектите от националния език, на локалните мерки и теглилки от метъра и килограма, на историите от Историята. Агенти (в другия смисъл – на дейци) на тази вълна са учителите, армията, етнографите, землемерите, бирниците, всички други, които носят погледа на „цивилизования чужденец“. Полицията, съдиите и светските съдилища, между другото, също. Всеки със своята абсолютна власт и съответна корупция. И всяка среща с агента на цивилизоване носи срам, разбира се.

Агентите на асимилацията, извършвана от държавата, наред с учителите по български и история са тези по география. Наскоро (през 2018 г.) излезе фототипно издание[22] на „Отечествознание за четвърто отделение“ на Досю Койчев и Михаил Фридманов. Михаил Фридманов е съавтор и на учебници по български (естествено) език[23] за отделенията. Койчев е плодовит автор на читанки и пособия за началното образование, пътеписи от завладените през 1941 г. земи[24].  Издадено от издателството на Добромир Чилингиров през 1941 г., веднага след като „новите земи“ са завладени. Оттам, вероятно, е учил и Петко Сименов[25]:

„Страната, гдето сме се родили и живеем, е наше отечество, наша родина. Нашето отечество е България[26]. Наричаме го така, защото въ него живеят най-много българи. Там са се родили и живели дедите прадедите ни. В него са се родили и живеятъ нашите бащи, братя и сестри[27].“

Политиката, географията и управлението на настроението (поднесено като история) са жанр, в който с изненада разпознах учебниците си от моето училищно детство (1972-1976), които, до преди да видя този учебник, мислех за уникално тоталитарно явление. За пропаганда:

„България, заедно с новоосвободените земи, е вече първа по големина държава на полуострова. 

Накъдето и да се обърнешъ, навредъ изъ нашето отечество, се синеятъ, красиви, ненагледни планини[28]. Между тях се затварятъ широки низини, полета, котловини и долини. Така, почти през средата на България се простира Стара планина, която я дели на Северна и Южна България…Планините, низините, полетата и долините правятъ България най-красива[29] земя на Балканския полуостров[30].“

Отдавна се знае (дали?) че на Стара планина се гледа не само като на географско, но и като на политическо явление:

Склоновете на Стара планина са населени само съ българи. Наричат ги балканджии или планинци. Те са трудолюбиви и предприемчиви българи. Използват горите, пасищата и другите богатства на планината…Стара планина има голямо историческо значение за насъ. През време на турското робство въ нея са се криели българските хайдути и четите, които се борели за свободата на България. Все тогава, за да се спасятъ от турските притеснения, много българи от равнините напущали родните си места и бягали въ планината. Те се заселвали тамъ и намирали подслонь и защита. Презъ време на робството най-буден бил духът на българите въ старопланинските селища.…. Поради това ние, българите, обичаме Стара-планина[31]. Тя е възпята в народните ни песни. В тяхъ се говори най-много за хайдути, юнаци, войводи и за самата планина, която народът ни нарича „горо сестро“.

            Стара-планина разделяме на три части: Западна, Средна и Източна.

Задача[32]. – Накарайте майка си или баба си да ви изпее някоя народна песен за Стара-планина! Запишете тая песенъ![33]“ 

Както може да се очаква окото и перото на географа-пропагандист, но и на детето, върху чиято „табула-раса“ ще пишат учителите забелязва турците само в Омуртаг, който, заедно с околията „е заселенъ с доста много турци. Те се занимаватъ съ земеделие и скотовъдство[34].“ Толкова за първите 11 и следващите 20 страници описание на отечеството, когато на страница 35 се появяват помаците. Междувременно сме научени, че

Добруджа е българска земя. Населена е с будно българско население…Южна Добруджа се присъедини вече към България, а Северна остана подъ чужда властъ[35].“

„Родопите се разделят главно на две части:

  • Западни Родопи – до Асеница (Чая) с най-висок връхъ Джаферица (2, 306 м.) … и
  • Източни Родопи – издигат се на изтокъ отъ връхъ Переликъ и Асеница (Чая)…

Население. – Склоновете и подножието на Родопите са населени с българи. По време на робството ни подъ турците последните насила потурчили една частъ от това население. Тия потурчени българи се наричат помаци. Те говорят български езикъ, пеятъ български песни и имат български обичаи, но изповядватъ мохамеданска вяра. Въ Източните Родопи се заселили и турци. Сега те се изселватъ въ Турция[36].“

Батак, Брацигово и Перущица са отбелязани, знаем с какво, заедно с лозарството.

Смолянъ е мълък градецъ. Райково и Устово са села съ чисто българско население[37].“ 

Турците се появяват много рядко в текста. И не като жители а като недиференциран агент на тормоз: „изгорен от турците“ (за Стара Загора[38]). Гърците, освен, че населяват Беломорието (което вече е „наше“ и затова е в учебника по отечественознане) заедно с турци и българи, са и

„…непрестанно преследвали българите и ги прогонили от родните им места. Затова те са намалели. По-главни градове въ Западна Тракия са: Гюмюрджина, Ксанти, Димотика, Софлу и Дедеагачъ.[39]“   

В Западните покрайнини също има доскоро поробени българи.

„За да ги посърбятъ (23 години по-рано[40] ) сърбите закрили училищата им. Прогонили българските учители, свещеници и по-събудени българи[41].“

До края на отечеството „турците“ се основно турската държава, без значение на момент в миналото, като по ниво на антагонизъм си съперничат, на практика, с всички съседи – и сърби, и гърци и румънци. В урока „Църква“ се пише и учи само за БПЦ, която „Презъ време на тежкото ни робство под турците“ заедно с българските духовници

„са поддържали буден духа на българите и са запазили българската речъ и българското четмо и писмо. По този начинъ България била спасена от изчезване…Заради всичко това нашите деди и прадеди са пазили свято вярата си. Да я пазим и ние, за да запазим силата и единството на народа си!“

Социалната реалност на децата, родени след 1930 г. (те са в четвърто отделение през 1941 г. и са поколението-гръбнак на строителите на социализма на НРБ?) се състои от природни красоти, заобиколени от враждебна близка чужбина, дефицити – липси, в резултат на преживени несправедливости. Красивото и доброто са в опасност:

 

„Всички те знаят:

„Отечеството

е в опасност!“

    Прекрасно:

    но – що е отечество? –

И яростно лаят

картечници…[42]

 

Ако си позволя да отговоря на Гео Милев ще кажа: може би „отечеството“ е винаги в опасност? Може би няма отечество, ако не е в опасност? Може би самото понятие е част от един социоемоционален конструкт, чиято цел е да организира опасността, да я направи видима, осезаема. Да субстанциализира, да опредмети една несигурност, която има много лица и източници, и която продължава да подхранва илюзията, че чрез сила ще си постигне яснота и простота. Надежда тогава – преди сто години –  може би, има в критическа мисъл като тази на Гео Милев. Но той е надлежно и патриотично убит и отечественознанието може да продължи да подготвя отечественовъди. В сборника „Защо сме такива[43]“ са подбрани текстове във вече възцарилото се отечество-угодното мрънкане на пред-тоталитарната интелигенция, разкъсвана от срам и неудовлетвореност.

Новите историци и българоведи след 1989 г. не виждат (или не позволяват) възможност за еманципиране от схоластиката на живота „в дупка“ или в „задния двор на Европа“. Нямат критика. Промяна, макар и плаха, започва да настъпва чак в началото на новия век, според мен. … Но да не се отклоняваме. В отечественознанието, преди поредната катастрофа (1944 г.) цари оптимизъм. Резултатът е мобилизация. Силата може да ни възстанови липсата, която е мислима, когато е опредметена, субстанциална. Ето нещо, което ни е отнето и когато си го вземем обратно нещата ще бъдат добре, а ние – добри? В новите земи правим големи бели[44], за които и до днес подскачаме, когато ни ги припомнят. Отечественознанието за четвърто отделение (128 стр.) завършва с цели пет страници, посветени на „войните за обединението на българите“. Някъде четох да цитират Александър Стамболийски, който се оплаква, че България е в два кръга на врагове – и сред съседите си и сред „Великите сили“…

Забележителен текст е това издание, особено в контекста на националистическата вълна днес, в която плуват нови и стари интелектуалци. Когато вълната се отдръпне, ще се види не само кой плува без гащи, както казва по друг повод Уорън Бъфет, но и ще стане ясно, че в социо-политико-емоционалния бизнес със страха, срама, гордостта и завистта акционери са както обикновени откровени насилници така и не малко скрити привърженици на насилническите решения на социалните проблеми. Младежите и техните спонсори от bulgarianhistory.org  продават определени емоции на себе си и на хора, които имат нужда от тях. Тук-и-сега. Не е грях, или поне не нов грях, след като „сериозната“ историография и хуманитаристика прави това много преди тях, както ще видим във втората част на настоящото изложение. Там ще разгледаме и част от производството на емоции в текстове на първата дама на българския академичен национализъм изобщо – Вера Мутафчева и в текстове на част от поколението след нея в лицето (перото) на друг изобилен автор на история – Румен Даскалов като ги сравним с по-неизвестните тук, но добре познати на професионалните историци, разбира се, Ойген Уебър, Марк Блох, Едуард Саид и други. А емоциите също са факти.

Край на първа част.

Румен Петров е преподавател по социална работа в НБУ, автор на книгата „Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност“. Издателство „Парадокс“. София, 2018 г.

[1] Ришар, Ж. История на кръстоносните походи. Изд. „Рива“. София, 2005.

[2] Сименов, П. в увода към  К. Иречекъ. БЪЛГАРСКИ ДНЕВНИКЪ: ТОМЪ  І ОТЪ 30 ОКТ. 1879 ДО 21 ОКТ. 1881 Г. http://www.omda.bg/public/biblioteka/irechek/irechek_dnevnik_nachalo.htm

[3] Иванов, М. КАТО НА ПРАЗНИК. ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС” (1984 – 1989). http://www.omda.bg/public/biblioteka/mihail_ivanov/praznik_2.htm

[4] Докато бях войник, а и преди това, не познавах нито един български турчин или помак. Такъв живот живеех. Баща ми работеше по мините из страната и когато се връщаше разказваше за туркините с шалварите в автобусите по пътищата около Мадан и Рудозем като за нещо, което от гледна точка на „Орлов мост“ и видимото от прозорците на трамваите 4 и 10, които бавно завиваха покрай СДУ-то, често маскирано с големи портрети на Марксенгелсиленин, си беше екзотика. Турски не знаех, и християнин не бях. Кръстиха ме на 11 г. за хатъра на баба ми, но това беше ритуал, който никой не впечатли, защото родителите ми бяха обикновени хора на социализма – не го обичаха, страхуваха се, но бяха приели правилата му безусловно. Религията ни ги засягаше извън някое и друго суеверие и формален ритуал. Между другото, май са се женили без да се венчават. Понеже това –  за войника –  е, комай единственото, което е запомнила от моето изказване журналистката Теодора Георгиева, която отрази конференцията (https://www.marginalia.bg/aktsent/za-vazroditelniya-protses-sled-34-godini/), сега ще напиша малко по-дълъг текст – за да обясня какво съм имал предвид, включително и на една позната – известна историчка,  която, веднага след очерка във вестник „К“, ми изпрати отровно съобщение, в което ме изобличаваше в несъстоятелност, плиткоумие и академична простотия. Тази оценка беше придружена от нейна (на историчката) снимка от ски писта. На нея тя беше облечена като скиор.

[5] Иванов, М. КАТО НА ПРАЗНИК. ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС” (1984 – 1989). http://www.omda.bg/public/biblioteka/mihail_ivanov/praznik_2.htm

[6] Или гърци. Така започваха описанията на бойната обстановка, изготвяни от офицерите по време на обученията за война в казармата. В казармата се учехме да обслужваме бойна техника, да водим война, за да сме готови, ако тя започне. Последната по-голяма беше приключила преди около 40 години, България беше засилила (отново) милитаризацията си. Аз служех в екипа за стрелба с едно 130 мм оръдие (това е голямо оръдие), което, ако почнеше война, (действието се развива през 1984 г.) трябваше да стреля на юг. Там бяха враговете. Открай време.

[7] Ришар, 2005. Стр. 11.

[8] Анонимен текст от корицата на книгата „Реквием за една загинала империя. История на разрушаването на Австро-Унгария“ от Франсоа Фейтьо. Изд. „Кама“. София. Научен редактор – доц. д-р Искра Баева.

[9] Тиес, А.- М. Създаване на националните идентичности. Европа 18-19 век. Изд. „Кралица Маб“. София, 2011.

[10] Weber, E. (1976) Peasants Into Frenchmen: The Modernization of Rural France, 1870–1914. Stanford University Press.

[11] Brunbauer, U. and Grandits, H. (2013) The Ambiguous Nation. Case Studies from Southeastern Europe in the 20-th Century. Oldenburg Verlag, Munchen.

[12] Дори и в авангардната колекция от много интересни и еманципиращи разсъждения над исторически факти (без въображение сме за никъде отпреди Чарлз Райт Милс) – „Балканският XIX век. Други прочити“ с редактор Диана Мишкова, издание на ЦАИ, София – Уебър се споменава веднъж и по-скоро – мимоходом.

[13] За подробен психо-социален анализ на отношенията на авторитет виж: Petrov, R. (2012) Collaboration and Vulnerability: A Psycho-Social Study of the Emerging Concept of Community Development: A Bulgarian case. Lambert, Germany.

[14] Thibault, R. Mon Village: ses hommes, ses routes, son école (surtitre : 1848-1914, L’Ascension d’un peuple), Éditions Delagrave, Paris, 1944 (réédité par les Presses de la Fondation nationale des sciences politiques, Paris, 1982). Préface d’André Siegfried.

[15] Курсив в текста.

[16] Арденски, В. Първите. Светлинки в мрака. Книга първа. „Стилует“. София, 2018.

[17] Бауман, З. Модерност и Холокост. Изд. „Лик“. София, 2002.

[18] Подчертано от автора.

[19] Арденски, 2018. Стр. 49.

[20]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5_(1912_%E2%80%93_1913) Манчестърскиият възпитаник, председателят на БНБ, БАН и БЧК – част от стълбовете на модерното, Иван Евстратиев Гешов е министър-председател на България по време на това насилие. Днес е име на булевард, който свързва „Константин Величков“ с „Гоце Делчев“. ВМРО пък е част от управляващата коалиция понастоящем.

[21] Пак там, стр. 47.

[22] Днес се издава от националистичното сдружение „Българска история“, което се състои от добре образовани младежи (23-25 години), с преобладаващ профил в политическите науки, реториката, киното, рекламата, шоубизнеса, книгоиздаването, графичния дизайн и отчасти – право и история..

[23] 1946 г. , в съавторство в Любомир Андрейчин.

[24] Койчев, Д. П. Край Охрида син. Пътни бележки и впечатления (предговор от Стилиян Чилингиров). 1942.

[25] Виж мотото на текста.

[26] Курсив в текста.

[27] Койчев, Д.П., Фридманов, М. 1941. Стр. 3.

[28] Курсив в текста.

[29] Курсив в текста.

[30] Койчев, Д.П., Фридманов, М. 1941. Стр. 4.

[31] Курсив в текста.

[32] Курсив в текста.

[33] Пак там. Стр. 5.

[34] Пак там. Стр. 11.

[35] Пак там. Стр. 19.

[36] Пак там. Стр. 31.

[37] Пак там. Стр. 31.

[38] Пак там. Стр. 35.

[39] Пак там. Стр. 37.

[40] Бележка моя (Р.П.)

[41] Пак там. Стр. 50.

[42] Милев, Г. Септември. http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=3680&Level=1

[43] Еленков, И. , Даскалов, Р. Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Изд. „Просвета“. София, 1994.

[44] Стоянов, Ю. (реж.) Борислав и Балканите. Документален филм. Филмова студия „Време“. 1993 г. https://www.youtube.com/watch?v=xfKmnVSQCSA